Павел Вежинов
Далече от бреговете (17)

IX

Хората в лодката не можеха да заспят. Влажният мрак ги притискаше отвсякъде, те лежаха изнемощели, обливаха се в пот. И все пак не беше така тъмно, както преди един час. Някаква едва забележима светлина се бе появила в далечината — светлина като призрачно бяло сияние. Под нея отново се провидя хоризонтът — макар и не така отчетливо като при залеза на вечерницата, но затова пък и на много по-голяма ширина.

Пръв се обади Вацлав:

— Какво е там?… Какво свети?…

Никой не му отвърна, никой не си бе дал труд да помисли за това.

— Какво свети? — повтори Вацлав.

— Ще изгрее луната! — обади се тихо капитанът.

— Каква луна?… Нали няма луна?…

Наистина те бяха пресметнали безлунието, преди да тръгнат. Надали биха могли да приближат незабелязано островчето пред Созопол, ако на небето светеше луна.

— Това е последната четвърт! — обади се отново капитанът.

Единствен печатарят усети промяната в гласа му и се поизправи. Сега гласът на капитана звучеше без своята обикновена грубост — беше много по-тих и много по-спокоен.

В лодката настана тишина. Капитанът все още гледаше към слабото, нежно сияние, което бавно изгряваше от тъмните бездни на морето. Лицето му бе неподвижно, тялото отпуснато. Цялата му душа сякаш бе пълна с тая бяла спокойна светлина — студена и чиста като звездите. Нещо се бе счупило в него, страстите бяха угаснали, желанията — смирили. Сега той се чувствуваше по-лек, по-спокоен, по-свободен — като човек, който се е простил с нещо. Бялата спокойна светлина струеше в мислите и осветяваше всеки спомен. Той отново виждаше своята бяла къщичка край морето, но сега тя му се струваше съвсем мъничка и далечна. Той виждаше своята стаичка, високото желязно легло, жена си — посърнала и отпаднала. Но жестоката болка вече не пронизваше сърцето му, не го караше да се облива в кръв. Само някаква слаба тръпчива горчивина все още свиваше гърлото му.

Той не бе свикнал да гледа в себе си, не съзнаваше ясно какво се е случило. Но нещо се бе случило, нещо се бе променило. Разказът на печатаря бе минал като силен вятър през душата му. Сега въздухът бе чист, хоризонтът спокоен и далечен, по дърветата не бе останал нито един мъртъв лист.

Преди няколко часа той бе мислил с дълбоко, сдържано удивление: „Има някаква сила в тия хора!“… Сега мислеше: „Има някаква светлина!“. Тия слова още не се бяха родили, но той чувствуваше силно, с цялата си душа техния смисъл. Не може да има живот, ако няма светлина! Животът без светлина е тъмен и страшен! Не може да има хляб, ако няма сол! Безсолният хляб е като дървесинните трици! Не можеш да имаш себе си, ако не можеш да се видиш. Тогава ще бъдеш като дърветата и тревата. Той още не мислеше това, но го чувствуваше.

Той още не можеше да гледа в себе си, но бе видял самия себе си. Само за едно мигновение бе съзрял своята свита и уплашена сянка до тия, които стояха с бледи лица край прясно изкопания гроб. Това бе достатъчно. Толкова достатъчно бе, че вече не смееше да гледа печатаря. Той целият се свиваше, когато онзи отправяше случайно погледа си към него. Той криеше очите си, не смееше да покаже гласа си. Само когато гледаше към морето, се чувствуваше спокоен и сигурен. От морето към него прииждаше бялата спокойна светлина. Сега той бе останал съвсем сам и можеше да премисли.

Да премисли — но какво? Винаги досега бе смятал, че живее добър и справедлив живот. Добър, справедлив и честен — в това никога не се бе съмнявал. През целия си живот той с нищо не се бе опозорил, нито пък сам бе опозорил някого. През целия си живот той никого не бе измамил, нито веднъж не бе плюл на честта си. Само своята жена бе обичал — никоя друга. Никога нищо не бе откраднал от съседите си, никому не бе завиждал, никого не бе наклеветил, никого не бе предал. Нямаше човек на земята, от когото да се срамува за нещо си…

Наистина ли?

Или пък може би имаше?

Капитанът въздъхна тежко и наведе глава. Някакъв полузабравен образ се раждаше от спомените му — дълго, сухо лице, корави, нарязани устни, виолетови уши. Някакъв силен глас гърмеше в ушите му. Някакви очи го гледаха — добродушни и честни. Виждаше сняг по двора на училището — тънка бяла пелена, по която личаха отчетливо стъпките на войниците. Времето беше кишаво и влажно, духаше мелтемът, в далечината гърмеше глухо морският прибой. Всяка следа върху мокрия сняг скоро се изпълваше със сивкава вода, която нощем замръзваше.

Те бяха дошли в училището с най-вехтите си цивилни дрехи, с обикновените си обуща, дори по сандали. Трябваше да получат веднага моряшки униформи, шинели и здрави ютени обувки, а не получиха нищо. Минаваха месец след месец, дойде зимата. Обувките им се изпокъсаха от безконечните маршировки по плаца, късите им палтенца вече не можеха да ги запазят от студа. И храната беше толкова лоша и слаба, че мнозина я хвърляха, макар да не се намираше никаква допълнителна храна. Войната скоро бе свършила, хамбарите на селяните бяха празни.

Капитанът си спомняше сега своите собствени обувки с натъжено сърце. По-точно това не бяха обувки, а селски кундури, които се продаваха по еснафските чаршии на връзки — като чирозите и кромид лука. Но кожата им беше много здрава, подметките им бяха наковани на гъсто с железни кабари. Той накуцва цяла седмица, докато свикне с коравата като гьон кожа, но в края на краищата свикна. Имаше дебели вълнени чорапи, дълги и груби гащи от домашно платно и вълнена фланела, каквито другите нямаха. Всички обувки в училището се изпокъсаха — само неговите бяха съвсем здрави, сякаш току-що ги беше обул. Доскоро всички гледаха с полупрезрение грубото, недодялано селянче, но на края започнаха да му завиждат. Той не страдаше така от студа и влагата като другите.

Но една сутрин се случи нещо неочаквано, нещо, за което години наред след това се говореше — от випуск на випуск — като за нечувано събитие. През тая сутрин никой не отиде на храна във войнишката столова. Гладни и премръзнали, учениците се събраха пред щаба, започнаха да крещят и скандират. Те искаха това, което им се полагаше — дрехите, обувките, храната. Напразно около тях тичаха уплашени и побеснели офицери, напразно се опитваше да ги успокои началникът на училището. Момчетата стояха рамо до рамо и не искаха да се пръснат.

Единствен в цялото училище само капитанът не видя събитието. Само той остана в спалното помещение. Неговите обувки бяха здрави, вълнената фланела топлеше тялото му. Но дори да беше гол и бос, пак би останал в помещението, пак не би излязъл да протестира заедно с другите пред началството.

Той мислеше — няма път за мене назад! Ако другите ги изпъдят от училището — сигурно има къде да отидат. Но той нямаше къде да отиде, зад гърба си нямаше нищо. Тъй бе казал и баща му, когато го изпращаше: „Опичай си ума, момче!… По корем да лазиш, с нокти да драскаш, но да свършиш училище!… За тебе тук няма хляб, тъй да знаеш!… Не свършиш ли училището, бягай на пристанището в града, хващай се за самара!… Друго от теб няма да стане!“.

Той знаеше много добре, че работите са точно тъй, както баща му бе казал. Може ли той да рискува?… Не, не може, в никой случай не бива!… Докато другите напускаха с шум и тропот спалното помещение, той седеше мрачно на леглото си с гръб към вратата. Момчетата бяха тъй улисани и възбудени от всеобщата треска, че никой не го забеляза. Всички излязоха навън, но той остана. Изведнъж някой изгърмя зад гърба му:

— Ти какво правиш тук?

Той едва не подскочи от уплаха. Пред него стоеше висок младеж в ученически шинел и вълнена моряшка шапка. Цялото му лице бе пламнало от яд и възмущение. Той го познаваше, беше от неговия випуск. Момчетата го наричаха Щърка, макар да не беше нито слаб, нито тънкокрак.

— Излизай веднага навън! — кресна сърдито младежът.

— Глей си работата! — глухо и враждебно избоботи той.

Един момент Щърка го гледаше смаяно, сякаш не вярваше на очите си.

— Значи си предател? — сухо и презрително каза младежът.

— Какъвто и да съм — то си е моя работа!…

Навън стачниците изреваха, чу се дружно: „Уууу!“. Щърка погледна възбуден към прозорците, захапа нетърпеливо устни.

— Туй нещо няма да ти простим! — каза той. — На челото ти ще го запишем!…

Нещо особено имаше в тона му — така изпълнено с дълбоко презрение, че момчето с кундурите се стресна и погледна уплашено след него. Дали да не излезе и той?… Дали да не се присъедини към другите? Така или иначе всички нямаше да изключат!… А ако изключеха всички, нямаше да държат само него за мостра! Окръжен с омраза и ненавист, как щеше да живее в града, как щеше да намери работа?… Дали не е по-хубаво да излезе?

Демонстрацията на учениците завърши с успех. Още на другия ден от София пристигна някакъв плешив полковник и произведе анкета. На момчетата веднага раздадоха всичко, което им се полага. Началника на училището преместиха в Бургас. Но за да бъде всичко наред — изключиха и трима от учениците, между тях и Щърка.

Момчето с кундурите си отдъхна. От училището изчезна единственият жив свидетел на неговия позор. Но дали другите бяха научили нещо от него?… Надали!… Всички се държаха с момчето така, както се бяха държали и преди стачката — полупрезрително, полуснизходително… Трябваше да минат години, за да стане равен на другите и дори да поизлезе малко напред. В края на краищата като човек той бе наистина честен и момчетата го смятаха за добър другар…

Оттогава бяха минали много години, но капитанът се страхуваше да срещне Щърка. Въпреки всичко момчето с шинела бе станало моряк — беше капитан на една гемия, която ходеше чак до Пирея и Кюстенджа. Ако видеше гемията му на пристанището, капитанът гледаше да не се мярка много нататък. Ако знаеше, че е в кръчмата, той не влизаше там, купуваше си цигари от бакалницата. Щърка го познаваха по цялото крайбрежие, всички го обичаха. За него казваха, че е моряк, който може да удържи на всичко, без да му мигне окото. Никога, при никаква буря, той не бе изхвърлил през борда дори чувал с дървени въглища. Собствениците на гемии го ценяха и търсеха, макар да знаеха, че е комунист.

Това още повече тревожеше капитана.

И въпреки всичко те веднъж се срещнаха. Туй стана през една зимна вечер на един имен ден. Щърка го видя, усмихна му се добродушно, подаде му ръка. След малко, когато се чукаше с всички — чукна се и с него. Беше ли го познал? Или пък старата случка се бе изличила от паметта му? Може би той му бе простил, а може би се преструваше, че е забравил. Капитанът никога не разбра истината, избягваше дори да мисли за това. През цялата вечер, макар и да се усмихваше и преструваше на весел, той нито веднъж не посмя да го погледне в очите…

… Най-сетне луната показа над хоризонта своето деликатно рогче, толкова тъничко и бледо, че едва се забелязваше. Тя бе като мъничка драскотинка на опушеното до черно небесно стъкло, нежна като перце на чайка, отвеяно от вятъра. Тя бе прозрачна като малка медуза, чиста като морска раковинка, съвсем без блясък. И все пак тя светеше, мракът бягаше от нея, морето я отразяваше. Точно под нейния нежен рог имаше малка сребърна локвичка. Оттам към лодката, загубена в мрачините на морето, се бе простряла тясна лунна пътечка, толкова нежна и чиста, колкото и самата луна…

Капитанът не можеше да заспи, никой не можеше да заспи. Едни лежаха на дъното на лодката и гледаха звездите. Други гледаха в себе си и не виждаха нищо друго. Но капитанът гледаше луната и малката пътечка, защото не искаше да изчезне от душата му бялата спокойна светлина. Минаваха часове и той все още я гледаше. Минаваха часове и му се струваше, че става все по-лек и по-свободен. Той бе забравил глада, бе забравил страховете си, бе забравил жаждата, която сушеше тялото му. Той гледаше към светлината.

Отдавна бе минало полунощ — той все още гледаше нататък. Малката сребърна локвичка под луната се бе разляла нашироко, но отражението бе избледняло съвсем. То бледнееше все повече и повече, губеше очертанията си, разтапяше се в мрачините. Скоро от него нямаше да остане никаква следа.

Внезапно капитанът се поизправи и се вгледа втренчено. Не, отражението не изчезваше, то отново бе започнало да се увеличава. Светлината му ставаше по-гъста, по-зеленикава, по-жива. То вече не стоеше на едно място, то се движеше. Луната бе неподвижна, а отражението й се местеше бавно на север към юг и към тях — сякаш бе омагьосано. Морето бе гладко като стъкло, а отражението кипеше в хиляди отблясъци, вълнуваше се, трептеше. Мъртвата неподвижна вода бе оживяла, отблясъците бяха тръгнали на път.

Сън ли бе това?

Капитанът протегна ръка и побутна с пръст босия крак на далматинеца. Милутин веднага се изправи, сякаш отдавна бе чакал тоя знак.

— Пасаж! — каза тихо капитанът.

Далматинецът първоначално не разбра.

— Какъв пасаж?

— Риба!… Цял пасаж риба!…

Далматинецът погледна през борда и веднага разбра. Двамата гледаха как морето кипеше и фосфоресцираше, пасажът растеше пред очите им, заливаше с трепкащи сияния хоризонта пред тях.

— Голям пасаж! — каза далматинецът.

— Тепърва ще гледаш! — кимна капитанът. — Туй е само началото!…

И други в лодката повдигнаха глави, гледаха удивени рядкото зрелище. Пасажът се движеше бързо, след всяка изминала минута нарастваше все повече пред очите им. Сега вече съвсем ясно се виждаше трептенето на милионите риби, фосфоресциращите блясъци се сливаха в някакъв безумен митически танц.

— Това е едра риба! — каза капитанът. — Торук или лефер!…

— Не можем ли да хванем нещо? — обади се с възбуден глас Кръстан.

— С какво? С голи ръце ли?… — каза скептично капитанът.

— Ама това са милиарди! — упорствуваше младежът. — Можеш да си загребеш с ръце!…

— Не може с ръце!… Туй е риба! — измърмори капитанът.

— Не може ли с платнището?

— Е, как с платнището?…

Вацлав гледаше със затаен дъх и не вярваше на очите си. Той нито беше чел, нито беше слушал, че рибите са движат на такива гигантски стада. Пасажът сякаш извираше от морските дълбини, разстилаше се все по̀ нашироко и по̀ нашироко, все по-ярко светеше, все по-силно трептеше. Водата сякаш бе изчезнала съвсем, останала бе само рибата — гръб до гръб и перка до перка, — толкова гъсти бяха трепкащите светлини.

— Приготви греблата! — заповяда далматинецът.

— Няма смисъл! — каза капитанът. — Пасажът идва към нас!… И да искаме, не можем да му избягаме!…

— Приготви греблата! — повтори далматинецът, сякаш нищо не бе чул.

Едва сега капитанът разбра.

— Кой знае! — каза той със съмнение. — И да я улучиш с лопатата, само ще я зашеметиш!… Тя пак ще избяга!…

— Ще уловим риба! — рязко и малко грубо възрази Милутин. — Трябва да уловим!… Или искаш тъй да ни се изниже под носа!…

След малко пасажът ги заля със зеленото си сияние, цялото море около тях пламтеше. Додето им стигаше погледът, бушуваше студеният фосфорен пожар, кипеше и преливаше в милиарди отблясъци. Наведени над борда, хората гледаха като хипнотизирани гъстите стада — рибата лудуваше, пенеше водата, блъскаше се една в друга, течеше като река край тях. Струваше им се, че само ако протегнат ръка, ще хванат някоя за хрилете, ще я изтеглят жива и трепкаща в лодката. Изведнъж като че ли ги обзе някаква лудост, някаква бясна рибарска страст — да уловят! Да умрат, но да хванат нещо!… Да вкопчат пръстите си в студената хлъзгава плът! Да я смачкат, да я умъртвят!… Зелените пламъци танцуваха пред очите им, рибата се мяташе, водата кипеше под силните удари на опашките им.

— Удряй! — извика хрипкаво Милутин.

Той пръв грабна едната лопата, капитанът другата.

— Удряй! — крещеше той.

Вацлав гледаше с широко отворени очи. Гол до кръста, далматинецът с все сила удряше водата, като някакъв Харон, който отбива от лодката грешните души. Ударите му бяха силни, отсечени, бързи, водата под него кипеше. Щом вдигнеше греблото, на същото място стоварваше удара си капитанът. Рибата прииждаше като сляпа, мяташе се под ударите им и изчезваше — нито една не оставаше на водната повърхност.

— Стреляй, Стефане! — изкрещя далматинецът.

Стефан стреля два пъти. Щом изстрелите заглъхнаха, далматинецът скочи заедно с дрехите си в морето, чу се плясък и след миг над водата се появи мускулеста ръка, която държеше голяма риба.

— Дръж здраво! — извика той и я хвърли в лодката.

Рибата падна близо до Вацлав. Той скочи върху нея, тя се изплъзна от ръцете му, но Вацлав успя отново да я сграбчи. Рибата трепереше все още жива в ръцете му и той целият трепереше заедно с нея, сърцето му лудо биеше. Тя искаше да се изплъзне, но той знаеше, че вече няма да се изплъзне, усещаше между пръстите си нейната жива трепереща плът, конвулсивните й движения. Цялото му същество сега ликуваше над плячката, ноздрите му поемаха жадно нейния остър лугав мирис, пръстите му потъваха в хрилете — в розовата лепкава кръв. Най-после рибата престана да мърда и той я издигна до лицето си, като все още стискаше хрилете й.

— Лефер! — обади се пощенският чиновник.

За половин час, като биеха с греблата и стреляха от време на време, успяха да хванат още три риби — за щастие и трите доста големи. Но пасажът не беше вече така гъст, макар цялото море — и на изток, и на запад — да кипеше от фосфоресциращи отблясъци. Рибата течеше и течеше, от изток продължаваха да прииждат все нови вълни. Далматинецът се изтощи съвсем, вече едва се държеше над водата. От десетина минути не бе уловил нищо и надали щеше да улови. Колкото и силно да светеше морето, рибата не бе така много, както при първата вълна.

— Стига! — обади се далматинецът прегракнало.

Той се улови за перваза на лодката, но силите не му достигаха да се прехвърли вътре. Хванаха го за ръцете и с труд го изтеглиха в лодката. Тялото му бе изстинало, той едва се движеше от изтощение.

— Оставете го да полежи! — каза капитанът. — След малко ще се съвземе!…

Постлаха му част от своите дрехи и той се отпусна без сили върху тях. Очите му бяха зачервени от солената вода, дишаше тежко и хрипкаво.

— Опасна риба! — каза той задавено. — Не съм ловил в живота си такава риба!…

— Кефалът е по-бърз и по-хитър — каза капитанът. — Но леферът е по-хищен. Който си жали мрежите, лефер не лови… Той ги реже като с бръснач…

— А сега какво ще ги правим? — попита Стефан. — Сурови ли ще ги ядем?…

— Няма да ни задави! — каза капитанът. — Прясната риба и сурова е вкусна…

— По-добре — опечете я! — обади се от мястото си далматинецът. — Тъй и тъй няма да преядем, ами поне да си направим кефа!

Не беше толкова трудно да я опекат. Срязаха с нож бидончето за бензин и сложиха ламарината на дъното на лодката. След това откъртиха една дъска и я нацепиха на трески. Скоро сред мрачините на морето лумна огън, към небето се понесоха искри. Когато ламарината се нагорещи, те поотместиха огъня и сложиха върху нея рибата. Из въздуха се понесе такава упойваща приятна миризма на печена риба, че всички притаиха дъх.

— Ще ми изтекат слюнките! — обади се жално Кръстан.

Миризмата ставаше все по-силна, все по-гъста, все по-ароматна. Леферът цвъртеше върху горещата ламарина, пукаше — по тенекията потече кафеникав сос. Всички гледаха към огъня като хипнотизирани — сега и да се появеше отнякъде военен катер, надали биха го забелязали — толкова бяха увлечени в гледката. След дългия глад отново имаха храна и те дори не можеха да си представят какъв ще бъде тоя чуден миг, когато ще я сложат в устата си, когато зъбите ще се раздвижат блажено, за да превърнат всичко в ароматен сок…

Когато най-после опекоха рибата, печатарят раздели всяко парче надве. Вътрешността бе полусурова, малко кървава около костите, бяла и сочна там, където рибата бе опечена добре. Най-големите парчета дадоха на далматинеца и капитана, най-малкото на Ставрос. На Вацлав дадоха добре опечен къс откъм опашката. Той го пое с щастливо изражение и едва не го изпусна от изненада — толкова то бе горещо.

— Как си го държал? — попита той смаяно. — Това е жив въглен!…

Печатарят не можа да го разбере и само махна с ръка. Вацлав държеше рибата за опашката, старателно я духаше.

— Няма да хвърляш нищо! — обади се далматинецът. — Ще сдъвчеш и последната кост!… Разбираш ли!…

Вацлав очакваше рибата да бъде вкусна, но тя надмина стократно всичките му очаквания. Беше толкова сочна, че се топеше в устата му — той ядеше и примигваше, гълташе и примигваше. Той я пестеше, за да продължи по-дълго това удоволствие, въртеше я стократно из устата си, поглъщаше я с истинска мъка. Струваше му се, че всяка капка се превръща в кръв и сила, които бликваха на вълни в жилите му. Струваше му се, че страните му поруменяват, че се изправя превитият му гръб, че по-силно заблестяват очите му. Когато най-сетне рибата свърши, той каза с въздишка:

— Това ми стига за цял живот!…

И капитанът бе изял своето парче, но все още движеше бавно устните си, сякаш не можеше да се примири с мисълта, че всичко е свършено. Все още бе много гладен, все още му се ядеше — вътре в него сякаш нещо крещеше за още малко храна. Морето около тях се бе очистило от фосфоресциращите блясъци, но те все още сияеха в далечината на югозапад. Дали наистина не можеха да хванат по някакъв начин още риба? Може би ако си бяха послужили с прерязания бидон като с черпак! Може би ако си бяха послужили с платното като с мрежа! Но сега беше късно, рибата бе изтекла, около тях отново се простираше тъмна неподвижна вода…

„Поне да запуша!“ — помисли капитанът. Внезапно той се досети, че е свършил цигарите, последната от тях бе изпушил още преди няколко часа. Е, да, но в кибритената кутия той бе натъпкал угарките — те ще му стигнат за днешния ден. Той я извади и изсипа угарките на дланта си, до носа му достигна техният тръпчив въглен мирис. Докато размисляше как да свие от тях нова цигара, той усети, че някой го гледа втренчено. Капитанът вдигна глава и срещна погледа на Стефан. Ако той му бе проговорил, надали би могъл да му каже нещо повече…

Капитанът се посмути, сви шепата си, после съвсем ненадейно и за себе си каза:

— Тъкмо си мислех дали ще ни стигнат!…

— Пуши си!… — каза Стефан мрачно. — Цигарите са твои!…

Капитанът замълча.

— По-хубаво да я караме по другарски — каза той тихо. — Делихме рибата, да разделим и цигарите!…

Стефан усети как гърлото му пресъхна, но не отвърна нищо.

— Тъй ще е най-добре! — каза капитанът.

Той не забеляза, че докато говореше, печатарят внимателно се вслушваше в думите му. Лицето му бе строго и замислено, широка гънка се бе образувала между очите му

— Стефане! — каза той предупредително.

— Дай да пушим! — обади се далматинецът. — Вацлав, ти май че имаше някакво тефтерче?

Наистина в тефтерчето на Вацлав имаше листа от оризова хартия. Откъснаха си четири листа и свиха от угарките четири тънки цигари. Докато свиваше своята, Стефан усещаше как пръстите му трепереха от вълнение, устата му се изпълни със слюнка. Далматинецът щракна клечка кибрит, четиримата запалиха — сам той, Стефан, капитанът и печатарят. Над лодката се понесе лютива миризма и се смеси с остатъците от миризмата на печената риба.

— Хубава! — каза блажено далматинецът.

Стефан усети как му се зави свят, устата му се изпълни със солена слюнка, започна да му се гади.

— Тъкмо каквато трябва! — обади се капитанът. — По-серт не може и да бъде!

Стефан дръпна втори път от цигарата. Първоначалното замайване бе минало, сега никотинът сякаш пъплеше из кръвоносните му съдове, слаби тръпки преминаваха из цялото му тяло. Той въздъхна дълбоко и тежко, отпусна се на дъното на лодката и отново дръпна. И четиримата пушеха и мълчаха, около тях се носеше лютивият цигарен дим и се наслойваше на тънки нишки в неподвижния въздух — тънки нетленни жички, които свързваха хората. Вече никой никого не мразеше, никой на никого не беше враг. В притихналата лодка нямаше врагове, нямаше часови, нямаше страх. За пръв път всички имаха обща съдба и чувствуваха като общо нещастие безветрието. Макар и приковани в тъмното безнадеждно море — за пръв път те се чувствуваха свободни.