Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

ЕПИЛОГ

АВСТРИЯ: 7 май 1945 г.

Джипът караше бързо по черния път към изгорелите останки на замъка и вдигаше облаци прах. Един американец в износено кожено яке с майорски златни листа на раменете и армейска офицерска шапка, килната към тила, седеше до шофьора. Нищо друго униформено нямаше върху него. Панталоните му бяха от кафяво рипсено кадифе, а ризата му от тъмносиня вълна. Черна превръзка покриваше дясното му око, под нея се подаваше тънък белег и минаваше през бузата му.

На задната седалка се беше облегнал един чернокос мъж с брада. Беше с тъмни работни панталони, черен пуловер и вълнен каскет. Пушката му лежеше небрежно върху коленете.

Покрай пътя имаше жалки останки от Третия райх. Изгорели немски танкове, служебни коли, един-два мотоциклета лежаха изоставени в канавките. Няколко уморени, но усмихнати войници, седнали покрай банкета, отдадоха вяло чест на майора с превръзка на окото, когато джипът премина.

Радиото беше включено на предаването за въоръжените сили. Водещият бърбореше възбудено от цял час и дори вече беше прегракнал.

— Точно така, чуйте всички, всичко свърши! Войната в Европа свърши. В два и четиридесет и една минути сутринта Германия безусловно се предаде. Запомнете този ден, момчета, това е Денят на Освобождението! Седми май, 1945 година, денят, в който спечелихме войната…

Майорът се наведе напред и изключи радиото.

— Ех, майор Кигън — каза шофьорът. — Войната свърши.

— Не е свършила, докато не свърши всичко — отговори Кигън.

Брадатият мъж на задната седалка не каза нищо. Гледаше право напред. Сержантът сви към древния немски замък, вкара джипа през една тясна арка и спря пред широка мраморна стълба. Кигън и спътникът му изскочиха от джипа и тръгнаха нагоре по стъпалата. Над вратата се вееше американското знаме.

На готическата постройка не й беше провървяло по време на сраженията южно от Мюнхен. Прозорците й бяха изпочупени и закрити със съдран брезент. Едното крило на замъка беше бомбардирано и сега лежеше в развалини. Покривът беше изгорял, а фасадата беше осаждена. Един ефрейтор от военната полиция погледна подозрително импровизираната униформа на Кигън и листата върху раменете му, преди най-накрая да се реши да отдаде чест.

— Ефрейтор, аз съм майор Кигън. Това е моят помощник. Мисля, че ме очаквате.

Щом чу името, ефрейторът се изпъна.

— О, да, сър. Насам, сър.

Той поведе двамата мъже към мрачната вътрешност на замъка. Таваните се извисяваха над високия мраморен коридор. Огромното стълбище свършваше рязко точно преди да достигне първия етаж. Една зееща дупка в стената зад него беше закована с дъски.

— Направо са го сринали — каза Кигън.

— Някакъв немски генерал използвал този замък за команден пункт — каза ефрейторът. — И една ескадрила от Р-51 наистина го направи на лай… извинете ме, сър.

— Можеш спокойно да казваш „лайно“ пред мен, ефрейтор — каза Кигън. — Отдавна съм пораснал.

— Да, сър.

— Какво стана с генерала?

— Чух, че едва го отлепили от стената. Намерихме стареца да се крие в избата. Беше голяма гледка.

Стигнаха почти до края на сградата. Ефрейторът кимна към една врата.

— Там вътре, сър.

— Благодаря. Поздравявам ви, ефрейтор.

— За какво, сър?

— За това, че спечелихме войната, момче — каза Кигън и влезе в стаята.

Беше бивша библиотека, въпреки че едната стена беше отнесена. Навсякъде бяха разхвърляни книги. Другите две стени бяха здрави, с рафтове до тавана, а четвъртата представляваше огромен прозорец, който някак си беше оцелял в бомбардировката. Една стълба на колела осигуряваше достъп до най-горните лавици.

В ъгъла имаше армейско походно легло, застлано със сивкавозелено армейско одеяло. Единственото друго нещо в стаята беше едно огромно, издялано ръчно дъбово бюро. И то беше невредимо като прозореца зад него.

Възрастният човек седеше прегърбен зад бюрото сред две купчини книги и четеше. Явно си водеше бележки в един военен бележник. Разрошената му коса беше рехава и чисто бяла, очите му бяха хлътнали. Имаше нужда от бръснене. Старческите му рамене бяха наметнати с голям плетен шал. Той погледна унило как Кигън и помощникът му пресичат стаята, разритвайки нападалите книги по пътя си, и пак наведе глава. Кигън спря пред бюрото. Брадатият мъж остана в сянка.

— Професор Вилхелм Фирхаус? Възрастният мъж вдигна поглед.

— Да?

— Вие сте арестуван, професоре.

— Но аз съм под арест вече цяла седмица, майоре.

— Не, ти беше задържан. И от днес вероятно щеше да бъдеш освободен, след като си цивилен гражданин и войната свърши. Но аз имам заповед за твоя арест. Точното обвинение е предумишлено убийство.

— Моля за извинение?

— Убийство, професоре. Ти си цивилен и си обвинен, че си убил цивилен гражданин.

— Кого?

— По-точно Джени Гулд.

— Джени… — Той поклати глава като се мъчеше да си спомни.

— Сестрата на Аврам Волфсон.

Фирхаус смаяно вдигна поглед. Очите му се присвиха.

— Черната лилия?

— Точно така. Ти изпрати сестра му в Дахау и там тя беше убита.

— И вие ме обвинявате в това? — каза немецът почти с насмешка.

— Точно така. Не само те обвиняваме, Фирхаус, но аз възнамерявам да те видя осъден и обесен.

— Аз не съм убил никого!

— Ти я изпрати в Дахау, за да умре.

— И кои са вашите свидетели?

— Единият е нейният брат. Може би е време да се срещнете. Ти дванадесет години се опитваше да го убиеш. Ав?

Брадатият мъж пристъпи от сянката в светлината, нахлуваща през прозореца.

— Професоре, това е Аврам Волфсон.

Фирхаус реагира със смесени чувства: изненада, омраза, любопитство. Страх.

— Джени Гулд беше негова сестра. Тя беше арестувана и накрая убита след твой опит да я накараш да го издаде.

Фирхаус отново съсредоточи вниманието си върху Кигън.

— Ти кой си? — каза той със страхопочитание. — Познавам ли те?

— Срещнахме се веднъж, Вили. В една сауна.

— В сауна? — Той разучаваше лицето на Кигън.

— Тогава нямах превръзка.

Но Фирхаус не разпозна Кигън. Кигън извади пакет цигари и му предложи една.

— Може би една цигара ще те успокои и ще размърда паметта ти.

Той извади златна запалка с вълча глава, показа я отблизо на Фирхаус, после отвори капачката й и я запали. Фирхаус погледна запалката, после пак погледна Кигън.

— Нося я за късмет, Вили. Носих я с мен през цялата тази мръсна война. Всеки път, когато имах трудни моменти, я търках с пръст за късмет.

Кигън и сега потърка едната й страна с палец и се ус михна. Фирхаус не каза нищо. Продължаваше да гледа запалката.

— Доста красива, нали? Според лейди Пенелоп ти си дал това на актьора. И тъкмо това го уличи. Ето откъде съм я взел, Вили. От Siebenundzwandzig през нощта, когато го издирих и го убих. И знаеш ли кой ме осведоми, Вили? Аврам Волфсон.

Вниманието на Фирхаус се пренасяше от Волфсон към Кигън, после към запалката. И обратно.

— Помисли върху това. Вие, германците, обичате иронията, така че помисли за иронията тук. Ти изпрати Джени Гулд в Дахау заради Черната лилия и Черната лилия беше причината за провала на Двадесет и седем — а сега и за вашия.

— Кой… си… ти? — дрезгаво каза Фирхаус.

— Аз съм човекът, чиято годеница ти уби. Аз съм човекът, когото ти пропъди от Германия. И човекът, който провали задачата на Siebenundzwandzig.

Разпознаването изведнъж промени изражението на нациста.

— Кигън — прошепна той сякаш на себе си. — Ирландеца.

— Много добре, Вили — каза Кигън и в гласа му прозвуча острота. — Издържа изпита. Аз преследвах Двадесет и седем почти цяла година. И още шест години чаках този ден. Съмняваш ли се, че ще те преследвам до гроб? Ако си мислиш, че като се скриеш зад цивилно сако и вратовръзка, ще си спасиш живота, ти си луд. Ти си също толкова виновен, колкото Химлер и Гьоринг и останалите мръсници. Ето защо е важно да те разобличим.

Обърканият професор потърка бузата си с опакото на ръката си и попита:

— Как ме откри?

— Чрез един твой стар приятел, Данцлер. От Дахау. Отидохме там, когато освободиха лагера. Аврам убеди Данцлер да издаде местонахождението ти.

Очите на Фирхаус се изцъклиха, когато Волфсон пристъпи по-близо. Той виждаше пред себе си човека, когото Хитлер бе мразил с патологична ярост. Волфсон го гледаше безизразно.

Раменете на Фирхаус увиснаха. Нещата си дойдоха на място. Беше имало толкова много убийства. Толкова много екзекуции. И сега всичко това му се връщаше.

— Значи така, Кигън? Възмездие?

— Не, това е заради мен, Фирхаус. Така че да мога да приключа с тези дванадесет години и да се върна вкъщи при жена ми, Ванеса, и при моята малка дъщеря Темпъл, и да се радвам на останалата част от живота си. И заради такива малки чудовища като теб. Има толкова големи риби, че никога нямаше да стигнат до теб. Ти щеше да бъдеш освободен. Но аз знам какво представляваш ти, Фирхаус. Знам как нашепваше в ухото на Хитлер своите мърсотии. Убийството на актьора беше самозащита. Но ти, ти си главният виновник.

— Значи ти дори знаеш кой е той, а?

— Разкрих го с помощта на някои приятели от военното разузнаване и някои стари вестници. Виждаш ли, започнах да познавам това момче, както познавам себе си. Един от неговите трикове беше да накара всички да повярват, че е мъртъв, когато искаше да изчезне. Така… първо прегледахме архивите, които хванахме в Берлин, и открихме кога е бил вербуван. След това беше лесно. Аз почнах да преглеждам вестниците и да чета некролози, като се надявах, че някъде може да изскочи нещо. И после изведнъж то ме гледаше с големи букви: „АКТЬОР УМИРА В ПЛАНИНАТА ПРИ АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА“. Човекът без лице. Най-големият актьор на Германия. Човекът, който говореше шест езика…

— Значи затова е всичко. — Фирхаус поклати глава. Не можеше да повярва. — Тя беше една жена измежду шест милиона. Един момент във времето.

Кигън се обърна към Волфсон.

— Ще ни извиниш за минута, нали, Ав? Високият боец от съпротивата напусна стаята.

— Това е официална заповед — каза Кигън, като постави един сгънат лист на бюрото. — Ти си цивилен гражданин, Фирхаус. Това не е заради геноцид или някое от тези големи, големи престъпления спрямо човечеството. Това официално те обвинява в едно-единствено убийство. И аз искам да те видя осъден и ще бъда на предния ред, когато опънат въжето на шията ти. Разбира се, не знам дали можеш да разбереш това. Надявам се да можеш. Вие убихте толкова много хора, че повече не можете да разберете ценността на един-единствен живот. Освен може би на своя собствен.

Фирхаус не отговори. Гледаше мръсните си нокти.

— От друга страна, искам да си отида вкъщи — каза Кигън и извади от джоба си един немски Р-38. Очите на Фирхаус се присвиха и бавно се изпълниха със страх.

— Не искам да вися тук и да ги чакам да стигнат до твоя процес — каза Кигън. — Вече достатъчно съм чакал.

— Не вярваш ли в това, че трябва да прощаваш на враговете си, ирландецо? — нервно каза Фирхаус.

— Вярвам в старата ирландска поговорка, Вили. Прости на враговете си — но първо си отмъсти.

Той извади пълнителя, увери че, че пистолетът е празен, сложи го на масата и пусна до него един патрон. После прибра пълнителя в джоба си.

— Auf wiedersehen, Вили — каза Кигън и излезе от стаята.

Фирхаус гледаше след него. После огледа стаята, войнишкото легло в ъгъла и накрая се взря в пистолета на бюрото.

Кигън и Волфсон тръгнаха по мраморния коридор.

— Мислиш ли, че ще издържи, ирландецо? — попита Волфсон.

— Обвинението в убийство ли?

— Да.

— Съмнявам се.

— Мислиш, че ще се измъкне на свобода?

— Не. Не мисля, че ще се измъкне на свобода, Ав.

— Тогава какво?

В този момент проехтя изстрел.

— Боже Господи! — извика ефрейторът и хукна към библиотеката.

Кигън и Волфсон излязоха от замъка и се качиха в джипа.

— Окей — каза Кигън. — Сега вече всичко свърши. — И се наведе и пусна радиото. — Настъпи тази кола обратно до Мюнхен — нареди той на шофьора. — Увеселението е за моя сметка.

Същият водещ все още бърбореше радостно:

— Връщаме се вкъщи, момчета! Връщаме се вкъщи! И ето една класическа песен от човек, който ние всички бихме желали да празнува с нас днес. Безсмъртният Глен Милър и една песен, която се е превърнала в химн за всички нас от тази страна на океана.

Кигън се облегна, а когато песента започна, запя заедно с певеца:

 

Не сядай под ябълката

с друг освен с мен,

с друг освен с мен,

не, не, не.

Не сядай под ябълката

с друг,

докато не се върна

вкъщи…

Край
Читателите на „27“ са прочели и: