Павел Вежинов
Далече от бреговете (8)

VIII

Часът беше дванадесет, а лодката все още не пристигаше. В моторницата бе настанала мъртвешка тишина. Колкото и да се вслушваха, колкото и да се взираха в мрака — всичко беше напразно. Преди десетина минути от пристанището излезе малък военен кораб — миноносецът „Смелий“. Машините му работеха с пълни обороти, носът остро режеше вълните. Той мина съвсем близо до острова, като заливаше с вода и пяна предната си палуба. От лодката видяха съвсем ясно неговия нарязан контур, светлината на илюминаторите, фигурките на моряците, които се мяркаха под капитанския мостик. Миноносецът бързаше с все сила нанякъде, силният му прожектор режеше нощния мрак. В лодката притаиха дъх. Дали корабът не търсеше тях? Тънкият пръст на прожектора опипваше грижливо морската повърхност, но нито един път светлината не се отправи към острова. Навярно биха ги търсили и там, ако тях търсеха. Корабчето отмина, по черната повърхност на морето остана светлата, все още шумяща като вино следа на килватера. Боботенето на моторите затихна и се загуби. Стопиха се в мрака и червено-зелените светлини на мачтата.

В лодката си отдъхнаха. Но защо не идваха другарите им? Всички бяха загубили надежда, освен печатаря. Само печатарят все още се надяваше, че те ще дойдат. Стотици малки непредвидени неща могат да се случат, които да ги забавят. Може би телеграмата късно е пристигнала. Може би военните кораби са заели пристанището и всяко потегляне е било рисковано. Може би някоя „кука“ се е закачила за тях и трябва да мине време, докато се откачат. Наистина много работи могат да се случат и човек трябва да има нерви, за да изчака.

А дали телеграмата не е изпратена? Шуреят на капитана бе казал още на брега, че я е изпратил. Дали не бе излъгал? Печатарят го разпита отново, тоя път по-подробно. Дафин отговаряше тихо, с половин глас, но и тоя път потвърди, че телеграмата е изпратена.

— Бях обещал на вашия другар! — каза Дафин с въздишка. — И проверих специално дали последните телеграми са отишли.

— Мда! — измънка със съмнение далматинецът.

— Проверих — все така глухо повтори Дафин.

— Друг път проверявал ли си? — запита печатарят.

— Проверявал съм… За приятели съм проверявал…

— Но Кръстан не ти е приятел?

— Симпатичен ми беше! — с равен неизразителен глас отвърна Дафин.

Печатарят бе сигурен в себе си, че телеграмата е изпратена. Защо чиновникът ще лъже? Няма никакъв интерес да лъже. По-скоро той би имал интерес да ги излъже, че телеграмата може би не е изпратена. Това би ги отчаяло и забъркало. Това би могло да ги накара да се откажат от намеренията си. В негов интерес е те да се откажат от намеренията си.

А дали телеграмата не е получена? Това трябваше да се изключи. Техният човек чакаше телеграмата в самата поща и при всички обстоятелства щеше да я дочака. Да е сбъркан адресът? Студентът беше категоричен. Тогава?

Оставаше най-страшното — те са били разкрити. Тая мисъл бе завладяла всички, но никой не посмяваше да каже първата дума, сякаш самата дума можеше да причини нещастието. Но ако другата група е разкрита — защо те тук са все още на свобода? Разбира се, причината може веднага да се отгатне: те мълчат. Като знае човек хората, трябва да бъде сигурен, че те ще мълчат. Те няма да ги издадат, каквото и да стане. Поне следните дни ще мълчат — докато с побоища и инквизиции не са смазали съвсем волята им.

А бензинът? Ако заловят бензина, той вместо разпит ще им подскаже какво са мислили да правят. Разбира се, лодката може да не е разкрита, пък дори да е разкрита — бензинът да е унищожен. Тогава полицейските власти биха помислили, че лодката е била готова за бягство сама за себе си. Отде би им хрумнало, че зад пустия бряг на острова ги чака, дошла отвън, моторна лодка?

— Колко е часът? — запита далматинецът.

— Дванайсет и трийсет и пет — каза студентът.

Печатарят стреснато се огледа. Дванайсет и трийсет и пет! Той забеляза, че нощта не е така тъмна, както преди половин час. Той забеляза другарите около себе си. Той видя отпадналите рамена на капитана, свитичката фигура на пощенския чиновник и момчето, което лежете с превързана глава на пода на лодката. Беше вече дошъл в съзнание.

— Не можем да губим нито минута повече! — каза далматинецът.

Никой не му отвърна, но всеки мислеше: „А къде ще вървим?…“. Къде могат да вървят с лодка без бензин? Какво могат да правят без вода и храна? Докъде ще стигнат? Но нима могат да се върнат обратно на тая земя, която ги чакаше със затворите си? По-добре смърт, но напред!

— Аз съм — да вървим! — каза далматинецът. — Ние имаме бензин за още стотина километра… Освен това имаме мачта и платно… За краен случай имаме и две гребла… Само хляб и вода нямаме, но можем да изтраем…

— Да тръгнем веднага! — обади се с прегракнал глас Стефан.

— Ти, Вацлав, какво мислиш?

— Да тръгваме! — каза твърдо Вацлав.

— Не знам дали разбра — бензинът няма да ни стигне.

— Знам! — каза Вацлав.

— Аз съм — да вървим! — каза печатарят. — Пък каквото ще да става!…

Само студентът мълчеше.

— Ти, Кръстане? — запита далматинецът.

— Разбира се — да вървим…

Но гласът му беше равен, не се чувствуваше в тоя глас екзалтацията, която задавяше гласовете на другите.

— Ти не вярваш, че ще стигнем! — каза далматинецът.

— Каква вяра е нужна тук? — запита нетърпеливо студентът. — Аз не съм поп, та да вярвам или да не вярвам.

— Остави го! — каза Стефан. — Само си губиш времето…

— Капитане, пали! — каза далматинецът.

Капитанът не помръдна.

— Къде ще вървим? — запита той глухо.

— Обратно — каза далматинецът. — Но в открито море.

— Как — в открито море? — попита стреснато капитанът. — Там няма нищо…

Едва забележима усмивка се появи на устните на далматинеца.

— Има нещо — отвърна той спокойно.

Дафин, който досега не бе разменил нито дума със своя роднина, го погледна сърдито.

— Та не разбра ли най-после?… Те са политически — каза той троснато.

Капитанът остана един миг със зяпнали уста. Толкова просто — и да не се досети досега. Бе ги мислил за разбойници или за контрабандисти, очакваше всичко, но не и това.

— Слушай, капитане, ние наистина сме политически — започна далматинецът без желание. — Тръгнали сме за Съветския съюз…

— С моята лодка? — запита слисан капитанът.

— Преди всичко тя не е твоя — каза намръщено далматинецът. — И освен това ще те възнаградим за всички вреди и загуби…

— Не ми трябват вашите награди! — каза намръщено капитанът. — Пуснете ме да си вървя…

Сега всички гледаха към него, макар той да виждаше само себе си. В тоя миг мрачното му упорито лице не можеше да предизвика у никого симпатия, освен у печатаря може би.

— За съжаление, не можем да те пуснем — отвърна далматинецът и в гласа му се долавяше нетърпение и досада. — Чакахме да дойде лодка с наши другари от Созопол. Те щяха да донесат всичко, което ни трябва за път — бензин, храна, вода и тъй нататък… Но не дойде… Изглежда, че нещо се е случило…

Той помълча за миг, въздъхна и неохотно прибави:

— Ако бяха дошли — щяхме да ви отведем с гребната лодка на открито море и там щяхме да ви оставим… Но сега не можем — сега ще дойдете с нас…

— Вие луди ли сте? — възкликна възбудено капитанът. — Накъде без бензин…

— Ти за нас не бери грижа, ще се справим — отвърна далматинецът. — Хайде, пали!

Но капитанът отново не помръдна. Като че ли някаква невидима ръка изличи от лицето му израза на упорство, то доби уплашено и сломено изражение:

— Грехота е — с глух, сломен глас се обади капитанът. — Ами ние сме хора със семейства… Как тъй ще ни мъкнете по чужди земи?… Жена ме чака с дете — бременна е… Мене искате да затриете, жената искате да затриете, пък претендирате за човещина.

— Как тъй — да ви затрием? — попита сухо Милутин.

— Ами как иначе?… Та оттам човек може ли да се върне?… Туй не е турско, не е румънско… Мене жив искате да ме погребете…

— Нещастник! — обади се с дълбоко омерзение Стефан.

— Ти чакай — трепна капитанът.

— Какво ще чакам? — кипна внезапно нисичкият. — Какво ще чакам, лумпен такъв… Ти що обиждаш?… А?… Защо обиждаш!

В тежката нощна тишина неговият дрезгав глас звучеше още по-остро. Капитанът уплашено го потърси с поглед в мрака на лодката.

— Кой обижда? — замънка той. — Нищо не съм обиждал… Глей го ти човек.

— Обиждаш! — повиши още повече глас нисичкият. — Щели сме да те затрием! Ти трябва ръка да целуваш, че ще видиш тая земя!… Като говориш за там, само ще козируваш!

— Стефане! — недоволно се обади печатарят.

Нисичкият веднага млъкна.

— Слушайте, да се разберем! — заговори отново далматинецът. — От вас там никой няма да остане — дори да искате… А нас ни чакат, ние ще им обясним, че трябва да се върнете…

— Недей така бе, човек! — каза умолително капитанът. — Ами ако не ни върнат?… Ако ни подберат нанякъде — какво ще правим?

— Стига пазарлъци! — обади се нервно Стефан.

Милутин се понамръщи, но нищо не каза. Той нещо съобразяваше.

— Хайде, елате тук — обади се той най-сетне със спокоен и равен глас. — Ние ще отидем на кърмата…

За негово учудване пленниците веднага се подчиниха. Кръстан пренесе багажа. Стефан нетърпеливо се наведе над мотора.

— Запали! — каза тихо далматинецът.

Стефан се понамръщи — никога досега не беше палил мотор. Той беше забелязал, че гърчето бе направил това с някаква връв, и я потърси с поглед. Тогава никак не му се бе видяло трудно.

— Навий я и дръпни рязко! — каза Милутин.

Капитанът едва дочу последните думи и целият настръхна.

— Хора божи, оставете ни на острова! — каза той умолително. — Що съм ви сторил аз на вас, та да ми затриете къщата… Какво зло сте видели от мене.

— Не можем да ви оставим! — каза нетърпеливо далматинецът. — Една работа като не може — значи, не може…

— Защо бе, хора?… Вържете ни, както искате, устата ни запушете…

— За такъв като тебе ще ни трябват цяла кола въжета! — каза далматинецът. — И пак ще се отвържеш и ще изтичаш до участъка.

— Дете чакам, да не е живо нито то, нито жената, ако ви лъжа… Ще мълчим!… А докато ни намерят — вие ще бъдете вече далеко…

— Пали мотора! — каза тихо далматинецът.

Стефан бе намотал въженцето и го дръпна така силно, че то едва не прежули пръстите му. Но той не усети нищо, защото ушите му в същия миг се изпълниха с тържественото боботене на мотора. Милутин забеляза в тъмното как силно трепна капитанът.

— Молим ти се като на брат! — каза той отчаяно. — Право ли е туй — да грабнете човек, дето се вика, от леглото…

Без да иска, Стефан бе форсирал мотора, ауспухът му загърмя като пистолет.

— Защо си такава баба! — каза сърдито далматинецът. — Такъв капитан досега не бях виждал… Жената, та жената!… Само ти ли имаш жена на тоя свят?

— Жив човек е туй! — каза умолително капитанът. — Женската мъка вие не знаете…

Печатарят се надвеси над ухото на далматинеца.

— Пък да ги оставим! — прошепна той. — И на нас ще ни е по-леко…

— Не може — опасно е! — каза сухо Милутин. — И нямаме вече ни секунда за губене…

Далматинецът хвана руля. Лодката леко потегли. Вацлав, който все така стоеше на носа, отново усети слабия ветрец, който се образуваше от движението. Струйки прохладен въздух като живи се увиваха около голата шия, проникваха в отворената риза. Колко сладък и приятен е тоя шум на вода, която се бие в бордовете, колко е нежна и чиста тая топяща се в мрачината морска пяна. Все по-силен ставаше шумът на мотора, все по-бързо бягаше зад тях черната вода. Морето все така равномерно и спокойно дишаше, равнодушно към хората, обърнало цялото си същество към вечното небе. Там горе ярко светеха звездите, които то обичаше — самотните студени звезди, загубени в безкрая, звездите, свързани в съзвездия, звездите, които скитаха по небето — бледосинкави и рубинени, — звездите, които гаснеха, за да се явяват отново на следната нощ. Какво ли са хората пред това вечно небе? Какво ли са хората пред съзвездията, какво ли са пред луната, която изчезва в сенките на отвъдния свят и се явява оттам тъничка и нежна като облаче? Морето вижда само небето, отразява само неговите цветове, неговите сенки, неговите блясъци, неговите бури, неговите грозно бликащи мълнии, тихите му утрини, пламтящите залези. Морето живее с небето, с неговата вечност — то само него вижда, чуждо е на хората, на мъките и на радостите им, на надеждите и разочарованията.

Когато лодката навлезе много дълбоко в морето, островът се сниши и зад неговия черен гръб се показаха светлините на града — жълти и неподвижни. Градът спеше и хората спяха по своите домове. Само тук-там ще се събуди някой рибар — вече огладнял, — ще излезе по закърпени гащи на прага, ще запали цигара. Не, тия малки светлинки не се виждат, колкото да са добри и скъпи. Виждат се само големите светлини. Пред градския участък има голяма лампа в матов глобус — нейната светлина се вижда оттук. На тъмната фасада светят само два прозореца — и те се виждат оттук. Но стражарите няма да видят лодката, няма да чуят нейния шум. Техните уши сега са пълни с глухите стонове на хора, повалени на пода. Върху техните гърди сега скачат грубите стражарски ботуши. Върху техните голи пети плющят бичовете. От техните уста тече кръв. Техните зъби са разбити. Ужасът тях е заловил за гърлата.

В тоя глух час не спят само рибарите, които скоро ще потеглят със своите черни лодки по Черното море. Не спят полицаите. Не спи полицейският пристав. Неговото жълто лице е покрито със ситна пот, но очите му са доволни като очите на хищник, който е докопал вкусна плячка. Когато се разсъмне, той трябва да докладва на своя началник в Бургас кои са тия хора, заловени с лодка в залива. Кои са, къде са искали да ходят с лодката, каква задача са имали, кои са другарите им.

Кои са другарите им, къде се крият?

Той е готов да изтръгне ноктите им — нокът по нокът, — но да ги накара да проговорят.

Да ги накара да проговорят, преди още да е изгряло слънцето.