Тара Хайланд
Дъщери на греха (19)

Осемнадесета глава

В седмиците след пътуването й до Брайтън Франи се чувстваше много унила. Искаше да поднови връзката си с дъщеря си и неуспехът й причини чувство на нещастие и вина. И тя не спираше да мисли за обещанието си — направено набързо на леденостудения перон в Брайтън, — че скоро ще бъдат заедно. Разбирайки, че няма шанс да доведе Кара в Ел Ей, тя дори бе започнала да се чуди дали да не зареже кариерата и да се върне при дъщеря си.

Това чувство се изостри още повече, когато, завърнала се в Холивуд, Франи откри, че медиите са започнали да се обръщат срещу нея. Предишната й поддръжница Долорес Кент се бе превърнала в най-отявления й критик. Журналистката бе приела твърде лично новината за раздялата между Франи и Дюк. Ядосана от според нея явното пренебрегване от страна на Франи на нейните добронамерени съвети, тя използва момента да забие нож в раната. Под заглавието „Франсис и нейните мъже“ се появи снимка на Франсис в клуб „Алабам“, на която тя се бе изтегнала в скута на Хънтър и се смееше доволно, докато изгряващият актьор Логан Уейнрайт подаваше към устата й маслина. В случай че снимките не бяха достатъчно изобличаващи, придружаващият ги текст в тазсутрешния вестник не оставяше читателя да гадае мнението й за актрисата.

„Това със сигурност не е първият път, в който Франсис Фицджералд прелита от един мъж на друг. Внимавай, мила моя! Бързо се превръщаш в момиче, с което мъжете се забавляват, но за което никога не се женят.“

Франи бе потресена от прочетеното. Не само защото вината за раздялата бе несправедливо хвърлена върху нея, но и защото не й харесваше идеята хората да я възприемат по този начин. Като по-млада винаги бе гледала на брака и децата като на капан. Но сега, вече на двайсет и седем, без нито една сериозна връзка, откакто бе скъсала с Шон Галахър преди десет години, тя изведнъж се чувстваше не толкова като обичаща забавленията купонджийка, колкото като стара мома.

 

 

Заради провала си като майка, застоя в кариерата и страха от бъдещия й статут на стара мома към края на 1956 година можеше да се каже, че Франи се чувстваше по-уязвима от всякога. Вероятно по тази причина тя стана толкова податлива към опитите за сближаване на Максимилиан Станхоуп.

 

 

Като повечето киностудии в Холивуд по това време „Джунипър“ се бореше да запази печалбите си. С разрастването на телевизията интересът на публиката към киното бе намалял. Доходите бяха спаднали заради решението на комисията по конкуренцията, според което на студиите вече не бе разрешено да притежават кинотеатри. Със свиването на приходите акционерите бяха почнали да стават неспокойни, затова предишната пролет бе отстранен дългогодишният директор на „Джунипър“ Удроу Фокс, а на негово място бе назначен Лойд Креймър.

Повишението му без съмнение бе отровна чаша. Проблемите на „Джунипър“ бяха свързани с бизнес условията, а не със служителите. Тъкмо по тази причина към края на 1956 година Лойд Креймър започна да търси нов финансов спонсор — някой, който би бил готов да даде на студиото така нужната парична инжекция. Този човек беше Максимилиан Станхоуп.

Бизнесменът милиардер Макс Станхоуп бе известна фигура в града. Потомък на вестникарска династия от Западния бряг, той бе поел бащината си компания и я бе развил, влагайки капитал в области като миньорство и производство на хартия. Той имаше дарбата на цар Мидас — всеки бизнес, с който се захванеше, се превръщаше в злато. През трийсетте години, когато Холивуд бе в разцвета си, той даже се бе пробвал във филмопроизводството и въпреки че се бе отказал към края на четирийсетте, точно преди положението на индустрията да се утежни, той все още имаше силни връзки с Ел Ей — притежаваше три вестника в града и имаше имение в Холмби Хилс. Сега, с тази своя инвестиция в западащото студио, Макс се надяваше да направи поредния си златен удар, подобно на Хауърд Хюз^[1] с филмовото студио RKO^[2].

В сутринта, когато трябваше да подпишат договорите, Макс пристигна в офиса на Лойд точно в единайсет часа. Той беше висок, внушителен четирийсет и пет годишен мъж. Лойд се бе срещал с него около дузина пъти, в които той не бе особено многословен и оставяше адвокатите им да разискват повечето детайли. По време на тези срещи бизнесменът обикновено седеше — мълчалив и бдителен, — но в случаите, когато се обадеше, си личеше, че умът му е остър като бръснач и че е съвсем наясно какво става.

Лойд, винаги някак претенциозен, както изискваше работата му, поздрави Макс като стар приятел.

— Чудесно е да те видя пак, друже — усмихна се той, разтърсвайки ръката на Макс.

Макс не отвърна на поздрава му. Това бе объркваща тактика, която бе използвал по време на преговорите и с която Лойд така и не успя да свикне. Тъй като минаваше за властен мъж, Лойд винаги се чувстваше малко като аматьор в присъствието на Максимилиан Станхоуп.

Днес, както винаги, Макс не прие предложението за кафе и се въздържа от дребни приказки — давайки ясно да се разбере, че е дошъл с единствената цел да подпишат договора. Бяха изяснили детайлите в поредица от предишни срещи. Макс бе казал на Лойд, че няма интерес да се намесва в творческата страна на бизнеса — той просто искаше да види изпълнени своите спестовни инициативи, според които трябваше да се намали броят на създаваните всяка година филми и да се съкрати част от персонала, който бе на постоянен договор.

Това бе единствена отстъпка, която правеше Макс — и то само защото му изнасяше да остави ежедневното управление на бизнеса на някой друг. Лойд разбираше, че продава студиото на безценица, но нямаше кой знае какъв избор — другата алтернатива беше банкрут. Надмощието бе на страната на Макс и двамата мъже го знаеха.

Лойд пръв подписа. Когато приключи, той подаде документите на Макс заедно с писалката си.

— Може и нея да задържиш — пошегува се той. — На практика почти свали и ризата от гърба ми!

Макс го фиксира с хладен поглед.

— Съжалявам, че го приемаш така. — После, не обръщайки внимание на подадената от Лойд писалка, той извади своята — „Мон Блан“ от чисто злато, изработена по поръчка с инкрустиран в писеца диамант — и се подписа със замах.

Щом приключиха с формалностите, Лойд посочи към барчето си с напитки.

— Сигурно няма да приемеш по едно питие, за да отпразнуваме събитието?

— Предстои ми още една среща — възрази Макс.

Отговорът му потвърди съмненията на Лойд, че ако за него тази сделка бе голяма работа, за другия мъж тя беше дреболия.

Щом бизнесът бе приключен, Макс си тръгна. Лойд тъкмо го изпращаше, когато се появи Франи. Двамата се бяха уговорили да се срещнат, за да обсъдят най-новите неприятни отзиви за нея в пресата. Облечена в разкроена бяла рокля на сини точки, с малки бели ръкавици и красиво боне, под което се подаваха разпилени червени къдрици, тя изглеждаше свежа като пролетен ден.

— Франсис Фицджералд! — Въпреки охладнялото си уважение към главната си актриса, в този момент Лойд се зарадва на присъствието й. Стори му се като сполучлив удар да представи една от най-красивите си актриси на новия собственик на „Джунипър“. — Това е Макс, с когото току-що се споразумяхме да ни купи — осведоми я той.

— Така ли? — Тя повдигна вежди. — Не знаех, че се продавам. — Тя направи кокетна поза. — Е, как смятате, господин Станхоуп? Струваха ли си парите ви?

Лойд зяпна от изненада.

— Франи…

Но Макс, който досега не бе показвал никакво чувство за хумор, изглеждаше развеселен от коментара й.

— Не мога да се сетя за нищо друго, което бих предпочел да притежавам. — Той улови ръката на Франи в здрава, мощна хватка — също като него, помисли си тя. — Много ми е приятно да се запознаем, госпожице Фицджералд.

Тя му се усмихна чаровно.

— На мен също, господин Станхоуп.

 

 

Франи не обърна голямо внимание на тази обмяна на реплики. Но на следващата вечер бяха отишли с Лили и останалите от тайфата в изискания нощен клуб „Кокос“ на хотел „Амбасадор“, когато някой изпрати на масата й бутилка отбрано шампанско „Круг“.

Като видя неочаквания подарък, Франи плесна с ръце от удоволствие.

— О! Чудесно! Кой… — Тя повдигна въпросително вежди към облечения в смокинг сервитьор.

— Подарък от господин Максимилиан Станхоуп.

След миг размисъл Франи се сети за кого става въпрос — Максимилиан Станхоуп, новият собственик на „Джунипър“.

Докато сервитьорът отваряше шампанското, Лили я смушка.

— Май някой доста е впечатлил новия шеф.

Франи, която бе разказала на приятелката си как се бе натъкнала на Макс пред кабинета на Лойд, примижа театрално.

— Нима си очаквала друго? — Тя се обърна към сервитьора. — А къде е господин Станхоуп?

— Ей там, госпожице Фицджералд.

Франи отправи поглед покрай дузината палми, заради които клуб „Кокос“ бе получил името си, и наистина видя Макс, който гледаше право към нея, явно очакващ реакцията й. От предишната им среща не помнеше точно как изглежда — в съзнанието й бе останала само онази излъчваща сила аура около него. Сега видя, че първото й впечатление е било правилно. Максимилиан Станхоуп не бе точно красавец, не и в сравнение с Хънтър и Дюк и тяхната типична за кинозвездите привлекателна външност. Но от него лъхаха обаяние и самоувереност, характерни сякаш за всички властни мъже. Той беше по-възрастен от нея, разбира се; изглеждаше й към четирийсет и пет годишен. Висок и широкоплещест, той имаше интелигентни очи и тъмна коса, която бе започнала да побелява по слепоочията и засилваше още повече изискания му вид.

Седнал на най-хубавата маса в заведението, той изглеждаше внушителен в официалния си смокинг. Компанията му се състоеше от четирима мъже на неговата възраст и с неговото облекло — други заможни господа, предположи Франи — и всички те пиеха бренди и пушеха пури. Момичетата до тях бяха привлекателни млади актриси, които без съмнение бяха дошли, за да придадат на вечерта необходимия външен блясък. Франи инстинктивно разбра, че Макс няма сериозно отношение към никоя от тях. Тя вдигна чашата си към него в знак на благодарност и той повтори жеста. Продължиха да се гледат, докато отпиваха продължително от питиетата си.

За жалост сервитьорът избра момента да се върне на масата на Франи, за да сервира ястията им, и така блокира видимостта към отсрещния край на помещението. Тя го изчака нетърпеливо да се отдръпне, но когато отново погледна към Макс, той бе отклонил вниманието си и разговаряше със събеседниците си на масата.

Франи обаче нямаше намерение да пропусне този момент. Тя се изправи. Досещайки се за намерението й, Лили я хвана за китката.

— Къде тръгна, малката?

Франи кимна към бутилката шампанско.

— Да благодаря на господина както трябва, разбира се.

— Скъпа, смяташ ли, че е разумно? — попита Лили с тон, от който си личеше, че тя не мисли така.

— Защо да не е?

— Защото — мила моя — сега скромните ни съдби са в ръцете точно на господина, при когото смяташ да отидеш, за да гледаш влюбено.

Франи се усмихна многозначително.

— Точно затова отивам. — Ако новият инвеститор на студията я харесваше, тя нямаше намерение да пренебрегва вниманието му. Даже напротив, ако изиграеше добре картите си, можеше да има изгода от интереса му. Франи деликатно освободи китката си и се понесе към отсрещната страна на заведението.

Тази вечер бе излязла с цялата си непокорност, решена да не позволява на скорошните лоши отзиви в пресата да я депресират. Облече се така, че да бъде забелязана — с леденосиня рокля без презрамки. Бе накарала помощницата си да пристегне максимално корсета й в стил Скарлет О̀Хара, за да подчертае заоблените й форми. Дългата й червена коса бе вдигната в изящен кок и тя бе оставила шията си без накити, за да запази цялото внимание върху фигурата си.

Франи знаеше как да привлича погледите на околните. Докато вървеше плавно по мраморния под, чувстваше как всички я гледат — всички, с изключение на Макс. Той бе с гръб към нея и се обърна чак когато тя се приближи и приятелите му го предупредиха за идването й.

— Госпожице Фицджералд. — Стана да я поздрави и тя отново бе поразена от ръста му. Той пое малката й бяла ръка в своята и я поднесе към устните си. — Удоволствие е да ви видя отново.

— Исках да ви благодаря за шампанското. — Тя сведе поглед, знаейки, че така изглежда най-чаровно. — Прекрасен жест от ваша страна.

— За мен бе удоволствие — отвърна Макс.

Настъпи мълчание. Франи очакваше Макс да направи следващия ход, но той просто я гледаше невъзмутимо с леко развеселено изражение, сякаш искаше да види какво ще предприеме. Тя разбра, че от нея се очаква да поеме контрола над ситуацията.

— И — рече смело — също така исках да разбера дали ви се танцува?

Той я погледна и очите му издаваха колко му е забавно.

— Много сте директна, госпожице Фицджералд. Не виждате ли, че съм тук с приятелката си? — Той кимна към една начупена брюнетка.

Франи вдигна рамене равнодушно, не можеха да я накарат да се засрами от поведението си.

— Приятелката ви имаше ли нещо против, когато ми изпратихте шампанското, господин Станхоуп?

— Хванахте ме. — Той наклони глава, признавайки уместната й забележка.

— Тогава — каза тя с нотка на нетърпение — ще танцуваме ли или не? Защото лесно мога да си намеря друг партньор…

Тя понечи да се обърне, но той се пресегна и я улови за китката.

— Не си тръгвайте — каза тихо. Франи се обърна и се вторачи право в дълбоките му тъмни очи. — Разбира се, че искам да танцувам с вас.

Той предложи ръката си на Франи и я поведе през морето от маси към дансинга по средата на помещението. Свиреха куикстеп. Франи бе добра танцьорка и със задоволство отбеляза, че и Макс умее да танцува; много мъже си гледаха в краката или брояха стъпките, но той я водеше и се движеше уверено, като я въртеше без усилие.

Останаха заедно още два часа. Франи изпита известна вина, задето бе зарязала Лили и другите си приятели, но успя да се отърси от нея. След всичко случило се напоследък имаше нужда от една такава вечер, която да я ободри.

В края на вечерта Макс настоя да я откара до дома й. Хотелският служител докара колата му — кадилак, модел 62-ра, сребрист седан с четири врати. Автомобилът бе знак за сериозното финансово състояние на притежателя му. Франи бе впечатлена, но се опита да не го показва. Вместо това попита:

— Нямаш ли шофьор?

— Не и тази вечер. — Очите му срещнаха нейните. — Имам цяла флота автомобили и няколко шофьори, които работят за мен, но тази е най-новата ми играчка и още не съм й се нарадвал. — Той вдигна рамене. — Обичам да шофирам.

Франи кимна одобрително.

— Аз също.

Щом пристигнаха пред жилището й, той паркира и я изпрати до вратата. Тя пристъпи в мраморното фоайе и се обърна към него.

— Благодаря, че ме докара.

Той се облегна на парапета на верандата.

— Няма ли да ме поканиш вътре?

— Разбира се, че не! — престори се на възмутена. — За какво момиче ме вземаш?

— За такова, каквото ми се ще да опозная.

— Тогава някой път се обади и ме покани на истинска среща. — И като му се усмихна сладко, тя затвори вратата под носа му.

 

 

През нощта Франи не можа да заспи. За първи път от много време мислеше за нещо по-различно от провала си като майка. Непрекъснато се връщаше към събитията от вечерта. Надяваше се да не се е проявила като прекалено недостъпна.

Но нямаше нужда да се притеснява. На следващата сутрин, като стана, откри, че Макс й е изпратил шест дузини големи бели рози. Десет минути след пристигането им той се обади.

— Май не биваше да ти изпращам тези цветя.

— Така ли? И защо?

— Защото секретарката ми ме осведоми, че белите рози означават невинност и чистота. А намеренията ми към теб не могат да се причислят към тази категория.

Франи се засмя.

— Радвам се да го чуя.

— Сериозно? Мислех, че снощи ми заяви, че не можеш да бъдеш съблазнена.

— Ако ме впечатлиш достатъчно, всичко е възможно.

— Значи дай да уточним — ако успея да те впечатля, тогава ще ми позволиш да спя с теб?

— Може би.

— Лесна работа тогава.

— О, на твое място не бих била толкова уверена — предупреди Франи. — На мен трудно ми се угажда.

— Аз пък съм свикнал да получавам каквото искам, а точно сега искам теб. — До този момент тонът на разговора им бе шеговит. Но Макс прозвуча толкова сериозен с последната си реплика, че Франи не знаеше как да му отвърне.

 

 

Беше бурен романс, изтънчено ухажване. Макс щеше да остане в града още само няколко дни и настояваше да прекарва с Франи всеки свободен миг. В понеделник я заведе на вечеря в „Мусо и Франк“; във вторник се срещнаха в „Браун Дерби“ за обяд; а в сряда отидоха на танци в „Мокамбо“. Той всеки ден й изпращаше подаръци под формата на шампанско, цветя и бижута. През последните няколко години Франи бе излизала с доста заможни мъже, но никой от тях не бе полагал такива усилия да я спечели, нито пък я бе преследвал така напористо. Макс я караше да се чувства много специална, обожавана и това й харесваше повече от всичко.

Когато стана време той да заминава — трябваше да пътува до Сан Франциско и после до Чикаго — Макс й обеща, че ще се върне в Ел Ей в първия петък от месеца.

— Нали ще си свободна?

Тя не си направи труда да му отговори най-вече защото въпросът му прозвуча по-скоро повелително, отколкото въпросително.

 

 

Лили не бе очарована от новата връзка на приятелката си.

— Вече почти не се виждаме — оплака се тя, когато Франи най-после й се обади. Лили не бе виждала Франи толкова влюбена. Естествено, разбираше увлечението й — Макс беше богат и важен, силният играч, когото всички гледаха с уважение. Почти изнервящо невъзмутим, той се славеше и като сдържана и потайна особа, което го правеше още по-желан. Макар да й беше болно да си го признае, Лили малко завиждаше на Франи, че е успяла да привлече интереса на такъв мъж. Но най-вече й липсваха срещите с приятелката й.

— Знам, че напоследък липсвам от хоризонта — опита се да се разкае Франи. — Просто…

— Какво? — притисна я Лили.

— Ами мисля, че се влюбвам в него — изповяда се Франи на един дъх.

Очакваше да възбуди интереса на приятелката си, но Лили само изсумтя присмехулно.

— Ти винаги се влюбваш.

— Не е вярно! — Франи я заболя, подобно на човек, на когото са споделили семейна тайна, която би предпочел да не чува.

— Напротив! — каза Лили, не зачитайки чувствата на приятелката си. — Но не се тревожа — продължи. — Сигурна съм, че и тази връзка ще приключи подобно на всички останали — давам й още два месеца, след които едва ли ще си спомняш кой е Максимилиан Станхоуп!

Засегната от намека, че е лекомислена, Франи реши, че е най-добре да сложи край на разговора им.

Лили не бе единствената загрижена за отношенията между Макс и Франи. Лойд не знаеше как да разбира връзката между една от главните си актриси и новия финансов инвеститор в бизнеса. Изпитваше известна тревога, че Франи ще загуби интерес към Максимилиан Станхоуп и ще го зареже. Кой знае как щеше да реагира такъв властен мъж като него? Макс бе истинска мистерия — умен, обаятелен, но преди всичко много загадъчен. След смъртта на съпругата му преди петнайсет години той не се бе обвързвал с друга жена. Бе излизал с много — всичките известни публични личности или красиви кинозвезди. Но никога не бе показвал такова сериозно отношение към някоя от тях.

Чак месец след като Франи и Макс бяха танцували в „Кокос“, Лойд разбра колко точно сериозен е главният му инвеститор към водещата актриса на „Джунипър“. В края на един рутинен разговор между двамата бизнесменът повдигна един въпрос, за който бе прочел същия ден — ставаше дума за малка статия, според която Франсис Фицджералд щеше да играе главната роля във филм за кралица Елизабет I. Ролята на любовника на кралицата Робърт Дъдли щеше да се изпълнява от Дюк Картър.

— Дюк и Франи са имали връзка, нали? — поиска да узнае Макс.

— Да — отвърна предпазливо Лойд.

— И скоро са се разделили?

— Точно така.

— Предполагам, че е много трудно да работиш с някого, с когото сте били романтично обвързани.

Лойд не бе сигурен как да си обясни разговора. Макс бе заявил, че не иска да се меси в творческата работа — щеше ли сега да направи изключение? За по-безопасно директорът на „Джунипър“ направи нужните промени, като отстрани Дюк от играта. Но въпреки това се надяваше, за доброто на Франи, тя да не предизвиква гнева на Макс Станхоуп. Той очевидно можеше да е мощен противник.

 

 

— Успях ли вече да те впечатля? — попита Макс, когато я остави след поредната вечеря в „Мусо и Франк“.

Франи вдигна рамене безгрижно. Днес бе научила, че Дюк все пак няма да играе Дъдли в „Елизабет“. Добрата новина я бе направила още по-закачлива от обикновено.

— Да видим. Вечеря в „При Франк“, обяд в „Дерби“… — Тя започна да отброява срещите им на пръстите си. — Танци в „Чиро“. Нищо, което да не съм правила и преди. Още чакам да ме впечатлиш.

Макс я погледна замислено.

— Ще видя какво ще направя по въпроса.

 

 

На следващия ден той я заведе до Райския залив, закътана част от плажа, на час и половина път от Ел Ей. Беше началото на март и заради една неочаквана буря времето беше по-студено — морето бе станало бурно и черно и те бяха единствените хора там.

— Защо дойдохме тук? — попита тя, докато вървяха срещу брулещия вятър.

— Чух, че обичаш плажовете.

Тя се ококори.

— Откъде си разбрал това?

— Имам си източници — отвърна и се потупа по носа.

Франи отметна глава и се засмя.

— Невероятен си!

— Това значи ли, че най-после съм те впечатлил?

Вместо да отговори, Франи внезапно извика:

— Да се надбягваме до онази скала!

Тя хукна, преди той да осъзнае предложението й. Макс се провикна, възразявайки, че не играе честно, но тя само се изсмя в отговор и отказа да се обърне, за да не изгуби преднината си. Докато бягаше по брега с обувките си в ръка, а вятърът издухваше песъчинки в лицето й, Франи се почувства щастлива и безгрижна.

Усети стъпките му след себе си, когато той я настигна. Тя за малко да се блъсне в скалата, ръцете й се подпряха върху назъбената сива повърхност.

— Спечелих! — извика с понесен от режещия вятър глас.

След секунда Макс изникна пред нея, като дишаше тежко.

— Не игра честно — задъха се той.

— Не съм обещавала да съм честна.

— Аз също.

Преди да успее да го попита какво иска да каже, той я хвана за раменете и притисна гърба й към твърдата скала. После се наведе и я целуна — точно там, на студения пуст плаж, обгърнал я с топлото си тяло, притиснал гърди към мекия й бюст.

Франи не можа да си поеме дъх от изненада. Каквото и да разправяше Лили, тя действително се влюбваше до уши в Макс. Може би отначало си мислеше, че връзката й с него ще й помогне в кариерата, но вече не това беше мотивацията й. Другите й любовни авантюри бледнееха пред тази. Макс беше от съвсем различна категория. Не беше слаб като Шон; не беше обсебен от собствената си особа като Дюк или някой от другите актьори, с които бе излизала. Чувството, че е успяла да спечели вниманието на този силен, търсен мъж, бе опияняващо. За пръв път в живота си Франи почувства, че е намерила своята половинка; Макс беше човек, който би могъл да задържи интереса й.

Той сигурно се чувстваше по същия начин, защото когато най-накрая прекъсна целувката им, се отдръпна малко, за да я погледне право в очите.

— Без повече игри, Франсис Фицджералд — прошепна пламенно. — Искам да ми отговориш само на един въпрос — ще се омъжиш ли за мен?