Йордан Милев
От малката до голямата планина (18)

Ти си тази брезичка далечна

В полутъмната стая лицето на Александра Александровна Есенина изглеждаше жълто, с полусенки. Облакът от дим, който се издигаше от „беломорканала“ я закриваше за миг, но тя махваше с ръка, и аз отново виждах очите й, взрени като звезди в малкото неща, които й бяха останали от младостта — писмата и снимките на брат й Сергей Есенин. Вече ми бе казала, че като по-малка сестра се е ползувала с обичта на Сергей. Объркан от водовъртежа на един бурен живот, изнервен от денонощните бдения над белите листи, той се е отнасял към нея с нежността на рязанските брези, когато зашумяват напролет край Ока; виждал е в нея онова, което животът му е отнемал безвъзвратно. С присъствието си тя го е връщала към всичко онова родно и далечно, което той не е можел да прежали в мъглата на времето.

— Когато остаря — каза Александра Александровна, — Пьотър Чагин взе да измисля какви ли не неща за пребиваването на Сергей в Баку. Вярно е, че той е свързан дълбоко с последните две години от живота на Сергей, но също така е вярно, че той няма нищо общо със стихотворението за Шагане. Игрословицата от Чагане към Шагане, каквато той искаше да утвърди, е чиста измислица.

Намеси се Светлана. От време на време тя влизаше в стаята при нас, търсеше някакви вещи, понякога чувах да се обръща към Александра с „мамо“, къде е това или онова, а когато стана въпрос за Шагане, рече:

— Сега всеки може да разказва, каквото му хрумне… Четох как Шагане си спомня, че всеки ден Сергей Есенин й е носил букети цветя. Стоял е край училището в Батуми и я чакал, упоен от мириса на цветята… А Чагин казва, че всичко за него е написано… Не само „Персийски мотиви“.

Александра Александровна въздъхна:

— Добре, че Беатриче, Лаура и Анна Керн не са писали мемоари… Колко ли кандидати на науките щяха да станат доценти, ровейки се в лиричните редове. Бедният мой брат! От неговата мъка цяла армия литератори си изкарва хляба. А да не говорим за неговите преводачи.

Споменах, че някои негови стихотворения вече имат десетки варианти на български език. И вариантите ще продължават да се множат.

Александра попита:

— И добре ли звучат?

— Кои?

— Стиховете на Сергей…

Обясних така:

— Ако Есенин ги е писал за руска хармоника, в превод са подходящи за кавал.

Светлана забеляза, че и на руски кавалът се казва кавал.

— Не плохо — изрече тя. А след това добави, като че обясняваше нещо на себе си: — Защо Шагане не си остана в облака на загадката, ами с тези букети и разните ми там намеци за „прилично разстояние между двамата“, не както „при другите случаи“, само гъделичка любопитството на хората!

— За какви лирични букети или разстояния ми говорят — намеси се Александра Александровна. — Сега е лесно, всеки може да се нарисува като ангел. А я чуйте писмото на Сергей Есенин от 26 януари хиляда деветстотин двадесет и пета година, близо месец преди да напусне завинаги Батуми. То е адресирано до Николай Вержбицки в Тифлис, който, идвайки с Есенин в Батуми, се връща по-рано от него.

Александра започна да чете с тих и равен глас. Стори ми се познат — бях чул вече как Сергей Есенин изпълнява свои стихотворения. Тук липсваше само ритъма от стиховете му, но това, което разказваше, беше искрено, рязко, без сантименталности, какъвто е и самият му живот.

„Завързах нов роман — започна неговата сестра, — а жената с котката не съм срещал два месеца. Пратих я по дяволите. И въобще щом стане въпрос за женитба, аз се правя на ударен. Не съм кон, който могат да впрегнат между две стръки. По-добре така — отстрани. И свободата е по-голяма и хамутът не ти протрива врата, и камшикът по-рядко те достига“.

Настана тишина. Светлана излезе и повече не се върна при нас. Бързаше за работа. Чух гласа й от прага: „Мамо, да не забравиш: нагости нашия гост!“. Идеше ми да извикам: „Не, само за ядене не ми говорете сега…“ Замълчах, защото Александра Александровна държеше в ръцете си ново писмо.

— Това писмо — каза тя, като почака да го разгледам, — Сергей изпрати до сестра ми Екатерина… Като днес помня този юнски ден на хиляда деветстотин двадесет и пета година. Аз и Катя вече знаехме за писмото, което беше изпратил на Галина Бениславска. Тя ни го прочете и това, че му е скъпа приятелка, но че вече не я обича като жена, за моята юношеска глава беше още неразбираемо. Само смътно предусещах мъката на Галя, без да знам какво се бе случило. Та в онзи юнски ден Катя получи писмото.

Взех го от бледните й ръце. Беше копие от оригинала, такива копия имаше и на други писма и снимки. Всичко, което смяташе за скъпо, тя беше събрала в албуми и папки. Навярно оттам беше и снимката на двете сестри, която Александра ми беше вече надписала: „На… С искрено уважение. А. Есенина, 29 Х-75“.

Започнах да чета наум:

„Скъпа Екатерина!

Случи ми се нещо, което промени и повече от всичко ще промени моя живот. Ще се оженя за С. А. Толстой и ще замина с нея за Крим.

Преди заминаването трябва да водя преговори с теб. Трябва да си събера целия багаж и да ти оставя пари за лятото. Пристигай по-бързо. Събраните ги продадох. Продадох още две книги. Твоите обувки ги скъсах от яд. Когато дойдеш, ще ти купя нови. Поздрави Шура, татко, мама и дядо“.

Александра разбра, че съм завършил и добави:

— Много ни интересуваше тогава, че е „продал“, т.е. сключил, е договор за издаването на три книги. Това, че той си събираше багажа от Галина Бениславска и заминаваше със София Андреевна смути нашите крехки души. Сякаш нещо се счупи в тях. Какво се беше случило?… С тази тайна той легна във Ваганково.

Споменах за „Черния човек“, тази тема, която го е мъчила няколко години. Александра не ме остави да разсъждавам много за нещо, което едва ли по-добре знам от нея. Рече:

— Една от причините за появата на „Черния човек“ беше неудачният семеен живот на Сергей. Вярно, София Андреевна имаше „кое-что“, в смисъл че можеше да осигури на поета нормални условия за работа в онези трудни години… Малко го интересуваше, че е внучка на Лев Толстой. Но нито апартаментът, нито парите, „потекли от великия старец“, струваха нещо за Сергей Есенин. Един безценен стих струваше за него повече. Той беше поет, а не банков чиновник. И не си мърсеше ръцете с влогови книжки.

Потвърдих, че съм се убедил в това.

— Когато посещавах местата — продължих, — където е живял, най-много ме удивяваше умението му да бъде преди всичко поет, а след това турист.

— Той не умееше, той беше просто роден за това. Душата му приемаше само чистите цветове на живота, такива, каквито са в дъгата над Ока…

— Над Русия! — рекох, за да подчертая истинския блясък на неговата поетическа палитра.

Александра уточни:

— Над младостта.

След това се върна отново към нашия разговор:

— В своите мемоари някои пишат, че в дома на София Андреевна — Толстой Сергей Есенин „леко влязъл и леко излязъл“. Как така леко? Нали от този дом той замина за хотел „Англетер“ в Ленинград и вече не се върна.

„Англетер“ извика в паметта и на двама ни името на Айседора Дънкан. Сякаш между другото Александра Есенина сподели, че и „за нея се измислят какви ли не неща“. Тя е била четиридесет и три годишна, когато се запознават, а той „двайсетгодишен знаменит поет“. Оженват се на втори май хиляда деветстотин двадесет и втора година и „само след осем дни“ с първия съветски пътнически самолет отлитат за Берлин. Колкото тя знае руски език, толкова той — английски. По няколко думи. Но това не им пречи до август хиляда деветстотин двадесет и трета година да бъдат заедно по чужбина.

— Чели ли сте нейните мемоари?

— Да! — потвърдих. — Още преди години.

— И какво ви направи най-силно впечатление в тях?

— Това, че първото си увлечение знаменитата танцьорка е изпитала към един българин, в Париж…

Минутна усмивка премина по лицето на Александра. След това разговорът ни се върна към наивната вяра на Айседора, че с танци може да се промени светът: „В нощта на руската революция танцувах с дива, неистова радост“. Предлагат й да работи в Съединените американски щати, примамливи парични договори я викат в Холандия… През лятото на хиляда деветстотин двадесет и първа година тя приема поканата на Съветското правителство… да учи съветските деца.

Така стигнахме до края на нейните мемоари:

„На път за Русия аз чувствувах какво трябва да изпитва душата, която отива след смъртта (става дума за трагичната смърт на двете й деца — б.а.) в друг свят. Смятах, че завинаги се разделям с европейския начин на живот. Вярвах, че идеалната държава, каквато си я представяха Платон, Карл Маркс и Ленин, по чудо се е осъществила на земята. С целия жар на същество, отчаяно в опитите си да претвори в живота на Европа своите художествени виждания, аз се готвех да навлеза в идеалната държава на комунизма… Сбогом на стария свят! Здравей, нов свят!“

Чух гласа на Александра:

— Според замисъла на Айседора, втората част от мемоарите й е трябвало да бъде посветена на времето, прекарано в Съветския съюз, на любовта й към Есенин… Но две години след него и тя трагично си отиде от света, като отнесе в гроба тайната за тази голяма и странна любов.

Моето мълчание я накара да продължи:

— Има трагично съвпадение при едно от първите идвания на Айседора Дънкан в Русия, без да смятам, че то е трагично предзнаменование… В снежните януарски виелици на хиляда деветстотин и пета година влакът, с който пътувала тя, пристигнал на петербургската гара с цяло денонощие закъснение. Посрещнали я, файтонджията поел куфарите и подкарал конете към хотел „Англетер“ — този същият хотел, където след години ще изживее любовта със Сергей Есенин; същият, в който той ще напише с кръвта си предсмъртното стихотворение… Тогава, в деня на пристигането й, срещу файтона се задала страшна процесия: измъчени хора, с мрачни лица, носят ковчези… Какво е това? — попитала тя на английски. Без да дочака отговора на преводача, файтонджията пояснил, като се прекръстил: Това са ковчези с телата на разстреляните пред Зимния дворец работници и селяни… Тя плаче, объркана е. Нейната смутена душа взема решение, което тя по-късно записва в дневника си: „Там, пред онази безкрайна процесия, пред онази трагедия, аз се заклех да посветя себе си и своите сили в служба на народа“.

Навън притъмня. Александра Есенина запали лампиона край масата и купищата писма и снимки изгряха с нови цветове. Тя ми подаде някаква статия, написана на машина, чието заглавие само зърнах тогава: „Не трябва да мълча“. Рече:

— Сега е лесно… Сам Сергей каза някога: „Голямото се вижда отдалеч…“ Един го описа такъв, друг инакъв… или какъвто ни се иска да бъде. Носел букети, въздишал по чужбина, попаднал под сянката на „великия старец“. А това, което Ви дадох, са спомените на Анна Алексеевна — Старженецка, която добре го е познавала в Батуми. Изпрати ми ги наскоро. Давам ви ги. Ако имате време, прочетете ги някой ден… И нека всеки бъде край името му, както желае. Само аз искам да си остана същата — „тази брезичка далечна“, както зашумях в стиховете му през септември двадесет и пета година.

След кратко мълчание, добави:

— Времето ме приведе вече, но няма вятър, който да ме прекърши в тях.