Павел Вежинов
Далече от бреговете (10)

II

Към шест и половина часа моторът най-после спря, хубавият дрезгав шум угасна. Лодката все още се движеше, но плисъкът на вълните в борда се бе превърнал в слаба угасваща въздишка. Движението замираше все повече и повече, бавно изчезна и шумът на плискащата вода. За миг далматинецът изпита странното чувство, че са преминали неусетно в някакъв друг свят — в призрачния свят на мъртвината и сенките.

Студентът отвори внезапно очи и се огледа стреснато. Внезапният покой бе пресякъл като с удар тънката нишка на съня.

— Какво стана? — запита глухо той.

Никой не му отвърна. Студентът с мъка се поизправи на лактите си, потърка очи. Зад сивата прозрачна завеса той внезапно съзря мрачния поглед на Стефан, трепна и разбра.

— Скоро ли?

— Ей сега!… — отвърна печатарят.

Един миг Кръстан остана неподвижен, без никаква мисъл в главата си. Слънцето припичаше и огряваше силно дясната му буза, в ноздрите му нахлуваше бавно мирисът на морето — силен и ободрителен. „Гладен съм!“ — премина неясно през ума му, но той бързо изгони тая мисъл. Все пак тя остана някъде в душата му — недомислена и смътно дразнеща — като всяко нещо, което не е доведено докрай — като недопушена цигара, като недопита чаша вода. Лодката е спряла, това е лошо! Лодката е спряла и те сами са виновни! От самото начало той знаеше, че постъпват неправилно, и сега в душата му растеше раздразнение, което с все сила се мъчеше да потисне. Зад синия перваз на лодката се разстилаше спокойният простор на морето, но в тоя миг и то му се струваше някак враждебно и страшно.

— Къде сме? — запита най-сетне той.

— Не знам точно — каза далматинецът неохотно. — Но някъде към Балчик.

Студентът се разсъни съвсем.

— Към Балчик? — възкликна той. — Извън България?

— Тъй ми се струва…

Младежът се огледа така, сякаш всеки миг можеше да зърне някакъв бял, огрян от слънцето айсберг. През целия си живот — от момче до студентските години — той бе мечтал с неудържима страст да попадне на чужда земя, да види чужди хора, да чуе чужд език. Дълбоко в себе си той бе убеден, че такова щастие никога няма да му се случи, че ще умре с мечтите си. Когато преди два месеца бе решено и той да отиде там, в първия миг Кръстан не повярва на ушите си. Следващите седмици преминаха като насън и едва преди няколко дена, когато бе настанал часът на най-решителните действия, той успя да се опомни и да дойде на себе си. Едва тогава в него за пръв път се породи съмнението — ще успеят ли, ще стигнат ли наистина там. Съзнанието му се изостри болезнено, мисълта му работеше непрекъснато — обмисляше всичко, мъчеше се всичко да предвиди. Те бяха тръгнали, но дали ще пристигнат? Бяха направили досега най-малката крачка, бяха пристигнали вместо в чужда земя — в чуждо море.

— Защо не сложите платното? — запита той.

Стефан го погледна подигравателно.

— Чакахме да се събудиш! — каза той сърдито. — Без тебе кой да се сети?…

— Няма вятър, Кръстане! — каза далматинецът. — Чувал ли си какво е щил?…

Но младежът не беше чувал. Наистина през цялата сутрин не бе подухвал никакъв вятър, нито най-малката бръчица не се бе появила по гладкото море. Докато лодката все още се движеше, това не се чувствуваше така силно, но сега, в покоя горещият въздух тежеше върху тях като в пещ. Така беше в ранното утро, а как щеше да бъде през деня? Силният блясък на слънцето бе превърнал морето в синкава метална сплав, която се полюляваше тежко без нито една-единствена водна чупка. Морето бе спокойно, гъсто като лава, над него безмилостно светеше слънцето.

Младежът се понамръщи. Нещастието никога не идва само — мина неясно през ума му. Народът много добре е разбрал това. След несполуката при Созопол, сега — безветрие, но ако не беше първото нещастие, те дори не биха го забелязали. Нещастието винаги се обгражда с нещастия, както щастието носи около себе си пъстър венец от радости. Сега остава само да ги намерят тук, на открито море, за да свърши всичко. Мълчаливо, без да се издава, студентът започна да оглежда внимателно хоризонта — милиметър по милиметър, — докато очите го засмъдяха от взирането.

— Милутине, виждаш ли нещо? — обади се той след малко.

Но тонът му беше спокоен и сдържан. Далматинецът трепна и тревожно проследи пръста му. Там, където сочеше, нямаше нищо освен чист и гладък хоризонт.

— Ей, там, там! — настоя младежът. — Едва се вижда!…

Далматинецът още по-настойчиво се взря.

— Това беличкото? — усмихна се той. — Как успя да го видиш?

— Какво е то?

— Облаче…

— Наистина е облаче — каза Кръстан след кратко мълчание.

„Вятърът движи облаците — мислеше си той. — Ако облакът се разрасне, ще се появи и вятър.“ Макар очите му да сълзяха от напрягането, той не откъсваше погледа си от него. Скоро то избледня съвсем, изчезна и се разтопи. Небето стана съвсем синьо, засиня под него и необятното море. От синината сякаш полъхваше хлад — вече не му се струваше, че е така задушно, макар слънцето да припичаше още по-силно.

След малко се събудиха и останалите. Капитанът се изправи с почервенели очи, с дълбоки резки по дясната буза — все така мрачен, но сега някак тих и примирен. Едва тая сутрин те забелязаха, че не е толкова едър, колкото набит и топчест, краката му бяха къси, нещо мулешко имаше в тоя миг в изражението му. Дълго време той мълча, все такъв мрачен и навъсен, без нищо да запита, без никого да погледне, вглъбен в себе си, но на края не можа да се въздържи. Като разбра, че се намират някъде към Балчик, в погледа му само за едно мигновение светна учудване и веднага угасна. Милутин, който го наблюдаваше внимателно, веднага забеляза това.

— Много ли ти се вижда? — попита той разсеяно.

— Хубав мотор! — отвърна капитанът. — Много икономичен…

— Немски ли е?

— Немски — отвърна все така кратко капитанът.

Далматинецът се мъчеше да поддържа как да е разговор, но капитанът отговаряше едносложно, лицето му ставаше все по-намръщено. Най-после Милутин не издържа и зададе пряко въпроса, който се въртеше в ума му още от началото на разговора.

— Капитане, по туй време често ли имате щил?

Капитанът мълчеше.

— Случва се — каза той най-после.

Но гласът му беше мъртъв и безизразен, лицето заключено като стар, ръждив катинар. Милутин с мъка преглътна раздразнението си, но отново запита:

— И по колко трае?…

— Знам ли! — отвърна троснато капитанът. — Понякога — цяла седмица.

Колкото и внимателно да го наблюдаваше, далматинецът не можа да разбере дали казва истината. Но капитанът го беше излъгал. По това време на годината наистина се случваха безветрени дни, но траеха късо. Случваха се и през септември, преди да се сменят ветровете. Понякога по цяла седмица морето беше гладко като огледало, пушекът на параходите стоеше с часове над морската повърхност. Но след това задухваше „острият“ — вятърът, който идваше от Керч и Новоросийск и подкарваше пред себе си пасажите с тлъста есенна скумрия.

— Както и да е! — усмихна се нарочно далматинецът. — Щем не щем, ще го почакаме да задуха…

Капитанът го погледна презрително.

— Без хляб се чака! — каза той сухо. — Но без вода се не чака!…

И сам далматинецът като стар и опитен моряк много добре разбираше това. Без вода щеше да им бъде най-трудно — много по-трудно, отколкото без хляб. Сам той не беше пил вода едва от снощи, а жаждата вече сушеше гърлото му, мъчеше го, пречеше му да събере мислите си. Техните пленници имаха половин бутилка вода, а това все пак беше нещо. То беше дори много, извънредно много, когато жаждата е силна. Само няколко капки, и очите сякаш се отварят, цветовете изведнъж стават по-бистри, въздухът — по-прозрачен, влагата минава като милваща ръка през цялото тяло.

Внезапно му мина мисълта — а защо да не раздели водата между всички?… Човешко ли е неговите хора да гледат с пресъхнали устни как ония надигат бутилката с вода?… Справедливо ли е?… С какво ония са по-добри от неговите, с какво повече са заслужили?… Но той изгони бързо тая мисъл от главата си и като се наведе, тихо каза:

— Трябва да им върнем водата… Тя не е наша — те я донесоха…

— И лодката не е наша! — усмихна се криво Стефан. — Да им върнем и нея…

— Ти против ли си? — запита внимателно далматинецът.

— Ами, нека плюскат! — каза Стефан презрително.

Студентът се усмихна, но нищо не каза.

— Ти какво се хилиш? — попита сърдито Стефан. — Какво ми се хилиш?

— Хайде стига! — каза далматинецът нетърпеливо.

Но Стефан изглеждаше все още сърдит и възбуден, кръглото му тъмно лице бе придобило мораво-пръстен цвят.

— Яд ме е да ги гледам! — каза той някак пресипнало. — Ние ги мъкнем да пият вода от извора, а те се завират в локвата…

— Ако ги мъкнеш насила — обади се студентът, — те ще мислят, че изворът е локва, а локвата — извор…

— И нека! — каза Стефан заядливо. — Да мислят каквото щат!… Ако не са хептен тъпи, някой ден все ще им дойде умът в главата…

Далматинецът забеляза, че пощенският чиновник ги слуша внимателно, бледото му лице бе леко поруменяло.

— Казах ви — стига! — обади се далматинецът намръщено. — Не сте сами тук!…

Дадоха им не само водата и жалките остатъци от снощната вечеря, но и цигарите. За цигарите сам далматинецът се замисли, но печатарят настоя решително. Студентът се съгласи веднага, като все така се усмихваше — тоя път само с очите. Мнението на Вацлав, който не беше пушач, реши въпроса окончателно. Милутин сам занесе на носа на лодката скъпоценните дреболии и мълчаливо ги подаде. Капитанът ги пое, без да каже нито дума, без да поблагодари, с мрачен и навъсен израз, сякаш му поднасяха отрова. Далматинецът се понамръщи и каза сухо:

— Ваше е!… Разпореждайте се, както искате!…

Пощенецът отново някак странно се изчерви. Ставрос за пръв път повдигна глава. Лицето му бе цялото в петна, един преден зъб му липсваше. На скъсаната му лява ноздра се бе съсирила кръв.

— Малко водичка искам! — каза той умолително.

Бутилката беше в ръцете на капитана. Той я погледна колебливо, премери с поглед водата, после без желание я подаде на помощника си.

— Пий само една глътка! — каза той.

Ставрос пое бутилката, погледна шефа си и я надигна. Водата забълбука жадно в гърлото му, капитанът се хвърли и отскубна бутилката от ръцете му. Малко вода поля гърдите на момчето.

— Свиня такава! — кресна капитанът. — Казах ти — една глътка само!…

Ставрос нищо не отговори. Той все още преглъщаше, после овлажни лицето си с водата, която беше поляла гърдите му. В погледа му нямаше нито вина, нито съжаление — само някаква понаситена злост. Капитанът погледна бутилката — водата беше останала по-малко от половината.

— Ще видиш вече вода! — каза той мрачно.

— Чунки щяхте да ми дадете повече! — обади се едва-едва Ставрос.

От снощната вечеря бяха останали две кебапчета и около четвъртинка хляб. Капитанът отчупи на тримата по късче хляб, даде им и по една трета от по-голямото кебапче. Все пак неговият залък беше едва забележимо по голям. Пръв изяде своята нищожна хапка пощенският чиновник — изяде я набързо, невнимателно и се загледа с пуст поглед в морето. След това Ставрос, макар да беше с разклатени зъби, довърши своето бедно ядене. Капитанът остана последен. Той дълго дъвка коричката хляб, цялото му лице се покри с тънка мрежица на доволство. Докато преглъщаше, очите му леко примижаваха, сякаш проследяваше целия път на храната през гърлото. Най-после залчето свърши, той се поогледа, като че ли можеха да му дадат още, и горчиво въздъхна. Бутилката вода беше между краката му, той я отпуши, обърса с длан гърлото й, после я подаде на шурея си.

— Само една глътка! — каза той.

Младежът отпи една глътка и върна шишето. Капитанът честно отпи своята по-голяма глътка. Ставрос ги гледаше втренчено, полуотворените му уста едва забележимо помръдваха.

— Туй е за днеска — каза капитанът. — Другото — утре сутринта…

Поне цигарите бяха повече. Той извади една, повъртя я между пръстите си да омекне, след това я запали. Над лодката се понесе син приятен дим.

— Ти ще запалиш ли? — попита той шурея си.

— Не искам! — каза тихо младежът.

Капитанът го погледна учудено — макар Дафин да не беше истински пушач, от цигара той никога не се отказваше. Ставрос отново се надигна на мястото си.

— Дай на мене! — каза той. — На мен защо не дадеш?

— Какъв пушач си ти? — попита недоволно капитанът.

— Пушач съм, как да не съм пушач!…

— Като си пушач, къде ти са цигарите?

И Ставрос не купуваше цигари, но летовниците, които возеше с лодката, го черпеха често и той пушеше с удоволствие. Сега наистина му се пушеше. Капитанът му даде цигара, поднесе му и огъня си. Ставрос дръпна лакомо и се задави.

— Вижда се колко си пушач! — каза капитанът презрително. — Ама шу да не останеш назад!…

Високо над главите им, бял като облаче, премина гларус, изкрещя пронизително и се запъти към невидимия бряг.