Йордан Милев
От малката до голямата планина (8)

В синята мъгла

Стаята на Роза Петровна ми се стори много висока. Имах чувството, че ако пожелае, може да вмести и втори етаж. Печката — стара руска печка, покрита с пъстри керамични плочки, взели цветовете на дъгата — изглеждаше повече от два метра висока. Стари гоблени разказваха за Кавказ — Малък и Голям, за хора, цветове и традиции от тази земя, затворена между две планини и две морета. Балконът гледаше към улицата и сега беше подпрял с перилата си огненото кълбо на залязващото слънце. Четирите стени заключваха за Хелия един свят, изпълнен с името на Есенин. Тя разгръщаше старите албуми, вадеше от чекмеджета и малахитови кутийки писма, телеграми, писма, телеграми и вещи, всяка от които живееше със своя история. Срещала се е като дете със знаменития поет, а с годините едно след друго е събирала всичко, което се е докосвало до него. Видях титулната страница на членска карта, №81, на Есенин Сергей Александрович, издадена на 20 октомври 1925 година — малко повече от месец преди смъртта му, в която се потвърждава, че е член на Всерусийския съюз на писателите — московски отдел. В една анкетна справка поетът отговаряше, че е започнал да пише стихове на тринадесет години… Следваха: Сергей Есенин на двадесет години; Галина Бениславска, седнала на стол, със скръстени ръце и очакващи очи — пълни с вяра, че той ще се върне при нея. Заедно със семейството на Пьотър Чагин: революционери, герои от Гражданската война, младежи с мустаците на Будьони. Айседора зад рамото на поета. Шагане… Тези образи се мяркаха пред очите ми, проблясваха като малки звезди в полумрака и отново заемаха своето място в стаята на Роза Петровна. Нейният глас допълваше онова, което фотоапаратът не беше успял да запечати:

„Мама разказваше — продължи мислите си Роза Петровна, когато чаят вече беше изпит, — че веднъж, когато Есенин останал без пари, а не трябвало да му дават, отишъл на гарата в Мардакян и си заложил дрехата. На следващата сутрин бюфетчикът я донесъл. Всички знаели, че е гост на Пьотър Чагин… Как да ви кажа, той вършеше понякога необясними неща… Или искаше да ги върши.“

Роза Петровна замълча за миг. Двоумеше се дали си струва да разказва за чути и видени неща. Не чакахме дълго:

„Един път се върна само по риза, седнал на волска кола, а около него — безпризорни. Къде са ходили, какво са правили — никой не разбра, но беше без сако и обувки. Баща ми плати за колата, а новите му приятели, щом разбраха, че това е знаменитият руски поет, на другата сутрин донесоха всичко.

— Вземи ги, Сергей — молеха те, — извинявай, брат! Не че ние сме толкова лоши, а дворяните ни направиха такива! Трудно се отвиква“.

Слушах всички тези неща и се мъчех да отделя зърното от плявата или по-точно стремях се да разбера поета, претоварен от песни, измъчен от срещи и събития, извисен от високонадареното си сърце. Приличал е тогава на кавказки саз, готов да звънне от болка и радост, от гняв и възторг. Стоял е край брега на морето, а душата му е плувала към Шираз. Лежал е под зелените свещи на кипарисите, унесен от соления дъх на каспийския вятър.

„В Мардакян — поде отново Роза Петровна — той страдаше от мания за преследване. Бяха страшни минути за него. Връзваха го… Помня, че имаше буря. Ревеше Каспийско море. Той се хвана за покривката на масата, всичко събори на пода… Страхуваше се от своя Черен човек… и се криеше зад каквото намери“.

Споменах за таралежа, който й е бил подарен от него. Тя отвърна:

„Да, той наистина обичаше животните. Донесе този таралеж, за който съм разказвала и друг път. Сигурно в градината на Мардакян тогава е имало много. И ми го даде да си играя на топка. Шегуваше се, разбира се. А таралежът се завря под леглото, оплете се в някаква прежда и не знам какво още — мама едва се оправи… Веднъж ме зарадва с лисиче… Малко, пухкаво, с къса опашка. Когато поотрасна обаче, оказа се, че не е никакво лисиче, а чакал. Един невъзпитан чакал. Всичко преобърна вкъщи. Изпохапа ни… Едва се отървахме от него… А кой му го беше дал, бог знае!“

В малката пауза, която настъпи, Низами спомена за София Андреевна — Толстой и се обърна към мен с думите: „Тя не е била пълна, а — изящна!“. Роза Петровна дочу това обяснение и каза:

„Не, не беше изящна… Бях започнала седмата си година, когато те дойдоха във вилата в Мардакян… И знаете ли, ще бъда откровена, много е писано по този въпрос, но и аз имам мнение: мисля, че той искаше да се ожени за нея, защото беше внучка на Лев Николаевич — Толстой… И какво да ви кажа: след уюта, макар и беден, при Галя, той попада в мрачния шестетажен дом, където живее София. Около нея близки, с които тя не говори. Или ако си разменят по няколко думи — те ще бъдат само на френски. А от времето на Айседора той е възневидял да се говори само на чужд език край него. И както казва сестра му Шура — Александра Александровна — Сергей веднага разбрал «че те са съвършено различни хора, с различни интереси и различни възгледи за живота»… Да, те живееха тогава в Мардакян нерегистрирани — през август хиляда деветстотин двадесет и пета година — неговият последен август, — но е вярно и това, че на осемнадесети септември хиляда деветстотин двадесет и пета година е сключил в Москва официален брак с нея, макар че е имал предчувствието, че «от новото семейство едва ли ще излезе нещо, всичко тук е прекалено запълнено от „великия старец“, той е навсякъде — и на бюрата и в чекмеджетата по тях и по стените, струва ми се дори на тавана, така че за живите място няма. И това ме задушава…»

Мисля, че ви е известно това писмо на Есенин до неговия кавказки приятел Николай Вержбицки?

Мама — Клара Ериховна — понякога им сервираше…“

Низами се намеси в разговора: „Чувал съм, че е имало и слуги, облечени като персийци. Създавали са му илюзия за чайхана!“. „Не, това са измислици — каза Роза Петровна. — Нямаше никакви персийски слуги. Когато човек стане велик — какви ли неща не измислят за него… Имаше само килими. Персийски килими. И никакви фесове, хареми и шахски салтанати. Хората измислят това, което биха искали да видят… Киров идваше понякога с жена си. Седяха и пиеха чай. Мисля, че това беше през лятото на хиляда деветстотин двадесет и пета година, тогава Есенин беше тук със София Андреевна — Толстой. Преди това идваше сам.“

Знам от мама, че когато е имал нервна депресия, София Андреевна е бягала от него, криела се е по другите вили в околността. Пък и той не е искал да има тогава никой около него… Чувствувал се е изоставен, ограбен, самотен, необичан от никого… Не е бил съвсем прав. Още тогава той е бил знаменит поет и се е ползувал с уважението на много хора. Но неговият творчески гений е търсел непостижимото.

Ходел в редакцията при баща ми. Искал пари, но не му давали. Знаели, че не е добре. При един такъв случай той слязъл на тротоара, свалил си шапката и се обърнал към минувачите: „Дайте на бедния руски талант!“.

Обади се и Елисавета Алексеевна. Сякаш бяхме забравили, че край нас седи и съседката на Роза Петровна и от време на време дава някакви знаци на своя дог. Той мируваше като куче, което живее в апартамент.

Тя каза: „Роза Петровна, по-рано не си ми разказвала тези неща. И като че ли пред мен не искаш да споделяш всичко. Знаеш, че и аз събирам спомени за Есенин!“.

Низами се наклони към мен и ми пошепна: „На кой каквото трябва!“.

Навън се стъмни. Вятърът се усили. Той издуваше завесата на прозореца като корабно платно. Само да пожелаехме — можехме да отплуваме. Къде? Към Персия… Да търсим Лала. Да й подарим „килим ширазки и копринен шал от Хорасан“.

Догът се премести до вратата и сякаш застана на пост. Низами помоли: „Махнете това куче от вратата, моля ви, човек не може да си отиде от него“.

Не трябваше да превеждат на кучето. То разбра всичко и се махна оттам. Отново се вгледах в снимките. Роза Петровна ни показа семейството си: нейния дядо, баща й — Пьотър Чагин, майка й — Клара Ериховна. „През миналата година умря. От една година съм сама“. На следваща снимка — Роза. На пет години. Русичка, с ниско остригани коси. Като видя, че се вглеждам в нейното светлооко детство, тя каза:

„С мама живеехме заедно. През хиляда деветстотин двадесет и шеста година те се разделиха с татко… Навярно знаете, че през хиляда деветстотин и шеста година той замина за Ленинград. Татко ни повика да отидем и ние да живеем там. Но след това получихме телеграма да не отиваме. Пак телеграма — да не отиваме… Все пак, отидохме… и три години живяхме в Ленинград. Но в друга квартира. Оказа се, че в квартирата му се е настанила Мария Антоновна, със син и дъщеря от първия и втория си брак. Никога след това не питах татко как бе приел това решение. И мама не питах…

Татко почина през хиляда деветстотин шестдесет и седма година в Москва. Погребаха го до Есенин във Ваганково… Не, не бях на погребението. И мама не ходи. Беше тежко болна. Плакахме тук, в тази стая… Сега Мария Антоновна живее в Москва. Разказва спомени за Пьотър Чагин. Иска да открие музей… Показва автографи от Есенин. Откъде и как ги е получила — не знам!“

Задържах погледа си върху една снимка на Сергей Есенин, върху която пишеше: „Дорогому Петру с любовью и дружбой, как память о Баку и залог наших будущих встреч во всех шататах СССР. Сергей Есенин, 25 г.“.

Роза Петровна обясни: „Преди да отпътува за последен път от Баку — в края на август или началото на септември — Сергей Есенин отишъл в редакцията на «Бакинский рабочий», заедно със София Андреевна. Баща ми го нямало. Той оставил снимка с автографа, тази същата снимка и парче крепсатен за мама“.

Елисавета Алексеевна застана, за всеки случай, край дога. Сбогуваме се с Роза Петровна Чагина. Тя остана в синята мъгла на огромната стая и на своите спомени. Остана и в сърцето ми като шестгодишна. Видях как в Мардакян Есенин й казва „по телефона“:

Скъпа моя, Хелия, прости.

В път безкраен розов цвят цъфти.

Много рози пламват и притихват,

но една се от сърце усмихва.

Елисавета Алексеевна също ни каза „довиждане“. И се извини: „Прощавайте, че с едната си ръка придържам кучето. За всеки случай. То е малко особено. Посреща хората по акъла и някои изпраща със скъсани дрехи. Слава богу, че вие се отървахте!“.

Простено да му е, си казах, и побързах да се спусна по каменните стъпала. Навън ме очакваше такъв вятър, че само тротоарът можеше да ми послужи за опора. И тогава разбрах защо наричат Баку „Град на ветровете“.

Послеслов

из писма до автора от…

„… С Есенин се запознах в първите дни на декември хиляда деветстотин двадесет и четвърта година, а в края на януари хиляда деветстотин двадесет и пета година той замина за Баку. Трябваше отново да се срещнем през лятото на 25 година, обаче в Батуми той повече не дойде.

Стихотворението «Шагане, ти моя Шагане», беше написано през декември хиляда деветстотин двадесет и четвърта година. На четвърти януари хиляда деветстотин двадесет и пета Есенин ми подари книгата «Москва кабацкая», «Ленинград хиляда деветстотин двадесет и четвърта година» с автограф, чието копие Ви изпращам. Изпращам ви също стихотворението на поета Юрий Дубасов, посветено на мен, а също и две мои фотографии — разликата в снимките е 50 години.

* * *

За съжаление аз не се познавам с Александра Есенина, макар че при пътуванията до Москва съм се стремяла да се срещнем, но нямах удобен случай…“

„Вие питате за моето отношение към версията за Шагане. Аз никак не се съмнявам, че в стихотворението «Шагане, ти моя Шагане» Есенин е използувал звучното име и източния произход на Шагане Нерсесовна Талян.

Разбира се, Шагане не е Пушкиновата Анна Керн и тя не е вдъхновителка на Есенин в работата му над цикъла «Персийски мотиви», тъй като над този цикъл Есенин е работил още преди запознаването си с Шагане. Но аз добре помня пристигането на Сергей от Кавказ през февруари 1925 г. в Москва, когато вкъщи той разказваше за нея и показа фотографията й, на която Шагане е в черна ученическа престилка. Всички версии, че Есенин, работейки над това стихотворение, е имал предвид Чагин или някакво селце са неверни.

* * *

Вие питате дали съм се срещала с Шагане, писали ли сме си — не! Никога не съм я виждала и нямаше нужда да си пишем. Нали Сергей я е познавал много малко и в неговото сърце тя не е заемала голямо място. Що се отнася до другите жени, представили се за Шагане, то аз за такива не съм чувала, а въобще жени, доказващи своите връзки с Есенин, имаше много. Много са у нас и «роднините». Има «сестри», «синове»…

Легенди и слухове много, но за кого от великите не се създават легенди!“