Павел Вежинов
Далече от бреговете (24)

V

Досега Кенан бе видял такива неща само на филм. Срещу него стоеше слаб мъж — още млад очевидно, но силно брадясал и с почернели от слънцето, дълбоко хлътнали бузи. Въпреки немито и небръснато, лицето изглеждаше интелигентно, погледът — спокоен и силен. Сила и достойнство се чувствуваше в цялата му осанка, макар дрехите му да бяха невероятно омачкани и зацапани, а ризата изпокъсана на ивици.

— Елате с мен! — каза Кенан, малко изненадан от покорния си глас.

Човекът пристъпи напред, но Неджеб сърдито се обади:

— Трябва да го обискираме!…

— Няма нужда! — каза младежът.

— Кенан! — каза рязко Неджеб. — Обеща да ме слушаш!…

Кенан се изчерви още повече.

— Трябва да ви обискираме! — каза той на френски.

— Може! — отвърна онзи спокойно.

Претърсиха го, но не намериха нищо. След това човекът тръгна напред, Кенан след него.

— Тука! — каза той и посочи кубрика.

Двамата влязоха в тясната кабинка на капитана и седнаха един срещу друг край малката маса. Сега те бяха толкова близо един до друг, че Кенан чувствуваше дишането на другия и виждаше всяка чертичка на лицето му. Непознатият навярно бе много по-млад, отколкото той беше помислил, но лицето му бе силно изтощено и отслабнало. Внезапно Кенан се засрами от външността си, вместо да се почувствува горд с нея. Неговите собствени страни бяха пълни с кръв и жизненост, кожата му бе гладка, той бе свеж, добре обръснат, отпочинал, но все пак другият бе по-силен, повече свобода имаше в него. Кенан чувствуваше това с цялата си душа, на която не липсваше източна чувствителност.

— Извинете, ако постъпихме малко грубо! — каза Кенан. — Това не е моя идея, а на чичо ми!… Той се страхува от пирати!…

— От пирати? — повтори човекът, сякаш се бе усъмнил дали е чул правилно думата.

— Да, чичо ми твърди, че край нашите брегове ги имало…

Внезапно очите на непознатия сякаш се покриха с лек мътен гланц, устните му се присвиха.

— Извинете! — каза той. — Бихте ли ми дали чаша вода?

— Разбира се! — каза Кенан с готовност.

Той стана от мястото си и се обърна. Шкафът беше точно срещу него — прояден от времето, със счупена месингова дръжка. Кенан отвори само едната вратичка и погледна — вътре имаше две бутилки уиски, две чаши и висока кана с вода, пълна до половината, едва-едва запотена. Кенан знаеше, че водата в каната е много студена, ледът наскоро се беше стопил.

Макар да беше с гръб към непознатия, Кенан почувствува, че онзи сякаш го прониза с погледа си. Той наля чашата догоре и му я поднесе. Непознатият не побърза да я вземе, но кръвта сякаш се дръпна от лицето му. Когато протегна ръката си, в нея имаше толкова много жажда, че Кенан изтръпна. Той не я изпи, той просто я изля в устата си. Лицето му леко поруменя, клепачите паднаха ниско над очите, всичко у него неуловимо се отпусна. Кенан изведнъж разбра какво е положението.

— В лодката нямахте ли вода?

Непознатият остави на масата празната чаша.

— От четири дни не бях пил нито капка! — каза той тихо.

— Четири дни? — възкликна Кенан. — В тая жега?

— Да, в тая жега.

— Да ви дам още? — попита Кенан.

— Не, благодаря… после!

Но в гласа му се долавяха нотките на колебанието. Кенан веднага стана и му наля още една чаша. Непознатият я изпи точно така, както изпи и първата. „Като че ли я сипва на огън!“ — помисли Кенан.

— Трета! — каза той.

Непознатият изпи третата чаша, остави я на масата и се облегна назад.

— Значи, четири дни скитате из морето без вода? — попита Кенан.

— Без вода! — каза непознатият. — И без храна!…

— Извинете, да ви донеса веднага нещо за ядене?

— Не, туй не е толкова бързо!

— И как стана това?

— Не можахме да вземем бензин! — каза непознатият. — Разчитахме на платното, а се случи тоя проклет щил…

— А защо не слязохте на брега? — попита Кенан.

— Лодката не беше наша!… А ние искахме непременно да стигнем там!…

— Но защо?…

Кенан беше готов да се закълне, че едва забележима усмивка мина като сянка по сухите устни на непознатия.

— То е много просто! — каза той. — Искахме да живеем в свободна страна…

— Значи, вие търсехте свободата?

— Може и така да се каже!…

Кенан замълча. Той мислеше усилено, без да сваля погледа си от небръснатото лице на непознатия.

— Свободата не се намира на територии! — каза той. — Тя е в човека, в неговата душа…

— Това е вярно! — каза непознатият. — Но има територии, в които газят човешката душа с полицейски ботуш…

— Това разбирам… Но може ли да стане от туй вашата собствена свобода по-малка?… Или, да кажем… по-нищожна?

— Не! — каза твърдо непознатият. — Само по-нещастна!…

Кенан се стресна. И на него му бе идвало на ума туй, но той винаги го отхвърляше.

— Обяснете се по-добре! — каза той.

— Истинската свобода не е в туй — да бъдеш само ти лично свободен… Това е престъпна свобода… Истинската свобода е да живееш между свободни хора…

Кенан трепна.

— Може би визирате мен?

— Не ви познавам! — каза непознатият. — Но това се отнася до всеки, който погазва чуждата свобода, за да бъде той свободен…

— Не съм съгласен! — каза решително Кенан. — Според мен този, който потиска чуждата свобода, е най-много лишен от нея…

— Това е само един хубав парадокс! — поклати глава непознатият.

— Не — защо?… Представете си, че в тая каюта се появи малък пробой… Какво мога да направя?… Нищо друго, освен да го затисна с ръка… Нима аз ще бъда свободен?… Ако си махна ръката — водата ще ме залее… Това е железен закон!

Кенан усети как непознатият го погледна внимателно, сякаш се мъчеше да проникне зад черепа му.

— Това е интересна мисъл — каза той.

Кенан въздъхна дълбоко, потърка с длан челото си.

— А защо трима между вас искат да се върнат обратно? — попита той. — Нима те нямат чувство за свобода?

— Всеки има това чувство! — отвърна непознатият и отново някаква бегла усмивка мина през устните му.

— Тогава защо искат да се върнат?

— Те не знаят, че истинската свобода се намира там, където ние отиваме. Те мислят, че тя се намира между четирите стени на домовете им…

— Какво значение има това? — възкликна Кенан тържествуващо. — Щом мислят, значи, те наистина са свободни…

— Това е вярно! — отвърна непознатият и тоя път наистина се усмихна.

Кенан го гледаше смаяно.

— Тогава защо и вие сам не си избрахте тая лесна свобода? Защо сте тръгнали да скитате по моретата?

— Тяхната свобода е малка! — каза непознатият. — Тя прави и хората малки, защото ги отделя един от друг… Истинската свобода е обща за всички…

„Когато един въпрос е общ, той трудно се решава — мислеше Кенан. — Досега човечеството нито веднъж не е успяло да се справи с такъв проблем.“

— Позволете ми и аз да попитам нещо! — каза непознатият.

Кенан, вдигна глава.

— Моля! — каза той.

— Исках да ви питам — имате ли на гемията бензин?

Кенан се замисли.

— Надали! — каза той колебливо. — Не вярвам… Гемията има мотор, но горивото е газьол…

Лицето на непознатия така потъмня, че Кенан се смути.

— Ще попитаме капитана! — каза той. — Ако имаме бензин — ще ви дам… Аз искам вие да отидете там, където сте тръгнали… Искам да направите тоя експеримент…

— За нас не е експеримент — отвърна непознатият.

— Няма да спорим за думите — каза Кенан. — А сега да вървим при капитана!… Ще ви дам всичко, което ви е нужно — стига да го имаме!…

Двамата излязоха в коридорчето — полутъмно, прохладно, дъхащо на кухня и смазки. Щом се изкачиха на палубата, в очите им ослепително блесна късното следобедно слънце. Кенан веднага забеляза, че моряците са прибрали пушките си, а Неджеб говореше с някого в лодката. Като направи още няколко крачки, той видя, че всички в лодката ядяха — държаха в ръцете си големи късове хляб с малко сирене и бавно дъвчеха. Лицата им не бяха вече така напрегнати и страшни, така горди, така студени и чужди. „Храната ги е успокоила — помисли Кенан, — или пък добрата дума!“ И Неджеб не беше същият, лицето му се беше отпуснало, в погледа му се бе появило нещо, което Кенан не познаваше.

— Това са добри хора! — каза Кенан.

— Добри са! — кимна Неджеб.

— Трябва да им помогнем, с каквото можем! — каза Кенан. — Исках да те питам — имаме ли бензин?…

— Нямаме!… Казах им вече!… Нашият мотор е с газьол…

— Много жалко — въздъхна Кенан.

— Какво да правим?… Ако ги хване бурята — добро няма да видят…

Българинът, който беше на гемията, заговори нещо на другите. Всички оставиха яденето, гледаха го внимателно. Най-едрият между тях му отвърна нещо, лицето на непознатия потъмня.

— Нямате бензин! — каза той на френски.

Кенан поклати със съжаление глава.

— Много съжалявам! — отвърна той. — Но ще ви дадем храна и вода, поне в туй отношение няма да страдате…

— Благодаря ви! — каза непознатият без никаква робкост в гласа си. — А ще вземете ли екипажа на лодката?…

— Ще го вземем — кимна Кенан. — Щом искат сами — ще го вземем…