Йордан Милев
От малката до голямата планина (15)

Облакът на годините

Шагане Нерсесовна Талян приглади с длани побелелите си коси и отпи глътка чай — „ароматен и топъл“, както тя каза, като слънцето над Батуми. Беше есен, седяхме в квартирата й в центъра на Ереван, а аз и моята спътничка Метаксе мислено се връщахме петдесет и една година назад, между магнолиите на аджарския бряг, когато Шагане среща Сергей Есенин, за да остане безсмъртна с името си в неговите стихове.

— Може би знаете — промълви Шагане, сякаш си припомняше за събития от вчерашния ден, — че в началото на декември хиляда деветстотин двадесет и четвърта година със спален вагон от Тифлис (Тбилиси) за Батуми тръгват Сергей Есенин, журналистът Николай Вержбицки и художникът от Ленинград Константин Соколов. Сергей Есенин носи в джоба си поканата от батумския журналист Лев Повицки, тримата пристигат в една мека декемврийска утрин и се настаняват в хотел „Ной“.

— Навярно са се чувствували много богати! — забеляза Метаксе.

— Не, по онова време това беше обикновен хотел, но Есенин се шегуваше, че всичко, което е преживял, е толкова скъпо, че може да заплати с него дори за хотел с име Ной.

Шагане отиде в съседната стая. „Кипятокът“ за новия чай беше заврял и настойчиво пищеше през свирката на порцелановия капак. Взех от албума пред нас две оригинални снимки на „персийската Шагане“, взех в ръка и книгата на Есенин „Москва Кабацкая“, където стоеше надписът на поета „Дорогая моя Шаганэ…“ и когато домакинята се върна, аз я помолих да ми ги даде само за един ден. Смятах да ги преснема в някое ереванско фотоателие.

— Ой… ой… не — Шагане търсеше най-любезната дума, за да откаже. И продължи: — Така ми откраднаха първите две стихотворения от „Персийски мотиви“. Даже фамилията забравих на този сибиряк: Мартинов ли се казваше или другояче — не помня! Но както се казва — бог с ним! Знаете ли, от известно време нямам покой от хората, изучаващи творчеството и живота на Есенин, и от такива, които пишат за него!

Тя видя, че оставих настрана чаената пиалушка и, преди да се извиня, каза:

— Не става въпрос за вас… Аз лично няколко пъти ви канех. Жалко само, че и аз не мога да дойда в България… Вие не ми пречите, Йорданян. Имам предвид тия, за които пише и Есенин.

— Кои точно? — попитах тихо.

Тя разтвори петия том от събраните съчинения на поета и рече:

— Ето писмото му от седемнадесети декември хиляда деветстотин двадесет и четвърта година. Писал го е в Батуми. Един ден след като сме се запознали; доколкото си спомням, това стана на шестнадесети декември.

И започна да чете: „Работи ми се и ми се пише дяволски много. До пролетта може би няма да дойда. Тегли ме към Сухуми, Ереван, Трапезунд и Техеран, след това отново в Баку… Лев ме държи под ключ и до три часа не пуска никого. Много ми пречат да работя“.

Шагане остави светлосинкавата книга и допълни:

— Това писмо е до Галина Бениславска, неговата трета съпруга, тази, която сега лежи до него във Ваганковското гробище.

Не исках нашият разговор да се разширява с нови теми. Стремях се да останем във времето, когато тя е учителка на „нулевата група“ в батумското арменско училище и живее със сестра си Катя. През лятото е починал нейният съпруг Степан Тертерян. Тя се запознала със Сергей Есенин през декември, поканена от своята съседка, масажистката Елисавета Йофе, и Лев Повицки… Всичко това вече се знае от нейните спомени и от книгата на Владимир Белоусов. Срещат се у съседката Йофе, а на следващата вечер в дома на Лев Повицки Есенин чете стихотворението „Заметался пожар голубой“. След няколко дни под сянката на аджарската луна той й чете стихотворението с нейното име „Шагане, моя ти Шагане“ и „Казваш, само по гърдите/Саади целувал с плам…“

Шагане и сега виждаше Есенин, облечен в скъп костюм, с немирни руси къдрици и „светлосин синчецов поглед“. И сякаш между другото случайно отбеляза, че автографът, който й оставя на четвърти януари Сергей Есенин, е написан с молив, „тогава нямаше химикалки, но великият поет може и с молив да оставя безсмъртни неща“.

В две стихотворения поетът Асадов възпяваше Шагане от Ереван, осенена от Арарат, забулена в спомените си като в облак. Шагане започна да показва и други произведения от други поети, опитали се да повторят художествените висини на Сергей Есенин, но беше явно, че на тях им е липсвал този мотив, с който поетът бе написал „Вы приятны и милы мне…“.

— А имате ли тези значки? — попита Шагане и ни показа няколко пъстроцветни значки, където се мяркаха ту брези, ту падналия кичур върху челото на Сергей Есенин.

Казах, че за първи път ги виждам, а тя поясни, че това са значки, изработени по случай осемдесетгодишнината от рождението на поета.

Пожелах да си направим обща снимка.

— О, не — възкликна тя, — поне не в този вид. Трябва да се среша, пък и сега годините ми са толкова много, че едва ли е останало нещо от онази Шагане, за която пише Есенин.

— Може би това ще направим утре, на улицата! — предложих с надеждата, че ще я склоня.

— А не, утре не мога. Поканена съм в едно средно училище във връзка с осемдесетгодишнината на поета. Вече бях в две училища и разказах всичко каквото знам за Сергей Есенин.

— Как живеете сега? — Метаксе повтори въпроса си от началото на нашата среща.

— Сега живея сама — отвърна тихо Шагане. — Получавам малка пенсия. — И въздъхна: — За съжаление не дават пенсия за познанство с велики хора.

Замълчахме и Шагане Нерсесовна продължи:

— Знаете ли — каза тя със същия тих и спокоен от годините глас, — след тридесет и седма година не работех. Вторият ми съпруг, композиторът Радгес Григорович Талян, умря през хиляда деветстотин четиридесет и седма година. Арно Бабаджанян беше негов ученик… Малко му оставаше на Радгес да стане професор. А сега получавам пенсия като жена на доцент… Помагат ми синът и дъщерята. Замених моите три стаи. Две дадох на дъщеря си, а този едностаен апартамент запазих за себе си и за моите спомени от Батуми.

— Бяхте ли на есенинските тържества? — попитах аз.

— Да. Поканиха ме мои приятели. Официална покана не съм получавала. Миналата година бях в Рязан, а след това в Константиново, сега Есенино. Исках да видя родното място на Сергей.

Казах, че знам за това от сестрата на поета — Александра Есенина.

— С нея се запознах там — допълни Шагане. Може би искаше да каже още нещо за тази среща, но аз отново я върнах в Батуми. И се заслушах в нейния глас:

— Когато Есенин пристигна, арменското училище, където преподавах, беше „деветлетка“. Но аз водех нулева група. Това е нещо като предучилищно обучение. Сега няма такива групи. Има „десетлетки“. Моята сестра Катя преподаваше в първи, втори и трети клас. Работихме около година. След това заминахме… Сестра ми Екатерина почина през хиляда деветстотин шейсет и втора година. Елисавета Йофе ли? Да, тя доскоро беше жива и аз не мога да си представя, че вече не живее в Москва… Но, може би, не съм съвсем точна. Облакът на годините все по-ниско се спуска над мен.

Шагане Нерсесовна говореше и често ни канеше да си вземем от сладките в малката фруктиера на масата. В потока от мисли спомена, че е родена на 22 април хилила и деветстотната година, и че скоро що навърши седемдесет и шест години. Не виждаше защо трябва да ги крие и със сърдечна простота ни доверяваше знайни и незнайни неща. Показа ни и албума на съпруга си, в който личаха снимка с автографи от С. Рахманинов, К. Дебюси, Ф. Шаляпин, Н. Римски-Корсаков, Р. Глиер и други прославени музиканти.

Използувах една малка пауза, за да я попитам: Вярно ли е, че името Шагане от „Персийски мотиви“ на Сергей Есенин е свързано с Пьотър Иванович Чагин, на когото всъщност Есенин посвещава този стихотворен цикъл?

Шагане не се замисли много. Каза веднага:

— Не! Това са измислици. Неговата втора жена съчини тези неща. Бори се да открие негов музей… А знаете ли, един журналист писа, че съм персийка и не съм жива, но след това друг съобщи, че съм жива и не съм персийка, а арменка. Странно племе са това журналистите!

Обади се Метаксе:

Моля ви, Йорданян, оставете ги тези хорасанци! Какво им разбират главите? Казват, че всичко е измислица на арменското радио. Арменското радио, та арменското радио… Мигар те нямат радио. Имат, но си нямат Шагане. Стига им там Лала или не знам коя си още.

Шагане прекъсна обяснението на Метаксе, като постави пред двама ни куп изрезки от вестници. Разгледах ги една по една. Навсякъде и на всички езици пишеше, че Шагане е арменката Шагандухт.

Шагане каза:

— Моето име е Шагандухт, а мама и татко ми казваха Шага… Харесваше ми това име. Кратко и ясно, и мелодично, като ехо от детски приказки. Когато започнах гимназия към Шага поставих едно не, за да бъде по арменски Шахане, а по руски Шагане… Както Карине, Марине, Гаяне и други наши женски имена. Прибавих едно не — усмихна се тя, — та ако ме срещне някой влюбен ученик, да се съобразява с него! — Шагане добави, сякаш малко изнервена: — Не, не може да има съмнение имало ли е такава Шагане? Разбира се, че да. Шагане това съм аз.

Тя каза нещо на арменски, Метаксе й отвърна кратко, а след това разговорът продължи на руски, за да може да участвува, както чух, „и наш гость из-за границы“.

Метаксе попита:

— Защо чак толкова късно светът научи, че вие сте Шагане, че вашето име стои в знаменитите „Персийски мотиви“ на Сергей Есенин? Да знаят нашите поети и да се гордеят!

— Можех ли да им кажа! — замисли се Шагане. — След смъртта му в „Англетер“ неговите стихове не се издаваха. Изчезнаха и приятелите му Наседкин, Волф. При кого можех да отида и да му кажа: — Аз съм Шагане… Ами че да! Да си пишат поетите за своите Каринета и да си гледат Съюза на писателите… — След като се поуспокои, продължи: — Който иска — ще ме намери. И без това много идват. Виждате ли — „человек из-за границы пришел“… А нашите поети въздишат по Арарат, къде за върха, къде за футболния отбор… Затова Сергей е казал „Голямото се вижда отдалеч!“.

Разглеждах една снимка на Чагин, заснет в редакцията на „Бакинский рабочий“. Шагане улови моя поглед и каза:

— Ето и този въпрос — дали Шагане е произлязло от името на Чагин, само че от неудобство Есенин го е прекръстил в Шагане. Чуйте какво му пише поета от Батуми на двадесет и първи декември: „… Стиховете изпращам повторно. «Цветя», ако искаш ги печати, ако искаш недей. Това е философско нещо. Трябва да се чете така: изпразваш няколко чаши, замисляш се за звездите, за това какво са в пространството и т.н. и тогава ще можеш да разбереш. Стиховете за Персия отдавна съм посветил на теб. Но докато излязат в книга ще поставям или «П. Ч.», или нищо. Всичко това изцяло ще бъде в книгата. Тя ще излезе отделно. 20 стихотворения…“ Ясно е от това писмо, че цикълът е посветен на Чагин, а това „Шаганэ, ты моя Шаганэ“ е съвсем друго нещо.

Използувах случая да попитам, стремейки се да намеря най-внимателните думи, дали си спомня как се е отнасял Есенин към виното, или то съществува само като тема в поезията му, нещо, което е точно така в персийската поезия!

Шагане отвърна:

— У Есенин всичко беше велико. На такива хора всичко им е простено, но аз не помня да е пил в Батуми. Само веднъж лъхаше на аджарско вино, но нали тогава, при писането на „Персийски мотиви“ е „подражавал“ на Омар Хайям… Но въобще не пиеше. Това са измислици. За смъртта на Есенин и Маяковски се съчиняват какви ли не нелепости.

… Връщам се към този ден — четвърти ноември хиляда деветстотин седемдесет и пета година — с трепет и благодарност, че съм го имал. Разтварям бележника си. Ето какво съм записал в него:

„Шагане: — Трябваше да се срещнем отново със Сергей Есенин, но това не стана. През зимата на двадесет и пета година той замина за Баку… и повече не се върна. Не позволи на мен и сестра ми да го изпратим. Не обичаше сантименталностите. Каза, че ще дойде в Тифлис или Батуми… По-нататък знаете за срещата му със София Андреевна, за живота му в Мардакян, за есента в Москва, а след това… хотел «Англетер». Никой не ми телеграфира за неговата смърт. Узнах за това от вестниците. Бях в Сочи. Потресена, затворих се в стаята на хотела и дълго плаках. Такъв човек като него никога не бях срещала, не срещнах и по-късно“.