Павел Вежинов
Далече от бреговете (27)

VIII

Само Неджеб не видя какво се бе случило с Дафин. Когато излезе от кубрика, лицето му бе мрачно, тежко безпокойство личеше в сивите му очи.

— Какво става там? — попита той.

Кенан се обърна и го погледна усмихнат.

— Един избяга обратно! — каза той весело. — За малко не се удави!…

Но Неджеб едва го чу — мислеше за другото. Кенан едва сега забеляза изражението му.

— Какво ти е? — попита той учудено.

— Лошо, Кенан! — каза Неджеб. — Ще има буря!…

— Буря?… Откъде разбра?…

— Барометърът страшно пада!… Пък не ми и трябва да гледам барометъра!…

Неджеб погледна към небето. Не се виждаше никакво облаче, но неговата плътна синина се бе размесила с някаква едва забележима пепелява сивота, доста сгъстена по ръба на хоризонта. Беше необикновено задушно, пот течеше по голите гърбове на моряците, но увлечени в събитията, хората не забелязваха нищо. Само Неджеб бе усетил приближаването на бурята и щом лодката тръгна, той веднага изтича в каютата си.

— А как мислиш, скоро ли ще бъде? — попита Кенан и в гласа му се чувствуваше тревога.

— Не знам! — каза Неджеб. — Сигурно тая нощ!… А може и по-рано!…

Кенан погледна часовника си — беше точно пет часът и седем минути.

— Тия нещастници ще се издавят! — каза той загрижено.

— Остави ги тях! — махна с ръка Неджеб. — Чудя се ние как ще оцелеем!…

— Толкова ли е опасно? — трепна Кенан.

— Ами как?… Без витло?…

— Трябва да ги вземем на гемията! — каза Кенан решително. — Бурята ще ги смачка!

— Кенан! — каза Неджеб недоволно. — Що ни трябват две бели наведнъж!…

— Ще ги обезоръжим! — отвърна Кенан бързо. — И ще ги заключим в една от каютите…

— Търсиш си белята, Кенан! — каза мрачно Неджеб. — Ако оживеем — татко ти ще ми откъсне и двете уши…

— Не бой се! — възкликна Кенан и се изправи край борда.

Лодката не бе отишла надалече — все още можеха да се разберат.

— Ало! — извика Кенан силно.

Кръстан се изправи в лодката.

— Идва силна буря! — викаше Кенан. — Опасно е за вас!…

Кръстан бързо преведе. Далматинецът вдигна лице и погледна небето. Неговият цвят никак не му хареса.

— Елате на гемията! — викаше Кенан. — Нужно е само да си предадете оръжието!… Щом мине бурята — тръгвайте на път!…

Кръстан отново преведе. Далматинецът се намръщи. Стефан подигравателно се усмихна.

— Много евтина клопка! — измърмори той.

— Говориш глупости, Стефане! — каза Кръстан грубо.

— Аз оръжието си няма да предам! — каза Стефан. — Сам в капана не влизам!…

— Няма смисъл, Кръстане! — каза тихо Милутин. — Гемия или лодка — все едно… Те са без витло, дявол знае къде е по-опасно!…

— Да им откажем! — обади се печатарят.

Кръстан въздъхна дълбоко, лицето му стана изведнъж печално и безпомощно.

— Добре! — каза той.

После, като се обърна към гемията, извика високо:

— Благодарим ви много… Оставаме в лодката…

Кенан се обърна към чичо си. Лицето му бе съвсем разстроено.

— Нямат ни доверие! — каза той. — Плашат се от нас!…

— Толкова по-добре — отвърна Неджеб с облекчение. — Пък да ти кажа право — гемия или лодка май все едно!…

— Ало! — извика Кръстан. — Имате ли излишни пояси?

Кенан преведе. Неджеб започна да смята на пръсти.

— Можем да им дадем два! — каза той колебливо.

— Сигурен ли си?… Да не са повече?…

— Най-много два! — каза Неджеб решително.

— Само два! — извика Кенан към лодката. — Само два!…

— Тогаз няма нужда! — отвърна Кръстан, без да преведе отговора на другарите си.

„Тъй трябва да отговори! — помисли тъжно Кенан. — Една цел — една съдба. Тъй трябваше да отговори!“ Хората в лодката поеха греблата, Кенан отново видя тънкия гръб на студента. Лодката плаваше напред, отиваше си — завинаги!… Тъмен, неясен страх проникна отнякъде в душата на Кенан — страх от бурята, страх от самотата! Струваше му се, че сега е много по-слаб и по-безпомощен, гемията много по-уязвима. Бурята ще я връхлети като огромен тъмен звяр, ще изпотроши за миг мачтите, ще удари с тежките си лапи мръсната палуба, за да полети всичко на хиляди късчета.

Защо не останаха? Повече хора — по-добре!… Повече силни хора — по-добре!… Когато си между хора, и бурята не е страшна, дори смъртта не е страшна — стига да си между хора със силни души! Той остана сам, а можеше да ги задържи!…

Можеше да ги задържи!…

— Ало — извика Кенан, но гласът му звучеше без сила.

Никой в лодката не отвърна. Тя си отиваше бавно, подхвърляна от вълните.