Йордан Милев
От малката до голямата планина (6)

С любов и дружба

Нощем Баку беше такъв, какъвто можеше да бъде само един крайморски град — обърнат с покривите надолу върху дъното на залива. Най-дълбоко се забиваше Момината кула, която и през деня се извисяваше над другите сгради, за да се слее с небето. Около мен имаше много приятели, но аз търсех онези, които ги нямаше. Минех ли край редакцията на „Бакинский рабочий“, струваше ми се, че виждам Есенин, оживял от легендата. Той е болен, скоро ще постъпи на лечение, Чагин е забранил да му се дават пари в такова състояние… Бог знае накъде може да замине с тях… Или да влезе в някоя чайхана! А пари той има доста — много нови стихове са се появили по страниците на вестника. И другаде.

Есенин е седнал на тротоара пред редакцията, свалил е сламената си шапка и през сълзи — Черният човек се е появил отново — казва:

— Хей, хора, защо треперите над вашите дребни монети? Дайте на бедния руски талант… Парите могат да направят всичко, но не могат да създадат храбър войник, мъдър учител, надарен певец и изкусен майстор.

Към него незабелязано се доближава Пьотър Чагин.

— Какво правиш, приятелю — хваща го той за ръката и му помага да стане, — да вървим в редакцията. Още днес трябва да отидем в поликлиниката.

Сергей Александрович се съгласява. Той вярва на Чагин. Толкова грижи му е създавал — и пак му помага във всичко. Затова по-късно ще му посвети едни от най-хубавите си стихове.

Край оперния театър два случая ме върнаха години назад. И тук ми помогна Пьотър Иванович:

„Дойде един ден у дома и казва, че ако искаме да видим бившата му жена Айседора Дънкан, трябва да отидем в театъра. Тя узнала, че съм тук — каза той — и дошла на гастроли, мислейки, че аз ще отида при нея и ще се помирим. Но не, казва, това няма да стане.“ В театъра ние, разбира се, отидохме и видяхме Дънкан. Танцуваше необикновено. Като птица летеше по сцената, и, струваше ни се, че не четиридесетгодишна жена, а млада девойка, пърхаше из въздуха. Дънкан веднага видя седящия в ложата Есенин, и, покланяйки се, му изпрати въздушни целувки, като направи ниски реверанси. Но Есенин напусна театъра, без да се види с нея. За помирение и не мислеше.

Какво помирение! „Който е обичал, не обича, който е угаснал — не гори“. В минута на болка и творческа самота той си спомня за кучето на Качалов, вижда го край себе си, дори бълнува и в съня си говори с него. „Дай лапа, Джим…“ И го зарича, щом дойде тя, да лизне ръката й за всичко, „в което съм виновен и невинен аз“. Този случай ще накара народният артист Качалов да разказва след време:

„Пристига млада, миловидна девойка и пита: «Вие ли сте Качалов?» — «Качалов» — отговарям. «Сам ли пристигнахте?» — «Не, с театъра» — «А друг не сте ли довели?» Недоумявам. «Жена ми, казвам, е с мен, приятелите.» — «А Джим не е ли с вас?» — почти възкликва. «Не, казвам, Джим остана в Москва.» — Ай-ай, Есенин ще бъде съкрушен, от две седмици е тук в болницата, непрекъснато бълнува за Джими и казва на доктора: «Вие не знаете какво куче е то! Ако Качалов доведе Джим тук, аз веднага ще оздравея. Ще му стисна лапата — и ще оздравея, ще се къпя с него в морето». Девойката си отиде огорчена: «Е какво пък, ще подготвя някак Есенин да не разчита на Джим».“

И той добавя, че както се изяснило по-късно, това била „самата Шагане, персиянката…“.

Мили, сърдечни спомени. Колко много от тях научавах по пътища и от книги, записвах и вярвах, докато един ден, съпоставяйки всичко, разбрах как се раждат легендите за великите хора. Никаква Шагане не е идвала в Баку — тогава и след това, пък и кой е знаел тогава, че в Батуми, в арменското училище преподава Шагане Тертерян. През хиляда деветстотин двадесет и първа година тя се е омъжила за Степан Рубенович Тертерян, ражда й се син Рубен, а в средата на двадесет и четвърта година овдовява и остава да живее със сестра си Катя, за да се срещне през декември същата година със Сергей Есенин — случайно и завинаги. Тогава тя се е казвала Шагандухт, родителите й я наричат Шага, а тя от себе си е добавила едно „не“, за да прилича на други арменски имена Карине, Гайяне и подобни романтични героини от опери и балети. Това се узнава много по-късно, през петдесетте години, защото през хиляда деветстотин и тридесетата година тя се омъжва за втори път — за композитора Радгес Григориевич Талян. И чак през петдесетте години светът разбира за автографа, който Сергей Есенин й е оставил на пети януари хиляда деветстотин двадесет и пета година в Батуми, върху страниците на стихосбирката „Москва Кабацкая“: „Дорогая моя Шагане, Вы приятны и милы мне. С. Есенин“. И ще започне да разказва, как се е срещала с него, как са се разхождали из Батуми, как са се возили на шейна в оня чудесен аджарски сняг, който на десет години пада веднъж. Фотокопие от този автограф, както и други скъпи реликви от тези батумски срещи, получих и аз. Пазя ги като нещо скъпо, наред с една шишарка от италианския кедър в Мардакян. Той гледа и до днес към прозореца на Есенин, откъдето поетът е чувал „рой гласове на врабчета“.

Качалов много е обичал Есенин и се е вдъхновявал от него, когато е писал спомените си. Дори е посветил цели страници на това, как Есенин е „летял за Персия и се е върнал вече оттам“, макар че и той е съобразил на това „летял“ да сложи кавички — дотолкова Персия е вълнувала сърцето на поета. И той е летял понякога в сънищата си към нея, а след това навярно е разказвал, особено в онези минути, когато се е чувствувал зле. Или е бълнувал. Или е пишел чудните персийски стихове. Но той е бил творец, който е пял не само на една струна. В едно декемврийско писмо съобщава на Чагин: „Сега съм в Батуми. Работя и скоро ще ви изпратя поема, според мен най-доброто от всичко, което съм написал“. Става дума за „Анна Снегина“ — поема за Октомври и селото, където могъщият талант на поета загатва, че скоро ще се родят нови произведения за революцията и за човека, който му е направил най-голямо впечатление — Ленин!

София Андреевна — Толстой, неговата последна съпруга, тази, която дълги години ще носи пръстена, изтеглен от папагала на кавказката циганка, между два други свои пръстена, защото е бил много по-голям от тях, ще напише: „Есенин се отнасяше към Владимир Илич с дълбок интерес и вълнение. Често и подробно разпитваше за него всички, които го познаваха и в неговите думи имаше не само възхищение, но и голяма нежност. Смъртта на Ленин направи на поета огромно впечатление. Няколко часа остана той в Колонната зала пред ковчега на вожда“. Няколко часа, а след това цели месеци ще го извиква в мислите и чувствата си, за да го пресъздаде, както само той може — без викове и пози, с гениална простота, достойна само за Ленин.

Вървях по улиците на Баку, а покрай мен сякаш преминаваха дните на неговата последна година. Питах за поликлиниката, където е бил. Съмнявали се за възпаление на белите дробове… Не е имал такова. Чагин го държал близо до себе си. В края на февруари се завърнал за малко в Москва. Дълго го е чакала Галя. През зимата е дошла от Ленинград леля й Нина Поликарповна и с другите подаръци е донесла специално за Сергей един тумбест самовар. Сестра му, Александра Александровна, си спомня: „… Когато в края на февруари хиляда деветстотин двадесет и пета година Сергей се върна от Кавказ, пихме чай от самовара, тъй като нямахме друг чайник. Този самовар се вижда и на фотографията, където Сергей е сниман с мама и й чете. Снимката беше направена през март хиляда деветстотин двадесет и пета година. Мама тогава пристигна да ни навести и Сергей й прочете поемата «Анна Снегина». Тя, както винаги, слушаше Сергей със затаен дъх, не го прекъсваше, за нищо не питаше. Неграмотна, тя отлично разбираше и дълбоко чувствуваше стиховете на своя син и много от тях само от неговите четения запомни наизуст“. Тя ми писа, че много добре си спомня, как през същото време Сергей й е разказвал за учителката от Батуми и е показвал нейната снимка, където Шагане е с „черна ученическа престилка“.

Мислех си, как ли е слушала този разказ Галина Бениславска, какъв ли трепет се е надигал в изстрадалата й душа? Тя е познавала и обичала Сергей Есенин още преди той да се ожени за Зинаида Райх, преживяла е неговото „задгранично бягство“ с Айседора Дънкан, за да й изпрати, струва ми се, с голяма радост известната телеграма до Кавказ. Могла ли е да знае, че в средата на юни той ще срещне София Андреевна Толстой и воден от случайния венчален пръстен на циганския папагал, ще замине да живее през лятото в Мардакян, край Баку, в „ханската вила“ на Пьотър Чагин, а на осемнадесети септември ще сключи брак с нея, макар отлично да е разбирал, че този брак не му е нужен! Няколко месеца преди смъртта. Една година след това Галя завършва своя жизнен път на гроба му във Ваганково, оставяйки върху цигарена кутия краткото оправдание на сърцето си: „30 декември 1926 година. Самоубих се тук, макар да знам, че след това ще обвинят още повече Есенин… Но за него и за мен е все едно. В този гроб е най-скъпото за мен…“

Казвах си тогава: да не се надбягваме с времето. Човек, каквото и да прави, не може да го изпревари. Може само да го догонва. Или да се стреми към това. Наближавал е Първи май. Водили са го на нефтените кладенци, гледал е огньовете на Баку, срещал се е с Фрунзе, със Сергей Миронович. Пьотър Чагин го е поканил на първомайското тържество в Балахинския промишлен район, същия, който и аз видях. Тогава този район е бил по-малък и не се е издигал толкова дим над червените покриви. Това е било тържество, което, по разказа на очевидци, е преминало без манифестации и речи, а с наздравици и в приятелски разговори със Сергей Миронович Киров. Есенин прочел стихотворението „Първи май“. А след това „Капитанът на земята“. Откъси. И накрая — неговите нови персийски стихове.

Персийска мъка се лее от тях. Чувството е вплетено в мисълта. Киров разбрал, че са гениални. И се обърнал към Пьотър Иванович: „Виж, как е написал — сякаш е бил в Персия. В Персия няма да го пуснем, отчитайки опасностите, с които може да се сблъска, и страхувайки се за неговия живот. Но нали сме ти поръчали да му създадеш илюзия за Персия в Баку? Създай я! Каквото не достига — да се доосмисли“.

Още в този миг Есенин отново е „летял“ нататък, към мечтата на своя живот. Но само „летял“. Създадени са повечето от стиховете от персийския цикъл. През юни и юли ще бъде за малко в Константиново и за повече в Москва. От родното си село ще донесе „Всеки труд, сполуко, благославяй…“, „Кривнал кепе, крача сам през долината…“, а от Москва на двадесет и пети юли ще замине със София Андреевна Толстой за Баку, в Мардакян, на тридесет и два километра от града, в Апшеронския залив, където през първите десетина дни на август ще създаде последните четири стихотворения на „Персийски мотиви“: „На поета участта е тежка…“, „Бедно сърце, не тъгувай“…, „Милата с два лебеда-ръце…“ и „За какво така тъжи луната…“. Галина Бениславска смята за необмислено решението му да замине със София Андреевна — Толстой. Но Есенин вече не може да се владее. Макар че усеща: не постъпва правилно. Черен вихър го носи към края. Неговата поетическа Персия го зове. Напред, напред — никакво спиране. Пред нищо. Към Пьотър Иванович, в Мардакян. За да напише през август върху „Персийски мотиви“: „С дружба и любов на Пьотър Иванович Чагин“.

Когато през хиляда деветстотин шестдесет и седма година Пьотър Чагин почина, погребаха го до Есенин, във Ваганково, наблизо е и гробът на Галина Бениславска. Но преди смъртта си Чагин ни оставя следните редове: „Още на другия ден аз му създадох такава илюзия. Настаних го в една от най-хубавите бивши хански вили с огромна градина, фонтани и всичките му източни странности — същинска Персия! Живееше Сергей Александрович в тази вила, според неговите думи, «като някой хан», но дори в обстановката, създадена като илюзия за Персия, не му излизаше от главата и сърцето родното, рязанското“.

Той разказва още, че стихотворението „Шагане, ти моя Шагане“ е посветено на него, тъй като една сутрин Есенин донесъл стихотворение, което започвало така: „Чагане, ты моя Чагане!“. Но той го помолил: „Сергей Александрович, — как така! Ще ни се смеят хората…“ И тогава Есенин го заменил с Шагане. Чух и друга версия — Есенин е минал през азербайджанското село Чаган и за него е написал това известно в цял свят стихотворение. А Шагане Талян ми изпрати автографа, който й е оставил Есенин на четвърти януари!

Кое беше вярно!? Скоро щях да узная!