Павел Вежинов
Далече от бреговете (16)

VIII

Тая нощ никой не можа да заспи — ни от екипажа, ни от пътниците. Само Ставрос, който се бе свил до мотора, дремеше като котка — без да се отпуска съвсем, готов при най-малкия шум да подскочи. Някаква особена нервност бе обхванала хората, сякаш лодката бе навлязла в безкрайното наелектризирано пространство, в което всеки миг може да изтрещи гигантска оглушителна мълния. Без да съзнават, те бяха нащрек, сънят бягаше от очите им.

Зад борда не се виждаше никакво море. От него не идваше никакъв шум, никакъв полъх, никакво движение, сякаш се бе превърнало в океан от гъста, застиваща лава. И лодката не се поклащаше, освен когато хората ходеха по нея. Бе необикновено горещо и задушно, сякаш лавата изпускаше своята последна мъртвешка жега. Бе съвсем тъмно. Допреди час ниско на запад светеше вечерницата — необикновено едра и светла, като сигнална лампа на загубен в морето кораб. Когато тя падна съвсем до хоризонта — върху морето се появи тъничка като перо, нежна светлинна пътека, появи се и малко късче от невидимия досега хоризонт. След това вечерницата изчезна зад ръба на морето, хоризонтът отново се загуби, мракът припълзя плътно до бордовете на лодката и я задуши. Хората лежаха изтощени по дъските и пейките, обливаха се в пот и губеха последната влага на телата си.

Далматинецът въздъхна тежко. Като ехо от другия край на лодката му отвърна с едва чута въздишка капитанът.

Да, и на него не му бе никак леко през проклетата нощ. В омачканата кутия бяха останали само три цигари и той ги изпуши и трите, без да помисли за утрешния ден, сякаш с изгрева на слънцето щеше да дойде и последната развръзка — гибелта или спасението. На двете цигари той все пак се досети да прибере нищожните угарки. Към третата посегна, без да съзнае в първия миг, че е последна, изпуши я невнимателно, след това разсеяно хвърли угарката през борда. Чифт човешки очи проследиха уплашено нейната бърза полегата траектория. Щом докосна морската повърхност, цигарата угасна — всичко беше свършено.

„Мръсен тип! — помисли Стефан злобно. — Нищожно мръсно животно!…“

Вече от няколко минути той следеше с притаен дъх малката светлинка при кърмата. Сега повече от жаждата, повече от глада, който глождеше празния му стомах, го измъчваше друга страшна жажда — към мъничкото огънче на цигарата, което светулкаше в мрака — ту по-силно, когато онзи дръпваше, ту по-слабо, когато я отделяше от устните си. Той следеше нейните слаби движения и от време на време поемаше дълбоко въздух. До носа му достигаше едва забележимият аромат на цигарата и Стефан чувствуваше как му прилошава от желание да я грабне от ръцете му. Искаше му се да дръпне само веднъж — макар само веднъж, но тъй, че да зашумят ушите му, да се завъртят над главата му едрите звезди, да почувствува как стомахът му се присвива конвулсивно от глътката, сякаш е получил внезапен удар с нож…

Тая единствена негова отровна страст не беше стара. Той я бе придобил, когато работеше в тютюневия склад. Той ходеше на работа с празен стомах и веднага потъваше в силния, зашеметяващ мирис на тютюна, който бе изпълнил голямата празна зала. Отначало му прилошаваше, струваше му се, че ще повърне всеки миг. Празният стомах не искаше да приеме тежката миризма, бунтуваше се срещу нея, отблъскваше я от себе си. Той усещаше след всеки изминат ден как някъде дълбоко в коремната му кухина се образува мъртъв възел, който растеше и растеше — ставаше по-тежък и по-плътен, отровно горчеше.

Така беше отначало. След това тютюневата миризма се настани дълбоко в него, изпълни цялото му същество, проникна в душата му, сложи жълт отпечатък върху всичките му мисли и чувства. Тя попи така дълбоко в него, както бе попила в белите стени на склада, в нечистия под, в сините замърсени престилки на работничките. Той вече не можеше да живее без тая миризма, както не можеше да живее без душата си. Цигарите станаха за него по-важни от насъщния хляб.

През целия си живот Стефан се бе унизил само веднъж пред враговете си. Само веднъж му се бе случило, и то заради синия дим на цигарата — само веднъж, за пръв и последен път. Все пак той посегна тогава към тая чужда цигара, взе я между загрубелите си пръсти, с едва забележимо ласкаво движение погали нежната хартия. Погали я, сложи цигарата в устата си, почувствува с връхчето на езика си нейния едва забележим лютивичък вкус. Изведнъж в стаята като че ли стана по-светло, спокойствие нахлу в душата му.

Тогава онзи драсна разсеяно клечка кибрит. Стефан се понаведе, запали цигарата, с все сила вдъхна първата глътка.

Предния ден го бяха арестували на една улична акция. Рядко се случваше да не го арестуват, обикновено попадаше в ръцете на полицията. Стефан никога не бягаше като другите. Той запалваше цигарата си и тръгваше бавно точно срещу полицаите. Отначало тоя номер минаваше много добре — полицаите знаеха, че виновният не стои на едно място, че той бяга. По-късно те запомниха лицето му и Стефан вече не можеше да се отърве — неизбежно попадаше в полицейския участък.

Но на вчерашната акция за разлика от друг път го обискираха много внимателно и го затвориха в отделно помещение. Не му оставиха нищо — нито пари, нито цигари. Арестът беше тясно циментово помещение — съвсем празно и голо, с купчина воняща слама в единия ъгъл. Той завари там само един арестант — дрипав, възрастен циганин, който сам не можеше да обясни за какво е арестуван. Навярно бе участвувал в някакъв побой, защото на остриганата му глава личеше дълбока грозна рана от удар с остро желязо — цялата запълнена с тютюн и мръсна паяжина. Раната го болеше — циганинът крачеше из тясното помещение с мътни очи и непрекъснато стенеше. И той нямаше цигари. Никъде из празното помещение Стефан не намери ни цигара, ни дори най-малката угарка.

Цяло денонощие той прекара в ареста, без някой да го потърси. След всеки изминат час му се пушеше все повече и повече, гърлото му пресъхна съвсем. Не им дадоха ни храна, ни вода — нищо! Раната на циганина се възпали зле, червеното петно на главата му растеше и тровеше кръвта му. Той вече не можеше да ходи — лежеше на мръсната слама в ъгъла и тихо стенеше.

Извикаха го едва на другия ден и го заведоха при полицейския следовател. Щом влезе в стаята, Стефан веднага усети острия мирис на тютюна. Следователят седеше зад евтина писалищна маса, изглеждаше уморен и нервен, пепелникът му бе пълен с недоизпушени цигари. До мастилницата бе поставена голяма стокъсова кутия с цигари с отворен капак. Тя бе вече полуизпразнена, цигарите вътре бяха разбъркани, сякаш следователят ги бе вадил с шепи. За миг Стефан забрави всичко друго — целият му поглед се запълни с вида на цигарите — всичките еднакво бели, еднакво гладки, с еднакъв хубав жълт тютюн.

— Казвайте, Костов, как ще се разберем с вас — с добро или с лошо?

Стефан трепна и погледна следователя. Неговият вид му се стори неочаквано гладен и бедняшки. Той бе слаб, небрежно обръснат, с къса коса, която растеше без посока. Палтото му бе изтъркано, връзката — мазна, и усукана, на ръцете си имаше омачкани архиварски ръкавели. Целият му вид подсказваше беден, трудолюбив държавен чиновник, който изхранва с труд грамадното си семейство.

— Господин следовател — каза Стефан мрачно, — долу в килията един човек умира от отравяне на кръвта…

— Какъв човек?

— Един циганин…

— Циганин ли? — учуди се следователят. — Нямам циганин!…

— Вече двадесет и два часа лежа с него — каза Стефан. — На главата си има голяма рана от удар с тесла.

Следователят се разтревожи, започна да върти телефоните. След малко някъде по стаите се обади дежурният старши стражар. Гласът на следователя изведнъж се промени — зазвуча грубо, остро, заповеднически. Стефан слушаше учуден — същият ли човек бе това — с мазната връзка и омачканите ръкавели?

— Заведете го веднага в болницата! — заповяда сухо следователят. — И ми съобщете какво е станало!…

Той затвори телефона, обърса уморено лицето си с цялата ръка и измърмори така, сякаш в стаята го чакаше негов приятел:

— Каква идиотщина!… Някакъв поп го ударил!…

Следователят най-после забеляза накъде гледа неговият арестант и каза небрежно:

— Може да запалите!… Запалете!…

Стефан трепна, протегна автоматично ръка. Едва когато лютият тютюнев дим опари гърлото му, той разбра какво е извършил.

— Чини ми се, че ще се разберем с добро? — попита следователят, като го гледаше втренчено с малките си очички.

Стефан въздъхна тежко, протегна ръка и угаси цигарата.

— Чини ми се, че никак няма да се разберем! — каза той сухо.

Следователят не отговори. За миг той сякаш забрави, че има човек в стаята, лицето му отново доби уморено и изнервено изражение. Стоеше неподвижен като статуя, погледът му се бе вцъклил в някаква точка на пода, ръждивите му клепачи не трепкаха. Той нищо не мислеше, нищо не съобразяваше — беше изчезнал от стаята. Навън грееше късно следобедно слънце, по паважа тракаше с железните си шини гальота, хиляди прашинки се виеха из лошия застоял въздух. Внезапно животът се стори на Стефан така жалък и нищожен, така лишен от всякакъв човешки смисъл, че той неволно трепна.

— Значи, няма, а? — каза следователят.

Но той навярно не съзнаваше какво е казал, навярно мислеше за друго и сега раздвоеният ум ловеше последната нишка на забравения разговор.

— Няма! — каза Стефан с твърд глас.

Следователят отново го погледна. Той мълчеше, но сега наистина мислеше. Пепелта от цигарата му се отрони и падна на бюрото, но не се разпиля.

— Били ли сте в Дирекция на полицията? — попита следователят.

— Не съм — каза Стефан.

— Там ще ви пратя! — каза следователят и въздъхна. — Вие имате дебела глава!… Не мога да се справя с вас!…

Той одуха пепелта от бюрото си, потърка ръце и добави с отвращение:

— На мене вече и циганите ми са много!…

— Някой ден ще ви уволнят! — каза Стефан.

— Да, знам! — кимна следователят.

Той отново погледна към арестанта, в погледа му се появи мисъл.

— А на вас, искрено казано, ви завиждам! — измърмори той без желание. — Там ще ви нажулят, както трябва, в туй бъдете съвсем сигурен… И все пак ви завиждам…

Гласът му звучеше така искрено, че Стефан се обърка — не знаеше какво да отговори.

— Не се учудвайте, тъй е! — каза следователят. — Всеки от вас си въобразява, че върти някакво голямо колело… Това колело върти друго — трето и на края някаква грамадна машина се раздвижва и тръгва напред… Това е, разбира се, някаква страшна глупост — истинско перпетуум-мобиле на глупостта… Но важното е, че въртите това дяволско колело с някаква цел… А сам аз въртя някакво празно колело, знам, че е празно, и все пак го въртя… Разбирате ли какво искам да кажа?

— Досещам се — каза Стефан намръщено.

— Вие женен ли сте? — попита следователят.

— Не съм…

— Не бива да се жените — каза следователят сериозно, сякаш съветваше племенника си. — Женитбата е върхът на страшната пирамида от човешки глупости… Защо искате да правите революции, да ви пита човек?… По-добре борете се за туй — хората да не се женят…

Едва сега Стефан се усмихна.

— Не се смейте, аз ви говоря сериозно! — каза следователят.

— Мислех си, че сте се карали днес с жена си…

— Не, не съм се карал! — поклати глава следователят. — Вече не се карам с нея, не съм толкова глупав… Само глупаци като вас могат да се карат с жените си… А вие, другарю революционер, някой ден сигурно ще разберете кой кошмар е по-страшен за човечеството — кошмарът на глада или кошмарът на брачното съжителство…

— Не ви завиждам! — каза Стефан. — Никак не ви завиждам!…

Но следователят сякаш не го чу.

— Ще разберете! — повтори той мрачно.

С това разговорът свърши. Още същата вечер един униформен полицай го взе от ареста, за да го заведе до Дирекцията на полицията. Току-що се бе мръкнало, но лампите вече светеха на фона на жълтото небе. Беше събота вечер и улиците бяха пълни с хора, които се обръщаха след тях. Те не знаеха какво е извършил нисичкият, начумерен младеж, те дори не поглеждаха лицето му. Но те виждаха, че дрехите му са стари и тесни, че обувките му са скъсани, че след него върви полицай със свалена пушка. Те бяха свободни, а неговата свобода беше отнета — това бе най-страшното! Стефан виждаше в очите на един съжаление, в очите на други спотаена радост. Той не разбираше, че това не е злорадство. Те просто се радваха, че не са на неговото място, че са свободни и могат да отидат, където си искат.

Скоро се стъмни съвсем и светлината на уличните лампи стана по-ясна. Сега само дърветата хвърляха по паважа големи черни сенки, които потреперваха едва забележимо, когато в клоните минаваше слабият вечерен ветрец. Беше топло, над града се носеше гъстият аромат на хилядите току-що цъфнали липови дървета. По улиците бързаха рояци момичета в леки блузи и къси плисирани полички — радостни, че утре е празник и няма да отидат рано нито в университета, нито в задушните канцеларии. От разтворените яки се подаваха техните гладки шии, ритмично потракваха токчета, блестяха в сумрака нежни, продълговати очи. Нехайни весели младежи по ризи с къси ръкави докосваха техните голи лакти, гледаха в очите им, вслушваха се в ласкавите извивки на смеха им.

Хората живееха, а един от тях крачеше мрачно пред острия нож на полицая. Той отдавна бе забравил, че в събота вечер са часовете на малките човешки радости, чакани през цялата седмица. Тогава всеки има на ума си нещо — разбира се, според кесията. Имаше хора за всичко — за големите кафенета, за малките кръчмички, за аперитивите с тесни ниски балкончета, за сладкарниците, за новите шкембеджийници, за оперетните театри, за танцовите забави, за градините и големите народни бирарии. Всеки търсеше в тях своята малка радост.

Стефан не познаваше тоя свят — не знаеше от него нищо. Сега той крачеше по улиците и гледаше мрачно гъмжилото от хора. Той беше гладен, цялото тяло го сърбеше от мръсотиите на ареста. Той беше необръснат, омачкан, кирлив, недоспал. Той беше нещастен. Душата му бе объркана от нелепия разговор със следователя, тежеше й споменът за греха с цигарата. Целият настръхнал и изострен, той виждаше неща, които друг път бе отминавал с презрение. Той виждаше голите гладки шии на момичетата, нежните им пръсти, блясъка на тъмните им очи. Той виждаше леката възбуда по лицата на мъжете, виждаше изгладените им панталони, лъснатите обувки, грижливо вързаните вратовръзки. Той виждаше как те бързаха, за да стигнат по-рано там — в тъмната алея или на трапезата, покрита с пълни чаши и изобилна храна.

Тая вечер той виждаше всичко.

Той крачеше пред ножа на пушката, гледаше и мислеше. Изведнъж му се стори, че живее някакъв различен и страшен живот, нереален и пълен с нечовешко напрежение, далечен като звездите от обикновения живот на хората. Никаква външна радост не достигаше до него, никакъв вкус от живота, никакво усещане на човешка топлинка от докосване на пръстите. Той бе обречен да се лишава от всичко, да търпи всичко, да крачи напред и напред, без да вижда себе си.

Заради кого? — питаше той себе си.

Заради тях!

А защо те минаваха край него, защо го задминаваха като чужденец? Защо не се нахвърляха срещу полицая, който го водеше равнодушно към скотобойната? Защо не се опитваха да го изтръгнат от ръцете му, да му върнат отнетата насила свобода? Хората го поглеждаха и отминаваха към своите малки радости — към своето момиче, към пилето, изпържено в масло, към чашата евтина фабрична боза. И самият той крачеше робко пред полицая, примирен в себе си да приеме всяка съдба, която ония ще му предложат.

Защо?

Ако хората са нищожества, революционер ли е той, или дребен джебчия, заловен от жените в градския трамвай?

Когато прекосяваха булеварда пред Ректората, той забави малко крачките си, след това се обърна рязко и удари с все сила полицая. Стражарят рухна, без да гъкне, пушката му издрънча на паважа. Стефан побягна по булеварда по посока на парка. Някой извика след него: „Дръжте го!“. Той тичаше и усещаше след себе си стъпките на преследвачите. Планът му беше прост — трябваше да прекоси булеварда до оградата на Ботаническата градина; трябваше да се покатери по нейните железа и да се прехвърли вътре. Той не знаеше какво трябва да направи по-нататък, но и това като начало не беше лошо…

Той тичаше с все сила, а след него тичаха преследвачите му. Все пак той тичаше по-бързо от тях. Минувачите по улицата му правеха уплашено път, никой не се опитваше да го спре. Той вече наближаваше оградата, когато забеляза човек пред себе си.

Помнеше го и досега — с все сила се мъчеше да не го забрави. Беше млад човек, облечен в нов летен костюм. Обувките и връзката му бяха жълти, гъстата му черна коса, все още мокра от сресването, блестеше като полирана. Беше навярно някакъв глупак, защото стоеше точно на пътя му — леко разкрачен и с разперени ръце, сякаш играеше на гоненица с момичета. Както тичаше, Стефан протегна юмрука си. Ударът беше страшен и попадна точно в зъбите. Чу се грозно хрускане, човекът се завъртя като пумпал и се залепи о тротоара. Стефан се препъна в него и падна. Все пак той стана доста бързо и се хвърли като звяр срещу решетката на желязната ограда, но беше вече късно. Преследвачите го застигнаха, дръпнаха го за краката и го събориха на земята. Те почнаха да го ритат кой където свари с острите върхове на обувките си. Те не знаеха какъв е той, защо бе побягнал от полицая, но го ритаха като побеснели, скачаха върху гърдите му, върху лицето му, смазваха пръстите му с токовете си. Около групата, която го пребиваше, се образува веднага широк кръг — момичетата надзъртаха през раменете на мъжете, някои се хилеха, други мрачно мълчаха. Стефан се опитваше да се изправи, но те отново го събаряха и почваха да го ритат и скачат върху него — тия с новите обувки, с грижливо вързаните вратовръзки и изгладените панталони, тия, които бързаха към тъмните алеи на парка, за да галят своите момичета.

„Не заради тях!“ — помисли Стефан отчаяно.

„Не заради тях!“

Той стана, но отново го събориха, отново се нахвърлиха бясно върху него. Внезапно някакъв мощен мъжки глас изгърмя край тях:

— Какво правите, мизерници?

Побоят изведнъж се прекъсна — всички се обърнаха към непознатия. Стефан все още лежеше на тротоара — окървавен и изпрашен. Той го видя много добре — беше възрастен мъж с къса черна брада, изправен и строг. Носеше хубав тъмен костюм. Ризата и ръкавелите му блестяха от белота. Видът му беше гневен и властен — нямаше никакво съмнение, че ще спре озверилата глутница.

— Кого биете, мръсници такива!…

Две години по-късно — като нелегален — Стефан мина през нощта по една от централните улици. Той бързаше, грижливо заобикаляше всеки съмнителен човек. Не трябваше да спира никъде, да не се отвлича с нищо — трябваше да пристигне на всяка цена там, където се бе отправил.

И все пак той спря като закован. Стоеше пред витрината на една книжарница и гледаше втренчено портрета на същия този мъж с черна брада и остър умен поглед. Никъде около портрета нямаше никакъв надпис за името му. „Може би — мислеше Стефан — той е твърде известен човек, за да има нужда да пишат името му.“ Известен, а сам той не го знаеше. Никога след това не го узна.