Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

29.

На аерогара Темпелхоф Кигън бързо премина през митницата. Нямаше багаж, а и някои от митничарите го познаваха от честите му пътувания до и от Берлин. Радмън обаче нямаше такъв късмет — претърсиха двата му куфара много внимателно, а един агент от Гестапо стоеше наблизо и наблюдаваше всяко движение. После вкараха журналиста зад стъклената преграда за някакви досадни справки.

Беше пет часът следобед и Кигън нямаше търпение да отиде до апартамента на Джени. Крачеше нервно в голямата чакалня и наблюдаваше през стъклото как Радмън спори с митничарите. Агентът от Гестапо се беше облегнал на вратата с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на панталона и нахлупена ниско на челото филцова шапка. Агентите биеха на очи, но такава беше играта. Самото присъствие на секретната полиция беше заплаха. Беше ясно, че те знаят кой е Радмън и нарочно го дразнят.

Кигън се опита да се обади в апартамента на Джени от една телефонна кабина, но пак никой не отговаряше.

Къде беше тя?

Стомахът му се сви от притеснение. Той изпрати бележка на Радмън, че или ще му позвъни, или ще го види в хотела му преди да се върне в Париж.

Още щом таксито излезе от паркинга на аерогарата, Кигън разбра, че го следят. Един светлосин опел се отдели от тротоара на разстояние две коли зад таксито и подкара зад тях по магистралата към града. Когато стигнаха центъра, Кигън нареди на шофьора да направи няколко внезапни завоя и залъкатуши безцелно през града. Опе-лът бе хванат от един светофар и изостана с три пресечки.

— Завий насам — нареди Кигън и щом таксито зави, пъхна на шофьора цяла шепа марки, изскочи навън, скри се в един вход и загледа как опелът зави на ъгъла и ускори след таксито.

Качи се на още две таксита, после тръгна пеша и обикаляше улиците, влизаше в магазините, докато се убеди, че се е отървал от преследвачите си. Накрая стигна до триетажната сграда, където живееше Джени, и постоя още няколко минути на отсрещния тротоар, за да е съвсем сигурен, че се е отървал от опашката си.

Къщата беше стара, каменна, в готически стил и излъчваше чара на Стария свят. Водоливници с фантастични форми се спотайваха заплашително в ъглите на покрива, прозорците на стълбите бяха с цветни стъкла. Широкото стълбище се виеше през средата на сградата и високият му таван допринасяше за мрачния интериор. Докато Кигън се изкачи на третия етаж, отвсякъде щракаха ключалки, чуваше се скърцане на дъски и той усещаше как нечии очи го оглеждат в полумрака на всяка площадка. Стигна последния етаж, бързо се обърна и погледна надолу по стълбището. Чу две-три врати да се затварят, но не видя нищо.

Апартамент 32А беше първата врата в коридора на последната площадка. Той чу скърцане на площадката долу, пак се обърна и видя една жена да го гледа. Тя веднага затвори.

Страхът му се усили.

Първото нещо, което забеляза, беше, че крушката в коридора е изгоряла. Дългият коридор беше покрит с тъмни сенки, освен един тънък сноп цветна светлина, която проникваше през вихрушката прах от единствения прозорец с цветни стъкла в дъното.

Ключалката на апартамента на Джени беше разбита, летвите на касата бяха сцепени, а вратата отзяваше. Устата му пресъхна, внезапна тръпка прониза гърдите му.

Той блъсна вратата и я отвори.

— Джени?

Никакъв отговор.

Кигън предпазливо влезе в апартамента.

— Джени?

Пак нищо.

Той мина през късото входно антре и спря на вратата на дневната. Там цареше пълна неразбория. Тапицерията на канапетата и столовете беше разпрана, подът бе целият в морска трева и дреб. Всички шкафове бяха отворени, чекмеджетата бяха издърпани и изсипани насред стаята.

— Джени!

Той препусна през малкия апартамент, провери кухнята, малката трапезария и спалнята. Разрухата беше пълна. В спалнята дюшекът беше хвърлен наполовина върху леглото и разпран. Дрехите от гардероба бяха разхвърляни навсякъде.

Апартаментът беше празен.

— Джени — извика той, макар да знаеше, че отговор няма да последва.

Кой беше претърсил апартамента? И къде беше Джени? Ако се криеше, как щеше да се свърже с него? Тя дори не знаеше, че той е в Берлин.

Изведнъж светлината изгасна. Кигън за момент се стресна, после опипом се върна във всекидневната. Чу зад себе си звук. Бавно мина през стаята, клекна с гръб към бюрото и се приготви за бой. Подът проскърца. Да, в апартамента имаше още някой. Кигън понечи да стане, но в същия миг две силни ръце го сграбчиха за врата в задушаваща хватка. Той удари назад и нагоре с лакът в слабините на нападателя си. Чу се пъшкане, а Кигън се извъртя и удари непознатия с юмрук в лицето. Отнякъде изскочи втори мъж, обви ръце около кръста му и притисна ръцете му към тялото. Появи се и трети — отпред, но Кигън го ритна в корема с крака, замахна с глава назад и смаза носа на онзи, който го държеше. Мъжът изкрещя от болка. Кигън се освободи от хватката му, обърна се и със силен ъперкът го повали на пода.

Отново го атакуваха в гръб, поне двама, и тикнаха в лицето му някаква кърпа. Хлороформът опари очите и носа му. Той се опита да задържи дъха си, но го удариха в корема и си изпусна въздуха. Притиснаха кърпата по-силно към лицето му и всичко започна да му се върти. Ръцете му загубиха силата си, краката му отмаляха. Той усещаше, че все още се бори, но светът около него започна да се смалява, после всичко изчезна.

 

Събуждаше се бавно, сякаш излизаше от дълбока кома. Още усещаше миризмата на хлороформ върху кожата си. Беше завързан за някакъв твърд неудобен стол, очите му също бяха вързани. Повръщаше му се и той тежко преглътна и няколко пъти пое дълбоко въздух. Чувството на гадене бавно се разсея.

— Хер Кигън, ще ти развържа ръцете и ще махна превръзката от очите ти — каза един глас. — Помни, че зад мен има човек с пистолет. Ако се опиташ да станеш от стола, той ще те убие.

Освободиха ръцете му, свалиха и превръзката и Кигън болезнено примигна срещу един блестящ прожектор.

— Господи — изпъшка той, разтри безчувствените си китки и засенчи очите си с ръка. Видя силуета на един мъж, който стоеше пред него и пушеше цигара. По-назад имаше друг силует, по-малък и с насочен към него пистолет.

— Какво искате? — попита Кигън.

— Какво правеше в апартамента на фройлайн Гулд?

— Вие от полицията ли сте?

— Да, от полицията — каза мъжът след кратка пауза. — Ти си обвинен във влизане с взлом в чуждо жилище.

Той разгледа двата силуета по-внимателно. И двамата имаха бради и дълги рошави коси и бяха облечени в работни ризи и широки панталони.

— Е, очевидно е, че някой ме е преварил — отговори Кигън остро. — И докато сме все още на тази тема, къде е госпожица Гулд?

— Аз задавам въпросите.

— Може би трябва да се допиташ до нея преди да продължиш?

— Може би ти ще ни кажеш къде е тя?

Тръпка на боязън премина през Кигън. Беше ли това някакъв вид уловка? Ако те бяха от Гестапо, къде беше Джени и какво правеха те в нейния апартамент? И къде беше той и защо го подлагаха на строг разпит?

Нещо не беше наред.

— Ти пристигна на Темпелхоф тази вечер с частния си самолет, Кигън. И направо премина през митницата.

— Ей?

— Никаква митническа проверка?

— Нямах никакъв багаж. Освен това аз идвам и си тръгвам от Берлин много често. Всички на летището ме познават.

— Не се ли сещаш, че си проследен дотук?

— В никакъв случай. Някой започна да ме следи, но аз се отървах. — Той спря и се усмихна. — Разбира се. Това бяхте вие, момчета. Вие бяхте тези, от които се отървах. И след като ви се изплъзнах, вие все пак се появявате в това жилище, значи сте знаели къде живее тя. По дяволите, вие ме преследвате. Защо?

— Аз ще задавам въпросите, ти просто продължавай да говориш.

— Окей. Искаш ли да ти кажа какво не мисля? — каза Кигън.

— Какво не си мислиш, хер Кигън?

Кигън отново вдигна ръка, така че да спре силната светлина.

— Не мисля, че сте от Гестапо. Не изглеждате като Гестапо и не действате като Гестапо, и по дяволите, дори не се обличате като тях. Косите ви са прекалено дълги и имате бради. И ако бяхте от Гестапо, нямаше да ме питате за митницата. Освен това, ако бяхте от Гестапо, щях да бъде в някое подземие, най-вероятно с електроди, прикрепени към тестисите. Не го ли правят по този начин?

— Много си схватлив, Кигън. Но ние знаем това. Какво друго не си мислиш?

— Е, ако не сте Гестапо, тогава моето предположение е, че вероятно сте точно обратното. Какви сте, някакъв вид терористична организация? Партизани? И какво правя тук? И защо сте претърсвали апартамента на Джени Гулд?

— Ние не носим отговорност за това.

— Тогава кой? Гестапо?

— Ти си много умен, Кигън, но въпросът сега е на чия страна си?

— Спрямо какво?

— Спрямо Фирхаус. Доколко си близък с Фирхаус?

— Фирхаус? Нямам никаква връзка с Фирхаус. Виждал съм го на десетина приема и се натъкнах на него веднъж в сауната. И всъщност какво, по дяволите, ви засяга това? Кои сте вие?

— Фирхаус е главатарят на една организация, наречена „Die Sechs Fuchse“ — каза брадатият мъж. — Не знаеше ли това?

— Шестте лисици? — каза изненадано Кигън.

— Това е специална разузнавателна група, съвсем отделна от СС. Той е неин шеф и докладва само на Хитлер.

— Искате да ми кажете, че Фирхаус е някакъв вид супершпионин?

Едрият брадат мъж бавно кимна.

— Той е може би по-опасен от Химлер или дори Хайдрих. Всички знаят на какво са способни те, но хер докторът е една загадка. Ние знаем, че е съветник на Хитлер, следователно има влияние. Знаем и че душата му е черна като брадата ми.

— Откъде знаете това?

— Понеже работата ми е да го знам, Кигън.

— Е, всъщност каква, по дяволите, е вашата работа? И какво общо имам аз с това? Аз не съм германец.

— Но си влюбен в германка.

Какво ставаше? Къде беше Джени и кои бяха тия шегаджии, и какви бяха тези измислици за Фирхаус и супершпионите и за Гестапо? Той скочи внезапно и блъсна стола към мъжа с пистолета, но той отскочи и се прицели право в главата на Кигън.

— Това не е ваша работа — изръмжа Кигън и тръгна към него. Спря когато дулото почти опря в челото му. — И ми омръзна да размахваш това нещо в лицето ми. Или го махни, или го използвай!

— Не ставай глупав, американецо.

— Мисля, че вие ме заблуждавате. Не сте ме докарали тук да играем валс, а защото искате нещо. Защо просто не го кажете и не престанете да размахвате тоя пищов?

— Не се отнасяй пренебрежително към…

— Вижте, защо съм тук? — настоя Кигън и пристъпи още една крачка. Дулото на пистолета опря в челото му. — Ето, не можеш да пропуснеш. Сега или дръпни спусъка, или ми кажете какво искате. Казах ви, че не знам нищо за Фирхаус. И откъде знаете за моята връзка с Джени… и всъщност какво, по дяволите, ви интересува това?

Брадатият мъж го загледа няколко секунди, после посегна и наведе ръката на мъжа с пистолета.

— Казвам се Аврам Волфсон — каза той най-накрая. — Джени ми е половин сестра.

— Твоя сестра! — смая се Кигън. Погледна Волфсон няколко секунди, после каза: — Е, би трябвало да те смъмри, че си играеш с пистолети.

— На всичко ли се присмиваш?

— Защо не? Животът е шега. И колкото по-остаряваш, по-забавна става. Вижте, дойдох тук да взема годеницата си и да я върна в Париж. Идвам тук, апартаментът й е в безпорядък, нея я няма, получавам една кърпа хлороформ в лицето, събуждам се в някаква дупка с прожектори и пистолети и вие, момчета, ме разпитвате насила, а сега ми казваш, че си й брат. Какво става, по дяволите?

— Трябваше да се уверя, че не си свързан с Фирхаус.

— Защо? Заради Джени? Това да не е някаква странна семейна традиция, да се опитваш да сплашиш до смърт ухажорите й? Аз обичам сестра ти. Помолих я да се омъжи за мен. Искам да кажа, защо ще правя такова нещо?

— Не знам, но ти и аз сме единствените, които знаят къде живее. Някой се е добрал до жилището й и тя е изчезнала. Аз не съм казал на никого, така че оставаш ти.

Кигън почна да се ядосва, но успя да се овладее.

— Не съм казал на жива душа.

Големият въпрос сега беше защо някой търсеше Джени? Защо?

— Защо я търсят? — попита Кигън.

— Наистина ли не знаеш?

— Ако знаех, щях ли да те питам?

— Може би например за да ни убедиш, че не си замесен.

— Вие май страдате от параноя, а?

— Да, затова сме още живи.

Волфсон запали нова цигара, дръпна бавно и пак така бавно издуха пушека към тавана, Печелеше време.

— Хайде, Волфсон, защо ще ме преследва Гестапо?

— Търсят нея. Тя е връзката.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Гестапо я преследва. Тя е била предадена и ние мислим, че тъкмо твоят приятел Фирхаус я търси.

— Предадена? От кого? И защо?

— Предал я е някой нещастен Judenopferer.

— Някой какво?

— Judenopferer е евреин, когото лови други евреи. Думата буквално означава „човек, който принася в жертва евреи“. Те прекарват с часове в прелистване на съдебни архиви, като търсят и най-далечното еврейско родство, слушат слухове, дебнат семейства…

— Все още не си ми казал защо.

— За да се доберат до мен.

— Окей, ще продължа да играя — въздъхна Кигън. — Защо те търсят?

— Чувал ли си някога за една организация, наречена Черната лилия?

— Не… почакай малко. Чувал съм този израз веднъж. В американското посолство.

— В нощта, когато отказа да помогнеш на Райнхард? Кигън не отговори доста време. Опипа джобовете си за цигарите и кибрита, запали си цигара и бавно кимна.

— Точно така. В нощта, когато обърнах гръб на Райнхард. — Той си разтърка очите. — Виж, Волфсон, сега знам доста неща, които не знаех тогава. Но не знам какво е Черната лилия. И можем ли да минем без прожекторите? Почва да ме боли главата.

Волфсон се обърна и направи знак с ръка. Силната светлина угасна, вместо нея запалиха малка настолна лампа. На една маса, почти съвсем до тях, седеше трети мъж. Кигън се огледа. Вяха в една почти празна стая, в която имаше само легло и шкаф, маса и два стола, тапицирано кресло и настолна лампа. Черен плат закриваше прозорците. В ъгъла имаше малка масичка с котлон и кафеник.

Мъжът на масата беше гладко обръснат, късо подстриган и носеше очила с телени рамки. Носът му обаче не беше за гледане — син и подут. Вторият, с пистолета, имаше брада. Той беше широкоплещест, мускулест, с навити ръкави. Гледаше свирепо, сякаш щеше да избухне всеки момент. Гъста черна брада допълваше зловещото му излъчване. Лявото око на третия, най-високия, беше започнало да се подува. Изражението му беше по-скоро напрегнато, отколкото лудо, и брадата му беше повече академична, отколкото заплашителна. Той беше спокоен и напълно се владееше. Никой от тях нямаше повече от двадесет и пет или двадесет и шест години.

„Е — помисли си Кигън, като гледаше превръзките и нараняванията — във всеки случай съм им нанесъл по някой удар.“

— Един пистолет? — каза той. — Вие имате само един скапан пистолет?

— Постоянно бягаме, вече от месеци. Но сега е по-напрегнато. Знаеш ли какво значи на немски Freiheit? Всички значения?

Кигън помисли един момент и поклати глава.

— Това означава нещо като… свобода. И воля. И дързост. И вдъхновение. Ние не взривяваме сгради. Не убиваме хора. Ние разпространяваме памфлети и се опитваме да помагаме на хората, които си имат проблеми с правителството. Евреи, германци, цигани, няма значение. Ако се превърнат в прицел и узнаем за това, ние се опитваме да ги изведем от страната.

— В Америка, по време на робството, са го наричали Подземната железница.

— Да, помагали сте на негрите да избягат на север.

— Вярно — засмя се Кигън. — Но защо изведнъж сте станали толкова опасни?

— Защото информираме германския народ за това, което наистина става тук, така че никой да не може да каже, че не е знаел какво става. Те никога няма да могат да излъжат. Ще трябва да кажат: „Да, знаехме, но не ни интересуваше“. Затова е „Берлинската съвест“. Всъщност един човек умря преди няколко дни. Един евреин на име Херман Адлер. Той беше Judenopferer. И вуйчо на Йоа-хим Вебер. — Волфсон кимна към младия мъж на масата.

— Твоят вуйчо е предавал евреи на СС? Йоахим кимна и заби очи в масата. После каза:

— Предаде и мен, и Аврам. И Вернер Гебхарт, третия ни другар.

— Боже Господи!

— Адлер беше един от най-добрите им хора — каза Волфсон. — Той беше отговорен за ареста на десетки хора. Евреи, противници на режима, цигани. Опитахме се да го убедим, предложихме му да го измъкнем от страната. Но той се отнесе към предложението ни с презрение. Ядоса се, развика се и взе че получи сърдечен удар. И умря.

Съжалявахме го. Той беше уплашен. Правеше единственото нещо, на което беше способен, за да остане жив.

— Той предаде доста от нас — горчиво каза Йоахим, племенникът. — Така че не съжалявахме чак толкова.

— После ми дойде идеята, че може да използваме случая с него като урок за другите ловци на евреи — каза Волфсон. — И написахме една статия за това, което той и другите Judenopferer правят с народа си. Сега разбирам, че беше глупаво. Това просто раздразни Гестапо и те явно са решили да унищожат Черната лилия.

— А Джени?

— Също Адлер. Той е направил Kettenglied — връзката. Но тогава ние не го знаехме.

— Господи, защо не ми е казала? Може би щях… Гласът му заглъхна. Осъзна, че положението е ужасно.

— Тя ни криеше — каза Вебер. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Трябваше да се досетя. Тя беше толкова потайна за новия си апартамент. Не искаше никой да знае адреса й или телефонния й номер.

Вебер не каза нищо. Просто го гледаше.

— Премести се, защото получи по пощата един от нашите памфлети — каза Волфсон. — Разбра, че това е номер: ние никога не бихме й изпратили нищо по пощата.

— Не разбирам — каза Кигън.

— Провокация на Гестапо — обясни Волфсон. — Германците са задължени да докладват за всичко, което има подривен характер. Така че онези изпращат един от нашите памфлети на определена улица и ако хората не докладват, че са го получили, ги обвиняват в подривна дейност.

— И тя се премести? Волфсон кимна и поясни:

— И единственият начин Гестапо да открие адреса й е да следи тебе или мен — или да открие телефонния й номер, който не е на нейно име.

Кигън го гледаше мълчаливо и мислеше. Та той дори не бе дал телефонния й номер на Бърт или Вайл. Не можеше да е виновен той.

— Ти и аз бяхме единствените, които знаеха къде е тя, Кигън.

— Казах ти вече, не съм казал на никого.

— Телефонира ли й от хотела си? — попита Волфсон.

— Какво, по дяволите… — Той спря. Беше ли възможно да подслушват телефона му в Париж, да са открили номера й и да са я проследили? Господи, беше ли той отговорен за това?

— Позвъни ли й? — повтори въпроса си Волфсон.

— Опитах се. Никой не отговори.

— Нацистите са из цял Париж. А телефонистките по хотелите не са неподкупни. Всичко, което им е било необходимо, е телефонният й номер. И са научили адреса.

— Господи! — Кигън закрачи из стаята и запали нова цигара от предишната.

— Тя се е свързала с Лилията в Париж. Те са я прехвърлили със самолет до Лайпциг и после са я докарали с кола до Берлин — каза Волфсон. — Така че Фирхаус е загубил дирите й. Той е бил отчаян.

На Кигън всичко започна да му се изяснява.

— И е накарал Конрад да ми се обади, като е знаел, че аз ще й позвъня. Стария ми приятел Конрад. Трябваше да заподозра, че се готви нещо лошо, когато ми позвъни. Конрад се огъва по вятъра, винаги ми го е казвал. А фон Майстер е чакал в централата да налапам въдицата. — Той поклати глава. — Съжалявам, наистина съжалявам. Но какво общо има Джени с всичко това?

— Нищо, наистина. Сигурен съм, че Фирхаус мисли, че тя може да ме предаде, но тя не може. Тя дори не знае за това място. Тя доставяше „Берлинската съвест“, разпространяваше някои листовки, това е всичко. Но те мислят, че тя знае къде се намирам. Понеже търсят мен. Мен, Гебхарт и Йоахим. Ние сме водачите на Черната лилия.

— Как се замесихте в това?

— Вестникът беше започнат от нашите преподаватели в университета. Щернфелд, Райнхард и Ели Лохман. Чичо Ели е в Париж със сина си и точно той уреди Джени да се върне тук.

— И вие, момчета, поехте знамето, а?

— Да, предполагам, че може да се каже и така. Но сега Черната лилия е много важна. Толкова важна, че Хитлер е обявил награда за главите ни и Черната лилия е главната цел на СС.

В някаква съседна стая звънна телефон. Йоахим стана и отиде да се обади.

— И трима студенти с един пистолет разиграват цялото Гестапо? — попита Кигън невярващо.

— Вече не само трима студенти — каза Волфсон. — Има повече от двеста души като нас в мрежата. Имаме връзки в Швейцария, Франция, Англия, дори в Египет и Америка. Е, досега имахме късмет. Но някои от нашите хора… нямаха късмет. Знаеш какво става когато ни хванат, нали?

— Мога да си представя.

— Не мисля, че можеш — каза Волфсон. — Закарват ни в затвора Щаделхайм и ни измъчват. И после ни обезглавяват.

— Какво?!

— Да, Кигън. Решат ни главите. На нас, студентите. Вебер се върна и извика Волфсон на вратата. Казаха си нещо шепнешком после влязоха и застанаха пред Кигън. Волфсон изглеждаше сломен. Вените около челюстта му се бяха втвърдили в сини бразди.

— Гестапо е арестувало Джени — каза той прегракнало. — Вече пет часа е в Щаделхайм. Не съм сигурен, че още е жива.

Кигън пребледня като мъртвец.

— Все пак трябва да погледнеш нещата в очите, Кигън. Те ще бъдат безмилостни с нея — каза Вебер. — Ще приемат, че тя знае повече, отколкото казва.

— И ние просто си седим тук и оставяме това да се случи? — каза Кигън. — И не предприемаме нищо?

— Нищо не можем да направим в този момент — каза Волфсон.

— Трябва да я измъкнем! — викна Кигън. — Да дадем гаранция, да намерим адвокати! Ще се обадя в посолството, може би те могат да помогнат.

Но, по дяволите, какво можеше да направи посолството! И защо ще му помагат? Чак сега разбра как се е чувствал Уоли вечерта, когато се беше опитал да измъкне Райнхард. Имаше обаче голяма разлика. Гестапо вече бяха хванали Джени.

— Това няма да помогне — каза Волфсон.

— Не можем ли да я освободим под гаранция? — молеше се Кигън. — Ще я заведа в Ню Йорк, никъде няма да бъде на по-безопасно място.

Гебхарт изведнъж проговори за първи път тази вечер. Гласът му трепереше от едва сдържан гняв.

— По дяволите, човече — каза той, — набий си го в главата. Вече е прекалено късно!

— Няма такова нещо като гаранция — каза Вебер. — Няма да има процес.

Шокът започна да отминава и Кигън бавно започна да осъзнава колко отчаяно е положението й. „Всъщност те казват, че тя е обречена“ — помисли си той.

— Не! — Той поклати глава. — Недейте казва това. „Мила Джени — мислеше си той, — това ли получи за любовта си към мен?“ Защо се случи това? Беше ли някаква жестока шега? Луди мисли започнаха да препускат в ума му. „Господи, може никога да не я видя отново! Аз дори не мога да й кажа сбогом! Господи! Какво става тук?“

— Какво става тук?! — извика той и сви юмруци. Сълзи напираха в очите му и той се опитваше да се пребори с тях. — Това е невъзможно, невъзможно! Трябва да има някой, когото можем да подкупим, някой, когото да из-нудим, да заплашим…

Те го гледаха с тъга, но без съжаление.

— Сега знаеш какво е да си като нас, ден след ден — каза Гебхарт горчиво. — Всеки ден отнема по някого. Приятели, любими, деца. Понякога цели семейства просто изчезват направо от улицата.

— Чуй, Кигън, ние разбираме чувствата ти — тихо каза Волфсон. — Моята омраза и гняв ме изпиха. Аз исках да бъда зоолог, да работя с животни. Погледни ме. Крия се непрекъснато. Помагам на един от може би петдесет или сто, които са в списъка. Раздавам памфлети из града на хора, които дори не ги е грижа.

— Тогава защо го правиш?

— Не можем просто да жертваме живота си, без да правим нищо — каза Вебер.

— Искам да убия Фирхаус — изтърси Кигън. — Искам да убия това копеле бавно. Искам да се моли… не, да проси… да проси милост. Искам да го обеся с краката нагоре и да полея с мед нещастната му гърбица и да пусна един плъх да го изяде чак до жалкото му черно сърце.

Той удари с юмрук по стената и после изтощен седна на ръба на леглото.

— Съжалявам, Кигън — каза Волфсон. — Но ние също я обичаме. Тя ми е сестра, не само половин сестра, а сестра в сърцето ми, разбираш ли? Вернер я обичаше от дете, заедно пораснаха, на една и съща улица. Йоахим ходеше на училище с тях, чак до колежа. Споделяме страданието ти. Разбираме как се чувстваш. Но няма нищо… което да можем да направим.

Кигън наистина разбираше страшната безизходност на трагедията. Джени беше просто една от стотиците, хилядите изчезнали в тези лагери. И тези хора ставаха неподатливи на болката поради чудовищността и безсмислието на живота, който живееха.

— Аз не мога да приема всичко това — каза Кигън и буйно закрачи из стаята. — Не мога да съжалявам хилядите хора, мога да съжалявам само нея, това е цялата ми трагедия точно сега. Точно сега мразя целия свят. Мразя и вас за това, че ми казвате, че всичко е безнадеждно.

— Мисля, че е дошло време да се отървем от всички Judenopferer, да ги научим, че трябва да спрат да предават братятя и сестрите си — каза Вебер.

Волфсон изтръска пепелта от цигарата си и вдигна рамене.

— И да станем същите като тях?

— Защо не? — каза Кигън. — За първи път разбирам значението… истинското значение… на „око за око“.

— Слушайте ме — каза Волфсон. — Моля ви, това е важно. Това, което правим, е едно много деликатно, много крехко нещо. Много опасно нещо. Дори един човешки живот да се спаси е важно, много по-важно от убийството.

— Но не нейният, нали?

Гебхарт стоеше до него със замъглени очи и също със стиснати юмруци.

— Не можеш ли да го проумееш, ирландецо? Хване ли те гестапо, всичко е свършено. Няма значение кой е, дори собствената ти майка или баща, всичко е свършено. Ние не сме армия, ние сме студенти и преподаватели, деца и старци без опит. Не можем да се мерим със СС и гестапо. Ние трябва да помогнем на тези, които още не са хванати.

— Разбираме как се чувстваш — каза Волфсон. — Моля те, разбери, нашето разочарование е също така мъчително.

И изведнъж Кигън разбра, че всъщност му е мъчно и за себе си. Защото е сам. А тези трима мъже бяха като семейство, дългогодишни приятели, които мълчаливо се обичаха. Неговата болка не беше по-голяма от тяхната.

— Съжалявам — каза той. — Държах се ужасно егоистично.

— Всичко е наред — каза Волфсон. — Познати са ни тези чувства. — Той млъкна за малко, после каза: — Кигън, трябва да напуснеш Берлин и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не, няма да си тръгна без нея — отговори той.

— Не разбираш ли, човече, че ако влезеш в техния списък, теб също ще те измъчват? Ти знаеш прекалено много за нас.

Не знам нещо повече от това, което те вече знаят.

— Знаеш за нашата свръзка в Париж — рязко каза Вебер и пристъпи към него. — Как сме довели Джени тук, колко е голяма мрежата ни. Докато си в Германия, ти ще представляваш опасност за нас.

— Или… — каза Волфсон замислено.

— Или какво? — попита Кигън.

— Или можеш да отидеш при Фирхаус. Да се престориш, че не знаеш нищо. Кажи му, че Джени липсва, и го помоли за помощ.

— Да го помоля за помощ! Аз… искам да убия този мръсник.

— Точно това и очаква той, но ако се държиш спокойно, ще го убедиш, че не знаеш нищо — каза Волфсон. — Той може да даде някаква информация, която ние да използваме.

— Искате да шпионирам за вас?

— За нас, за Джени, за теб самия.

Кигън се замисли. Може би момчето беше право, може би щеше да преметне Фирхаус, като изиграе неговата игра. Положително си заслужаваше да опита.

— Добре — каза той. — Какво да направя?

— Върни се в хотела си…

— Нямам хотел, мислех да измъкна Джени оттук още тази вечер.

— Ти обикновено отсядаш в „Риц“, нали така? Иди там и се регистрирай. Позвъни на Фирхаус. Кажи му, че си се върнал да вземеш Джени и нея я няма. Апартаментът й е разбит. Това е всичко, което знаеш. Така ще се отървеш от него, ще го убедиш, че не знаеш нищо.

— Какво друго?

— Ако разберем, че по някаква причина те търсят, ще ти се обадим — каза Волфсон. — Съобщението ще оъде: „Тук е шивачът, костюмът ви е готов“. Ако получиш това съобщение, напусни веднага. Разбира се, гледай да не те проследят. Иди в градската зоологическа градина, Tiergarten. Има една телефонна кабина близо до въртележката. Чакай там и ние ще ти позвъним. За да знаеш, че сме ние, когато отговориш, ще те попитаме дали вече си си взел костюма. Твоят отговор ще бъде: „Не, не са зашили скъсания джоб“. Тогава ще ти дадем инструкции.

— Вижте, всичко това са само предположения и…

— Кигън, от дълго време се занимаваме с това. Повярвай ми, това не са предположения. Ако ти се обадим, изобщо не мисли, а тръгвай. Излез от хотела и иди в зоологическата градина.

В стаята се възцари тишина. Запалиха цигари. Волфсон си наля кафе. Гебхарт седна на един стол и бавно започна да си пука пръстите, един по един.

— Окей — каза Кигън най-накрая. — Ще опитам. Какво мислите, че ще й направят?

— Ще я измъчват. Дори ако знаят, че не знае нищо. Хитлер иска да си отмъсти за Черната лилия. Те знаят, че тя е Kettenglied!. Ще направят всичко, за да разберат какво знае. За щастие то не е много.

— И кое е най-многото, на което може да се надяваме?

— Че тя ще може да убеди Гестапо, че не знае нищо — отговори Волфсон. — И че ще я оставят да умре бързо.

— А ако оживее? — каза Кигън, без да промени гласа си.

— Ако остане жива? Дахау — каза Волфсон.

— Какво е Дахау?

— Едно малко градче на около тридесет километра от Мюнхен — каза Волфсон. — Построили са там лагер, огромен затвор с телени заграждения за политическите си врагове. Като руски концентрационен лагер.

— Колко дълго ще стои там? Колко време ще я държат?

— Те не действат по този начин.

— Няма да има присъда — тихо каза Гебхарт. — Тя ще остане там вечно. Дахау е адът.