Павел Вежинов
Далече от бреговете (6)

VI

Лодката направи плавен кръг в заливчето и излезе на открито море. За да стигне Созопол, капитанът трябваше да държи курс право на юг, но той взе посока малко на запад, към дълбочините на големия Бургаски залив. Пред него и малко вдясно като розова пъпчица светлееше в морето анхиалският фар, така че му беше лесно да поддържа курса. След фара той щеше да завие още малко вдясно, за да пресече залива в най-тихата му част, заслонена от бреговете. В края на краищата лодката си е лодка — мислеше капитанът — и човек не може да бъде много сигурен в нея. Току-виж, моторчето се развали или извие внезапна буря — все си е по-сигурно да се държи близко до брега. Капитанът седеше небрежно на кърмата и държеше само с три пръста руля. Моторът работеше равномерно, лодката се движеше с добра скорост по спокойното море. Ако върви все така, в десет и половина часа те ще бъдат на дървения созополски кей.

Пред него и почти в краката му бе седнал Ставрос, който макар без нужда нещо пипкаше в мотора. Сега той бе облякъл моряшка фланела от много тънка вълна, изплетена на ръка. Зад Ставрос бе шуреят му. Четиримата пътници бяха седнали на пейките, които за разлика от обикновените рибарски лодки бяха сковани успоредно на бордовете. Само чехът професор беше приседнал на високата носова част и унесено гледаше към градчето, което бяха оставили зад гърба си. Сега то бе заприличало съвсем на малък остров, изникнал от зелените води и съединен само с тясна черна ивица земя с голямата суша. Виждаха се ясно вятърните мелници, двете кули на брега към откритото море, останките на старата крепостна стена. Небето над града сега беше цялото зелено и само над планините на запад лежеше тънка червена ивица. Колкото повече се отдалечаваха от градчето, толкова по-тъмни и резки ставаха неговите очертания, толкова по-пъстро самото море. И след това то изведнъж угасна, далечините почнаха да се губят — идваше вечерта.

— Да хапнем! — обади се капитанът. — Да свършим тая работа, докато не се е стъмнило…

Ставрос и шуреят му се примъкнаха към него. Капитанът разгъна вестника и лодката веднага се изпълни с мирис на печено на скара месо и ситно накълцания лук на гарнитурата.

— Още са топли! — каза той. — Ой, че хубаво миришат!…

Последните думи капитанът каза с въздишка, тъй като рядко му се случваше да яде кебапчета — може би само един или два пъти месечно през курортния сезон, когато извеждаше жена си на разходка. Тогава той поръчваше кебапчета и агнешки дреболии — сочни, позагорели на скарата момици, свити като медени черупки далачета, бъбречета, крехки дробчета. Обикновено пиеха бира — не защото се скъпеше за виното, а защото това му се струваше по-луксозно. Ако жена му ядеше с апетит, той се радваше и през цялото време я канеше да си вземе още. Ако ядеше без желание, и неговите хапки му засядаха на гърлото, той жалеше за потрошените пари. Наистина той сам никога не би похарчил пари, за да направи удоволствие на стомаха си. Сега капитанът дъвчеше равно, но мощно — по шията, по лицето му и по слепите му очи ритмично се движеха сухожилия и мускули. И Ставрос ядеше с апетит, макар да не му личеше — той побутваше като някакъв малък хищник с лапички кебапчетата, помирисваше, дъвчеше лекичко, но силно, като непрекъснато се оглеждаше встрани. Само Дафин ядеше небрежно, както винаги, без да съзнава сякаш какво точно прави. Внезапно капитанът се досети за нещо забравено и веднага се наведе над ухото на младежа.

— За каква телеграма стана дума преди малко? — запита той тихо.

— Ами каква — обикновена — отвърна без желание шуреят му. — До Созопол… На жена си пише, че намерил квартира…

— В Созопол намерил квартира?

— Не, при нас…

— Ами защо му е при нас квартира, като отива в Созопол?

— Знам ли? — с досада отвърна Дафин. — Сигурно отива да вземе жена си…

Последните думи той каза доста височко. Капитанът забеляза как най-младият от пътниците вдигна глава и погледна изпитателно шурея му. Не, не биваше да говори повече с тоя недосетлив човек. Неспокойствието отново го овладя. За какво ще води в техния град жена си, щом трябва да работи в Созопол като тухлар? За какво ще живеят разделено, щом и тук е курорт, и там е курорт? Не, има нещо в тая работа! Някаква лъжа има, нещо скроено! Тия хора нещо са наумили да правят! Дали не се готвят да ограбят някого! Само туй му липсваше — да го дръпнат и него за съучастник.

Вацлав все още седеше на носа и гледаше към морето. Хубаво е, но малко страшничко — мислеше той. Много е хубаво — по-хубаво от планините, от полетата, от речните брегове, от сухите степи — по-хубаво от всичко друго на света, защото е живо. Ето го как спокойно и равномерно диша, също като някакво гигантско живо същество. Защо — мислеше той, — досега никой не е забелязал, че морето диша? Защо никой не му е казвал такова нещо? Като че ли лодката беше върху огромния син корем на морето — той чувствуваше пулса му под себе си, усещаше как някаква неизмерима сила ту го повдигаше нагоре, ту леко го сваляше — повдигаше и сваляше. Никакви усилия не влагаше то в тия движения и не усещаше сякаш тяхната тежест, както спящият човек не би усетил при дишането си, че на гърдите му е кацнала муха. Целият хоризонт зад борда ту се изпълваше докрай със зеленикавото тъмнеещо небе, ту лодката бавно пропадаше и той виждаше пред себе си неизмерима маса от подвижна и пулсираща морска вода. Хубаво е, наистина хубаво, но страшничко. Ами ако спящият гигант внезапно се събуди и се изправи на крака? Накъде ще полети тогава малката дървена черупка?

Когато се изравниха с Анхиало, над морето беше паднал вечерният здрач и фарът хвърляше от време на време жълти светлинни пътеки по гладката му повърхност. Градът беше близо и те виждаха неговите все още бледи светлинки, чуваха шумовете му — локомотивна свирка някъде към гарата, отчетливо чаткане на вагонни буфери, клаксон на автомобил. Колко мирно и спокойно е там на брега — мислеше Вацлав. — Как приятно жълтееха светлините на къщите. Там вътре по домовете живееха мирно хората без тревоги — обикновени хорица, които току-що са вечеряли и се готвят да спят. Те са спокойни — да, наистина съвсем спокойни за себе си. Не виси над тях страхът, не ги мъчи кошмарът на неизвестното. Ще заспят те през тая нощ, както през всяка друга, ще дишат равномерно — сити, отпуснати, свободни. След това ще се събудят в свой дом, под свой покрив и денят ще се разгърне пред тях — горещ, скучничък, прашен, но въпреки това мирен и сигурен. А те? Какво ще бъде тяхното утре?

Лодката зави край фара и се отклони още малко на запад. Беше се стъмнило съвсем. Вацлав вече не виждаше морето, той го чуваше и усещаше дъха му. Водата се биеше в носа, витлото ги тласкаше напред сред водовъртеж от пяна. Вацлав бе усетил дъха на морето още на пристанището, от което бяха тръгнали. Тоя дъх бе изпълнил цялото му същество, защото за пръв път в своя живот го бе усетил. Той не приличаше на нищо друго — той бе прост дъх на море, на сол, на гниещи морски треви, на луга, далечен мирис на риба, на мокър пясък, на стопено слънце, на клей и люспи. Мирисът бе силен и всепроникващ — той го зашемети за един миг като непознат алкохол. Цялото му тяло желаеше и търсеше тоя мирис на вода, от която бе произлязъл животът на планетата — вода като никоя друга, вода, от която насила е бил отделен през дългите години на живота си. Когато излязоха на открито море, мирисът се избистри — в него нямаше толкова много начеващ живот, той бе станал по-чист и по-нежен. Сега Вацлав би могъл да познае със затворени очи приближаването на бреговете. Сега…

Някой засвири в лодката с уста, Вацлав трепна. Не, не е от техните, рано е още за тях. Все пак той попипа електрическото фенерче в дъното на джоба си, докосна с пръст гладкото металическо бутонче, така приятно хладничко в затопления хастар. Не, рано е още, не се виждат светлините на далечния град. Близко е още тъмният невидим бряг. Вацлав напрягаше поглед в мрачината — не се виждаше нищо, освен мътножълтото отражение на светлини, което стоеше неподвижно като купол на небето. Истинските светлини все още не се виждаха, все още нещо ги закриваше. А кой знае — може би ще изникнат от морето изведнъж. Той е готов, всички са готови. Няма за какво да се бърза — всичко ще стане така, както те са го намислили, никой не може да им попречи то да стане.

След десет минути Вацлав чу гласа на Милутин:

— Там в дъното Бургас ли свети?

— Бургас — отвърна спокойно капитанът.

Вацлав усети как настръхва. Настана тишина — само водата плискаше в дървените бордове и зад кила оставаше пенеста бразда, която веднага се стопяваше в мрачината. Вацлав дочу тихо мелодично свирукане — съвсем познато, което безброй пъти си беше повтарял. Без да бърза, той бръкна в джоба си и извади фенерчето. Пръстът леко натисна прохладното бутонче. В дъното на лодката светна бял кръг, който той веднага насочи към кърмата. В белия кръг се появиха познатите фигури — капитанът, който държеше кормилото, Ставрос, приклекнал до мотора, роднината на капитана, облегнат на борда. Милутин беше станал от мястото си и Вацлав видя студения блясък на пистолета в ръцете му.

— Горе ръцете! — каза Милутин.

Гласът му звучеше силно, без да бъде креслив. Хората в белия кръг изглеждаха стреснати и опулени, но никой от тях не вдигаше ръце. Никой от тях никога не бе вдигал ръце.

— Горе ръцете! — още по-твърдо и с нотки на нетърпение повтори Милутин.

Тоя път и тримата вдигнаха ръце. Ставрос изглеждаше удивен, другият младеж уплашен, само лицето на капитана бе останало мрачно и непроницаемо.

— Вашият живот не е в опасност! — каза Милутин. — Разбирате ли какво ви говоря?… Няма никаква опасност за вас, ако се подчинявате.

— Това е пиратство! — каза глухо капитанът. — Вие ще отговаряте!…

Вацлав се усмихна — тия думи му харесаха. Наистина точно така трябваше да отговори един добър капитан. Вацлав го бе сметнал за твърде прост, за да отговори така, но той отговори.

— Слушай какво ще ти кажа, приятелю! — чу се отново гласът на Милутин. — Трябва да знаеш най-напред, че съм бил шест години боцман на кораб… Не по вашето море — из Адриатика… Ако ти пръсна с някой куршум главата, от туй никой няма да загуби!… Сам мога да отведа лодката, където си искам!… Ясно ли е?

Капитанът мълчеше.

— Ясно ли е? — повтори още веднъж Милутин.

— Много му се церемониш! — обади се грубо нисичкият. — Слушай, на тебе ти говорят!… Сливи ли имаш в устата?

— Какво искате? — мрачно, с ненавист отвърна капитанът.

— Ще ти кажа с няколко думи! — каза Милутин. — Веднага ще обърнеш лодката право към Созопол и колкото се може по-далече от брега… При всеки опит да потърсите някаква помощ или да се отклониш от посоката — ще платиш най-напред ти…

Милутин му показа пистолета си и отново го насочи към гърдите му.

— Ясно ли ти е?

— Ясно! — каза глухо капитанът и посегна към руля.

— Горе ръцете! — с железен глас предупреди Милутин. — Ще ви обискираме, пък тогаз!…

Печатарят и нисичкият излязоха напред. След най-внимателния обиск в цялата им група бе намерено само едно джобно ножче.

— Дръж сега руля! — каза Милутин. — Посока Созопол…

Капитанът улови руля и оправи хода на лодката.

— Слушай, Стефане — обади се отново Милутин. — Пренеси всички твърди предмети на носа…

— Веднага — кимна нисичкият.

— Капитане, имате ли тук някъде в лодката скрито оръжие?

— Нямам — каза мрачно капитанът.

— Да не лъжеш?

— Не лъжа…

— Ще претърсим лодката — каза Милутин. — Мисли му, ако намерим…

— Стига си ме плашил, не съм дете — каза капитанът.

— Не те плаша, а те предупреждавам.

— Не съм дете — повтори капитанът.

Вацлав все така държеше фенера. При неговата силна светлина той виждаше съвсем ясно ситните капчици пот, които бяха избили по челото на капитана. Стефан и печатарят претърсиха внимателно цялата лодка, но отново нищо не намериха.

— Отковете дъските на пода! — разпореди Милутин.

Това не се оказа толкова лесно, защото нямаха никакво свястно сечиво. Най-после успяха да отпорят с помощта на котвата централната дъска, така че откриха целия кил. И отдолу те не намериха нищо, освен една петлевова монета, изпусната навярно от някой пътник, и големичко, облечено в плат дамско копче. Усмихнат накриво, нисичкият запокити копчето в морето, а монетата подхвърли на Ставрос.

— Заковете дъската! — каза Милутин.

Когато и това бе свършено, Милутин бавно се отпусна на пейката и потърка с ръка лицето си.

— Поемай дежурството, Стефане! — каза той с понижен глас.

— Слушам! — каза ниският.

— Вацлав, можеш да изгасиш фенерчето!

Светлината угасна. В лодката изведнъж стана тъмно, но морето не беше така невидимо, както преди половин час. Стефан прекоси лодката и седна в краката на Вацлав. От мястото си словакът много добре виждаше пистолета му, насочен право в гърдите на капитана.

— Трябва да ви кажа — отново заговори Милутин, — че нямате право да напускате кърмовата част… Нямате право да идвате към средата на лодката! Много добре запомнете това!… Който се опита — куршум… Ясно ли е?

— Ясно! — обади се Дафин.

Настана тишина. Шумът на морето се усили, защото лодката сечеше косо вълнението.

— Може ли да пием малко вода? — запита капитанът.

— Може! — отвърна късо Милутин.

Печатарят отнесе бутилката. И тримата пленници пиха — в мрака се чуваше само тихото кълкане в тясното гърло на стъклото. Едва сега Милутин разбра, че гърлото му е пресъхнало съвсем и може би заради това гласът му звучеше малко хрипкаво. Да пийне ли и той няколко глътки? Не, по дяволите, водата е тяхна, нека я държат за себе си.

— Прибери шишето! — каза той. — Има ли още малко вода?

— Има…

— Пазете я за хората — каза Милутин.

Морето наоколо бе съвсем тъмно — само в далечината се мяркаха светлините на брега. Беше тихо, сега всички мълчаха. Право пред носа на лодката мигаше созополският фар — капитанът вярно поддържаше курса.

Сега Милутин им бе поизвърнал гърба си, погледът му бе отправен към кърмата. Той мислеше за своите пленници. Той знаеше, че сега и тримата бяха като вцепенени от страх и смайване. Но изтръпването щеше да мине и те щяха да се хвърлят срещу решетките като заловени зверове. Трябваше да се чака тоя миг, трябваше да се действува в него остро и решително. Едва след това те ще почнат да размишляват, ще търсят нови, по-тънки и по-сложни пътища да напуснат решетките. И това трябва да се чака, и то трябва да се разгадава. Но кой от тях беше най-опасен — мислеше Милутин. — Навярно капитанът. Той чувствуваше природата му, макар да бе дошъл тук от далечните далматински брегове. Не може моряк да не чувствува моряка, да не му бъде с нещо близък и роден. Капитанът е човек солиден и въздържан и именно това е опасното. В него има сила, много сила — и това е опасно. Все пак той не би хвърлил тая своя сила срещу оръжието. Това би направил един безразсъден човек или един горд и свободен човек. Не, капитанът не беше такъв човек! Неговата сила беше като тежестта на канарата — не можеш да я разклатиш, не можеш да я повдигнеш. Но канарата не може да полети — тя е роб на своята тежест. Всичко това е добре — поне за началото е добре. Разбира се, такива хора са много често хитри и изобретателни. Но още по-често те са чисти и добродушни. Най-опасна е тая негова привързаност към жена му — сега тя предизвиква у него най-силната болка. Само тая болка би могла да го накара да избухне, да скочи необмислено като звяр срещу решетките. Да, трябва да се внимава — все пак той между тримата е най-опасният!

Внезапно мислите му се прекъснаха. Нещо беше станало. Той не разбираше, но някаква промяна се бе случила. Беше по-тихо, а по-силно звучеше морето.

— Не мърдай! — остро и силно изкомандува далматинецът.

Той бе разбрал — моторът не работеше.

— Кой направи това? — запита отново далматинецът. — Пускай мотора!

— Развали се нещо! — обади се в мрака Ставрос. — Не съм го пипал!

— Вацлав, светни!

Бялата светлина на фенерчето освети хората на кърмата. Капитанът изглеждаше мрачен и навъсен, Ставрос — стреснат, телеграфистът — целият пребледнял от страх. Ако има виновен — разбра Милутин, — това е гърчето. Ето, значи, кой е бил най-опасният. Ако е повредил зле мотора — всичко е свършено! Да, всичко е свършено!

— Ти ли развали мотора? — със студен мъртвешки глас попита Милутин.

— Честна дума — не съм… Нали виждате — не съм го пипал.

— Ти си го развалил! — каза далматинецът.

— Да пукна, ако съм го пипнал!… И сутринта ми направи сечено — честна дума ви казвам… Ами че питай вашия човек — дето се спазари с нас… Цял следобед съм го поправял…

— Каква му беше повредата?

— Жигльорът се беше запушил…

— Слушай какво ще ти кажа! — обади се отново далматинецът. — Давам ти само десет минути срок… Ако моторът не заработи — ще ти пръсна главата с един куршум… това ясно ли ти е?

Ставрос не беше глупав. Не по думите, а по тона на Милутин той разбра, че това наистина ще му се случи. Не, няма мърдане, ще трябва да оправи работата. Ако завърти бушона, моторът може веднага да забръмчи, но тогава ще стане ясно, че той умишлено е направил белята. Ставрос започна да разглобява бързо карбуратора и едва сега разбра, че десет минути са крайно недостатъчни.

— Малко са десет минути! — изпъшка той. — Трябва ми най-малко половин час.

— Десет минути! — каза далматинецът със студен глас. — След това ще те хвърля на рибите!…

Ставрос усети как го избива студена пот. Кой дявол го караше да разглобява — да се натопи сам в тая беля. Ръцете му работеха с трескава бързина, но точно. Все пак работата не вървеше така бързо, както бе свикнал да мисли, че може да я върши.

— Колко минути минаха? — попита той глухо.

— Шест минути…

— Не мога за десет минути — изпъшка Ставрос. — И да ме убиеш — не мога…

— Ще те убия! — каза спокойно далматинецът.

Ставрос се изправи, изпъчи гърдите и прегракнало кресна:

— Тогава стреляй!… Казах ти — не мога за десет минути!…

Настана кратка тишина.

— Давам ти още пет минути… Работи!… Не губи време!…

Ставрос бързо се наведе над мотора. Вацлав погледна часовника си — бяха изминали осем минути. Той усещаше главата си замаяна, нещо свиваше стомаха му. Да, повръщаше му се! Не му е добре! Дали така не почва морската болест!

— Дръж по-ниско фенера! — обади се Милутин. — Осветявай само мотора!…

Вацлав не го разбра…

— Не ми е добре — каза той тихо.

— Не си внушавай! — каза далматинецът. — Като тръгне лодката, всичко ще ти мине!… Сега дръж фенера по-ниско…

Вацлав се досети какво искат да му кажат и наведе фенера. Сега той виждаше само ръцете на Ставрос, които работеха бързо и точно като машина. Той бе завинтил вече бушона, но продължаваше да сглобява. Моторът можеше да тръгне веднага, но защо да губи последните няколко минути? По носа му се стичаше пот — на самия крайчец бе натежала мътна капка, но той не я усещаше. Вацлав дишаше тежко, капката пот го дразнеше — не би ли могла да се махне поне тая капка от… поне капката… потта… поне тя да се махне.

— Петнадесет минути! — високо и отчетливо каза далматинецът.

— Готов съм! — изхриптя Ставрос.

— Запали!

Моторът веднага запали, Ставрос безпомощно се облегна на борда.

— Ако угасне още веднъж моторът, прощавай се с живота си! — каза мрачно далматинецът.

Лодката навлизаше все повече и повече в открито море. Не духаше никакъв вятър, но вълнението стана по-силно. Далматинецът знаеше, че това вълнение е мъртво. Бурята е била някъде другаде, някъде много далече. Ветровете са угаснали, пяната се е стопила, но възбуденото и сърдито море все още не можеше да се успокои. Лодката ту се издигаше високо, ту спадаше и Вацлав стискаше пребледнял устни. Точно пред носа на лодката все така мигаше силният созополски фар, а зад кърмата оставаха дълбочините на Бургаския залив — море от мрак, в който блещукаха само светлините на селищата. Най-далече, там някъде на север, събрано като в шепа, светеше красивото съзвездие на Несебър. Светлините на Анхиало се простираха като разкошна гирлянда на дълги километри край ниския бряг и се удвояваха от отраженията на морето. В самото дъно на залива, под жълтеникавия купол на небето, трептяха хилядите светлини на Бургас. По-надясно, макар и невидими, бреговете се издигаха високо и светлините им висяха като звезди между морето и небето. „Хубави брегове, чудни брегове — така мислеше студентът. — Хубави брегове с меки топли плажове, с прозрачни заливи, зелени и жълти от пясъците — древни брегове, по които са скитали мореплаватели от всички векове.“ — Така мислеше студентът. Той се прощаваше сега с бреговете, със заливите, със светлините, с фаровете — прощаваше се с всичко, което се казва родина.

Отсега нататък той щеше да я носи само в сърцето си.