Тара Хайланд
Дъщери на греха (46)

Четиридесет и пета глава

Лондон, януари 1968 г.

Мъжът сложи голямата си лепкава ръка върху коляното на Кара и я стисна игриво, както очевидно си мислеше той.

— Какво ще кажеш да продължим ей там?

Той кимна към една тежка завеса от червено кадифе. Зад нея бяха скрити задните стаи на „Флирт“, където някои от жените водеха клиентите си срещу известно допълнително заплащане. Половината от полученото се прибираше от заведението. Още от началото Кара отказа да бъде част от тази схема. Вместо това трябваше да се примири с мъжете, които се отъркваха в нея. Този тип, Франк Елис, спадаше към типичната клиентела. Той беше пътуващ търговец, дошъл в града за една нощ, и се бе озовал във „Флирт“. Мъжът беше най-вече самотен, с което Кара можеше да се справи, но когато започна да става все по-пиян, взе и да й налита, което не й хареса толкова.

Сега се наведе по-близо и лъхна Кара с дъха си, който вонеше на никотин и престоял лук.

— Хайде, сладурче. Да се позабавляваме малко.

Кара не издържа повече и стана рязко.

— Извини ме за минутка — каза възможно най-любезно. — Ще отскоча до тоалетната.

Винаги се измъкваше така, когато имаше нужда да си отдъхне. Докато я нямаше, рискуваше някоя от другите жени да отнеме клиента й, като по този начин я лиши от хонорара й на компаньонка. Но точно сега това не я притесняваше особено. Даже щеше да е облекчение за нея.

Но надеждите й да го разкара бяха попарени, след като той й намигна многозначително.

— Не се бой. Няма да мръдна оттук.

Кара се усмихна за благодарност със стиснати зъби.

Собственикът Джино й хвърли мръсен поглед, докато го подминаваше. Едно от правилата му беше никога да не се оставя клиентът. Но Кара не я бе грижа. Ако не се махнеше от Франк за пет минути, щеше най-накрая да го цапардоса.

Вместо в тоалетната, Кара сви вляво и мина през една съседна врата. Тя водеше до женската гримьорна — мястото, където се преобличаха сервитьорките и в което витаеше малко повече оптимизъм. Кара работеше във „Флирт“ вече шест месеца. Тези първи няколко седмици след заминаването на Дани бяха като бяло петно. Денем тя спеше, а вечер се заставяше да отиде на работа. Работата означаваше пари. Това си казваше Кара всяка вечер, всяка унизителна вечер. Означаваше препитание. И в това нямаше нищо срамно. Но все пак понякога, както тази вечер, й идваше в повече.

Кара се насочи към гримьорната. Когато влезе, я лъхна силната миризма на лак за коса и евтин парфюм, както беше през повечето вечери.

— Ако още някой тип ми опипа крака… — оплака се Кара, щом седна пред една овехтяла тоалетка.

Вътре имаше още три жени, които си почиваха или се почистваха след екскурзията си до задните стаи. Като чуха изказването на Кара, се засмяха с разбиране.

— Просто го плесни през носа — посъветва я Денис Браун, една от старите служителки. — Това обикновено действа при кучето ми.

— Кълна се, че ще сторя нещо къде-къде по-лошо!

Денис се изкиска.

— Почакай, докато се задържиш тук колкото мен, пиленце. Тогава, повярвай ми, ще се радваш на всяко внимание.

Останалите също се разсмяха. Но Кара само се взираше в по-възрастната жена и се почувства обзета от депресия. Денис Браун бе преминала четирийсетте. Съпругът й беше в затвора от девет години и му оставаха още толкова, докато излежи присъдата си за въоръжен грабеж. Чрез работата си във „Флирт“ Денис осигуряваше покрива над главите на децата си. С боядисаната си в платинено коса и бляскава рокля отдалеч тя изглеждаше достатъчно привлекателна, но като се приближеше човек, можеше да види белезите от трудния й живот: зад тежкия грим бузите й бяха подпухнали, а носът й — осеян с мънички лилави вени; челото й бе набраздено от дълбоки бръчки; а очите й бяха кървясали. Носеше рокля, която бе направена за много по-млада и по-слаба жена, а когато си вдигнеше ръцете, всеки можеше да види висящата й кожа. Многото години на пушене, пиене и тревоги бяха причина за сегашния й вид.

А ето че Денис й казваше, че и с нея ще се случи същото. Осъдена до живот, както се шегуваха жените, защото тук беше като в затвора — място, от което нямаше измъкване.

В същия момент Кара се опомни. Колкото и да харесваше тези жени, тя не искаше да се превърне в една от тях. Цялото това линеене по Дани я бе накарало да се върне назад. Тя беше на двайсет — целият живот бе пред нея. Тя трябваше да поеме контрола над съдбата си, вместо да се похабява тук.

 

 

Тази нощ подейства на Кара като пробуждане. На следващата сутрин за пръв път от месеци тя се събуди с цел: да реши какво иска да прави с бъдещето си. Години наред бе живяла в покрайнините на обществото. Работата й винаги беше нередовна, плащаха й на ръка. Ако искаше хубава работа, трябваше да се сдобие с документи за легитимност.

Тя отиде до службата за обществено осигуряване, за да види какво може да направи. Оказа се изненадващо лесно. Понеже беше родена в Англия, можеше да получи национален осигурителен номер, който й даваше възможност да работи.

Следващият проблем беше да реши какво да прави. Без никакви квалификации, изборът й бе ограничен. Тя имаше нужда от някакво умение — само трябваше да разбере какво да е то.

Идеята й хрумна на път за работа същата вечер. В метрото видя реклами за секретарски курсове: снимки на елегантно облечени жени, които изглеждаха щастливи и самоуверени с дипломите си в ръка. Преди никога не си бе представяла, че може да работи в офис — но сега всичко й се струваше възможно.

След месец се записа в учебния център „Питман“ в Холбърн.

 

 

Следващите четири месеца бяха изтощителни за Кара. През деня имаше часове, а вечер работеше във „Флирт“, за да се издържа. Обикновено се връщаше от клуба чак към три часа сутринта. Оставаха й само няколко часа сън, преди да се отправи към колежа. Курсът беше целодневен и продължи повече от четири месеца. Часовете започваха в девет и продължаваха до пет часа всеки ден, така че тя имаше време само за бързо хапване и преобличане, преди да се върне във „Флирт“. Но вече й беше по-лесно да работи като сервитьорка, защото знаеше, че е само временно. А и защото от напрегнатата програма не й оставаше почти никакво време да скърби за Дани.

Освен машинопис, всички момичета трябваше да овладеят и системата по стенография на „Питман“. За уроците по стенография към секретарките се присъедини нова група. Те бяха необичайна гледка в сградата, защото бяха най-вече мъже и изглеждаха повече като студенти от университет. Носеха панталони от рипсено кадифе, едноцветни сака, ярки колежански шалчета и общуваха само помежду си.

— Кои са тези? — обърна се Кара към Сузи, едно от момичетата от курса, с което се бе сприятелила и което, изглежда, знаеше всичко.

— Студенти по журналистика.

Кара беше впечатлена.

— Това сигурно е много трудно.

Сузи вдигна рамене.

— Не чак толкова. Имам приятелка, която работеше като секретарка за редактора на „Уоманс Оун“. Сега самата тя пише статии.

— Наистина ли? — каза Кара замислено. — Интересно.

 

 

Кара откри, че се справя добре с курса. Макар да не бе ходила много на училище, тя притежаваше достатъчно здрав разум, за да разбере още отначало, че усъвършенстването на уменията може да се постигне единствено с повторение. Понякога си мислеше, че ако напечата още един път изречението „Бързата кафява лисица прескача мързеливото куче“, ще полудее.

Стенографията беше още по-трудна за усвояване от машинописа. Беше като ученето на чужд език.

— Въпросът е в упражняването — посъветва ги учителят им, докато новите студенти се мъчеха да преведат правилно поредния пасаж. — Трябва да ви стане навик да визуализирате със стенографски знаци всичко, което чуете.

Кара послуша съвета и свикна да си взима един тефтер, докато гледаше телевизия, и да си записва реплики от диалозите, които течаха по програмата.

Една вечер в клуба клиентът, с когото разговаряше на масата, спря по средата на изречението и се намръщи.

— Какво правиш?

Кара проследи погледа му. Тя несъзнателно очертаваше стенографски думите от разговора им върху масата.

— Нищо, извинявай. — Побърза да махне ръцете си от масата и ги притисна в скута си. — Имам нещо като нервен тик.

Мъжът я погледна объркано, но продължи да говори, а Кара започна да скицира скришом думите на коляното си под масата.

 

 

В края на шестнайсетата седмица се проведоха няколко изпита: по машинопис, диктовка, стенография. После имаше интервю с директора на колежа, който трябваше да се увери, че момичетата са готови да представляват „Питман“. Кара премина успешно всички.

Получаването на дипломата беше много важен момент за нея — за първи път в живота си получаваше нещо, с което се гордееше. Сега беше време да си потърси свястна работа.

Секретарският колеж имаше връзки с няколко агенции за подбор на персонал. Кара избра „Гърл Фрайдей“ на улица „Странд“, намираща се най-близо до Флийт стрийт^[1]. Офисът се ръководеше от три момичета, и трите красиво изтупани с елегантни черни поли и бели блузи. Кара беше регистрирана от Трейси. Тя имаше безупречно фризирана прическа и перфектен френски маникюр: на бюрото й стояха пила за нокти и редичка от лакове в ярки цветове.

— Временна или постоянна? — попита Трейси и подухна ноктите си.

— Постоянна — рече твърдо Кара. Имаше нужда от стабилност в живота си. Нали всички усилия бяха за това?

След като погледна отгоре-отгоре формуляра, който бе попълнила Кара, Трейси разгледа списъка със свободни позиции. В началото тя се държеше малко надменно, като чу ийстендския акцент на Кара, но поомекна, когато видя резултатите от изпитите й.

— Има ли нещо в сферата на журналистиката? — попита Кара накрая.

Другата жена въздъхна, сякаш вече се бе уморила от трудната си клиентка.

— Ами преди малко вече изпратихме няколко момичета в „Бойфренд“. А работните места в модните списания като „Мари Клер“ и „Ел“ се запълват доста бързо.

— А във вестниците?

Трейси сбърчи нос.

— Повечето момичета искат да работят за списания.

— Е, аз не съм повечето момичета.

 

 

Оказа се, че има свободно място в един ежедневник, „Кроникъл“. Това беше издаван от левицата таблоид, нещо подобно на „Мирър“, известен със силните си разследващи статии.

— Каква е позицията? — поиска да узнае Кара.

Трейси направи проверка.

— Секретарка в информационния отдел.

Звучеше й точно като това, от което се нуждаеше. След двайсет минути тя вече беше на път за интервюто.

Заедно с всички други значими издания „Кроникъл“ се намираше на Флийт стрийт. Кара бе посрещната в администрацията от компетентна на вид жена на средна възраст, която се казваше Барбара.

— Кандидатстваш за моята позиция — обясни Барбара, докато водеше Кара нагоре по стълбите към офисите на вестника. След десетгодишна работа като секретарка в информационния отдел тя бе назначена за личен асистент на редактора. — Това е повишение, но ще ми липсва шумотевицата.

Редакцията отговори точно на очакванията й — обширно и отворено помещение, шумно и оживено. Деветдесет процента от служителите бяха мъже. Повечето бяха на телефона или разговаряха разпалено помежду си; останалите бяха заети машинописки. Около половината държаха цигари. Никой не я погледна, когато Барбара я въведе в един празен кабинет. Дори през затворената врата Кара чуваше приглушените звуци от работата на служителите, подготвящи издаването на поредния брой.

Интервюто беше кратко. Барбара изглеждаше доволна от изпитните резултати на Кара — 60 думи в минута по машинопис и 120 по стенография.

— С времето уменията ти ще се подобрят — отбеляза тя с разбиране.

Тя обясни задълженията на Кара — „като цяло всеки ден протича различно“ — и я предупреди, че работното време е дълго и непредвидимо.

— Ако си търсиш работа от девет до пет, по-добре се откажи отсега — посъветва я тя. — Това не е просто работа за онези там. — Направи жест към журналистите отвън. — Това е призвание и те очакват и за теб да е такова. — Барбара погледна Кара остро. — Нали си неомъжена?

Кара кимна.

— Е, смятай, че такава ще си останеш. Няма да имаш време за мъже.

Това напълно задоволяваше Кара.

Щом Барбара се увери, че кандидатката разбира недостатъците на работата, тя даде негласното си одобрение.

— Но преди да приключим, нека доведа редактора на отдела. Ще работиш плътно с него, затова е важно дали ще си допаднете взаимно.

Кара наблюдаваше през стъклената междинна преграда Барбара, която отиде да доведе редактора Джейк Уайли. Секретарката се приближи до един висок, мускулест мъж, който стоеше прав, очевидно в разгара на оживена дискусия с журналист от екипа си. Като видя Барбара, той се обърна и каза нещо като: „Ей сега идвам“, преди да поднови спора си с другия мъж. Той продължи да крещи, докато събираше бележките си, и се отправи по посока на интервюто. Когато отвори със замах вратата, редакторът все още се провикваше назад към другия журналист:

— Провери си източниците. Провери си фактите. И не си и помисляй да излезеш през тая проклета врата, докато не си се добрал до точния цитат!

Като каза това, той влетя в стаята и блъсна вратата след себе си. Веднага цялото му внимание се съсредоточи върху Кара.

— Радвам се, че дойдохте — заяви, като й се усмихна бодро, все едно не бе участвал в словесната битка отпреди десет секунди.

На пръв поглед той изглеждаше по-млад, отколкото очакваше тя, трийсет и няколко годишен, с къса кестенява коса и остър поглед. Един белег се спускаше зигзагообразно по лявата му буза и Кара се почуди за момент какво ли го е причинило. Той беше привлекателен по някакъв див и непринуден начин, с набола, поне на два дни брада и с вид на човек, който не е спал цяла нощ. Вероятно бе дошъл на работа с костюм, но по някое време бе захвърлил сакото и вратовръзката и сега ръкавите на ризата му бяха навити, а панталонът — намачкан. Всичко в поведението му показваше, че е прекалено зает, за да му пука как изглежда или какво мислят другите за него. Джейк Уайли бе от хората, които нямаха нужда да полагат каквото и да е усилие, за да ги приемат сериозно.

Също като Барбара той не се впусна в излишни въпроси. Очевидно времето тук се ценеше високо и никой не обичаше да го губи.

— Защо искате да работите във вестник? — беше първият му въпрос.

— Защото и аз искам да стана журналист един ден.

Кара искаше директно да заяви амбициите си. Макар да бе рисковано. Ако „Кроникъл“ искаха обикновена секретарка, можеха да решат да не я вземат, но тя реши, че си заслужава да е откровена. Явно не бе сгрешила, защото очите на Джейк проблеснаха с интерес.

— Така ли? Значи ви харесва да пишете?

Тя кимна.

— Какво? За някое от женските списания ли?

Тя го погледна хладнокръвно.

— За „Кроникъл“.

Той кимна одобрително.

— Амбициозна сте. Допада ми.

Джейк се загледа преценяващо в младата жена пред себе си. Обективно погледнато, виждаше, че е доста красива, и това го безпокоеше. Очевидно днес се бе облякла консервативно, с вълнен сукман в черно и бяло с черно поло под него и ниски лачени обувки. Но макар да се бе опитала да отвлече вниманието от външността си, все пак бе невъзможно да се подминат тези дълги, стройни крака и забележителната й дръзка физиономия, а последното нещо, от което имаше нужда изцяло мъжкият му екип, беше още един повод да се разсейва. Барбара беше идеалната секретарка — момчетата прекалено много се страхуваха от нея, за да я закачат — и честно казано, Джейк предпочиташе да наеме друга жена на средна възраст като нея. Но след тридневни интервюта Кара Хийли беше най-квалифицираната кандидатка, която ги бе посетила. А и ако трябваше да е съвсем честен, и на него му харесваше. Изглеждаше запалена по работата, а за мъж като него, който сам се бе издигнал, това качество будеше възхищение. Само трябваше да се увери, че ще е способна да се справи с хаоса и напрежението на това място.

— И трябва да сте наясно — рече провлачено, като многозначително я огледа от глава до пети. — Тук идваме, за да работим. Това не е модно ревю.

Той искаше да провокира реакция и успя. Кара настръхна.

— Да, виждам, по-скоро е нещо като благотворителен базар — отвърна бързо, като неприкрито огледа омачкания му вид.

Думите излязоха от устата й, преди да може да ги спре. По дяволите, каза си. Да обиди така мъжа, който щеше да реши дали да я назначат, не беше особено умен ход.

Но преди тя да успее да се извини, устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Браво, госпожице Хийли. Току-що демонстрирахте едно от най-важните качества, които ценя в екипа си — готовия дързък отговор. — Той протегна ръката си. — Добре дошли в „Кроникъл“. Работата е ваша, ако я искате.