Павел Вежинов
Далече от бреговете (26)

VII

Пръв на гемията се качи Ставрос. Той се прехвърли на палубата с лекотата на малко диво животно и жадно се огледа. Някакъв възрастен моряк, мълчалив и начумерен, със сухи и черни като на гарван крака, се приближи да го обискира. Ставрос покорно вдигна ръце.

— Нямам нищо! — каза Ставрос на гръцки.

— Ти грък ли си? — попита неохотно морякът.

— Грък! — каза Ставрос зарадван. — А ти?…

— Майка ми е гъркиня — каза морякът все така сдържано.

Очите на Ставрос още по-силно заблестяха.

— Не ги пускайте! — каза той тихо, но гласът му се задавяше от омраза. — Изтрепете ги с пушките!… За тая работа ще ви платят в България, честна дума ти казвам!…

Морякът изведнъж изостави обиска, погледна внимателно момчето.

— Колко ще платят? — попита той мрачно.

— Много пара, честна дума!… Властта ги търси под дърво и камък!

Морякът вдигна тежката си ръка и го удари през лицето. Ставрос залитна, от носа му потече кръв.

— Защо го биеш? — извика Кенан гневно и тръгна към тях.

— Той си знае! — измърмори морякът, без да го погледне.

— Питам те — защо го биеш?

— Да си свива устата!… — каза морякът презрително.

Кенан ги погледна и двамата — лицето на момчето не му хареса.

— После ще се разправяме! — каза той сухо.

Капитанът все още се бавеше в лодката. Обувките му бяха изсъхнали от жегата, фортовете им се бяха изкривили и той ги обу с мъка, като пухтеше и дишаше тежко. Като се изправи, лицето му бе почервеняло от приток на кръв, очите му бяха смутени.

— Лодката е добра! — каза той внезапно. — Имате късмет с тая лодка…

— Ще дойде ден — ще я върнем! — отвърна печатарят.

— Вятър! — въздъхна капитанът. — Вие гледайте да стигнете живи и здрави… А за лодката не берете грижа — Адамаки все едно бълха го ухапала…

Печатарят му подаде ръка. Капитанът не умееше да се ръкува, той хвана неловко коравата десница и добави смутено:

— Дай боже пак да се видим!…

— Ще се видим! — каза далматинецът. — И ще се наплатим за всичко!…

Капитанът се ръкува с Вацлав, след това със Стефан. Изражението му ставаше все по-смутено и забъркано, погледът все по-боязлив.

— Хайде, Дафине! — каза той глухо.

Без да дочака отговор, капитанът се покачи на гемията. Дафин не помръдна от мястото си.

— Хайде, другарю! — каза Милутин нетърпеливо.

— Аз ще остана с вас! — отвърна Дафин твърдо, с поглед, забит в дъното на лодката.

Всички в лодката се обърнаха към него. Милутин се навъси и погледна въпросително другарите си. Лицето на Стефан бе съвсем студено, но печатарят едва забележимо се усмихна.

— Хайде, хайде — тръгвай! — каза далматинецът по-меко.

— Няма да мръдна оттук! — каза Дафин, без да вдига глава.

— Как тъй — няма да мръднеш? — попита сърдито далматинецът. — Ти си мислиш, че от тебе зависи?

Дафин разбра, лицето му пламна.

— Искам да дойда с вас! — каза той умолително.

За пръв път сърцето на Милутин трепна, усмивката изчезна съвсем от лицето на печатаря.

— Това не може! — каза далматинецът търпеливо. — Хайде, качвай се!…

Дафин повдигна поглед към гемията. Капитанът стоеше край борда и гледаше с посивяло лице към него.

— Хайде, Дафине! — каза той тихо, но в гласа му се чувствуваше горчива, безпомощна молба.

„Бои се да остане сам!“ — помисли далматинецът.

— Хайде, качвай се! — повтори капитанът.

Дафин се изправи. Видът му бе така унизен и смазан, че печатарят неволно го съжали.

— Не може да те вземем, другарю! — каза той меко. — Туй не зависи само от нас…

Дафин го погледна съкрушено и неловко се изкачи на гемията. Когато стъпи горе — краката му трепереха, студена пот течеше по слепите му очи. „Слаб съм! — мислеше той отчаян. — Всички виждат колко съм слаб… За какво им е там такъв нищожен и слаб човек като мен?… Какво да го правят!“ Пред очите му се мярна отново безпомощното лице на капитана, сякаш виждаше собственото си лице.

— Какво става с момчето? — попита Кенан на френски.

— Иска да остане с нас! — каза Кръстан.

— Ооо! — възкликна Кенан. — А защо не го вземете?

— Не зная! — каза Кръстан без желание. — Аз бих го взел…

Дафин си бе забравил в лодката сакото и далматинецът го подаде. Пое го капитанът и започна безсмислено да го отупва.

— Аз отивам! — каза Кръстан. — Никога няма да забравим какво направихте за нас…

Те се ръкуваха.

— Моля ви, сбогувайте се с капитана! — каза Кенан тихо. — Той е добър човек!…

За пръв път Неджеб отпусна пушката и раздруса силно ръката на Кръстан.

— Да ви пази бог! — каза той и погледна съчувствено измършавялото му лице.

Кръстан се спусна в лодката. Вълнението бе позатихнало, сега тя не се люлееше така силно. Милутин отвърза въжето и бутна силно с греблото черния корпус на гемията. Лодката веднага се отдели и потъна във вълнението.

— Сложете греблата! — каза Милутин. — Кръстане, на руля!… Ще гребем двамата със Стефан!…

Лодката бавно се отдалечаваше. Капитанът гледаше след нея с окаменяло лице и хапеше несъзнателно коравите си изпръхнали устни. Той бе постигнал всичко, към което с такава сила се бе стремял през последните дни. Бе се откъснал от тях и пред него лежеше свободен пътят за дома. Но сега той не мислеше нито за своя дом, нито за жената, която го чакаше. Той не бе същият човек. Сърцето му бе празно, никаква радост нямаше в душата му. Той гледаше с пусти очи лодката — не мислеше, не чувствуваше — сякаш всичко ставаше в просъница. Бялата лодка се люшкаше сред вълните, от греблата капеше вода. Застанал на носа, печатарят гледаше към него и сякаш някаква милост имаше в погледа му, някакво разбиране…

Изведнъж на капитана се стори, че и друг път е преживял всичко това — с лодката, с вълните, с черната палуба на гемията. И друг път бе виждал тия черни чували, наредени като бариера край борда. И друг път в душата му е било така безнадеждно. Сърцето му се изпълни бавно с потискащо чувство на недоизказаност — по-лошо от празнотата. Някаква нишка се бе скъсала, някаква мисъл бе останала недомислена, някакво слово — недоизречено. Защо така бързо заминаха те? Защо не му казаха тая последна дума — тая последна присъда за неговите дела?

Капитанът трепна — чу се силен плясък във водата. Моряците изтичаха към бака все още с пушките в ръце. В развълнуваното море се мярна главата на Дафин, който стремително плуваше към лодката. Сега тя бе на стотина метра от гемията, хората в нея отпуснаха греблата. Дафин плуваше несръчно, вълните го вдигаха на гребените си, във въздуха се мяркаха белите длани на ръцете му.

— Дафине! — извика силно капитанът и затича по гемията. — Дафине!…

Но Дафин все така плуваше напред.

— Дафине!…

Отчаяние и ярост заляха като гореща вълна гърдите на капитана. Къде е тръгнал? Защо го оставя сам? Най-хубаво е да скочи във водата, да го настигне, да го сграбчи за тънкия врат, да го върне обратно. Не бива да остава сам между тия чужденци — сам с тая малка мръсна змия Ставрос. Не бива да…

— Милутине! — извика прегракнало Дафин.

Лодката изви и тръгна обратно. Дафин вече не плуваше. Той се мъчеше с последни движения да се задържи над водата, но мокрите му дрехи тежаха, теглеха го към дъното.

— По-бързо! — извика той със слабеещ глас.

Капитанът съблече като насън горната си дреха, събу коравите обувки и приближи към борда. Но лодката все пак го изпревари, далматинецът протегна ръка и хвана Дафин под мишницата. Сега те бяха съвсем близо, но капитанът се чувствуваше така сам, както никога в живота си — сам като пъстрата пеперуда, която бе видял над морето.