Тара Хайланд
Дъщери на греха (21)

Двадесета глава

Подобно на ухажването им, женитбата на Франсис Фицджералд и Максимилиан Станхоуп беше главозамайващо събитие.

След като й предложи през оня ден на плажа, Макс я отведе в имението си в Холмби Хилс, един от най-елитните квартали в Лос Анджелис, и й представи пръстен с шесткаратов квадратен диамант, който бе купил от бижутерския магазин на Джордж Хийдли в Бевърли Хилс. Франи гледаше със задоволство, докато Макс слагаше пръстена на лявата й ръка, почти неспособна да повярва на случващото се. Само преди няколко месеца се бе чувствала толкова отхвърлена от Дюк, толкова критикувана от пресата. Сега изглеждаше, че всичко отново е тръгнало благоприятно за нея. Защото Макс бе милион пъти по-страхотен мъж от Дюк. Той бе красив и силен, и богат, и се отнасяше с нея като с кралица. Какво друго можеше да иска?

Тя вдигна поглед към него, чувствайки се по-развълнувана и трогната, отколкото си мислеше, че е възможно.

— Не очаквах това — призна си искрено. — Не и толкова скоро.

Той й се усмихна.

— Защо да чакаме? И двамата сме свободни и необвързани. Децата ми са достатъчно големи, за да ме разберат. Няма за кого другиго да се притесняваме, освен за нас двамата.

Франи го изгледа продължително. Беше на косъм да му разкаже за Кара, мислейки си, че щом се оженят, ще може да доведе дъщеря си да живее при тях, сигурна, че влиянието на Макс ще ги предпази от лошите писания в пресата. Но споменаването на децата му я възпря. Той й бе разказал за сина и дъщеря си от първата му жена — Гейбриъл и Оливия. Нямаше ли да сметне за странно, че тя никога досега не е споменавала собственото си дете? Щеше да изглежда все едно не е била честна към него.

Той я погали нежно по лицето, ръката му леко одраска бузата й.

— Ти си всичко за мен, скъпа моя. Никога не съм си представял, че ще е възможно да изпитам отново такива чувства към някого.

Макс се наведе да я целуне и в този момент Франи реши все още да не му казва за Кара. Тя просто имаше нужда да намери подходящия момент да повдигне въпроса, след като преминеше първоначалната приповдигнатост около годежа.

 

 

Лили не се зарадва, като разбра за годежа. Франи бе отишла у тях, за да й съобщи новината лично и да я помоли да й стане кума.

— Виж ти! — възкликна приятелката й, разположила се в кремавия си диван. — Не очаквах такова нещо.

Франи забеляза отявлената липса на думи като „поздравления“ и „честито“.

— Не се ли радваш за мен? — попита, обидена.

Лили въздъхна.

— Не става въпрос за това. Просто…

— Какво?

— Просто съм тъжна, че ще загубя най-добрата си приятелка и съмишленица, това е всичко.

— О, скъпа! — Франи се засмя и прегърна приятелката си. — Не ставай глупава! Само защото се омъжвам, не означава, че нещо между нас ще се промени!

— Така ли? — Лили звучеше скептично. — Макс може да не се съгласи с това.

— Макс? — рече Франи с насмешка. — Той ме обича такава, каквато съм. Няма да ме кара да се отказвам от нищо заради него.

Лили само погледна приятелката си.

— Толкова ли си сигурна?

Познатите на Макс бяха също толкова изненадани от обвързването му. От смъртта на съпругата му преди петнайсет години Макс бе излизал с десетки жени, но никога не бе мислил за брак. Какво правеше Франсис Фицджералд толкова специална? Ако трябваше изобщо да си представят Макс с някоя, щеше да е с елегантна дама от висшето общество, от заможен род, чиято главна роля ще е да бъде добра домакиня на партитата му. Франи бе добро момиче, но обичаше да е под светлините на прожекторите. Със сигурност никога нямаше да се задоволи да бъде просто госпожа Станхоуп.

— Но защо ти е да се жениш за нея? — попита го Франк Брюър III. Той беше управител на банкова династия в Бостън, заможен точно колкото Макс и единственият, събрал смелост да зададе такъв въпрос.

— Защото я обичам — отвърна простичко. — Не е ли това обичайната причина?

Никой не се осмели да оспори твърдението му.

Самият Макс не можеше да си обясни чувствата си към Франи — или по-точно, както сам я описваше, манията си по нея. Знаеше, че тя обича забавленията и че се слави с определена репутация. И все пак не можеше да й се насити. След случилото се с първата му съпруга никога не бе мислил, че отново някога ще помисли за брак. През годините бе излизал с много жени, които бяха желали да го накарат да се задоми, най-вече кинозвезди и светски личности, всичките привлекателни, умни жени. Но Франи беше различна — той обожаваше нейния дух, удоволствието й от живота. Искаше тя да бъде с него и не даваше и пет пари за мнението на другите.

Предстоящата сватба доведе до други проблеми — по-точно до среща с двете деца на Макс — Гейбриъл и Оливия. Докато Франи и Макс се ухажваха, те успяваха да гледат на всичко с леко сърце и миналото изобщо не им се струваше каквато и да било пречка. Но сега трябваше да направят усилието всеки да се впише в живота на другия.

Франи знаеше само най-бегли детайли около първата съпруга на Макс, Елинор — красивата единствена дъщеря на богат бостънски финансист. Макс бил на двайсет и седем, когато двамата се запознали на една благотворителна кампания и се оженили шест месеца по-късно. Синът им Гейбриъл се родил на следващата година, а две години по-късно се появила и дъщеря им Оливия. Тогава започнали проблемите. Елинор била обзета от депресия след раждането на второто си дете и се самоубила, когато Оливия била едва на три месеца.

В скръбта си Макс обвинил Оливия за смъртта на съпругата си. Неспособен да погледне или да държи в ръце невръстната си дъщеричка, той поверил децата си на гувернантки, докато той се потопил в работата си. Всички предполагали, че с течение на времето Макс ще омекне. Но с порастването си Оливия започнала да прилича на майка си и така постоянно напомняла на Макс за жената, която изгубил. И със сина си не се държал по-добре. Сякаш в деня, когато умряла съпругата му, Макс решил напълно да се оттегли от ролята на баща. Щом Гейбриъл навършил седем години, бил изпратен в елитен пансион близо до Сан Франциско. Като пораснала достатъчно, Оливия била застигната от същата съдба. В резултат на това, макар Гейбриъл сега да бе на седемнайсет, а Оливия — на петнайсет, Макс почти не познаваше децата си.

— Боя се, че изгубиха и двамата си родители в деня, когато умря майка им — призна Макс на Франи. — Не бях добър баща. Но сега, след като открих теб, искам това да се промени.

Тази информация беше нова за Франи. Тя не предполагаше, че ще става мащеха на двама тийнейджъри и не бе сигурна как те щяха да приемат нея и брака й с бащата, когото едва познаваха.

Макс я предупреди, че децата му са реагирали много различно на разстоянието, което той бе поставил между себе си и тях. Докато Гейбриъл се бе превърнал в твърд, независим младеж, Оливия беше много по-крехко същество.

— Надявам се с времето да те възприеме като майка. Или поне като близка приятелка. На нейната възраст тя се нуждае от закрилата и напътствията на друга жена.

Франи не бе убедена, че може да бъде модел за пример на някое впечатлително младо създание. Но не сподели мислите си.

 

 

Следващата седмица Макс покани децата си на вечеря в къщата в Холмби Хилс. Когато Франи пристигна, Макс говореше по телефона с Европа, затова тя отиде да го изчака в гостната. Висок, снажен младеж с тъмна коса и горещи тъмни очи се бе изтегнал в едно канапе и четеше „Спасителят в ръжта“. Щом усети присъствието й, той вдигна поглед с развеселено изражение.

— А! Ти сигурно си новата ми мащеха. — Гейбриъл стана и се понесе към нея, като я целуна по всяка буза. Миришеше на цигари и на прекалено количество одеколон. Годините в пансиона очевидно го бяха направили самостоятелен и той излъчваше самоувереност, граничеща с арогантност. Облечен в сини дънки и черно кожено яке, с дълга и рошава коса, младежът изглеждаше като излязъл от филма „Бунтовник без кауза“.

— Радвам се най-после да се запознаем — каза Франи. — Баща ти непрекъснато говори за теб.

Гейбриъл изсумтя недоверчиво.

— Леко се съмнявам. — Очите му се плъзнаха по нея по начин, който я накара да се почувства видимо неудобно, което според нея беше и неговото намерение. Тя се зачуди дали има нещо странно, задето се чувстваше толкова неспокойна пред едно седемнайсетгодишно момче. Само че може би грешеше, като мислеше за него като за момче — след като той всъщност не бе такова; много повече приличаше на млад мъж. — И така. — Той се престори на замислен. — Мислила ли си върху въпроса как да те наричам? Защото аз много мислих. „Майко“ ми се струва прекалено официално. Може „Франсис“, но това пък изглежда малко… ами, да речем, безлично. — Той пристъпи напред. Франи инстинктивно се опита да се дръпне назад, но бе забравила за мраморната статуя зад гърба си и се препъна. Като се пресегна да я задържи, за да не падне, той продължи да говори: — Затова след дълъг и усилен размисъл реших да ти викам „мамо“. — Наблегна на думата, имитирайки акцент на английски ученик от висшето общество. — Как смяташ?

— Гейбриъл!

Като чу гласа на Макс, Франи се изпълни с облекчение. Щом вниманието на Гейбриъл беше отвлечено от баща му, тя използва възможността да отстъпи и побърза да застане до годеника си.

— Скъпи! — Тя постави ръцете си върху раменете на Макс и се надигна да го целуне по бузата — изведнъж актьорските й умения се задействаха. По някаква причина искаше да покаже на този самонадеян хлапак, че е здраво привързана към бъдещия си съпруг — неговия баща. Хвана Макс за ръка и каза: — С Гейбриъл тъкмо се запознавахме.

В този момент Франи забеляза момичето, което стоеше малко зад Макс. Предположи, че това е Оливия. Тя също бе красива като брат си, висока и стройна като него, със същата деликатна фигура и перфектна порцеланова кожа. Но докато Гейбриъл имаше тъмна коса и тъмни очи като баща си, Оливия имаше дълга светла коса, която стигаше до кръста й, и светлосини очи — като на майка й Елинор, предположи Франи.

Франсис се опита да дари момичето с най-чаровната си усмивка.

— Здравей, Оливия. Радвам се да се запознаем най-после.

Но момичето само я гледаше безизразно. Франи изстена наум. Очертаваше се дълга вечер.

По време на вечерята тя се опита да включи и Гейбриъл, и Оливия в сватбената организация.

— Искаш ли да си шаферка? — каза на Оливия. — Вече имам осем, така че още една няма да навреди!

Гейбриъл отговори вместо Оливия:

— Оливия мрази да е център на внимание — обясни той на Франи, като се облегна в стола си. — По-добре си намери друга.

— О? Разбирам. — Франи се опита да не се почувства обидена. — Ами ти? — Тя се обърна към Гейбриъл. — Би ли искал да държиш реч?

— Ще направя всичко, което поискаш. — Когато приключиха с основното ястие, Гейбриъл се обърна към Макс. — Ще бъдеш ли така добър да ни извиниш, задето ще пропуснем десерта, татко? — Официалният му тон прозвуча леко подигравателно.

— И двамата имаме да пишем домашни.

Чак след като двамата се оттеглиха, Франи осъзна, че Оливия не бе продумала по време на цялата вечеря.

— Май не мина така добре, както се надявах — отбеляза тя, щом останаха сами.

Макс въздъхна.

— Знам. — Той се протегна през масата и стисна ръката й.

— Ще си променят отношението, скъпа, сигурен съм.

Франи обаче не бе толкова уверена.

 

 

На горния етаж Оливия се изненада, когато Гейбриъл дойде в стаята й. Не бяха толкова близки, че да прекарват времето си заедно в сладки приказки. Тя предполагаше, че той ще поиска да обсъдят Франи, но вместо това брат й се отправи директно към прозореца, отвори го и се покатери, за да излезе оттам.

— Какво правиш? — попита тя плахо. Макар да й беше брат, той малко я плашеше — но пък нея повечето хора я плашеха.

— Не си ли личи? Махам се оттук.

Разбира се; затова бе дошъл. Нейната спалня бе на първия етаж и гледаше към предната част на къщата. Пред прозореца й имаше плосък покрив, който водеше до стар дъб — идеален да се слезе по него.

Той й показа комплект ключове.

— Смятам да яхна мустанга и да се видя с разни хора. Искаш ли да дойдеш?

За Гейбриъл бе типично да се размотава насам-натам. Той бързо се сприятеляваше и където и да бяха, винаги намираше с кого да излезе. Оливия с болка трябваше да признае, че не е като него. Тя бе много срамежлива и трудно общуваше с другите хора. Като деца си играеха заедно и търсеха утеха един в друг, лишени от всякакви бащини грижи. Но след като влязоха в тийнейджърска възраст, Гейбриъл стана по-самостоятелен и по-често я отбягваше. Тази покана дойде много неочаквано. Но макар на Оливия да й се искаше да отиде с него, не посмя.

— По-добре да остана — каза със съжаление.

Той сви рамене.

— Губиш. — Беше се измъкнал наполовина, когато се обърна. — О, гледай да оставиш прозореца открехнат, преди да си легнеш.

— Защо?

— За да се изкатеря после вътре, глупаче.

Като каза това, той изчезна, оставяйки Оливия сама. Тя бе свикнала. В училище я смятаха за самотница. Преструваше се, че е щастлива в собствената си компания, но тайно желаеше да прилича повече на общителния си брат — или на годеницата на баща си, киноактрисата Франсис Фицджералд. Тя бе толкова красива, самоуверена и изтънчена — всичко, което Оливия не беше.

Като въздъхна дълбоко, момичето отиде до тоалетката и отвори горното чекмедже. Там, скрита сред страниците на дневника й, бе една снимка на майка й. Трябваше да я пази в тайна, понеже след смъртта й баща й бе заличил всички неща, които му напомняха за съпругата му. Докато гледаше снимката й, тя можеше да разбере защо той мразеше да я вижда — приликата между нея и майка й беше свръхестествена. За жалост тя не можеше да направи нищо по въпроса. Като повечето неща в живота си, Оливия нямаше думата и по този въпрос.

 

 

Освен че трябваше да се справя с видимо резервираните деца на Макс, Франи имаше и собствена дъщеря, за която да се тревожи. Постоянно си напомняше да разкаже на годеника си за Кара. Но все не бе сигурна как точно да повдигне въпроса. В съзнанието си репетираше какво ще му каже, но думите все не й се струваха подходящи. Какво щеше да си помисли той за нея, задето криеше детето си толкова дълго? Това я правеше някак коравосърдечна. Ами ако си променеше мнението за нея завинаги? Ами ако отменеше сватбата?

Ето че и „Черната роза“ най-после бе излязъл, но отзивите не бяха добри, както и приходите от филма. Франи се бе надявала това да е една от най-значимите й роли, но изпълнението й бе окачествено като „неубедително“.

След две седмици Лойд повика Франи в кабинета си, за да й съобщи, че снимките на „Елизабет I“ се отлагат. Макар да я увери, че това не е свързано с „Черната роза“ — „все още имаме пълно доверие в теб“ — Франи имаше чувството, че професионално бе претърпяла неуспех.

В светлината на тези събития сватбата й с Макс идваше тъкмо навреме. Вестниците харесаха много историята, така че отразяваха всички новости около нея, като събитието й осигури и оправдание защо няма да участва в снимки през лятото. „Може да ви звучи старомодно, но приемам отговорностите си на булка и съпруга много сериозно — заяви тя пред доволната Долорес Кент. — Засега искам да се концентрирам върху грижите към съпруга си. Кариерата си поставям на второ място след него“.

Имайки предвид всичко, което се случваше, Франи реши, че ще е най-добре да изчака да се оженят, след което да разкрие всичко за Кара и за миналото си на Макс. Все пак не искаше да рискува да провали сватбата им.

 

 

Сватбата на Франсис Фицджералд и Максимилиан Станхоуп се състоя на трети юни 1957 година, по-малко от четири месеца след нощта в клуб „Кокос“. Самият ден премина точно така, както си бе мечтала Франи — приказна сватба, която бе издържана напълно в стила на традицията. Брачната церемония се проведе в църквата „Добрият пастир“ в Бевърли Хилс и представляваше цялостна католическа литургия, тъй като булката беше силно вярваща. Самата Франи беше като от роман — роклята й беше от сурова коприна в стил „Пепеляшка“, избродирана на ръка с хиляди бисери, а воалът й стигаше до земята. Вероятно ефектът бе малко по-непорочен, отколкото би й се искало, но тъкмо това очакваха почитателите й — над хиляда, от които се събраха пред църквата да пожелаят на младоженците на добър час.

Имаше осем шаферки — всичките руси и излезли като от калъп, облечени с тъмнорозови рокли с дължина до прасеца. Букетът на Франи от розови рози перфектно подхождаше на цвета, както и шестетажната сватбена торта с ягодова глазура. Празничният прием за шестстотин гости се състоя в хотел „Бел Еър“, където седем години по-рано се бе състоял този на Елизабет Тейлър и Ники Хилтън.

Приемът свърши към шест часа вечерта и младоженците помахаха за сбогом на гостите. Франи се бе преоблякла в красив светлосин копринен костюм, преди да тръгнат за медения си месец. Заради работата си Макс успя да си вземе само няколко почивни дни, затова, вместо да отидат на дълго пътешествие из Европа, той бе предложил да прекарат няколко дни насаме в другия му дом, Станхоуп Касъл.

Станхоуп Касъл бе разположен в сърцето на Биг Сур — красив, но оскъдно населен регион на централния калифорнийски бряг. Макс от месеци настояваше да го покаже на Франи, но все бяха заети и не им оставаше време да осъществят пътуването. Намираше се на пет часа път с кола по магистрала 1 от Лос Анджелис и представляваше сякаш друг свят — теренът беше груб и необработен, сто и петдесет километра назъбени скали, каменисти заливи и разбиваща се морска пяна. В района нямаше големи градове. Като чу това, Франи не бе сигурна дали мястото ще й допадне. Но смяташе, че ще е подходящо за втори дом — някъде, където можеха да идват през уикендите.

По време на дългото пътуване Макс разказа на Франи цялата история на Станхоуп Касъл. Бе купил над 120 000 квадратни метра земя още през 1938-а и в продължение на година бе работил с една учила в Париж архитектка, Джулия Морган, която бе проектирала имението Сан Симеон на Уилям Хърст^[1], което се намираше малко по-нататък по брега. Също като Сан Симеон, Станхоуп Касъл бе построен в готически стил, обясни Макс; на Франи й приличаше на огромна катедрала — всъщност тъмносивите каменни кули, украсени с издяланите фантастични фигури, й напомняха на снимки, които бе виждала на катедралата Нотър Дам в Париж.

Беше очевидно, че Станхоуп Касъл е голямата гордост на Макс. Разказваше на Франи подробности за него с голямо удоволствие. Докато се движеха по криволичещия път, който отвеждаше до къщата, той й каза, че понякога приливът покрива цялото шосе.

Франи бе очарована и малко изплашена.

— Звучи така, сякаш мястото става откъснато от света.

Той се усмихна.

— Тъкмо това ми харесва в него.

— Но не ти ли е притеснено? — настоя тя. — Да си заседнал тук? Аз със сигурност ще изпитам клаустрофобия.

— И да дойде приливът, пак ще се оттегли. Въпросът е в изчакването.

На Франи това й прозвуча отегчително, но реши да не споделя чувствата си.

Пристигнаха в замъка в полунощ. Персоналът бе предупреден за пристигането им, така че през тесните прозорци се процеждаше светлина. Алеята, която отвеждаше до главната къща, се осветяваше от запалени факли. Понеже беше вече късно, нямаше време да разгледат наоколо. „Ще оставим това за утре“ — обеща й Макс. Но Франи усети огромните размери на имението само от вида на главната сграда.

В антрето ги посрещна икономката на Макс — тънка като върлина стара мома с каменно изражение, на име Хилда, която приличаше малко на една от готическите фигури, издялани в парапетите. Тя бе около четирийсетгодишна, но изглеждаше по-възрастна — сивата й вълнена рокля с поло яка още повече я състаряваше. Жената поздрави Франи с тренирана официалност.

— Добре дошли в новия си дом, госпожо Станхоуп. — Тя леко се поклони. — Надявам се да сте много щастлива тук.

Франи измърмори благодарностите си. Чувстваше се изумена от заобикалящата я обстановка. За щастие Макс пое контрола. Хвана я за ръка и каза:

— Мисля, че едно питие ще ни дойде добре, нали, скъпа?

Тя кимна с благодарност.

Докато Макс я развеждаше из замъка, Франи видя, че той е построен в средновековен стил — стаите бяха огромни и имаха високи тавани, а стените и подовете бяха направени от камък, който придаваше на мястото постоянна хладина, макар сега да бе лято. Обзавеждането беше величествено и пищно, по стените бяха окачени гоблени, а подовете — застлани с животински кожи; имаше златни свещници и мебели от резбована дървесина.

Хилда последва младоженците до един от приемните салони и наля и за двамата по чаша бренди. Франи прие питието с благодарност. Икономката ги уведоми, че останалата част от персонала чакат за инструкции на долния етаж. Тя бе готова с радост да откликне на нуждите им.

— Предположих, че ще искате да вечеряте след дългото пътуване — заяви. — Готвачът приготвя патица.

Сърцето на Франи се сви. Явно се налагаше да търпят строгата физиономия на тази жена още поне час. Но Макс сякаш усети опасенията й.

— Благодарим, но няма да има нужда от вечеря — каза, втренчен в съпругата си. — Бих искал вече да остана насаме със съпругата си. Все пак смятам, че така е редно през първата брачна нощ.

Хилда се изчерви от намека и сведе поглед.

— Да, разбира се. Разбирам. Лека нощ и на двамата — смотолеви тя и добави, докато се оттегляше от стаята: — И отново ми позволете да изкажа поздравленията си.

— Доста грубичко се получи — подразни го Франи, след като стъпките на икономката се отдалечиха.

— Да не би да предпочиташ тя да остане? — предизвика я Макс.

Вместо да изчака отговора й, той се приближи към нея, взе чашата от ръката й и я постави на близката масичка. Протегна се и разкопча шнолата, която държеше красив кок. Дългата й червена коса се разпиля по раменете й. Макс кимна одобрително.

— Така е по-добре.

После се наведе и я целуна. Със задълбочаването на целувката тя почувства как опасенията й за изолирания страховит замък се оттеглят. Устните му докоснаха шията й, а ръката му разтвори сакото й. Той се премести върху нежната кожа на деколтето, а тя се изви и въздъхна.

Усетил реакцията й, Макс леко се отдръпна. Преди да разбере какво е намислил, той се наведе и я взе на ръце.

— Макс! — възрази Франи. — Какви ги вършиш, за бога?

Той я погледна развеселено.

— Не спомена ли веднъж, че имаш подобна фантазия?

Отначало тя не разбра думите му. После, докато я носеше през коридора и нагоре по стръмното стълбище, се сети — той пресъздаваше сцената, в която пияният и ядосан Рет Бътлър отнася Скарлет О̀Хара в леглото в „Отнесени от вихъра“.

Франи се разсмя със задоволство.

— Запомнил си го!

— Разбира се. — Той я погледна сериозно. — Казах ти — ще направя всичко, за да си щастлива.

Дотогава вече бяха стигнали до спалнята му. Вместо да пусне жена си, той отвори вратата с рамо. Вътре обзавеждането беше богато и великолепно, а голяма част от пространството се заемаше от огромно легло с балдахин. Из стаята бяха разположени стотици свещи, така че осветлението беше приглушено и романтично, трепкащите пламъци хвърляха сенки по стените. Върху леглото по кремавия чаршаф бяха разпръснати червени розови цветчета, разположени на равни разстояния и в точна симетрия така, че да образуват идеално сърце. Кой знае колко време бе отнело на персонала да го подреди — по нареждане на Макс, разбира се.

— О, колко е красиво! — ахна Франи и притисна ръце около врата му.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна новият й съпруг.

И като каза това, той затвори с ритник вратата.