Тара Хайланд
Дъщери на греха (32)

Тридесет и първа глава

Голуей, май 1961 г.

Сестра Джуд вдигна високо метлата.

— Няма по-лош грях от мързела!

Кара се приготви да поеме неизбежния удар. Метлата се стовари през краката й и острите клечки я одраха. Тя прехапа долната си устна и металният вкус на кръвта изпълни устата й. Беше по-добре, отколкото да позволи на монахинята да я види, че плаче.

Сама си заслужи наказанието, разбира се, защото чистеше прекалено бавно кухненския под. Но коленете я боляха и трябваше да се изправи за минутка, за да изпъне краката си. Моли я бе предупредила, че сестра Джуд се задава, но беше прекалено късно.

— Ах, ти, непохватна мързелана такава! — сестра Джуд отново стовари метлата си. — Дяволът намира работа на мързеливците!

Този път Кара залитна от удара и падна по лице върху твърдия под. Тя се приземи по корем и се сви.

— Това да ти е за урок!

Доволна от добрата си работа, сестра Джуд хвърли метлата на пода и понечи да излезе. На вратата се поколеба за момент и се обърна. Твърде късно Кара предусети намерението й и погледна безпомощно, щом монахинята изрита кофата. Преди да успее да се отдръпне, мръсната вода се разля в краката й, а белината защипа ожулената й кожа. Въпреки че се бе зарекла да не проявява никаква реакция, не можа да се сдържи и изстена от болка.

След като монахинята най-сетне си тръгна, Кара успя да се изправи. Като погледна надолу към пода, й се доплака. Трябваше да започне всичко отначало.

Беше май 1961-ва и Кара току-що бе навършила четиринайсет години. Живееше в сиропиталището от малко повече от година, макар че й се струваше по-дълго. Заради всекидневния робски труд дните се точеха бавно. През седмицата момичетата ставаха в шест часа. След студения душ в седем им сервираха оскъдната закуска от хляб и чай, последвана от уроци с почивка за обяд. След като училището свършеше в четири следобед, следваха задълженията, които се подновяваха след вечеря. Религията имаше голяма роля в ежедневието им. Свещеникът идваше от съседната енория, за да ги изповядва всеки петък следобед; преди ядене и преди лягане четяха молитви.

Съботите бяха най-хубави. След като момичетата свършеха работата си сутринта, обикновено ги отвеждаха в града и им разрешаваха да отидат на кино. Но после идваха неделите — дългата католическа литургия сутринта, последвана от безкраен ден на молитви и размисъл.

Освен религията, в живота на Кара редовно място заемаше и боят. Тя не бе сигурна за причината, но сестра Консепта съвсем явно я ненавиждаше и използваше всяка възможност да й стъжни живота. Когато разбра, че Кара работи в шивачницата, тя се разпореди да бъде назначена да търка подовете, което бе най-неприятното задължение. Кара го мразеше. Ръцете й непрекъснато бяха възпалени и раздразнени от белината, коленете й бяха ожулени и наранени от влаченето по мокрия под. Не понасяше миризмата на дезинфектант — тя бе надвиснала из цялата сграда и сякаш се просмукваше в дрехите и се утаяваше в кожата.

Сестра Консепта не бе единствената, нарочила Кара за жертва. Монахинята си имаше две последователки — сестри Джуд и Бернадет, които се присъединиха в тормоза над момичето. И не само Кара страдаше от ръцете им. Боят и наказанията бяха редовна и приета част от режима в манастира. Но Кара го отнасяше най-много от всички. Днешният бой бе нормален. По-лошото беше как всички смятаха, че сираците трябва да са благодарни на църквата. Когато отидеха в града, хората поздравяваха монахините, тикаха им пари в ръцете и казваха: „Бог да ви благослови, задето се грижите за бедните дечица, сестро“. Кара изгаряше от желание да им каже точно какво правеха сестрите всеки ден с поверениците си, но нямаше смисъл. Вярата в непогрешимостта на църквата бе прекалено дълбоко вкоренена.

Нийв беше тази, която направи живота й по-поносим. Добротата, която бе проявила към Кара през онзи първи ден, беше само началото. През тези първи седмици, когато Кара се мъчеше да свикне с условията, другото момиче й бе помагало всячески — особено за уроците. След шест години без училищно образование Кара разбра, че е изостанала по повечето предмети. Макар да знаеше много неща, благодарение на това че в колибата нямаше какво друго да прави, освен да чете, тя имаше оскъдни знания по аритметика, география или история. Заради това монахините отначало я смятаха за бавноразвиваща се. Но в действителност момичето учеше бързо и заради усърдната помощ на Нийв вечер тя скоро навакса.

За изненада на Кара Нийв всъщност беше само с една година по-малка от нея, но изглеждаше дори по-малка от тринайсетгодишна, защото беше дребна за възрастта си. Тя притежаваше нежна, сладка красота, имаше сърцевидно лице, сини очи с дълги мигли и приличаше на Рапунцел с дългата си до кръста гъста светла коса. Подобно на всички момичета историята на Нийв за попадането й в „Сейнт Мери“ беше тъжна. Баща й починал, когато била на осем, и след смъртта му майка й трудно се справяла с отглеждането на две деца. Решила да започне нов живот в Англия, тя оставила Нийв в сиропиталището и взела сина си с нея в Бирмингам, обещавайки, че щом се установи, ще вземе дъщеря си. Това се бе случило преди пет години. Сега била омъжена повторно, но все още не бе изпълнила обещанието си да прибере дъщеря си.

Сестра Консепта не харесваше и Нийв, а Кара подозираше, че причината е в красотата на момичето. Нийв правеше всичко възможно да я прикрива, като винаги носеше косата си вдигната на кок или прибрана под шапка, като я пускаше само вечер, докато я разресваше сто пъти, за да не се заплита. Кара понякога й помагаше да се среше, когато тя се умореше да държи гребена.

Веднъж сестра Консепта ги хвана. Тя нахлу в стаята, отскубна гребена от ръката на Кара и удари с него първо едното, после другото момиче.

— Суетата е грях — не спираше да повтаря, докато ги налагаше.

Понякога Кара се чудеше дали има нещо, което да не е грях.

След като боят приключи, монахинята конфискува четката. Като видя колко се разстрои приятелката й от загубата на най-скъпоценната си вещ, Кара успя да отмъкне от кухнята една от новите четки за чистене, за да може Нийв да я използва вместо гребен. Сега другото момиче бе по-внимателно, когато трябваше да я извади.

Не всички монахини бяха зли, разбира се. Всъщност сестра Агнес, която, освен че ръководеше групата по шиене, беше и заместница на сестра Консепта, беше мила, честна жена. Но тя бе по-скоро изключение.

Шестте години, които Кара бе прекарала при баба си, не бяха леки. Но първоначалното студено безразличие на Тереза и по-късно лудостта й не можеха да се сравнят с жестокостта и тормоза в тази институция. Кара често обмисляше начини за бягство. Единственият проблем беше, че нямаше никаква представа къде да отиде, след като излезе оттук. За съжаление сиропиталището и момичетата в него бяха най-близо до възможностите й за дом и семейство.

 

 

Кара не бе единствената, която мислеше за бягство. Моли непрекъснато говореше за това. Тя беше момичето, което първата вечер се бе държало враждебно, но бързо стана явно, че гневът й е защитен механизъм, изграден през дългите години, прекарани в църковни приюти като този. Тя бе едро петнайсетгодишно момиче и попадаше между шамарите на монахините не по-рядко от Кара. Моли вечно измисляше планове за бягство, но около седмица след боя на Кара в кухнята тя и две други момичета най-после успяха да се измъкнат. Те бяха дежурни в пералнята, бяха се облекли в изпраните одежди на монахините и просто си бяха излезли през главния вход. Понеже и трите бяха едри за възрастта си, никой от пазачите не се бе сетил да ги спре. Хитрината им се разкри чак по време на преброяването на вечеря.

Веднага съобщиха в местната полиция за бягството. Служителите на реда бързо откриха момичетата, които не бяха доизмислили плановете си добре — щом се отдалечили достатъчно от сиропиталището, те захвърлили одеждите и се отправили към града, където се набили на очи, понеже почнали да си купуват бонбони, при условие че било пладне и всички други деца на тяхната възраст били на училище. Докато момичетата седели на оградата пред магазина и похрупвали захарни бонбони, продавачът се свързал с полицията. По-късно вечерта Моли и другите момичета бяха върнати.

Нийв разказа на Кара какво е чула за тях.

— Сложили са ги в тихата стая.

Кара потръпна. И тя бе затваряна там. Беше едно от най-лошите наказания — да бъдеш заключена в малкото мазе без светлина и нищо друго, освен вода, в продължение на часове.

Още щом станаха сутринта, всички момичета бяха събрани в главната зала. Моли и другите две бегълки стояха на подиума, опитвайки се всячески да изглеждат предизвикателно. Щом сестра Консепта и сестра Джуд излязоха отпред, решителността в израженията на момичетата се стопи. Игуменката застана по средата на подиума.

— Както всички добре знаете — започна тя важно, — тези три неблагодарни деца се отплатиха за нашето гостоприемство, като избягаха миналата вечер. Събрахме ви, за да станете свидетели на тяхното наказание. — Тя се обърна към момичетата. — Моли! — изкомандва сестра Консепта. — Излез напред!

Моли се подчини с високо вдигната глава. И тя, като всички други момичета в залата, явно очакваше да получи публичен побой. Но вместо това сестра Консепта извади една грамадна градинска ножица. Из залата се разнесоха изненадани възгласи и плах протест, щом тя започна да кълца косата й. Кичур след кичур падаха на пода, докато Моли — която и бездруго не беше сред най-хубавите — остана почти гологлава, само с няколко случайни снопчета коса, които стърчаха на главата й. Разбирайки съдбата си, другите две бегълки се разплакаха.

— Вижте! — заяви сестра Консепта навъсено, щом се зае със следващото момиче. — Ето какво се случва с тези от вас, които не ни се подчиняват!

Щом отрязаха косите им, дори и най-коравосърдечните момичета сред публиката не издържаха на гледката и извърнаха погледи.

Остригването и на трите отне петнайсет минути, но сестра Консепта накара момичетата да останат още половин час, за да може всички да видят унижението им. Когато най-накрая се изнизаха от залата, Нийв се тресеше от страх.

— Какво ти е? — попита тихо Кара, докато вървяха към спалнята.

Другото момиче инстинктивно пипна с ръка главата си.

— Няма да понеса, ако това се случи с мен — отвърна шепнешком.

Кара разбираше безпокойството й. Сестра Консепта с удоволствие щеше да остриже разкошната коса на Нийв. Тъкмо затова момичето се опитваше да я прикрива. Свикнала да стои далеч от неприятности, тя се стараеше да не дава на монахините никаква причина да я накажат. Но въпреки това се страхуваше какво може да се случи, ако се стигнеше дотам.

Няколко седмици по-късно, един понеделник следобед в разгара на лятото, Кара излезе от кухненските помещения, за да изсипе мръсната вода в канала, когато чу някой да вика името й. Вдигна поглед и видя Нийв да тича към нея, задъхана и с тревожно изражение.

— Какво е станало? — попита, щом другото момиче дойде.

— О, Кара — рече задъхано, като се държеше от лявата страна, сякаш я пронизваше болка. — Направих нещо ужасно.

Оказа се, че някои от момичетата, на които им бе писнало от послушанието на Нийв, я бяха накарали да се промъкне навън и да открадне половин дузина ябълки от овощната градина до сиропиталището. Между „Сейнт Мери“ и градината се издигаше ограда, в която на едно място имаше разкована дъска, толкова малка, че монахините не бяха сметнали за нужно да я поправят. Малко момичета можеха да се проврат оттам — но дребната и гъвкава Нийв беше способна да се промуши през процепа.

Мислеше си, че може да се промъкне вътре и обратно навън, без фермерът да я усети. Всичко вървеше добре и тя бе събрала около дузина ябълки в престилката си, когато Денис излезе от къщата си и я забеляза. Нийв заряза плодовете, успя бързо да се спусне от дървото, на което се бе покатерила, и хукна обратно към сиропиталището. Той я подгони с викове и ругатни, но тя се провря през цепката в оградата, преди той да я достигне.

— Ами ако е видял лицето ми? — попита разтревожено. — Може да каже на сестрите. Какво ще стане с мен после?

В желанието си да успокои приятелката си, Кара отвърна:

— Всичко ще е наред. Той сигурно изобщо няма да си направи труда да им каже каквото и да е.

Но гласът й не звучеше убедително. Денис Бренан беше изключително стриктен по отношение на реда и послушанието. Не беше от тези, които щяха да подминат случката с лека ръка.

За съжаление Кара се оказа права. По-късно следобеда сестра Консепта извика всички момичета в залата за събрания, където ги накараха да стоят и чакат в мълчание. В стаята бе задушно като в пещ, тъй като всички прозорци бяха затворени и никой не се осмели да ги отвори. Стояха прави вече около половин час, не смееха и да говорят, когато най-после вратите се отвориха с трясък и вътре влезе сестра Консепта — придружена от Денис Бренан. Щом го видя, Кара усети как стоящата до нея Нийв се разтрепери. Тя се протегна и прихвана приятелката си през кръста.

— Сега — започна сестра Консепта, щом зае мястото си отпред на подиума. — Кой ще каже какво гласи седмата Божия заповед?

Събраните момичета издекламираха бавно:

— Не кради.

Монахинята кимна.

— Правилно. Тогава защо господин Бренан твърди, че една от вас се е осмелила да се промъкне във фермата му и да краде от овошките му?

Този път последва мълчание.

— Ако виновницата не си признае — рече сестра Консепта с измамно мек тон, — просто ще ви накажа всички. Няма да бъдете водени в града в съботите през следващите шест месеца.

Кара разбра какво щеше да се случи. Нийв щеше да си признае — никога нямаше да позволи всички да бъдат наказани заради нещо, което тя е направила. Тогава сестра Консепта щеше да използва това като оправдание, за да отреже прекрасната й коса. Кара не можеше да позволи на монахинята да постъпи така с приятелката й, затова преди Нийв да успее да каже нещо, тя вдигна ръка и каза:

— Аз бях, сестро. Аз откраднах ябълките.

Сестра Консепта я погледна гневно.

— Кара Хийли — обяви гръмогласно. — Трябваше да се сетя. — Тя погледна фермера. — Това момиче вечно създава проблеми, затова, повярвайте ми, ще бъде наказана. — Монахинята се обърна към Кара с блеснали от злоба очи. — Ела тук.

Кара се качи на подиума и се опита да не покаже страха си, когато сестра Джуд дойде да донесе ножицата. Щом сестра Консепта започна да я стриже, Кара се постара да отправи непоколебим поглед пред себе си и като срещна очите на Нийв, видя благодарността на приятелката си и се почувства завладяна от неподозирана сила. Тя й помогна да не се разплаче дори когато металните остриета одраскаха скалпа й.

 

 

Когато изгасиха лампите в спалнята и Кара почти се бе унесла, тя усети как някой седна на леглото й. Отвори очи и видя Нийв. Тя държеше две ябълки в ръцете си.

— Тези бяха останали в джобовете ми — прошепна, подавайки едната на Кара.

Без да разговарят, те отхапаха от забранения плод. И двете отгризваха малки хапки и се стараеха да дъвчат възможно най-безшумно, за да не събудят останалите. Когато приключиха, Нийв уви огризките в една салфетка, като обеща да се отърве от тях на другия ден, за да няма доказателства за незаконното им среднощно угощение.

Преди да се върне в леглото си, тя се обърна към Кара и каза:

— Благодаря за това, което направи за мен днес. — Протегна се и докосна черните остатъци от коса, нежно погалвайки разранената глава на Кара. — Не знам дали ще мога някога да ти се отблагодаря.

— Не се притеснявай. — Кара се извърна, почувствала се неудобно заради очевидната признателност и обожание от страна на Нийв. — Не беше нищо особено.

Нийв повдигна с ръка брадичката на приятелката си и внимателно извърна лицето й към себе си, така че очите им се срещнаха.

— Не — заяви сериозно. — Беше всичко.

После, сякаш това бе най-естественото нещо на света, тя се наведе и целуна Кара нежно по устните.

Това беше мека, сладка целувка с вкус на откраднати ябълки и благодарност. И както всичко, което правеше Нийв, и тази нейна постъпка беше белязана от пълна невинност.

Най-после Нийв се отдръпна. Двете момичета останаха загледани една в друга.

— Благодаря отново — измърмори Нийв. После се плъзна от леглото на Кара и отиде в нейното.

Никоя от тях повече не повдигна въпрос за случилото се и то никога не се повтори. Но целувката им през онази нощ подпечата приятелството им.