Йордан Милев
От малката до голямата планина (12)

Хубава си, Персийо, аз зная!

Вълните на Каспийско море прииждали и се връщали. Духал соленият апшеронски вятър. В зелени пламъци горели кипарисите. А работниците от Балхинския квартал на Баку имали вече нов приятел — поета Сергей Есенин. Киров му помагал да се срещне с новия живот; за неговата измислена Персия в Мардакян се грижел Чагин и той живеел там „като персийски хан“, подръпващ последните струни на своя живот.

Донесли му ловен сокол.

— Какво ловува? — попитал той.

— Диви патици и гълъби — последвал отговор.

— А какво яде?

— Една патица на ден.

— Пуснете го на свобода тогава, нека си я лови сам!

Умеел само да пише стихове и не искал да се занимава с нищо друго. Приличал на оня поет от легендата по тези древни места, който щом заговорел със своя падишах, през цялото време смутено си скубел брадата. Това дразнело властелина и той веднъж му казал:

— Ако още един път дръпнеш брадата си, ще заповядам да те обесят.

След няколко дни поетът оказал на падишаха голяма услуга. Последният проявил благосклонност, повикал го и споделил:

— Помоли ме за каквото желаеш, всичко ще направя за теб!

— Аз те моля само за едно — отвърнал поетът, — позволи ми да си дърпам брадата, когато поискам.

И той — когато искал — пишел стихове, късове от време и безсмъртни по дух. Несполучил с личния си живот, той се стремял да не остане встрани от бурните промени в сърцето на великата Рус. Мислел, че е вече готов да започне най-голямата си творба. „Признаваше ми — спомня си Чагин, — че мечтае да напише нещо епично за Гражданската война и обезателно началото на този епос, който трябваше да надмине и «Песен за великия поход», и «Анна Снегина», и всичко написано от него, да бъде за Ленин…“

И много още други неща щях да науча, и нови мисли да прочета в стаята, където Сергей Есенин е живял със София Андреевна, но казват, че добрият гост се познавал по това — става и си тръгва, колкото и да го молят да остане. Людмила Георгиевна с усмивка ме задържаше, беше много мила, но когато видях, че пред входа на вилата я очакваха двайсетина любители на горския свят, пожелах да си тръгна. Тя ме поведе през алеята навън — през кипариси и борове. Нямаше ги тополите от времето на Есенин. Първата работа на научните работници, когато основали дендрариума през хиляда деветстотин двадесет и шест година, била да ги изсекат. Тополевият пух покривал напролет всичко и ако човек гледал отдалеч — имал чувството, че зимата няма да си отиде скоро от Мардакян. По времето на Есенин алеята била обградена и с кайсии. Но кайсията е дърво — крехко и мимолетно. Цъфти десетина години и изчезва от белия свят, а какво да кажем за онези, които нямат сила да се борят с ветровете на каспийския бряг. Борове, само борове устояли на неговия бяс. И думи, неразпиляни от вятъра на годините.

Нямаше я Шагане. Нямаше го и Есенин. Да беше тук щях да го спра край някой кипарис и сам той щеше да ми даде най-точния отговор на кого е посветил стихотворението за Шагане: минавал ли е през село Чаган, вярно ли е, че е искал да увековечи в стих името на своя бакински приятел Чагин, или Шагане е само обикновено име на персиянка от Шираз, каквато е и Лала? Само Хелия бях открил, тя бе скътала в гърдите си спомена за златокосия поет, с когото се е разхождала по тези места, по които и аз вървях заедно с бакинския поет Алиага, и Людмила Георгиевна, голям поет по сърце. Тя се бе отказала от своите стихове, за да приеме зелените стихове на природата — кипарисите и боровете, като единствена мъдрост на своя живот. „И без мен и с мен — каза тя, толкова много писачи има на този свят. Един по-малко или един повече — това няма никакво значение. Но ако те знаеха онова, което аз разбрах от Есенин, поне половината от тях щяха да захвърлят перото… Тези дни бях при Хелия Николаевна — Роза Чагина…“

„Как — учуди се Алиага, — мигар Хелия от «Персийски мотиви» на поета е Роза Чагина, дъщерята на Пьотър Иванович?“

„Да!“ — потвърдихме с Людмила Георгиевна.

„И живее в Баку?“

„Да. На улица «Малигин»… В центъра на Баку“.

„Наистина ли?“

Втори път кимнахме с глави.

„Брей, че и аз живея в този район, а да не съм знаел досега!“

Тогава обясних, че и аз живея близо до Боянската църква, но също не знам всички подробности за нея. Затова Сергей Есенин е казал в едно свое стихотворение: „Голямото се вижда отдалеч!“

Вървяхме по алеята към каспийския бряг: Искахме да загребем с шепи от синкавия мираж на неговата поетическа душа… Тази пътека е водела поета през сините води на неговото желание да посети Персия, да отиде в града на Саади и Хафез — Шираз и да се поклони пред гроба на мъдреца от Нишапур, който, изучавайки звездите, със звездно чувство тук-там е писал между редовете на научните книги по четири стиха, наречени рубаи. Кратки като човешки живот и вечни като света. В часове като този Есенин е седял край брега. Устните му са шептели:

Час вечерен, жълтее покоя,

тихо розите шепнат насам.

Пей ми песен, единствена моя,

таз, която е пял Хайям.

Тихо розите шепнат насам.

И след това отново е вярвал, че Василий Иванович Булдовкин, братът на Чагин, ще го посрещне на летището в Техеран. А от там — в Нишапур и Шираз.

Моят полет щеше да бъде обратен. На север. Имаше още няколко дни до него и затова още не бързах. Нищо в живота не се повтаря. А и аз не обичам да посещавам по няколко пъти местата, където вече съм бил. Други са чувствата тогава. Все едно че чета втори път книга или гледам филм, който познавам добре. На много места хората са построили по един кладенец или басейн, та всеки, който идва, да хвърля стотинки и дребни монети с надеждата, че някога ще се върне. Вървях и си мислех, че и аз съм правил това, „каквото правят другите“, но след това не съм се стремял да се върна, както не знам дали ще отида отново в Шираз — града на поетите, колкото и да е чудесен. И дълго щях да си мисля за тези неща, ако не беше гласът на Людмила Георгиевна, който ме върна край Каспийско море.

„Алиага — обърна се тя към поета, — може би ще трябва да ми простите. Задържах ви много. За втори път обикаляме парка…“

„Моля ви се, моля ви се!“ — два пъти повтори той.

„Не, струва ми се, че отнех премного от Вашето творческо време!“

„Не говорете така, Людмила Георгиевна, как може? Работата никога не свършва. Вълкът не ще избяга. И когато няма какво да се прави — също е работа! Толкова много неща научихме тук.“

„Но каква полза!“ — помислих си аз, защото си спомних за оня персийски сановник, който цял ден се мъчел да научи своя слуга:

— Щом гостът се нахрани, не вдигай веднага чинията, а го попитай не желае ли още.

По време на вечерята, когато сановникът си изял супата, слугата попитал:

— Не желаете ли още?

— Да, донеси още малко.

— Повече няма — отвърнал слугата.

Навлязохме в Баку, когато той вече пламтеше от светлини и „бакински огньове“. Облаци закриваха „техеранската“ луна на Есенин, и тя така изчезна от мен — загадъчна и нежна, както поетът тогава не беше успял да я задържи. Вятър. Камиони. Рейсове… Всичко се натрупа край един железопътен прелез и остана да чака в мрачината зеления пътнически влак — пълен с мъже от Мардакян, които се завръщаха живи и здрави. Не бяха успели да се удавят в кладенеца на неговото име. Зелен пътнически влак от зеления крайградски район. Високите бетонни колони ми подсказваха, че на това място ще има огромен мост, който „легнал по гръб“, ще помага на хората да се прибират, колкото се може по-скоро вкъщи. Нефтените помпи проскърцваха в мрака.

Алиага забеляза: „Те — нефт качай, качай, а ние — стихове“. Отвърнах, че по времето на Есенин помпите са били много по-малко и той е писал само когато не е могъл да не пише, и никак не е имал нужда от това: качай, качай! Добре е постъпила и Людмила Георгиевна, защото е предпочела да отглежда богоравни борове, а не да полива с поетически въздишки хилави цветове, достойни само за семейния албум… И щях да му кажа още, че е щастлив онзи, който взема пример, а не онзи, когото сочат за пример. Но защо ли си приказвах? Шумният поток на шосето ни повлече напред с такъв прахоляк, че в облака на неговия шум не долових дори собствените си думи. Тогава се върнах отново към стиховете на Есенин — огледало на неговия метежен дух. И си помислих, че ако поетът пише тихи стихове, не може да се казва Ураган.

Приближихме паметника на 26-те бакински комисари. Електрическите рефлектори го изсичаха в мрака, подхващаха го с дългите си ръце от светлина и го издигаха към звездите.

„Нали знаеш, попита ме Алиага, че тук Есенин е чел поемата си за тях.“

Отговорих, че знам.

„А ето по тази улица… той е минавал, отивайки към редакцията на «Бакинский рабочий», вестника на Пьотър Чагин!“

Казах, че вече бях вървял по нея.

„А в тази чайхана край брега…“

„Не, той не е бил в нея, защото са я построили преди пет години, но можем да изпием по един чай. Какъв искаш — азербайджански или индийски?“

„Разбира се, че индийски!“

„Два индийски чая — обърнах се към момчето чаечерпец, готово да ни поднесе червеникавия чай — вместо люти водки и вина. — Веднага личи, че си истински бакинец. Пиеш само индийски чай“.

„Откъде знаеш това?“

„От Низами… Този от средните векове, поета на Гянджа, и от нашия тукашен приятел… Преди няколко дни бяхме с него при Роза Чагина“.

„А защо не поканихте и мен!“

„Как? Нали едва днес научи, че сте съседи с нея… А колко пъти тя е чела коректурите на твоите стихове!“

… Прибрах се късно в хотела. Не знам защо, но бледата вечер над залива се сливаше с образа на есенинския лебед. Това чувство у мен се подсилваше и от един кораб, който беше останал да спи над вълните. Дълго си повтарях едно и също:

Аз насам пристигнах не от скука —

викаше невидима: ела.

И ръцете лебедови тука

ме обвиха като две крила.

Спах неспокойно. Животът на Есенин летеше като зелен влак през моя сън, пълен с пътници, които заминаваха за дендрариума на своя миг, и не се връщаха. Събудих се призори. Съгледах моя беден куфар, чието единствено богатство беше една шишарка от италиански кедър, и казах:

Време е за Рус да тръгна аз.

Персийо! Напускам ли те вече?

Този ли е сетния ми час?

От любов към своя край далечен

време е за Рус да тръгна аз.

Когато видях от самолета зелените факли на Мардакян, плътно налягали по брега на Каспийско море, край мене мина стюардесата. Тогава повторих: „Време е за Рус да тръгна аз…“ Тя поспря за малко, искаше да дочуе на какъв език приказвам, не й изглеждах тамошен. Продължих:

— Хубава си… — но тя бързо се скри зад завесата наблизо, навярно да ни приготви омлетите.

„Наистина!“ — обади се седящият отляво пътник. Като нахлупи грузинския си каскет, голям колкото връшник, той съучастнически ми намигна. Започнах отново:

Хубава си, Персийо, аз зная.

Като факли розите горят

и отново ми шептят за края,

в който тези свежести цъфтят.

Хубава си, Персийо, аз зная.

След това се зачетох в една книга на Марко Поло, в която той казва: Това, което разказах не е и половината от чудесата, които съм видял.