Йордан Милев
От малката до голямата планина (4)

Утринен полъх над Шемаха

Всеки народ има свои духовни върхове: нито вятърът може да ги отнесе, нито дъждът да ги изтрие. Те са се врязали в паметта на времето неръкотворни и зрими, но вечни. Поколенията ги откриват като нови и по сърце и ум оценяват тяхната големина. Ако са в книга — написаното води към билото на голяма височина; легенда ли са — превръщат се в предания, чиято красота от ден на ден расте; а има ли някъде град, дом или гроб, които да напомнят за тях — тогава се превръщат в Мека, място, достойно за преклонение пред културните върхове на човека, така добре обрисуван от Насими: „Аз — бог, и истината — аз“.

Автобусите спряха пред лозята. Засвириха кларинети, чу се звън на дутари, дайрета запяха в ритъм. В далечината се виждаше Шемаха, но всичко живо беше излязло тук, за да посрещне гостите от различни страни, дошли в това септемврийско утро, за да отпразнуват шестстотингодишнината от рождението на великия поет на Шемаха Имадеддин Насими. Девойки в пъстри азербайджански носии носеха на раменете си кошници с грозде, тъмно като зениците на техните очи. Всяка усмивка означаваше: Вземете си, вземете си, от същото грозде е вкусвал и Насими! Други момичета предлагаха рози: на всеки гост по букет — да се знае и помни, че нежният поетичен аромат в газелите и рубаите на поета иде от цветята, родени в този полупланински край.

Наляха ми чаша с шербет. Погледнах наоколо — и африканци и азиатци пиеха сладкия сок на живота, жълт като слънцето, и бързаха да се присъединят към стройните танцьорки, които като сърни пристъпваха по асфалта, къде сами, къде хванати за ръце и увличаха всичко край себе си в неудържимия ритъм на тюркската музика. Европейците наблюдаваха като философи; представителите на Азия само помръдваха рамене и ръце и това ми подсказа защо бог Шива го рисуват винаги многорък. А гостите от Африка нямаха време за размисли, а веднага се „хванаха на хорото“. Виждал съм изящен арабски танц, гледал съм много пъти и как се играе кючек, но този танц беше съвсем различен. Мислех си, че тюркският танц се е родил не в степите и пустините на Средна Азия, а в екваториална Африка. Един гвинеец спря да играе, едва когато нашият автобус потегли отново. Вдигнахме го от пода и го поставихме да седне до една танцьорка, която му наля чаша с шербет.

Спряхме на разклона пред Шемаха. Приветствия. Снимки. Полагане на основния камък на бъдещия паметник на поета. Музика и отново радостни танци под тъжния звук на дутара, чийто глас ме връщаше през вековете. Насими ме гледаше от портретите и значките, кръстосал крака приседнал като на хълм и вкопчил ръка в ръка; веждите му — извити в полудъга, признак, че е бил разпъван от нови мисли, съвсем различни от тези на египетския султан Муайяд; чалмата му — бяла и чиста като неговата душа — с кървавочервен брокат от двете страни, а халатът — тъмнокафяв. Художникът му е изрисувал брада на аскет — тънка и черна, а в далечината се виждат жълтеникавите сгради на медресета и къщи, както е изглеждал някога неговият роден град Шемаха. Птоломей го нарича Кмахия, ширваншаховете го правят своя столица. Той е столица и по време на Шемахинското ханство. А днес е малък и бял, оцелял от земетръси и ветрове, със свободно разхвърляни червени покриви между тополи и чинари, сгушен в полите на два хълмисти кавказки хребета. Ако не беше Насими, поетът от дванадесетия век Хагани щеше да го прослави. Хората можеха да го открият и по стиховете на Седазим Ширвани. Седях на пожълтелия склон, встрани от тържества и музики, и търсех с очи местното гробище. Някъде там трябваше да бъде паметникът на големия сатирик Сабир. Наблизо беше и крепостта Гюлистан, където приказната дъщеря на сасанидския шах Ануширван се е радвала на розите и младостта. Но само Имадеддин Насими прославя този край най-много и всяко утринно слънце червенее като неговата одрана кожа в град Халеб.

Халеб е далеч, под южното слънце на Сирия, шумен и пазарен, изпълнен с предания за Синдбад моряка. Димят нергелетата на старите сладкодумни араби — шейхове и молли на несъществуващи ханства и медресета. Ухае на печен шамфъстък, небетшекерът блести от слънцето върху сергиите, стафиди и сушени смокини изпълват въздуха със сладост. Има там една полуразрушена крепост — ехо от миналото величие на града, която като кервансарай е събирала пътници и търговци, учени и поети, тръгнали да търсят пътя към своята Мека. В ляво от крепостта стоят стари глинени домове, посивели от времето, изсушени от слънцето. И когато двете успоредни улици се съберат в една — всеки, който отиде там, ще види малък каменен дом, едноетажен и стар — скромният мавзолей на Имадеддин Насими, вечното жилище на поета, построено от негови приятели-хуруфити. В инкрустираните арабски йероглифи все някой турист ще прочете: „Сърцето ми събира двата свята, но няма място в тоя свят за мен!“.

И така — мислех си тогава, седнал на хълма пред Шемаха — този, който е имал в сърцето си и земния, и небесния свят, не е притежавал нито педя земя, където да намери покой. Смутна е била неговата епоха — четиринадесетия век. Ордите на Тамерлан са владеели земите на юг от Шемаха. От север настъпвал Тохтамиш хан. А в древния Нахичевани си е пиел кафето синът на Тамерлан Мираншах, който за нахичеванци не е бил никакъв шах, а обикновен разбойник, натрапен от всесилния си баща. Единствен град Шемаха, столица на Ширванското ханство, остава свободен — търговци и пътешественици тръгват към него, събират се знаменити поети, музиканти запяват за него, зашумяват атлази, блестят коприни, прочути брокати разнасят славата му по шахски дворци и ханства. Той става Парнас, събрал светлината на много поетически умове, които под „опознаване на бога“ разбирали „опознаване на света“.

Тази идея не идва лесно. Още през дванадесетия век Низами Гянджеви и шемахинецът Хагани пеят в своите безсмъртни газели, че човекът е най-прекрасното от всички създания. Съвършен и романтичен, само той може да твори чудеса, да разгадава тайни и в образа на битието да вижда себе си. А в поезията на двама други поети мислители, които с песните си озаряват азербайджанската земя — Джелаледдин Руми и Махмуд Шабустари — звучи: Човеко, познай себе си, осмисли своята същност. Ти и светът — това са частици от самия творец. Този творец те наричат „вуджуд-и-икюл“ — всеобщо същество. Пантеизмът е нещо ново за онова време и той веднага намира своите последователи, както всяка нова идея преминава като светкавица над света. А тогава ислямът властвува по-жестоко от ордите на Тамерлан. Безчинствата на Мираншах са нищо пред глупостта, човекът да се счита за роб на всемогъщия бог и да се смята, че всички негови постъпки зависят от волята му. Как може да се търпи неправдата в очакване на душевното спасение! И що за глупост е да се откажеш от всички земни блага, наивно вярвайки, че на оня свят ще имаш блаженства!

Насими се ражда в хиляда триста шестдесет и девета година. Баща му хуруфит-пантеиз го изпраща да учи в местното медресе. И докато много съученици на Насими играят през свободното си време на ашици и сляпо вярват в аллах, Имадеддин освен родния си език научава отлично арабски и персийски, и започва да пише стихове, различни от тези на моллата от медресето. „Не плачи, ако нямаш имущество! — казва Насими. — Ти си прекрасно създание… Ти си човек!“ „Поетът бичува ислямското духовенство, възпява човека като творец на света, буди неговия разум. Всичко е лъжа, лицемерие и неправда. А «поклонението и молитвите са коварство и хитрост». Човек познава света и себе си като частица от този свят. Бог — това е човекът, всичко е в човека…“ Мислите му са еретически, духовната нишка води към неговия учител Фазлуллах Наими, за чиято дъщеря Насими по-късно, в години на беди, ще се ожени. Ще започне да проповядва неговите хуруфитски възгледи, нещо повече, от уважение към Фазлуллах, поетът ще смени бащиното си име с ибн Сеид Мохамед и всички по-сетнешни стихотворения ще подписва с краткото име Насими.

Усетих върху рамото си нечия ръка. Обърнах се. Беше водачът на нашия автобус. „Почему ты, наш друг, отлучился? Пора идти! Шашлык уже дымит!“ Казах, нека да си дими шашликът, искам да погледам хълмовете на Шемаха. Кой знае дали ще дойда отново! „Какво има за гледане тук? Останали са само руини. Четири-пет земетръса са сривали града до основи. Само паметникът на Сабир и камъкът над гроба на Имадеддиновия брат са оцелели от това кавказко чудо. Да тръгваме…“ Отвърнах, че когато гледам руини, си представям онова, което е било много по-добре, отколкото ако пред мене стоят прясно боядисани реставрирани шарении. Нали пръстта е паметта на времето!

Останах още няколко часа „да се щурам“ по есенните хълмове на Шемаха. По едно време ме откриха операторите от бакинската телевизия и казаха, че им трябвал точно такъв „иностранец“, който върви по стъпките на Насими. Направиха няколко отчаяни опити да „обезсмъртят“ този миг. За мое щастие имаше някаква повреда в кабелите, не идваше ток и така, за радост и на зрителите, бях оставен отново насаме с мислите си, във времето, когато Тамерлан заповядва да арестуват Фазлуллах и неговите хуруфити и нарежда на своя син Мираншах да ги обеси в крепостта Алинджа, близо до Нахичевани, което историците ще отбележат като най-голямото държавно дело на шаха — син.

По-късно Насими заминава за Багдад, живее известно време там, обхожда и други градове на Ирак, разпространявайки учението на Фазлуллах. Неговият метежен дух го тегли към Турция. Заточен в Анадола той стига до заключението, че макар сърцето му да събира двата свята, няма място в този свят за него. Когато наказанието свършва, Насими тръгва към Халеб, своя последен град, който тогава се намира под властта на египетските мамелюци, начело със султан Муайяд. Както разказват тескеретата — средновековни антологии от онова време, неговият брат, който лежеше сега в гробището на Шемаха, го предупреждавал, че градът е пълен с мамелюци, които слухтят да доловят еретичните мисли на хуруфитите. Насими му отвърнал със стихове: как може да се мълчи тогава, когато морето се вълнува до самите глъбини и цялата вселена кипи!

Океан от мисли бушува в главата на поета. Край него се събират много ученици и последователи. И, разбира се, между тях се намират и мамелюци на Муайяд, който завиждал, че Насими пише по-хубави газели от него. И при това, казал султанът, защо всички целуват земята пред мен, а благоговеят пред Насими?

Както разказва една стара арабска книга, Имадеддин Насими бил арестуван през 1417 година „по времето на Йашбек“ (властелин на Халеб). Тогава в Меджиласа се появил шейх Шихабуддин ибн Халил и, като заел най-почетното място, изрекъл: „Насими е безбожник и трябва да бъде обесен!“ Шейхове, кадии и наместници повторили тези думи, но Йашбек не посмял веднага да извърши това дело, и казал, че ще доложи за всичко на султана, пък тогава „каквото аллах нареди“. Муайяд това и чакал. Той веднага заповядал да се одере кожата на Насими, седем дни да се изложи неговото тяло на градския площад за „всеобщ оглед“, след това да му се отрежат ръцете, нозете и така да се изпрати на брат му Насируддин и другите хуруфити, „които също са се отклонили от пътя“. Този, който е писал тескерето, навярно е имал чувствителна душа, защото е завършил с думите: „Опази боже, казват, че той е написал нежни стихове!“.

Когато бях в Сирия, ми разказаха друга легенда. Някакъв млад хуруфит вървял по улиците и високо повтарял някакви стихове от Насими. Мамелюшкото духовенство го дочуло, арестувало го, и младият поет, за да не издаде своя учител, казал, че той сам е написал тези стихове. Мамелюците решили: да се обеси!

В съда неочаквано се появил Насими и заявил, че той е авторът на тези стихове и само той е отговорен за тях. Мамелюците това и чакали. Обесването било много малка присъда за такъв голям поет. Да му се одере кожата, наредили те, и седем дни нека виси пред очите на онези, които се осмеляват да мислят, че най-велик от всички богове е човекът!

Така и направили. Изтичала кръвта на поета, а той, събирайки последен дъх, извикал в лицето на цялата средновековна мамелющина: „Аз — бог; и истината — аз!“. Йашбек пламнал от ярост и се развикал:

— Щом си бог, защо, когато изтича твоята кръв, ти жълтееш?

Насими отвърнал:

— Аз съм слънцето на любовта, изгряло над вечния хоризонт. А по залез това слънце винаги жълтее.

Отново усетих приятелска ръка върху рамото си. Разбрах, че е време да се връщам. Автобусите отдавна бяха заминали, навярно шашликът беше вече „предимял“, и сега трябваше да догонваме всички с черната „Волга“, провираща се между шемахинските лозя. В далечината проблесна куполът на пиркулинската астрономическа обсерватория, втората по големина в страната и в Европа. Телескопът й бил толкова чувствителен, че можело да се види пламъкът на обикновена свещ, запалена в Ленинград…

Не ми се слушаха звездни неща и, като посочих слънцето над десния шемахински хълм, попитах моя водач: „На какво ти прилича това залязващо чудо?“. Той отвърна: „На дайре!“. Казах, че на мен ми прилича на човешка кожа, опъната над хоризонта на вечността. Навярно моята руска реч не е била много правилна. Останах с впечатление, че той не разбра онова, което исках да му кажа. И дълго се чудеше защо отказвам да пия от чудните шемахински вина „Матраса“, „Кагор“, „Шемаха“. А те се лееха пред мен като кръвта на одрания поет.

Излязох пред входа на совхозния дом. Лъхна ме свеж ветрец, подобен на утринен бриз от Каспийско море. Може би той идеше от името на Насими, което на азербайджански означава: „Утринен полъх“.