Йордан Милев
От малката до голямата планина (14)

Не зова, не плача, не жалея

Когато пристигнах в Ереван, той ме посрещна слънчев и есенен: още от самолета Малък и Голям Арарат сякаш ми кимаха с белоснежните си гугли. А долу Разданската долина беше осеяна със златожълти лозя. Виждал съм и други слънчеви градове, но Ереван ми изглеждаше малко по-различен: прави улици, каменни домове, мраморни колони пред по-забележителните сгради и един кръгъл площад „Ленин“ с пеещи фонтани, чийто водни струи пречупваха слънчевите лъчи в многоцветни дъги. Току-що беше завършил юбилеят на Аветик Исаакян, гостите си бяха заминали, речите затихнали, тържественият шум — заглъхнал. Избрах дните, които идеха, за делнични срещи, за обикновени думи и разговори, когато точно и сигурно човек може да достигне от малкото до голямото. Имах чувството, че съм тръгнал от Малък Кавказ и вече достигах Голям Кавказ; бях стъпил на Малък Арарат и сега ми предстоеше да изкача Голям Арарат. От малкото към голямото. От малката до голямата планина на поезията. Ако някой ме попиташе, вече можех да кажа, защо едни поети са гениални, а други бездарни.

Разхождах се из Ереван, пленен от неговите улици със звучни имена, които задължително завършваха на „ян“. Спандарян, Петросян, Саакян, Ованесян, Микоян… ян, ян — четях една след друга емайлираните табелки и малко се учудих защо от това „ян“ нямаше и помен в древния клинообразен надпис на един от старите хълмове край града, надпис, издълбан през седемстотин осемдесет и втора година преди новата ера „в чест на великия бог Халда, Аргишти, син на Менуа“, който построил „тази крепост“ и я нарекъл Ербени, „за страх на вражеските страни…“ После се върнах в града и отново заповтарях това „ян“, „ян“ до оня миг, когато професор Левон Мкртчян в Съюза на арменските писатели се обърна към мен с думите: „Йорданян, с приездом!“. Благодарих и се опитах да повторя името му, но петте съгласни една до друга заплетоха езика ми. Споделих, че това име е почти невъзможно да се изговори от чужденци, и не е ли по-добре поне на две места между съгласните да се постави гласен звук „а“ или „ъ“ и кажете ми, попитах, как все пак може да се изговори? Професор Мкртчян каза, че всеки може да го изговори много лесно, след като си представи, стрелбата на една обикновена картечница.

После ми подаде стиховете на Наапет Кучак, напечатани на руски и арменски език върху плътна жълтеникавокафява хартия, изпъстрена с източни рози, славеи на любовта, красавици с дутари и дайрета, с кани за разданско вино и кавказки шербети. Зачетох жадно кратките стихове, поведен от думите на професора: „Кучак е скъпил словото, като хляба!“. След това заговорихме за Омар Хайям и Фирдоуси, за Хафез и Саади, за Насими и Кучак… за всички, които са помогнали на Сергей Есенин да създаде „Персийски мотиви“. В края на нашия разговор професор Мкртчян попита защо ме привличат толкова много тези поети. Отпих от димящия чай, и както вече бях споделил веднъж, повторих, че и съвременната поезия е хубава, но как мога да му обясня всичко? Когато чета „Панчатантра“ или някои рубаи, в които поетът пие от чашата на лалето виното на любовта, имам чувството, че току-що съм срещнал мъдреца Вишнушарман или само преди минута съм изпил чаша вино с Омар Хайям. А от някои съвременни стихове у мен зрее усещането, че техните автори са живели преди векове.

Ясно, каза като на себе си Левон Мкртчян и продължи на арменски, което аз си преведох така: „Свои хора сме, ще се разберем“. Сетне заговори за неизвестната и трагична съдба на поета Кучак, за това, че почти всички големи поети имат трагична съдба. Идеше ми да кажа, „те затова са и големи“, но се въздържах от случайните думи, още повече че от сутринта есенинския стих „Шагане, моя ти Шагане!“ изпълваше душата ми и аз го повтарях като мелодия от любима песен. Добавих, че

Шагане, моя ти Шагане!

Затова ли, че аз съм от север,

ще ти пея за нашите степи,

за подлунното с ръж ширине.

Шагане, моя ти Шагане.

прилича много на един айрен от Наапет Кучак.

Професорът се пошегува като каза, че не знае дали е точно така, но е напълно възможно, още повече че в Ереван и сега живее Шагане. Споделих, че това е една от причините да посетя Ереван и му разказах за всички онези пътища, които изминах от Ташкент през Шираз и Мардакян, за да стигна до Арарат, мамен от звучното персийско име на Шагане. Левон Мкртчян ме поправи: името й не е персийско, а чисто арменско, и добави, че през петдесетте години именно той е разказал на света, че есенинската Шагане живее в Ереван и тя е тази, на която Сергей Есенин пише на четвърти януари хиляда деветстотин двадесет и пета година „Дорогая моя Шаганэ…“ Открил я той и написал в пресата за срещите си с нея, за автографите, които пазела от Сергей Есенин като скъпоценни камъни от рубинената планина на младостта, и че Шагане сега била тяхна съгражданка, обградена от любовта на дъщеря си Карине, учителка по музика и нейния син Рубен, научен работник. Тази новина преминала като светкавица през света и много от изследователите на Есенин, които търсели Шагане в Шираз и Техеран, се заели с друга работа — останало им да открият коя е Лала и коя Хелия.

Професор Левон Мкртчян разказваше всичко това, сякаш го изживяваше за първи път, и със същото радостно чувство, но и с известно огорчение сподели, че по-късно, когато и Владимир Белоусов се срещнал с Шагане и написал няколко книги за „Персийски мотиви“ и тяхната вдъхновителка, Шагане, в една от тях той добавил „под линия“; разговорите на Левон Мкртчян с Шагане Нерсесовна Талян „да се считат за недействителни“. Не му станало ясно как могат да се смятат за „недействителни“, щом са се състояли, но затова пък се усмихнал, махнал с ръка и в списание „Вопросы литературы“ написал реплика в смисъл че не е много важно кой пръв е казал „а“. По важното е, че Шагане е жива, и че е в Ереван: който иска да я види — да заповяда.

Точно затова съм дошъл, казах тихо, и вече държах в ръцете си втора чаша чай. Метаксе, извика той, и в стаята влезе чернооката сътрудничка от външния отдел на Съюза на писателите, която ме посрещна на летището, настани ме в хотел „Ани“ и ми пожела да сънувам цяла нощ Шаганета и аджарски магнолии. Нейният гръцки произход се беше съхранил в името й, което често ме караше да го произнасям като известната марка коняк. Метаксе, каза й Левон Мкртчян, вземете една кола и отведете нашия гост в дома на Шагане! Той е толкова близо, отвърна тя, това хубаво време за кола ли е! И допълни, че знае точно къде живее, но по пътя се оказа, че е имала предвид стария адрес, и че сега Шагане Нерсесовна живее на улица „Лалаян“, нещо, което ми беше вече известно.

Връщам се към този слънчев ноемврийски ден, за да го възстановя в паметта си с точността на фотограф, който по една случайност е заснел важни мигове от живота на известни хора или важни събития… Още предишния ден към полунощ, когато се прибрах в хотела и поисках ключа на стаята си от служителката на шестия етаж, тя попита с нескривано любопитство „какво ме носи в техния град?“. И последва традиционното, харесва ли ми той? Отговорих направо, че съм дошъл да се срещна с Шагане… Нямаше нужда от повече приказки. Дежурната въздъхна: „О, Шагане…“. Оказа се, че Шагане Нерсесовна е нейна „двоюродная сестра“. Веднага поисках телефона на Шагане, тъй като във всички писма досега той липсваше. Беше ми обещано да го получа след няколко дни…

Вървях по каменния тротоар, и когато стана ясно, че нашият път се движи „не в ту сторону“, спрях две възрастни жени, извиних се и, преди да запитам, знаех вече имената им: и двете се казваха Анахит. Изглеждаха около седемдесетгодишни, но запазени и с жизнерадостни пламъчета в тъмнооките си погледи. Само черните им дрехи говореха, че не само радости е имало в живота. Сините дрехи допълваха черните, и обувките им бяха черни, и чантите, и шапките, украсени с черни пера. Приличаха ми на актриси от пиеса, играна преди петдесет години.

— Къде мога да открия улица „Лалаян“?

— Кого търсите там? — попита Анахит, която стоеше отдясно.

— Шагане — казах тихо, уверен, че в Ереван това име е достатъчно да обясни всичко.

— О, Сергей Есенин… — въздъхна Анахит отляво.

Останах с впечатлението, че Шагане им е близка позната, или просто и двете бяха горди, че една тяхна сънародничка е успяла да плени сърцето на големия поет.

Разбрах, че Шагане е живяла някъде наблизо, но се е преместила в нова квартира и може би „хей онзи там старши лейтенант от милицията“ ще ни обясни всичко.

Метаксе отиде при него.

— Моля ви — каза тя на арменски, — къде е улица „Лалаян“?

— Около кино „Москва“!

Той каза още „до Пушкинская“, но последното ми прозвуча приблизително така: „наблизо до улица «Пушкинян»“…

Иззад близкия дом изхвръкна орляк деца — тъмнооки Шаганета, които играеха на гоненица и бяха още малки, за да мислят за своите Серьожи. Спрях ги и когато разбраха кого търся, почти в един глас отговориха: „Вот дом напротив!“. И ме поведоха към втория вход — разстояние, около петдесет метра, достатъчно, за да узная имената им: Розина, Силвия Анна, Анахит… Нямаше между тях Карине, Марине, Гаяне, но си помислих, че те принадлежат повече на миналото и на литературата, а „живият живот“ вървеше край мен.

Изкачвах стълбите развълнуван и мълчалив. Всичко свързано с живота на Шагане, ми беше известно, нейните писма от няколко години насам затваряха кръга на моите чувства. Когато търсех златна пепел от стъпките на Есенин, тя беше едно от имената, което даваше живот на безсмъртните му стихове, или населяваше света на аджарските магнолии и италианските кедри в Мардакян с шепота на изживените минути, застинали като бисери в простите думи на есенинския стих. Имах портретите й от различни години. Върху мълчаливия гланц на хартията тя се променяше, косата й добиваше друг цвят, посребрен и светъл; дрехите й потъмняваха; веждите й се прибираха като крила… Само погледът й оставаше същия — изпълнен с лека тъга и загадъчен, очакващ, питащ, търсещ нещо, което е било и никога вече няма да се върне… Натиснах бутона на звънеца, чу се звън пронизителен и рязък, сякаш корабна сирена се прощаваше с аджарския бряг.

Вратата се отвори. В нейната рамка като в картина се появи Шагане, с побеляла коса, по халат… Метаксе каза нещо по арменски, Шагане кимна с глава и каза на руски:

— С приездом! Я ждала вас.

Покани ни да седнем около кръгла дървена маса, с копринена покривка, върху която някаква птица искаше да отлети, но зеленикавите нишки на свилата я задържаха здраво. Помислих си, че точно така и Шагане се задържа в тази стая — последен пристан в живота.

Тя попита:

— Какво ще пиете; зелен чай или коняк „Арарат“?

Казах, че предпочитам чай. Стига ми, че наблюдавам Арарат като връх на една могъща планина. Вече няколко дни го „пия“ с поглед.

Шагане излезе и след малко се завърна от другата стая, държейки в ръцете си кафява кожена папка, разтвори я бавно и започна да показва писма и снимки, книги и значки.

— Това е всичко, което ми е останало от миналото! — каза тя.

Взех книгата на Е. Наумов — „Сергей Есенин — личност, творчество, епоха. Лениздат, 1969 г.“. Прелистих няколко страници и погледът ми се спря върху една снимка на Шагане: на нея тя е двадесетгодишна, роклята й е изпъстрена с цветя… Продължих да разглеждам и другите снимки, но Шагане разгърна пожълтял вестник, а после рече:

— А това е книгата „Москва Кабацкая“… — ето надписът на Сергей Есенин.

Наведохме глави. Върху титулния лист прочетохме известния вече надпис „Дорогая моя Шаганэ. Вы приятны и милы мне. С. Есенин 4/I 25 Батуми“. Към „Любовы хулигана“ прочетох още едно име — Августа Маклашевска, но не беше време да питам за него.

Погледнах към Шагане. Очилата й с тъмнокафяви стъкла скриваха нейния поглед. Тя седеше, наметната с черен халат от сукно, под който се подаваха бродираните ивици на синя национална жилетка. Бях готов да я попитам, но Метаксе ме изпревари:

— Как живеете, скъпа, Шагане Нерсесовна?

— Как ли — изрече тя тихо и остави кожената папка на масата, — ей тъй:

Не зова, не плача, не жалея.

Всичко отминава в този свят…

Шагане ни потопи в мелодията на есенинския стих. Когато стигна до края и чух „На света сме всички ние тленни“. „От кленака меден лист шурти“, продължих на български:

Нека е това благословено,

що се ражда, за да прецъфти.