Тара Хайланд
Дъщери на греха (29)

Двадесет и осма глава

Калифорния, юни 1959 г.

Доктор Робъртсън се усмихна нежно на жената пред него.

— Мисля, че трябва да дадете шанс на хапчетата да си свършат работата.

На Франи автоматично й се насълзиха очите, както се случваше толкова често напоследък.

— Но вече минаха три месеца.

— Боя се, че тези неща не подлежат на някаква времева граница — рече той съчувствено. — Годината беше тежка за теб, като се има предвид и случката с бебето…

— Предполагам, че имате право — въздъхна уморено Франи. Преди няколко месеца именно Макс й предложи да отиде на лекар, когато емоционалните й кризи започнаха видимо да излизат от контрол. Тя описа симптомите на лекаря — постоянното изтощение, забравянето — и той й изписа антидепресанти. Тя прилежно ги взимаше, но те сякаш нямаха ефект. Нещо не бе наред с нея — тя бе сигурна, че става въпрос за нещо повече от депресия. Състоянието й не беше просто лека тъга или мрачно настроение. Имаше дни, в които тялото й просто не действаше както трябва. Ръцете й трепереха неконтролируемо.

— Но въпреки това май ставам по-зле — съобщи тя на доктора.

— Така ли?

— По-непохватна съм от обикновено. Вчера сутринта пиех чай и изпуснах чашата. Понякога се блъскам и удрям в разни предмети. — Тя вдигна блузата си и показа една избледняваща синина от миналата седмица, когато се бе ударила в острия ръб на една маса.

Доктор Робъртсън се намръщи.

— Това наистина изглежда много неприятно.

— Също така много забравям. Тази сутрин свалих венчалната си халка, за да се изкъпя, и когато излязох от банята — поколеба се за момент, — не можах да си спомня къде съм я оставила.

Докторът я изгледа продължително. После прочисти гърлото си и си намести очилата, което бе сигурен знак, че се опитва да намери най-деликатните думи, с които да състави въпроса си.

— Госпожо Станхоуп, не се обиждайте, но дали има вероятност да си пийвате повече от обикновено напоследък?

Франи се вторачи в него. Първият й инстинкт беше да отрече с възмущение. Но всъщност… дали той не беше прав? Някои вечери, когато не можеше да заспи, си сипваше едно-две питиета от бутилката бренди на Макс.

— Може би — призна тя неохотно.

Доктор Робъртсън кимна с разбиране.

— Да поговорим за това.

След половин час Франи напусна кабинета, въоръжена с рецепта за сънотворни — които да използва вместо алкохол. Искаше й се да го попита как ще й помогне замяната на едно упойващо вещество с друго. Но се отказа.

— Доброто наспиване може да бъде страхотен лек — беше я уверил доктор Робъртсън. Макар да не хранеше кой знае какви надежди по този въпрос, Франи предположи, че не пречи да опита — ако не за друго, то поне заради дъщеря си. След всичко случило се през изминалите няколко месеца — загубата на бебето, последвана от странното й душевно състояние — не можеше и да си помисли за довеждането на Кара в Америка. Комуникацията с Тереза и с дъщеря й бе станала от непостоянна на вече почти несъществуваща и Франи разбираше, че спешно трябва да оправи нещата. Може би щом се почувстваше малко по-отпочинала, щеше да е в състояние най-накрая да разреши проблема.

 

 

Освен че й предписа сънотворни, доктор Робъртсън намекна на Франи, че ще й бъде от полза да излиза повече и да общува с хора.

— Не е полезно да оставате прекалено дълго сама. Трябва да намерите нещо, с което да се занимавате.

Затова, когато пристигна покана за трийсетгодишния юбилей на Хънтър, Франи реши да отиде. Макс, разбира се, беше против — той не смяташе, че тя е готова да излезе.

— Изглеждаш толкова крехка, скъпа моя — отбеляза съпругът й, когато тя повдигна темата. Но Франи успя да надделее в желанието си.

— Имам нужда да изляза — настоя. Все пак партито щеше да се състои в имението на Уилям Хърст, Сан Симеон, което се намираше само на един час път с кола от Станхоуп Касъл.

В нощта на празненството на Хънтър, когато се огледа в огледалото, Франи усети как настроението й малко се повдига. Сега изглеждаше повече като преди. Роклята й на „Кристиан Диор“ беше в гръцки стил, дълга до земята, тъмносиня. Тя си сложи по една златна гривна на всяка ръка, а Хилда нави косата й на къдрици. Изглеждаше малко като Клеопатра, което преднамерено напомняше за хубавите дни от кариерата й — и щеше да направи страхотно впечатление тази вечер. Тъкмо това искаше, като се имаше предвид, че за пръв път от много дълго време излизаше на обществено място. При мисълта за тези отминали няколко нерадостни месеца усмивката й малко помръкна. Но не — тази вечер нямаше да позволи да я обземат мисли за миналите неприятни времена.

Вместо това тя привърши с подготовката си. Пръсна от парфюма „Шанел номер 5“ на китките и шията си, след което грабна дамската си чантичка и слезе долу да изчака Макс. Този ден той бе на работа в Сан Франциско и бе обещал да я вземе на път за партито. Понеже то започваше в осем часа, той трябваше да се върне до седем, за да стигнат навреме. Но до седем и половина мъжът й все още не се бе прибрал. Франи се зачуди какво може да е станало. Може би го бяха задържали на работа. Но ако не тръгнеха скоро, щяха да закъснеят…

Франи обмисли бързо възможностите си. За нищо на света нямаше да пропусне тази вечер. Тя повика Хилда и я помоли да каже на шофьора да докара колата й.

— Ще отида сама, а Макс може да дойде по-късно — заяви решително.

Икономката стисна устни.

— За съжаление, мадам, приливът вече дойде. Няма как да се излезе оттук.

Като й съобщи тази новина, Хилда напусна стаята. Веднага щом тя излезе, Франи отиде до количката с напитките и си наля бренди.

Като се събуди на следващата сутрин, Франи се чувстваше ужасно — по-ужасно, отколкото би било редно да се чувства, защото беше сигурна, че не е пила толкова много предишната вечер. Когато слезе на долния етаж, провери бутилката и видя, че течността е само малко под обичайното си ниво. Тогава защо й беше толкова зле?

Тя откри Макс в кабинета си. Щом влезе, той вдигна поглед и се намръщи заради вида й — беше й твърде лошо, за да се облече, затова бе слязла по халат. Тя стегна колана си, за да изглежда по-авторитетно.

— Какво стана с теб вчера?

Той наклони глава въпросително.

— Щях да попитам същото.

Франи усети сълзите в очите си и ги избърса яростно, защото не желаеше да издава отчаянието си.

— Ти каза, че ще се върнеш тук да ме вземеш.

— Не е вярно. — Тонът му беше благоразумен. — Не си ли спомняш, скъпа? Уговорихме се да се видим на партито.

Той стана и се приближи към нея. Тя отстъпи назад, поклащайки бурно глава. Този път нямаше да се даде.

— Не — настоя тя. — Ти каза, че ще ме вземеш оттук.

— Наистина, първо се разбрахме да стане така — каза равно той. — Но после ти се обадих и ти казах, че изникна една среща и няма да мога да се върна. Казах ти да отидеш сама с колата.

Франи се намръщи. Какво ставаше? Наистина ли се бяха уговорили така? Не, реши тя, не беше вярно. Той просто се опитваше да я обърка.

Тя поклати глава.

— Не! Не, не е вярно. Ти каза, че ще се върнеш и ще ме вземеш.

Хилда, която стоеше мълчаливо отстрани, пристъпи напред.

— Мадам, ако разрешите. Вярвам, че господин Станхоуп казва истината. Аз вдигнах телефона, когато съпругът ви се обади, а после чух как вие се разбрахте с него да се срещнете в Сан Симеон…

В този момент Франи се извъртя към нея.

— О, каква изненада! — възкликна саркастично. — Заставаш на негова страна, а не на моя!

Икономката сведе поглед.

— Уверявам ви, че не правя нищо подобно, мадам.

— О, моля те! — Гласът на Франи бе изпълнен с презрение. — Не ми излизай с това покорно поведение. Ненавиждаш ме от първия ден, в който пристигнах. Не се съмнявам, че според теб ти трябва да си тази, която да споделя леглото на Макс вместо мен.

Ако се надяваше да провокира реакция от страна на Макс, успя. Той рязко се изправи.

— Франсис, моля те! Няма нужда да говориш така на Хилда.

Франи погледна първо него, а после нея.

— О, значи така, а? И двамата сте се съюзили срещу мен, нали? — Очите й се спряха на Макс и тя добави обидено: — Очаквах повече от теб.

Тя избяга от стаята и се втурна нагоре по стълбите, като държеше повдигнат халата си, за да не се препъне. Чуваше Макс да вика името й, молейки я да спре — но това само я накара да се затича по-бързо. Тя се смееше безумно и взимаше по две стъпала наведнъж, без да си дава ясна сметка накъде се е запътила, докато накрая не стигна до стъклената кула на върха на къщата.

Макс я последва по спираловидното стълбище, задъхвайки се от усилието си да я настигне.

— Какво правиш тук горе?

Загледана през прозореца, тя каза с монотонен глас:

— На това ли се надяваш? Че ще се хвърля долу като нея!

Той пребледня.

— Как може да си го помислиш?

Чак тогава тя видя искреното му безпокойство и осъзна какво е казала на съпруга си. В този момент целият гняв я напусна и тя се стовари на пода, разтърсена от ридания.

— Какво ми е? — изплака. — Не разбирам защо непрекъснато се чувствам така.

Макс пое Франи в обятията си.

— Нямам никаква представа какво става, любов моя. — Той притисна съпругата си към себе си, милвайки косата й. — Но ще разберем всичко, обещавам ти.

 

 

Бяха минали няколко месеца от онзи обяд в „Браун Дерби“, когато Лили започна да подозира, че Франи си пийва повечко. Знаеше, че приятелката й бе приела тежко загубата на бебето — всъщност тя почти не бе виждала Франи от раждането на мъртвото й дете преди почти седем месеца. Но Лили бе чула слуховете. Въпреки че Франи вече не се снимаше във филми, медиите все още се занимаваха с нея, защото беше съпруга на Макс. Почти всяка седмица „Конфиденшъл“ пускаше по някоя статия, намекваща за проблема на Франи с алкохола или за все по-странното й поведение. Очевидно информацията изтичаше от някой от домакинството. Макс бе уволнил една от прислужниците заради историята с градинаря — беше ли възможно да е изгонил погрешния човек? Носеха се и други странни слухове около дома на семейство Станхоуп. Имаше съмнения, че дъщерята на Макс, Оливия, която винаги бе толкова деликатна, е била изпратена в психиатрична клиника. Само синът на Макс Гейбриъл се бе отървал от медийните спекулации. Сега той се намираше в Станфорд, далеч от драмата в Станхоуп Касъл.

Но въпреки клюките, които чуваше, Лили никога не бе виждала приятелката си пияна. Тогава през един летен ден на 1959-а тя се появи в Станхоуп Касъл за следобедния чай. Двете жени имаха неизменна уговорка да се срещат всеки последен петък от месеца и досега Франи никога не бе пропускала тази среща. Но този път онази ужасна икономка Хилда каза на Лили, че госпожа Станхоуп не е на разположение.

— Тя спи — съобщи на Лили, която все още стоеше на входната врата.

— Тогава върви да я събудиш — рече прагматично русата актриса.

Икономката със сурово изражение очевидно не искаше да я пусне, но Лили бе решена да види приятелката си, затова се промуши покрай дъртата вещица и настоя Хилда да се качи и да събуди господарката си.

След половин час Лили чу стъпки по стълбите и стана да посрещне приятелката си. Но думите й замръзнаха на устните, щом Франи се появи пред погледа й.

— Мили боже! — възкликна тя неволно. — Какво е станало с теб, по дяволите?

Франи изглеждаше объркана.

— Какво имаш предвид?

Лили само стоеше вторачена. Косата, гордостта и прелестта на Франи, бе чорлава и червените й кичури представляваха оплетена бъркотия, спешно нуждаеща се от гребен. Тя очевидно се бе опитала да си сложи някакъв грим, за да освежи вида си, но фондьотенът й бе прекалено тежък, бузите й — с прекалено много руж, а червеното червило, вместо да й придаде цвят, й придаваше гротесков вид. Не си бе направила труда да се облече. Вместо това носеше дълга до земята лилава сатенена нощница и дантелен пеньоар в същия цвят.

Но Франи явно не мислеше, че има нещо нередно в начина, по който изглежда. Затова Лили реши да замаже шока си и да се опита да прозвучи развеселено.

— О, просто имам предвид, че ми липсваше на партито на Хънтър миналата седмица. Защо не дойде?

— Ааа… — Франи махна неопределено с ръка. — Стана глупаво объркване.

Тя леко се препъна и Лили се протегна да я задържи. Когато Франи наклони глава да й благодари, Лили подуши алкохол в дъха й.

— Франи! — Тя беше шокирана, понеже още бе рано. — Пила ли си?

— Какво? — Франи инстинктивно прикри устата си с ръка. Изглеждаше така, като че ли се канеше да отрече обвинението, но после размисли. — Ами, да — рече малко отбранително. — Може и да съм гаврътнала едно-две малки. Да не е престъпление?

Лили въздъхна.

— Не, разбира се, че не. Но напоследък май си започнала да прекаляваш, така ли е?

Франи се стегна, погледът й се вкамени.

— Не знам какво намекваш, но мисля, че трябва да престанеш.

— О, миличка, моля те. — Лили се опита да звучи нежно и с разбиране, не искаше да се карат. — Не бъди такава. Просто се притеснявам за теб…

— Не са ми притрябвали притесненията ти — рече надменно Франи. После позвъни на звънеца за Хилда. — Сега защо не престанеш с глупостите и вместо това да пием чай.

Лили нямаше друг избор, освен да се подчини на волята на приятелката си.

 

 

Полицай Рафърти приемаше службата си много сериозно. Повечето от момчетата мразеха да патрулират на магистралата. Заради дългите часове ги налягаше скука и те пускаха радиото или задрямваха, докато мине времето. Особено ненавиждаха нощната смяна, когато по магистралата рядко минаваха коли. Но полицай Рафърти записваше всяко превозно средство, което се зададеше, и ако колата се движеше прекалено бързо или шофьорът криволичеше, той не се колебаеше да го спре и да му обясни какво нарушение е извършил.

Беше краят на петдесетте и все повече хора имаха автомобили. След войната се бе увеличила покупателната способност на средната класа и сега „Форд“ и „Дженерал Моторс“ се конкурираха да предлагат колите си на обикновените хора. Но тази нова придобивка донесе със себе си нови проблеми. На първата си нощна смяна преди пет години един ученик бе взел да покара колата на баща си и я бе забил в едно дърво. Полицай Рафърти беше първият пристигнал на мястото на произшествието и бе видял последиците от превишената скорост.

Тази нощ той чу задаващия се автомобил дълго преди да го види. Бе излязъл от патрулната кола, за да пусне една вода, когато долови звука от двигателя — все още далеч, но приближаваше бързо. Той закопча ципа си и се обърна точно навреме, за да види профучаващия край него сребристосин понтиак. Покривът бе свален и полицаят забеляза на волана млада жена с увит около главата шал, който предпазваше прическата й. Като гледаше как автомобилът лъкатуши от единия край на шосето до другия, той предусети, че ще стане свидетел на поредния фатален пътен инцидент.

Върна се при патрулката, готов да тръгне след нарушителя, но преди да успее да се качи, спортната кола изгуби контрол и се обърна напречно на пътя. Беше чист късмет, че не излетя от ръба на скалите надолу към дълбоката клисура. Той се втурна към колата и видя шофьора приведен над волана — червенокоса жена, както вече личеше, след като шалът й бе паднал. Колата стърчеше малко над пропастта и се поклащаше опасно.

Полицаят се опита да заобиколи до мястото на шофьора, но варовикът започна да поддава. Затова той отиде до другата врата и коленичи.

— Госпожице?

Извика силно, но нямаше отговор. Дали изобщо беше жива? Ако тя не се съвземеше, имаше само един начин да разбере. Той се наведе през прозореца и я хвана за рамото, опитвайки се да я изправи. Жената се отпусна назад в седалката, а главата й се килна на една страна. Над лявото й око имаше неприятна рана, която бе дълбока и кървеше обилно. Но гръдният й кош продължаваше да се повдига и отпуска, което означаваше, че не е мъртва. След като установи, че е жива, полицаят направи бърз оглед на колата. Тя не беше в добра форма. Не искаше да мести жената, но се притесняваше, че всеки момент скалите могат да поддадат, затова отвори вратата на колата и я изтегли през кожените седалки, докато успя да я вземе на ръце. Тогава подуши острата миризма на алкохол в дъха й.

Той пренесе ранената през тревата, докато не се отдалечи на петстотин метра от колата, и я постави на земята. След като установи, че диша самостоятелно, отиде да повика линейка по радиостанцията.

— Пътен инцидент, водачът е млада жена…

 

 

Щом чу за катастрофата на Франи, Лили се втурна към болницата. За съжаление, когато пристигна там, видя, че няма какво да стори. Макс беше вътре при Франи и говореше с доктора, а тъй като тя не бе член на семейството, никой не й даваше никаква информация.

Докато чакаше в коридора, дочу един полицай да разпитва администратора какво е състоянието на катастрофиралата и разбра от разговора им, че той първи е пристигнал на местопроизшествието. Загрижена да не би приятелката й отново да се окаже обект на неприятни медийни репортажи, Лили последва полицая извън сградата.

— Извинете! — извика тя, когато той понечи да се качи в патрулната кола.

Като чу гласа й, той се обърна.

— Мога ли да ви помогна, госпожо? — попита учтиво.

Тя се затича към него.

— Вие сте били там, нали? — попита тя тихо, като се огледа, за да се увери, че никой не ги чува. — На мястото на катастрофата? На тази с Франсис Фицджералд?

Като чу въпроса й, изражението му се вкамени.

— Не мога да говоря за това — заяви и понечи да влезе в колата си.

Но Лили се протегна да го спре.

— И аз това имам предвид. Не искам да говорите за случилото се. — Тя му подаде стодоларова банкнота. — С никого.

Полицаят се загледа в парите.

— Това пък за какво е?

— Вижте — каза Лили шепнешком. — Загрижена съм за Франи, това е всичко. Не ми се ще във вестниците да излязат подробности за тази скандална случка.

Полицай Рафърти трябваше да впрегне цялото си хладнокръвие, за да не избухне. Той беше млад мъж с принципи, вършеше работата си съвестно и никога не би си и помислил да продаде историята на пресата, така че този намек не му хареса.

— Първо, никога не бих приел подкуп — рече сковано. — Второ, не бих тръгнал да клюкарствам относно нито един аспект от работата си. — Той със задоволство наблюдаваше как бузите на блондинката ставаха все по-червени. — И последно — добави, като снижи гласа си: — Ако сте толкова загрижена за приятелката си, както твърдите, тогава лошите отзиви в пресата трябва да са най-малката ви тревога.

Лили го изгледа объркано.

— Какво означава това? — Полицаят се поколеба за момент, сякаш бе казал твърде много. — Моля ви — настоя Лили. — Кажете ми.

Той като че ли се подвоуми още малко, преди накрая да се реши да разкрие каквото знае.

— Съгласно стандартната процедура — обясни — погледнах следите по земята, за да разбера какво е причинило катастрофата. На шосето нямаше изтичане на гориво, нито следи от спирачки. Нищо не подсказваше, че неволно е изгубила контрол.

Лили се намръщи объркано.

— Какво, по дяволите, означава това?

Мъжът й отправи мрачен поглед.

— За мен изглежда така, сякаш тя умишлено е карала към преградата. Мисля, че приятелката ви е опитала да се самоубие.

 

 

Думите на пътния полицай не излизаха от главата на Лили. Затова по-късно вечерта тя реши да сподели притесненията си с Макс. Съпругът на Франи изслуша мълчаливо актрисата.

— Бих предпочел да не говориш повече така за съпругата ми — заяви накрая. — Тези слухове имат неприятния навик да се разчуват и съм сигурен, че ако някой е дълбоко загрижен за Франсис, няма да позволи за нея да се говорят негативни неща. Както ти е известно, студиото не търпи служители, които създават проблеми, а аз не бих искал някой да си помисли, че ти си от тях.

Думите бяха произнесени толкова тихо, че нямаше начин някой да е чул заплахата. Но тя бе изречена — ако Лили отново повдигнеше темата, той щеше да се погрижи тя да попадне в черния списък на студиото.

Тя се изправи, разтреперена.

— Разбирам. Е, съжалявам за безпокойството, Макс. Сигурна съм, че ти най-добре знаеш как да се погрижиш за съпругата си.

Лили изрече думите си с толкова твърдост, колкото посмя да покаже. После остави Макс сам и отиде да си налее нещо силно.

 

 

Следващата седмица, щом Франи излезе от болницата, Лили реши да отиде в Станхоуп Касъл въпреки предупреждението на Макс. Първо смяташе да се обади на приятелката си и да я уведоми за пристигането си, но после размисли — на телефона винаги отговаряше онази стара вещица Хилда, която щеше всякак да се опита да я разубеди. Затова реши направо да се качи на колата и да отиде в имението. Но когато пристигна там, Хилда отказа да й позволи да се види с Франи.

— Госпожа Станхоуп си почива — съобщи й.

— Чудесно — каза Лили. — Ще почакам.

Икономката присви устни.

— Наистина няма смисъл. Госпожа Станхоуп ме предупреди, че не желае да се вижда с никого, докато не се възстанови напълно от катастрофата.

Те стояха в антрето, когато Лили забеляза нещо с крайчеца на окото си — някаква тъмна сянка, сякаш някой за миг бе застанал пред отворената врата на гостната стая. Но когато погледна нататък, не видя никого. Реши, че сигурно е от осветлението. После отляво се чу изщракване. Тя отново погледна и видя, че вратата вече е затворена — беше сигурна, че преди малко бе отворена.

— Какво беше това? — попита и направи крачка в тази посока.

Хилда се придвижи заедно с нея и застана на пътя й към гостната.

— Просто от вятъра — обясни. — В старите къщи винаги става течение. — Имаше отговор за всичко.

Лили може би щеше да й повярва, но в този момент внезапно я лъхна ароматът на неизменния парфюм на Франи „Шанел номер 5“. Разбира се, не беше единствената жена, която го използваше, но Лили не можеше да си представи кой друг би го използвал в тази къща. Инстинктът й подсказваше, че някой се спотайва в гостната, и тя бе сигурна, че е Франи. Но какво можеше да стори? Все пак Хилда не държеше Франи тук против волята й. Госпожа Станхоуп бе господарката на къщата, тя даваше нарежданията. И щом Франи не желаеше да се види с нея, Лили нямаше какво да направи по въпроса.

— Добре тогава — рече примирено Лили. — Тръгвам си.

Тя погледна към затворената врата на гостната и почувства порив да извика нещо на Франи, която според нея се криеше там. Вместо това обаче се обърна и си тръгна, като един въпрос не й даваше мира: защо, за бога, Франи я избягваше?

 

 

По-късно Лили щеше да съжалява, че не е била по-настоятелна в опитите си да се види с Франи през онзи ден — защото една сутрин месец по-късно тя научи новината, че кинозвездата Франсис Фицджералд е изгубила контрол над управлението на колата си на магистрала 1, излетяла е от ръба на урвата и е загинала в последвалата експлозия.