Йордан Милев
От малката до голямата планина (10)

За какво така тъжи луната?

Беше ден, а говорехме за луната. Исках да попитам „цветята мили“, може би розата щеше да ми разкаже за своята тъга, но Людмила Георгиевна не разрешаваше да спрем. „После, после…“ казваше тя и с нетърпение ни водеше към стаята на Сергей Есенин. Сякаш отиваше там за първи път. Узнах, че в тази вила е сниман филмът „Аршин мал алан“ и вече очаквах, че ще се намери някой да ми изпее и песента му. Може би нашата нова позната. „Не — отвърна тя, усмихвайки се. — Това може да направи нашият директор Рашид Мамедович. Човек, който притежава такъв голям и красив дендрариум, като този в Мардакян, не може, вървейки между дърветата и кактусите, да не пее!“

Оставихме песента настрана. С Алиага вървяхме мълчаливо. „Тук са се състояли срещи — продължаваше тя, — симпозиуми, идват хора от цял свят — гледат и разсъждават върху дървесното бъдеще на света… Но винаги ще се намери някой да попита: «А в коя стая е живял Сергей Есенин!». Есенин ли — казах веднъж, като исках да отложа малко моя отговор, нека първо ви запозная с кипарисите и италианския кедър… А той ме прекъсва: «Не ме интересуват тези храсти… По-красив кедър от Есенин не познавам». Отложих екскурзоводските си обяснения и ги въведох в стаята на Есенин!“

Тя беше пред нас, разтворила двукрилата си врата. Влезе Людмила Георгиевна, влезе бакинският поет. Не чувах стъпките му, тъй леко стъпваше той, сякаш се страхуваше да не събуди някой, да не разпилее синия въздух, идещ от каспийския бряг, носен от ръцете на вятъра; вятърът, тих денем, а нощем — луд. Така съм виждал да влиза само ученик при учителя си. Още повече че Алиага беше превел много негови стихове и сам бе написал поемата „Есенин в Баку“.

Щях да зърна стаята след миг.

Спрях за минутка на входа. Не бързах за никъде. Много пътища бях извървял и много пустини бях видял, за да стигна до последното лято на великия руски поет, край Баку, в Мардакян, където с горчивия сърп на сърцето си той е събрал най-зрелите плодове на своя тридесетгодишен живот. „Щом е писал стихове тук — чух да се говори отвътре, — значи е отивал към подобрение…“ Не разбрах точно за какво ставаше дума, но си спомних анекдота за разсеяния лекар, който, като влязъл в стаята на умрелия, попитал близките му: „А преди да почине, имаше ли пот на челото?“. „Да!“ — отговорили объркано те. „Значи е отивал на добре!“

Вярвал в своето утре и Есенин. Но от всичките му стихове, написани в Мардакян и Баку, извира оная гениална предопределеност, каквато има само у Ботев и други безсмъртни творци. Не го е очаквал старопланински връх. Не е знаел, че в края на декември ще замине за Ленинград, за да завърши живота си в стаята на „Англетер“, където за първи път живее с Айседора Дънкан. Но в това „Баку, прощавай! Няма да те видя…“, което той пише на заминаване от каспийския град, има поетическа истина, потвърдена с кръв.

Пьотър Иванович, неговият славен бакински приятел, е бил зает през деня в Баку. Много работа му е възлагал Киров. Трябвало е да редактира „Бакинский рабочий“ и чак привечер, както си спомня съпругата му Клара Ериховна, през прашните улици и нефтените сонди той тръгва за Мардакян. През ситния бриз на морето ще чака с нетърпение да се покаже зеленият килим на каспийския бряг, опасал дома, в който живее. Чагин е работил в Баку, а в стаята, в която вече бях влязъл, и Клара Ериховна и София Андреевна — Толстой са развличали Сергей Александрович с надеждата, че той ще забрави ненужните срещи и веселите компании. Той много обичал да седи край басейна или да лежи на килима, мечтаел, пишел стихове, а след това ги четял. „Често го канели в близката почивна станция и той на никого не отказвал, с охота отивал, четял, разговарял с хората. Във вилата имаше и площадки за тенис и крокет, където Сергей Александрович често прекарвал времето си. Ходехме и на плаж.“ А вечер в тази стая се събирали съседи. Имало пиано. София Андреевна свирела — пеели, танцували, — и, разбира се, Сергей Александрович отново четял стихове.

Споменът за разсеяния лекар не ме напускаше. Знаех стиховете, написани в тази стая, след малко щях да се срещна с тях, а това „пеели, танцували“ приемах като една негова забрава. Той изведнъж е смъквал покривката от масата, не близките гръмотевици и светкавици са го плашили, а приближаващият Черен човек — образът му от огледалото отсреща, който му припомнял извървяния път, с най-острите завои и стръмнини.

Край мен се мяркаха вестници, снимки, книги с пожълтели черни корици, изрезки от списания, писма и стихове в ръкопис… Грижливите ръце на Людмила Георгиевна бяха събирали всичко свързано с Есенин, както наесен се събират семената от дърветата. По едно време се показа и Рашид Мамедович. Макар и директор на дендрариум и талантлив специалист, по-късно той показа, че таи не по-малка любов и към този малък поетичен кът, или както го нарече „бъдещия музей на Есенин“.

Прозорецът, който гледаше към Каспийско море, ме поведе към плажа. Погледът ми се плъзна по жълтата алея, заобиколена от два реда кипариси. „А това отляво — каза Людмила Георгиевна — е италианският кедър, съхранил в паметта си живия Есенин, трийсетгодишен, този «хан» от поетичната Персия на руското слово!“

Пред очите ми се появи и вестникът с поемата на поета Алиага, или както той повтори на български: „Али господин“. С едри печатни букви бе написано: „Есенин в Баку“. Людмила Георгиевна се приближи и рече: „Алиага, простете, че по-рано не ви познавах, но щом дойдохте тук — веднага разбрах, че сте вие: през всичкото време очите ви бяха насочени към нея… Когато сте я писали, едва ли сте предполагали, че вършите това за нашия музей…“ Музей тя изрече удължено и сякаш в думите й долових нейната вяра, че тук ще бъде открит музей. Тя допълни шеговито: „Сергей Есенин е молил да не му се издигат паметници — ние ги носим в сърцата си, — но нали той никъде не е завещал да не се създават негови музеи. И какво: получаваме семена, обменяме разни храсти, и току изведнъж — между семената и бодилите — получим и някоя книга. Друг ни изпраща вестник. Трети — списание. Видят ли името Мардакян или Баку — веднага ни пращат всичко. Пишат. Наскоро получих писмо и от Шагане… Иска да дойде тук и лично да види точно в коя стая е живял поетът с внучката на Лев Николаевич“.

От снимката на стената ме гледаше Шагане Нерсесовна Талян. От времето, когато е познавала Есенин. Людмила Георгиевна завърши: „Ще й пиша… Жалко, че поетът няма да бъде тук!“.

Високият таван на стаята удължаваше сенките ни. Помислих си, че те скоро щяха да заприличат на кипариси. Колко хора тогава щяха да ни разглеждат из алеите на дендрариума. Стълбата пред вратата отвеждаше до малка площадка. Минах под сводестия полукръг на вратата, за да си представя как е греел той като ореол над златорусата глава на Есенин. Попитах и за басейна, описан с толкова подробности от мнозина, които са познавали поета. Тогава разбрах, че при преустрояването на двора в дендрариум той е бил засипан и сега върху пръстта над него растат „зелени стихове“. Минах и по алеята към брега на Каспийско море. И отново се върнах в стаята на Есенин, застанах до прозореца и се вслушах в гласа на врабците, които се караха из клоните на италианския кедър. От страниците на пожълтяла книга София Андреевна ми каза: „Прозорецът в стаята на Есенин гледаше към градината и често на разсъмване го събуждаха гласовете на птиците“. През това време той е обичал да пише. В едно такова ранно утро е записал със своя леко наклонен почерк:

Рой гласове на врабчета,

нощ, а сякаш е ясно,

тъй е навред прекрасно.

Нощ, а сякаш е ясно,

и на устата ми клета

рой гласове на врабчета.

Мислил е да включи това стихотворение в „Персийски мотиви“, но след това се е отказал, защото между шести и дванадесети август написва други две, не по-малко хубави и нежни… В тази стая, в Мардакян край Баку… а може би на масата пред мен, или на прозореца, а навярно и под италианския кедър отсреща… Не ги четях от разпръснатите вестници и книги пред мен. Те се раждаха отново в сърцето ми направо на български:

Милата с два лебеда-ръце —

гали моите къдрици златни.

За любов човешкото сърце

пее и повтаря многократно.

И по-нататък:

Как ще преживея на света —

ще умра ли в ласките на Шага,

или ще тъжа за смелостта,

дето с песента от мен избяга?

Погледнах отново към Шагане. И Есенин от стихотворението се връщаше към нея. Не към тази от Батуми, а към другата — Царствената, която е измислил като символ на всичко нежно и любимо, нелишен и от съмнението, че „той би пял по-нежно, по-чудесно, но без двата лебеда-ръце“.

Това съмнение ще го разкъсва нощем. То ще зашуми като олеандър. Поетът ще види, че неговата „техеранска“ луна е тъжна и самотна в небето на човешката душа. Кой да му отговори защо! София Андреевна? Не, отговорът й може още повече да го натъжи. Венчалният пръстен, изтеглен от папагала на циганката — за него и нея, го е накарал да сънува вече, че пламти в розов огън. Този огън му шепне: „С всеки ден по-мил ми е света“… Тогава да попита Клара Ериховна, съпругата на Чагин! Но защо ли трябва да я занимава? Стигат й грижите за нейната шестгодишна дъщеря Роза — Хелия Николаевна, чийто образ е изваян вече в последното стихотворение на „Персийски мотиви“. В тази минута поетът тръгва към брега на Каспийско море, минава под италианския кедър, върви сред уханието на олеандъра и шибоя. Поглежда към небето, но оттам не идва отговор. И мисли:

За какво така тъжи луната? —

се обърнах към цветята мили.

Чух тогава: „Вслушай се в листата,

трепнали по розите унили“.

 

Розата пред мен се развълнува,

със листенца тайно ми отвърна:

„Шагане със други се целува,

Шагане със други се прегърна“.

Какво му остава пред тази истина! Не на нея ли той е разказвал за родните степи? „Нека бъде прекрасен Шираз, но той няма рязанската свежест“. И я е молил да му пее за всичко, но не за подлунната ръжена шир. Където:

Шагане, моя ти Шагане!

Там на север аз имам момиче,

то на тебе страшно прилича,

може би пак ме мисли поне…

Шагане, моя ти Шагане.

Коя е тя — от „там на север…“ Какво да му каже розата? — „Русинът не ще се сети…“ Поетът ще наведе глава над листа и без да пита повече никого, с есенинска вяра, ще напише последния стих, готов да приеме света такъв, какъвто е бил и може би — ще остане…

Твърде много срещат се измени,

мъки и сълзи — ще има още.

 

Но да бъдат пак благословени

люляковите красиви нощи.

Не знам защо, но в този миг се спрях пред една телеграма на Айседора Дънкан, изпратена до парижките вестници: „Трагичната смърт на Есенин ми причини най-голяма мъка. Той беше млад, красив, гениален. Неудовлетворен от всички тези дарове, неговият решителен дух търсеше невъзможното. Той унищожи своето младо и прекрасно тяло, но неговият дух ще живее вечно в душата на руския народ и в душата на всички обичащи поезията“.

Древните индийци са казвали, че човек, който има велик ум, става жертва на една от трите беди: или рано умира, или живее в нищета, или не оставя потомство.

Останаха край каспийския бряг да чакам луната над Мардакян. Имаше за какво да я питам и аз.