Йордан Милев
От малката до голямата планина (17)

Метличина синеока

Кръгът се затваряше, пустинен и лиричен: Ташкент остана далече, в началото на пътя; „техеранската луна“ не угасна; не замлъкна и шепотът на ширазките олеандри — Шагане, Лала, Хелия. Кипарисите-свещи на Мардакян, край Баку, се изправиха зелени в спомена и никакъв апшеронски вятър не можеше да ги повали. Няколко пъти ходих и във Ваганково, срещах се с хора, които са познавали Есенин. А московската улица „Мария Улянова“ нарочно оставих за края. Знаех, че там живее сестра му Александра Александровна Есенина.

През септември хиляда деветстотин двадесет и пета година поетът пише четири стихотворения с краткото посвещение „На Шура“. Александра Есенина тогава е на петнадесет години, а сестра й Катя — на двадесет и една. Често в квартирата им идва поетът Василий Фьодорович Наседкин. Той ухажва Катя. Те ще се оженят на деветнадесети декември и ще мечтаят за сватбено тържество в Ленинград, но девет дни по-късно оттам ще дойде вест за неочакваната смърт на Сергей Есенин.

Много пъти се връщах към тези стихове. Поглъщах редовете, подобни на опиум, и винаги гледах една снимка: отдясно е седнала София Андреевна — Толстой, отляво — Катя. Прави са застанали поетите Василий Фьодорович Наседкин и А. Сахаров. Сергей Есенин е хванал лявата ръка на Шура и по линиите на дланта чете нейното бъдеще. Той сякаш й казва:

Хубавици не срещнах такива,

само, сестро, дълбоко в гръдта

аз усещам обида красива,

че си виждам въз теб младостта.

И я пита, подмамен от образа на родното село: „как живее сега нашата крава“, преживяйки не сено, а „своята скръб“. Братът я моли да му запее песен, която да го изцери от „детския сън“ и да му каже дали „на перваза белосан/още рони рябината цвят?“. В спомена се мярка и образът на тяхната майка Татяна Фьодоровна и поетът се чуди какво ли си хортува тя с хурката! И съвсем уверен казва, че някаква червена фъртуна е замела прага на родния им дом, а там, пред вратата, „като за погребан/тъжно вие любимия пес“. Стихотворението завършва с есенинската тъга, че нищо не се повтаря в този свят, и затуй пъстрият рязански шал на сестра му е закъснял „като обич, печал и обида“.

С пъстър рязански шал ме посрещна и Александра Есенина, когато открих дома й на улица „Мария Улянова“. Шалът изгря пред мен такъв, какъвто го виждах в представите си, когато четях стиховете на поета; цветовете на рябини и брези заиграха пред очите ми. Навярно беше съвсем нов, но до края на минутите, които прекарах заедно с Александра Есенина, аз не исках да наруша впечатлението си, че това е някогашният шал, точно този, който продължава да грее от песните на Сергей Есенин. Гледаха ме сините есенински очи, косите й бяха златисторуси. Само Шура не беше онази девойка от преди петдесет години, която току-що доведена от Константиново в Москва да учи при брат си, разказва, че дядо им си е направил шапка от кожуха на тяхното коте.

Александра Есенина си спомня: „През един септемврийски ден на хиляда деветстотин двадесет и пета година Сергей предложи на своята жена София Андреевна — Толстой и на мен да се разходим с файтон. Денят беше топъл, тих. Настроението ни беше много хубаво, а лекият тръс, с който пътувахме, ни позволяваше да се любуваме на града…

Когато стигнахме до Театралния площад, Сергей предложи да отидем да обядваме. И ето аз за пръв път в живота си влязох в ресторант. Портиери, килими, огледала, блестящи полилеи — всичко това ме порази и удиви. Аз се огледах в огромно огледало — и изтръпнах: стори ми се, че съм така мъничка, недодялана, облечена по селски, забрадена макар и с красива, но селска кърпа. Но с мен бяха Соня и Сергей. То се държаха просто и свободно. Като не се отделях от тях; аз тръгнах към масата. Когато седнахме, Сергей забеляза моето смущение, усмихваше се непрестанно и за да ме смути окончателно, каза: «Виж колко си красива, как всички те гледат».

А на следващия ден той написа и ми посвети стихотворенията: «Много са котките по земята» и «Хубавици не срещнах такива»“.

Влезе дъщеря й Светлана — имаше същите златисторуси коси — и поднесе зелен рязански чай. Върху подноса, където димяха пиалушките, зеленееше и малка металическа кутийка. На всяка от двете по-тесни страни извисяваха снага тънки брези, а под венеца от клончета и листа ни гледаше Сергей Есенин, нарисуван по известния портрет от дните, прекарани с Айседора Дънкан. Успях да прочета: „Чай русский. Рязанская чаеразвесочная фабрика… Госглавдиетчайпродукт. Чистий вес 50 г. Цена чая с чайницей 61 коп.“.

— Навярно Есенин е обичал този чай — казах аз, като отпих две-три глътки от аромата на рязанското небе, — неслучайно портрета му…

— Не, той няма нищо общо с тази тенекиена кутийка — прекъсна ме Александра, разбрала вече въпроса ми, — пък и не си спомням да е помирисвал този чай. Всичко това измислиха по-късно, в потока на общата мода по сувенирите… Пий чай и въздишай по златистите къдри на Сергей Есенин! Наскоро видях портрета му и върху една кутия с бисквити. Кой ти е мислил някога в Константиново за такова нещо!

Тя каза Константиново и спря, отпи от чая, започна да търси някакви снимки, показа ми брега на Ока, където брат й я е возел на лодка, видях селското училище, където се е учил Сергей, дома на Лидия Ивановна Кашина — Анна Снегина, — сега литературен музей, видях и музея на Есенин в неговия роден дом.

— Никой от рода ни — каза с едва доловима мъка сестрата — не живее вече там. Пък и този дом е построен през хиляда деветстотин и тридесета година. Старата къща, заедно с половината от селото изгоря при пожар. Един мужик „закурил махорка“, вятърът…

Стори ми се, че споменът за този мужик я накара да отвори кутията „Беломорканал“. Запали цигара, закашля се, рече:

— Извинете… но толкова неща съм преживяла вече, че само беломорканалът ме спасява. Преди две години мъжът ми почина от инфаркт, сега живея при дъщеря си Светлана.

— Понеже споменахме за смъртта…

— Да, разбирам, ще ме питате какво знам за „Англетер“, за брат ми… И затова бързам да ви кажа: той обичаше живота. И никога не е мислил за смъртта. Помня, че веднъж мама ни каза: „Човек винаги трябва да бъде готов да посрещне смъртта“.

Разказах й за местата, които посетих и за всичко видяно и чуто, свързано с името на Сергей Есенин; изразих желанието си да науча как от стиховете на Омар Хайям, Саади и Фирдоуси са се родили неговите прелестни „Персийски мотиви“. Казах й, че в Ташкент съм се срещнал с Татяна Есенина, негова дъщеря от Зинаида Райх, споменах, че дълго съм стоял под италианските кедри в Мардакян и съм слушал „рой гласове на врабчета“, разказах й за срещата си с дъщерята на Пьотър Чагин и всичко, което знаех за Шагане, за ленинградския хотел „Европа“, някогашния „Англетер“. Допълних, че сякаш някаква магия ме теглеше по пътищата, където той е бил, и по тези, които е измислил в стиховете си: вървях от малкото към голямото, за да стигна до планината от безсмъртните му поетически образи, извисили житейските срещи, случки и чувства.

Тя ме слушаше внимателно, пушеше мълчаливо и когато пое отново пиалушката и я допря до бледите си устни, каза:

— Две години го преследваше „черният човек“. Той беше като кошмарен сън за него… Но не мислете, че Есенин беше алкохолик, за какъвто дълго го смятаха. Всичко това са по-късни измислици. Нямаше запивания… и не пиеше, пък и тогава, трябва да ви кажа, нямаше водка… Но позволете да ви запитам: можете ли да си представите как един пиещ човек през последните две години от живота ще успее да напише толкова много велики стихове. Простете, но аз не от сестринско чувство говоря: Есенин беше велик и всичко родено от сърцето му е велико.

Понеже мълчах, тя продължи:

— Погледнете тези снимки… Ето фотографии от различни негови години. Нима сте виждали красив пияница? Кой портрет не говори, че това е трезв и изумително красив човек!… Всичко объркаха първите спомени след смъртта му, с които някой искаха да оправдаят самоубийството му. Сега се отказват от тях. Дори Луначарски при церемонията в Политехническия институт преди погребението му каза, че Есенин убил алкохолика, за да запази поета… Трудни години бяха тогава, а брат ми страдаше от „черна меланхолия“. Има такова древно заболяване… А никой не знаеше как е работил, над какво!

Попитах дали го помни наведен над масата, споменах, че съм бил много изненадан, когато разбрах, че Толстой е написал „Война и мир“ в един полутъмен сутерен, а не в махагонов кабинет и върху бюро от ливански кедър. А кой може да каже къде и как Христо Ботев е написал двадесетината си гениални стихотворения!

— Сергей Есенин работеше сутрин — каза Александра Есенина, — но само в онези часове, когато „не можеше да не работи“. Работеше всякога, при всички обстоятелства, в радост и мъка, с обида и печал.

Записвах и мълчах, гледах снимки, уточнявах дати, прелиствах писма.

— Ето това писмо — улови погледа ми Александра Есенина — е до Галина Бениславска. Сергей го е написал на двадесети декември хиляда деветстотин двадесет и четвърта година, в Батуми.

Зачетох:

„Галя, гълъбице! Благодаря за писмото, много ме зарадва. Малко ме огорчихте със съобщението за Вронски. Аз вярвах, а всичко се оказа мираж. Може би всичко в света е мираж и ние само се привиждаме един на друг.

За бога, поне Вие не бъдете мираж. Това е моята последна и най-дълбока надежда. Скъпа, правете всичко така, както намерите за добре. Аз съм потънал в себе си и не знам, какво съм написал вчера и какво ще напиша утре.

Само едно ме радва сега. Чувствувам някакво просветление, не ми е нужна тази глупава и шумна слава, не ми трябва лек успех. Аз разбрах какво е поезия…“

Влезе Светлана. Постави пред нас някакви бисквити. Добре, че върху кутията не забелязах образа на поета. Продължих да чета:

„Сега, разбира се, пътят ми е много криволичещ. Но това е пробив. Спомнете си, Галя, та нали почти две години, докато бях в чужбина, нищо не написах. Харесва ли Ви «Писмо до една жена». Имам още подобри неща. Тук ми е скучно. Без Вас, без Шура и Катя, без приятели. Вали тропически дъжд, чука по стъклата. Аз съм сам. И пиша ли, пиша. Вечер ходим с Лев на театър или в ресторант… Животът е тих, килиен. Зад стената някой тъжно насилва рояла, а Мишка ми досажда с целувки. Това е кучето на Лев“.

Спрях за малко, опитах бисквитите и се наведох отново над писмото, след като вече бях чул от Александра Есенина: „Четете. Четете“.

Не четях, а сякаш чувах гласа на поета, мек и дрезгав, какъвто са го записали първите грамофонни плочи:

„През деня, когато е слънчево, ставам весел. Отивам да гледам как плуват медузите. Изпращам заминаващите за Константинопол параходи и си мисля за Босфора. Нямам никакво увлечение. Сам. Сам. Макар че много жени ме преследват. Нищо чудно? Нали съм поет. При това известен. Всичко това е смешно и глупаво“.

Спомних си за Шагане. Според мемоарите й, той се е запознал с нея в Батуми три-четири дни преди деня на писмото.

„Мила Галя — четях по-нататък. — «Персийски мотиви» е цяла книга от двадесет стихотворения. Изпращам Ви още две. Дайте и четирите в списание «Звезда Востока». Искайте по две рубли на стих. Ако не Ви дадат, вземете по една рубла. Дявол да ги вземе. Ще забогатея, нека тогава ми се кланят. Печатете всичко, където желаете. Аз не споделям ничия литературна политика. Имам си своя собствена — аз съм сам“.

Сергей Есенин се заканваше от писмото, че когато се върне през пролетта, вече никого няма да допусне близко до себе си. „Боже мой, какъв глупак съм бил. Едва сега се опомних. Всичко това е било прощаване с младостта.“ Щом искат да бъде писател, ще бъде. Но тогава едва ли ще идват при него, за да се сближат, за да споделят мисли и чувства. Той ще маха с бастунчето и ще говори, кокорейки очи „Какво хубаво време!“. Непременно ще се научи на това пред огледалото.

Александра забеляза, че вече съм към края на писмото и мълчаливо почака да го завърша.

„… Ако видите все пак някои от нашите, поклонете им се. Предайте на Анна Абрамовна моя най-сърдечен поздрав. Целунете я от мен по бузата. И така, Галя, правете всичко, както знаете… Прегърнете Катя, Шура и Рита. Привет на Яна и Соня.

Годината е 24-та, а датата не знам. Навярно е 20 декември“.

Чух гласа на Александра Есенина:

— Ето, това е моят брат. Пише от Батуми и за никого не споменава, освен за Лев Повицки, Николай Вержбицки и Костя Соколов… А миналата година Шагане беше в Константиново, биеше се в гърдите, четеше:

Ти сказала что Саади

целовал лишь только в грудь… —

и казваше, че това стихотворение е написано специално за нея, Само една неделя е била с него, а разказва, като че ли са живели век… Помолих я само да не се показва по телевизията. Моят брат е посветил много стихотворения на красиви жени, ако, разбира се, сме били някога такива… Мене — казах на Шагане Нерсесовна — наричаше „метличина синеока“, и към Вас, скъпа Шагане, се е обръщал нежно: хубаво е това Шага, в смисъл на Царствена… А сега не приличаме на нищо… Ако Есенин ни види днес, няма и ред да ни посвети.