Тара Хайланд
Дъщери на греха (34)

Тридесет и трета глава

Сестра Агнес сложи ръка върху челото на Нийв.

— Май нямаш температура. — Тя се вгледа в момичето. Нийв се бе оплаквала от стомашни болки цяла вечер и изглеждаше съвсем пребледняла на фона на белите чаршафи. От седмици не се чувстваше добре, беше станала мършава и бледа. Имаше вероятност да страда от някаква болест и се налагаше да извикат лекар да я прегледа. — Но очевидно си прекалено болна, за да вървиш, където и да е.

Нийв трябваше да замине със семейство Бюканън същия следобед. Това щеше да е шестото й посещение у тях. Монахинята вече се бе обадила на семейството по-рано, за да ги уведоми, че момичето може и да не успее да отиде, и те бяха предложили да им изпратят друго дете на нейно място.

Сестра Консепта беше на съвещание този следобед, затова решението трябваше да вземе заместницата й.

— Кара — усмихна й се добродушно сестра Агнес, — мисля, че ти трябва да отидеш на нейно място.

Кара почувства прилив на вълнение от неочакваната новина. Най-накрая щеше да има възможност да се махне оттук и да види какво представлява животът при семейството.

Тя веднага се зае да приготви малката си чанта. Почти бе приключила, когато почувства студена ръка върху рамото си, при което подскочи от страх. Беше Нийв. Тя изглеждаше бледа, почти като призрак в дългата си бяла нощница.

— Изкара ми ангелите! — възкликна Кара с насмешливо раздразнение.

Но лицето на Нийв бе сериозно.

— Моля те, Кара — каза тревожно. — Послушай ме. Не отивай днес.

Кара се намръщи, объркана.

— Защо пък да не отида?

Нийв се поколеба, после поклати глава.

— Не мога да ти кажа. — В очите й се четеше болка и молба.

— Но те моля да ме послушаш. Умолявам те — не отивай.

На Кара й дойде в повече. Пропастта между нея и Нийв не се бе затворила и тя се бе чувствала тъжна и разстроена през тези няколко месеца заради ситуацията. Сега целият й гняв най-после се изля навън.

— О, ясно, схванах — озъби се тя. — Сигурно се тревожиш, че ще предпочетат мен пред теб.

Надяваше се да се скарат, за да може най-после да разбере какъв е проблемът на приятелката й. Но вместо това Нийв изглеждаше съкрушена.

— Съжалявам, че смяташ така — рече тихо, преди да се обърне.

Кара я гледаше как се връща в леглото си и се почувства ядосана и разочарована заради това, че с приятелството им явно е свършено. Като натъпка и последните вещи в чантата си, Кара реши да забрави за Нийв и да прекара един чудесен уикенд.

За изненада на Кара семейство Бюканън бяха настояли да дойдат сами да я вземат от сиропиталището. Жестът им беше много мил — ако тя бе на тяхно място и притежаваше парите им и хубавата им къща, никога нямаше да поиска да дойде до този мрачен, потискащ манастир.

Двойката я очакваше в кабинета на сестра Агнес. Те станаха, щом момичето влезе, и изглеждаха даже по-притеснени от нея. И двамата бяха с красиви дрехи, държаха се за ръце и бяха най-красивите хора, които Кара бе виждала някога — перфектен образец за заможност и добро възпитание. Вирджиния Бюканън носеше спретнат костюм на „Шанел“ в бонбоненорозов цвят, а скъпо изрусената й коса бе вдигната на кок. Джеймс Бюканън изглеждаше младолик и елегантен в тънко раирания си костюм от три части. Бяха като два ярки пламъка на фона на сивотата на институцията.

— О, Кара, скъпа! — изпадна във възторг Вирджиния, като я прегърна. — Толкова се радваме, че ще дойдеш с нас. Умирах от нетърпение да се запознаем — Нийв не спираше да говори за теб, докато беше при нас.

Беше странно да чуе това, като се имаше предвид колко резервирано се държеше напоследък Нийв. Но Кара нямаше време да разсъждава по въпроса, защото Вирджиния пак се разприказва:

— Наистина е ужасно, че се е разболяла. — За секунда лицето на англичанката се помрачи, за да покаже колко й е неприятна новината, преди отново да засияе. — Но пък това ни дава възможност да се запознаем с теб!

Кара слушаше излиянията на Вирджиния с мълчаливо изумление. Никога не бе срещала човек като госпожа Бюканън — толкова светла, пъстра и ефирна, като фея на върха на коледна елха. Отначало момичето мислеше, че просто е развълнувана от срещата им, че Вирджиния иска да я предразположи. Но бързо проумя, че Вирджиния Бюканън си говореше по този начин през цялото време — с прекален ентусиазъм: всичко беше прекрасно и чудесно. Тя очевидно обичаше живота и животът я обичаше. Беше трудно да си представи, че някога й се е случвало нещо кой знае колко неприятно.

Когато слязоха от колата, на Кара й се бе замаяла главата. Вирджиния й беше изброила всички дейности, които бяха планирали за нея през уикенда. Тенис, езда, разходки из гората…

— Разбира се, имаме и ливада за крокет — продължаваше да бъбри възбудено, след което видя безизразния поглед, който й отправи Кара. — О! Не ми казвай, че никога не си играла!

Кара извърна очи от нея към съпруга й и обратно. Тримата седяха на задната седалка на красива кремава кола — ягуар, както я осведоми Джеймс. Отпред имаше шофьор, а тримата се бяха настанили отзад и Кара щастливо се намести между двамата любящи възрастни, все едно бяха истинско малко семейство. Изживяването беше блажено и поразително.

— Не — отвърна неуверено в отговор на въпроса на Вирджиния дали някога е играла крокет. — Имам предвид, май не. Всъщност не знам точно какво е…

— Е, не се тревожи за това — прекъсна я Вирджиния. — Съвсем скоро ще ти покажем, нали така, скъпи? — Тя се обърна и се усмихна на съпруга си.

— Джини, моля те — смъмри я Джеймс добродушно, като се пресегна и потупа съпругата си по рамото. — Объркваш горкото момиче.

Вирджиния притисна облечената си в ръкавица ръка към устата си.

— Ох, ама че съм глупава! Извинявай, Кара, наистина прибързвам. Можеш да ме спреш, когато пожелаеш — това е единственият начин да ми вземеш думата, както винаги твърди Джеймс…

И тя пак се разбъбри. Джеймс улови погледа на Кара и поклати глава с жест, който сякаш казваше — луда е, но я обичам. Двамата бяха идеална двойка. Тя беше елегантна и хубава, с музикален глас и приятен смях. Той беше красив и забавен, а не строг като повечето мъже с неговото положение, и явно хлътнал по жена си. Кара изпитваше удоволствие да бъде част от тяхното щастие.

Пътуването до имението на семейство Бюканън, Касъл Глен, им отне двайсет минути. Кара и преди го бе виждала отдалеч, но отблизо то бе още по-впечатляващо. Беше типична голяма къща, каквито бяха провинциалните домове на ирландските земевладелци — елегантна бяла сграда с декоративни градини, разположена върху хиляди квадратни километри гори, където се отглеждаше дивеч за лов. Целият имот бе ограден от високи каменни стени, предпазващи уединението на обитателите му. Когато слязоха от колата и стъпиха върху чакълестата алея, Кара още не можеше да повярва къде се намира.

— Удивително е! — възкликна задъхано.

Джеймс клекна долу до нея и я попита заговорнически:

— Искаш ли да те разведем наоколо?

— Разбира се, че иска! — извика Вирджиния. — Хайде, мила. Последвай ме!

Тя сграбчи Кара за ръка и я помъкна из къщата, показвайки една след друга богато обзаведените стаи. Джеймс ги следваше малко по-отдалеч и очевидно беше доволен от радостта на двете момичета. Спалните се намираха на първия етаж в задната част на къщата и гледаха към изрядно оформените градини. Семейството заемаше главния апартамент, който се състоеше от отделни спални и бани за двамата, свързани с междинна врата.

— Ако имаш нужда от нещо през нощта, не се колебай да дойдеш и да ме събудиш — каза Вирджиния на момичето. — Нека сега да ти покажа къде ще спиш.

Гостната спалня се намираше в края на коридора. Кара ахна, щом Вирджиния отвори вратата. Стаята беше като мечтата на всяко момиче — цялата в розово, без да е претрупано. Беше хубава и свежа, с бледорозови стени и килим в подхождащ цвят, допълнени от завеси и спално бельо с по-тъмен нюанс на кораловото.

— Стаята на принцесата! — обяви Вирджиния.

Кара обходи помещението, без да посмее да пипне красивите вещи. До прозореца имаше изключителна изработка на люлеещо се конче от тъмен махагон, чиито грива и опашка притежаваха онова копринено качество, което внушаваше, че са направени от истински косми. В ъгъла на стаята имаше гигантска кукленска къща. Когато се приближи, Кара видя, че представлява перфектно копие на Касъл Глен — от редицата чинари покрай алеята до красивата й розова стая, възпроизведена с всички детайли, чак до дървеното конче.

Джеймс се приближи и прегърна съпругата си през кръста.

— Имаме и още една изненада за теб, нали, скъпа?

Вирджиния отиде с усмивка до дървения гардероб и го отвори. Кара нямаше представа какво се случва, докато жената не се обърна с една рокля в ръцете си — пак беше розова, с бели панделки покрай талията и около късите ръкави.

Вирджиния й се усмихна свенливо.

— Ако не ти харесва, ще те разбера…

Вероятно беше малко прекалено момичешка за вкуса на Кара, но тя толкова се трогна от този жест, че с радост щеше да я облече.

— Прекрасна е!

Останалата част от деня премина като в сън. След като пиха чай с плодов кейк във всекидневната, Вирджиния настоя да изиграят една игра на крокет в топлата вечер. После всички влязоха вътре, за да се преоблекат за вечеря. Кара видя, че я очаква вана с топла вода, след която си облече новата рокля в розово и бяло.

— Не е ли прекрасна? — изчурулика Вирджиния, когато Кара слезе при тях.

— Прекрасна е — съгласи се Джеймс.

Кара не можеше да повярва на късмета си. Как щеше да се върне в сиропиталището след подобно преживяване? Но сега не биваше да се тревожи за това — имаше време до неделя вечер, когато реалността отново щеше да й напомни за себе си; нямаше нужда да пропилява целия си чудесен уикенд с притеснения за бъдещето. Кара нямаше представа защо на Нийв не й харесва да идва тук. Може би защото след това й бе трудно да понесе обстановката в „Сейнт Мери“.

След вечерята от печено говеждо те се оттеглиха в библиотеката и Джеймс започна да учи Кара как да играе табла, докато на нея й се доспа. Преди да си легне, Вирджиния й даде да облече нова нощница, чийто стил бе съобразен с викторианската традиция — дрехата бе направена от бял муселин с дантелена украса по яката и маншетите и отпред от горе до долу имаше редица мънички сатенени копчета. Кара не бе притежавала нещо толкова прекрасно в живота си. Тя сподели това с Вирджиния.

— Можеш да я вземеш със себе си в неделя, ако искаш — заяви благосклонно Вирджиния. — Както и роклята.

Кара сведе поглед. Идеята беше хубава, обаче…

— Няма смисъл. Няма да ми разрешат да ги задържа.

— О! — обърка се за момент Вирджиния. После добави бодро: — Ами няма проблем. Просто ще я пазим тук до следващото ти идване. — Тя целуна Кара леко по челото и й пожела лека нощ.

Кара беше изумена от добротата на тези хора. Когато коленичи да каже молитвата си преди лягане, тя най-накрая се почувства така, сякаш наистина имаше нещо, за което да е благодарна. След като приключи, се прекръсти и скочи в леглото. То беше чудесно и удобно, дюшекът бе толкова мек, че тя потъна в него — чувството не можеше да се сравни с нищо, преживяно до момента. Кара за пръв път за четиринайсетгодишния си живот изпитваше такива удобства — беше на топло, беше чиста и нахранена — всичко, което можеше да си пожелае човек. Като се мушна под топлия юрган, тя се зачуди дали е възможно животът да стане още по-хубав.

Почти бе заспала, когато дочу щракването на дръжката на вратата. Тя надникна изпод завивките и видя Джеймс да затваря вратата.

Усмихнат, той се приближи и седна на леглото й.

— Събудих ли те, мила?

Тя поклати глава, чудеше се защо е дошъл в стаята й.

— Добре — каза той. — Исках само да проверя как си и дали имаш нужда от нещо.

— Добре съм — каза му Кара, като се надяваше мъжът да си тръгне. Нямаше нищо против присъствието на Вирджиния преди малко, дори докато се преобличаше, но това… Не чувстваше, че е много редно.

Но Джеймс сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва. Вместо това той се протегна и я погали по косата.

— Толкова си хубава тази вечер — рече нежно.

Кара се пребори с порива да се отдръпне при допира му. Все пак днес човекът беше много мил с нея и тя не искаше да проявява неблагодарност.

Той прокара пръсти по дантелената яка на нощницата й.

— Виждам, че си с новата нощница, която Вирджиния ти купи. — В гласа му се четеше задоволство. — Прекрасно е в къщата ни да има дете — продължи той, без да дава признаци, че усеща неудобството на Кара. — Много ни е трудно, на мен, както и на Вирджиния, задето не можем да имаме деца. Идването на Нийв тук, а сега и твоето, означава всичко за нас. Нали разбираш това, Кара?

Тя кимна с надеждата той да си тръгне.

— Да те видя тук е… — Той се огледа из стаята. — Все едно имам собствена дъщеря — която да глезя и на която да показвам обичта и любовта си. Защото нали тъкмо това искат всички момиченца? Да ги обсипват с подаръци и любов и… — Джеймс я гледаше настоятелно. — И целувки, и прегръдки.

Това й прозвуча като въпрос, затова, макар да не разбра точно какво я пита, Кара отвърна:

— Да, предполагам…

Той навлажни устните си.

— Да, значи съм прав. Това искаш и ти, нали, Кара? Да те гушна?

Кара се обърка. Помисли си, че звучи малко странно, но заради начина, по който го каза, й беше трудно да му откаже.

— Може…

Той се приближи до нея на леглото. Тя инстинктивно се дръпна назад към таблата и защитно придърпа краката си към себе си. Не разбираше точно какво става, но нещо в начина, по който се държеше Джеймс, не изглеждаше добре. Кара бе чувала по-големите момичета в сиропиталището да си шепнат за това, което правят мъжете и жените, когато са сами в спалнята си, и тя някак си остана с впечатлението, че тъкмо същото иска и Джеймс.

— Господин Бюканън…

— Защо не ме наричаш Джеймс? Само когато сме тук, когато сме само двамата. Това ще е малката ни тайна.

Когато се приближи още към нея, Кара разбра, че трябва веднага да предприеме нещо. Без да се замисля, тя му заби един лакът в носа.

— Господи!

От ноздрите му шурна кръв и той покри лицето си с ръце. Кара използва момента и скочи от леглото. Огледа се отчаяно из стаята и се опита да реши къде може да избяга, преди той да се е опомнил. Очите й се спряха на банята.

— Ах, ти!

Кара извърна глава и видя, че Джеймс се изправя с блеснали от ярост очи. Без да има повече време да разсъждава, тя се шмугна в банята. Затръшна вратата след себе си и се опита да завърти ключа.

— Кара!

Чу как Джеймс прекоси стаята. Ключът не се превърташе и сърцето й тупкаше толкова силно, че тя не можеше да мисли ясно. Какво щеше да се случи, ако не успееше да заключи вратата? Но ключът най-сетне щракна, Кара се оттегли в ъгъла и седна на плочките между стената и ваната. Оттам видя как той натисна дръжката. Нищо не се случи. Дръжката се изви нагоре-надолу няколко пъти, докато Джеймс усилено се опитваше да влезе.

— Веднага излез — изсъска той от другата страна. Продължи да натиска дръжката. Когато стана ясно, че няма да успее да влезе, той опита друга тактика: — Моля те, скъпа — обади се ласкаво. — Излез да поговорим. Всичко това е едно голямо недоразумение. Сигурен съм, че ще можем да го изясним.

Но Кара закри ушите си и отказа да го слуша или да говори с него — нямаше да го остави да я принуди да отвори.

Цяла нощ тя стоя барикадирана в банята. Джеймс продължи да чука по вратата известно време, като ту я умоляваше, ту я заплашваше, но накрая престана. Кара чу отдалечаващите се стъпки и звука от затварящата се врата на спалнята. Но въпреки че Джеймс, изглежда, бе излязъл, тя нямаше намерение да напуска скривалището си, за да не би случайно той да я издебне в засада. Затова реши да прекара нощта в банята. Опита се да се настани удобно, като легна на килимчето, за да не е върху студения мраморен под. Изобщо не можеше да се сравнява с удобството на леглото, но бе свикнала с тънките дюшеци в сиропиталището — щеше да изкара една вечер.

Отначало беше твърде изплашена, за да заспи, в случай че Джеймс намереше начин да влезе. Замисли се за Нийв. Чак сега разбра какво не е наред с приятелката й. Тя също бе попаднала на вниманието на Джеймс Бюканън, но за жалост не бе имала късмета да му избяга. Поне, след като знаеше цялата история, Кара най-после можеше да направи нещо по въпроса.

На следващата сутрин Кара излезе от банята чак когато се увери, че останалите обитатели на къщата са станали. Облече собствените си дрехи и слезе долу на закуска, която бе сервирана в красива остъклена стая с изглед към езерото. Вирджиния и Джеймс вече бяха там. Вирджиния я поздрави ентусиазирано, явно без изобщо да подозира какво е ставало предишната нощ. Джеймс също изглеждаше весел, но според Кара преиграваше. Готвачът им бе приготвил същинска ирландска закуска — с кървавица и пържен хляб. Миришеше вкусно, но Кара нямаше желание за ядене.

Вирджиния видя празната й чиния и я погледна загрижено.

— Не си ли гладна? Добре ли си? — Приближи се и пипна Кара по челото, както бе направила сестра Агнес на Нийв предишния ден. — Добре ми се струваш.

Кара се канеше да се оправдае, че е болна, за да се върне в сиропиталището. Сега, като разбра, че няма да стане, каза неохотно:

— Добре съм.

Вирджиния грейна.

— Чудесно. Ами тогава какво ти се прави днес?

— Все ми е едно. — Кара си мислеше само как да се махне оттук, преди да е настъпила вечерта.

— Защо не те заведем да видиш конете? Ще се кача да се преоблека.

Понеже не искаше да я оставят насаме с Джеймс, Кара излезе от стаята след нея. Докато излизаше, видя изпълнения с омраза поглед, който й отправи Джеймс, и разбра, че трябва да избяга още същия ден. Докато вървеше след Вирджиния по коридора, тя забеляза един изящен чайник от бял и син порцелан, който стоеше на една масичка. Хрумна й идея.

— Хубав е — отбеляза тя, като вдигна предмета в ръка.

— О, внимавай с това! — предупреди я Вирджиния. — Наследство ми е от майка ми.

Това потвърди всичко, което Кара имаше нужда да знае. Като промълви едно „извинявай“ срещу горката объркана Вирджиния, тя остави порцелановия чайник да се изплъзне от ръцете й.

— Не! — извика Вирджиния и се втурна напред.

Но беше твърде късно. Успя единствено да види как скъпата вещ се разбива на пода. И тогава Кара започна да се смее.

Решиха веднага да върнат момичето в сиропиталището. Вирджиния бе твърде разстроена, за да придружи Кара в колата, и помоли съпруга си да остане при нея в къщата. Кара почувства яростта му. Предположи, че на него му се иска да тръгне с нея, за да я предупреди да си мълчи. Но Вирджиния настояваше много, затова Кара бе изпратена с шофьора, на когото дадоха да предаде бележка, в която се обясняваха събитията от сутринта, предизвикали ранното й прибиране. За нещастие на Кара сестра Консепта бе тази, която прие писмото.

Монахинята изпита такова удоволствие, задето мнението й за момичето се оправдаваше, че — като никой път — пропусна да й наложи наказание. Кара също не се трогна от последиците от държането си. Сега, след като знаеше за Джеймс Бюканън, искаше единствено да поговори с Нийв.

Горе в спалнята Нийв стоеше в тревожно очакване. Щом видя Кара, се завтече към нея.

— Какво стана? — поиска да узнае.

— Нищо. Той се опита, но му избягах.

Лицето на Нийв се сбърчи.

— Съжалявам. Опитах се да те предупредя…

— Не се притеснявай за това — отсече Кара. — Поне сега ще можем и двете да разкажем за случилото се.

— Какво имаш предвид?

— Как какво, нали трябва да кажем на някого какво върши той?

Нийв изглеждаше ужасена.

— Не мога. Той ме заплаши, че ще ме убие, ако го издам.

Тогава тя се разплака, подсмърчайки безутешно. Кара заплака с нея от срам, че не се бе погрижила за приятелката си, както и от гняв към мъжа, който си позволяваше да постъпи така с едно дете.