Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Павел Вежинов
Заглавие: Избрани произведения в 4 тома
Издание: първо
Издател: Български писател
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман; повест
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 25.V.1984 г.
Редактор: Христиана Василева
Художествен редактор: Кирил Гогов
Технически редактор: Любен Петров
Художник: Олга Паскалева
Коректор: Стефка Бръчкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12135
История
- — Добавяне
X
Капитанът се събуди късно от спокойния си сън с някаква особена лекота в сърцето. Той полуотвори очи, през клепките му блесна синята ярка светлина на небето. Около него бе необикновено тихо и лодката бе така неподвижна, сякаш в тиха неделна утрин лежеше у дома си на коравото легло и чакаше всеки миг да удари черковната камбана. Той отново затвори очи. Какво се бе случило? — Нищо — просто бяха уловили през нощта четири риби. Спомените прииждаха бавно — зелено фосфоресциращо море, огън, мирис на печена риба, синкав дим на цигари. Но чувствата и вълненията бяха изчезнали, изгубил се бе ароматът им. Той бързо изтрезняваше, чувствуваше някакъв срам в душата си — като пияниците, които се събуждат с тежкото угризение, че и снощи пак са извършили някаква лоша пиянска глупост.
Защо така неочаквано бе омекнала душата му? Защо така неочаквано бе се предал? Защо бе забравил своето, защо бе приел чуждата съдба? Той си припомняше бялата светлина и вече не можеше да я разбере, припомняше мислите си и се срамуваше от тях.
Лодката се разклати — дочу се шум на леки стъпки от боси крака. Човекът стоеше край борда, не помръдваше. Сега блясъкът на слънцето падаше точно на лицето на капитана, клепачите му пареха, под тях пламтеше червенина. Като не можа да издържи повече, той въздъхна и отвори бавно очи.
— Капитане! — обади се тихо далматинецът.
Капитанът трепна силно, сякаш звукът премина през сърцето му. Далматинецът го гледаше право в очите, погледът му бе открит и прям — сякаш гледаше някого от своите.
— Виж морето! — каза той.
Капитанът се поизправи.
— Синята вода! — каза той тихо.
Сякаш сънят ги бе пренесъл в някакво чудно далечно море — така различен бе сега цветът му. Водата не беше вече синьо-зеленикава, а плътносиня и тежка — като разредено масло. Из такива води капитанът бе плавал, като бе ходил в Пирея, и няколко пъти ги бе виждал на рибарските кораби. Въпреки тежката синина водата бе необикновено прозрачна. Слънчевите лъчи я прерязваха косо, но не се губеха и всеки от тях светеше сам за себе си в дълбините, сякаш морето бе пронизано от хиляди искрящи сребърни стрели.
— Каква е тая история? — попита далматинецът с вдигнати вежди. — Като че ли сме из нашите морета!
Той му говореше като на свой — гласът му бе спокоен и изпълнен с доверие. Капитанът преглътна сухо и каза:
— Морето ни е отвлякло…
Далматинецът го погледна бързо:
— Накъде ни е отвлякло?
— Знам ли? — каза капитанът. — Питай го да ти каже!…
— Навътре?…
— Може и да е навътре — към дълбоката вода!… А може и да е към турската граница!…
Лицето на далматинеца изведнъж се промени — спокойствието изчезна от него, чертите му се изопнаха.
— Как — към турската граница? — попита той рязко. — Как е възможно?
— Ами щом сме в синята вода! — каза капитанът безпомощно.
Далматинецът се обърна и обгърна с бърз поглед лодката. Хората спяха, никой не ги слушаше.
— Я обясни! — каза той намръщено.
Но въпреки това гласът му звучеше свойски — той вярваше, че това, което чуе, ще бъде истината.
— Какво има да се обяснява! — въздъхна капитанът. — Моряците тъй наричат дълбоката и чиста вода… Към Варна тя е много навътре в морето…
— Колко много?
— Не знам какво да ти кажа!… Към Варна е към шейсет мили, може и повече. А на юг е по-близо… Зависи накъде ни е отвлякло течението.
Далматинецът се замисли.
— Познаваш ли лоцията на Черно море? — попита той с потъмняло лице.
— Учил съм я! — отвърна капитанът. — Но съм я забравил… Ние с нашите корита пътуваме все край брега…
— А теченията как вървят?… Успоредно с брега или навътре към морето?…
— Успоредно…
— И според тебе какво излиза? — попита далматинецът.
Капитанът мълчеше.
— Кажи!… Както мислиш — тъй кажи!…
— Сигурно сме отишли на юг — каза капитанът, като произнасяше с отвращение думите. — Синята вода на юг е по-близо до брега… Не вярвам течението да ни е отвлякло толкова навътре в морето… — Зад гърба им се чу лек шум. Без да се обръща, далматинецът понижи съвсем гласа си:
— Никому дума за това! — каза той почти с дъха си. — Разбираш ли?… Никому нито дума!…
— Вижте водата! — обади се Вацлав. — Господи, каква вода!… И колко дълбоко се вижда!…
Капитанът се отпусна на мястото си. Душата му бе раздвоена в тоя миг и над тежкото съжаление бавно се издигаше гордостта — все по-светла и все по-радостна. Далматинецът му се беше доверил. Те двамата имаха сега обща тайна. Тая тайна ги свързваше и отделяше от другите, правеше ги доверени и еднакви. Чертата, която делеше лодката надве, беше изличена и те бяха прекарали нова невидима черта — през душите си. Добре, щом иска да мълчи, ще мълчи!… Все едно в чий интерес е това!…