Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

46.

За четиридесет и осем часа имаше две бури с шестчасово прекъсване помежду тях. Телефонните линии все още не работеха и току-що бяха започнали да почистват пътищата. Кигън и Драймън, свили се поради суровия вятър, бързаха по улицата към горската станция. Беше осем сутринта и слънцето току-що изгряваше над планините. Те бяха стояли затворени в хотелската си стая почти два дена. Джек Ланси, набит белокос горски пазач, беше вдигнал крака на бюрото си и пиеше какао.

— Как сте? — каза той. — Има кафе и какао на печката в другата стая. Не е като в Белия дом, но все е нещо.

— Как е глезенът на Дуейн? — попита Кигън.

— Малко по-добре днес, но по дяволите, счупването е много лошо. Ще го поболи доста време. Ти наистина си свършил хубава работа с тази шина, Драймън. Можеше да остане сакат за цял живот.

— Съжалявам, че го забърках в тази история — каза Кигън.

— Такава му е работата, мистър Кигън. Той се е сблъсквал и с по-лоши неща.

— Някакви новини от хижата на Крамър?

Ланси поклати глава.

— Това е истинска гадост. Не можем да се свържем по радиотелефона, а телефоните не работят. Не знам дали Соупи е тръгнал нагоре към заслона, или е останал в хижата. По дяволите, предполагам, че Трекслър също е в някое дере. Досега сигурно е станал на ледена шушулка.

— Де такъв късмет! — изръмжа Кигън. — Имате ли голяма карта на местността, Джек?

— В стаята с радиотелефона. Почти в истински размер. Отидоха при голямата карта — тя заемаше почти цялата стена, и Ланси посочи една точка с молива си.

— Ние сме тук, точно тук.

— Нека предположим, че е тръгнал със ски от хижата на Крамър, просто да предположим. Къде би отишъл, най-вероятно?

Ланси погледа картата няколко минути.

— Е, вероятно първо е отишъл в заслона на Копърхед. Оттам можеш да се спуснеш към всяко място, което искаш. По дяволите, има един куп малки селца, където може да е отишъл. Но той би отишъл на югоизток, за да избегне реката. Сигурно е някъде тук. Алмънт, Гънисън, Сапинеро.

— Какво е това? — попита Кигън като посочи начупената линия.

— Континенталният вододел.

— Определено би отишъл на юг, така ли?

— Би трябвало. Прекалено опасно е да тръгне на север.

— Сигурно е някъде тук долу — каза Кигън и коленичи да огледа картата.

— Говориш, без да мислиш — каза Ланси. — Това са трийсет мили. Трекслър не може да е карал ски трийсет мили в тази буря. Ако се е опитал, значи вече е труп.

— Какво би постигнал, ако се добере до някое малко градче? — каза Драймън. — Нищо. Никой не ходи никъде. Преспите са цял метър, пътищата са затворени.

— Едва късно снощи са изкарали снегорините и камионите за опесъчаване — каза Ланси.

— Аз ти казвам, че е някъде тук долу. Може би се укрива, но е тук долу.

— Откъде знаеш?

— Понеже си мисли, че никой няма да повярва, че може да го направи. И освен това всички си мислят, че е отишъл в Лидвил. Вероятно предполага, че е в безопасност.

— Е, по дяволите — въздъхна Ланси. — Имаме една кола с четворна предавка и с вериги. Хайде, ще вземем шерифа и ще видим дали можем да се изкачим до хижата на Крамър да хвърлим един поглед.

Шерифът беше огромен мъж, винаги готов да се усмихне, но с остри очи. Носеше карирана риза, груби панталони и грамаден овчи кожух, който го правеше да изглежда още по-огромен. Смачкана филцова шапка покриваше плешивата му глава. Той се качи на предната седалка до Ланси, извъртя се с известно усилие и подаде лапата си на Кигън и Драймън.

— Аз съм шерифът Сидни Дауд — каза той тихо. Кигън стисна огромната му ръка.

— Франсис Кигън от отдела за безопасност към Белия дом. Това е Джон Драймън, моят сътрудник.

— Отдела за безопасност към Белия дом, а? — каза Дауд. — Вие, момчета, вървите преди президента и проверявате нещата, така ли?

— Не — каза Кигън. — Ние сме от специалния отдел за разследване. — Той спря дотук с надеждата шерифът да спре да пита, но това беше самозалъгване.

— Какво е направил Джони Трекслър?

— Трябва да поговорим с него — каза Драймън. — Във връзка с едно текущо разследване.

— Позволих си да се обадя в Белия дом — каза Дауд. — Говорих с един човек на име Смит, който изглеждаше малко изненадан, че се намирате чак тук, но ми каза, че сте длъжностни лица и разследването е строго поверително. — Той млъкна за малко и добави: — Каквото и да означава това, по дяволите.

— Не искахме той да разбере за нас и да избяга — каза Кигън. — Но някой го е предупредил и точно това се случи.

— Не мисля, че има нещо подозрително в обаждането — каза Дауд. — Джеси, момчето на летището, чул да споменавате Джон и страшно се развълнувал. Той се обадил да разбере дали Трекслър по някаква причина ще ходи в Белия дом.

— Ясно — каза Кигън.

— Това е малък град, господа. Клюките не са нещо необичайно.

— Мислех си, може би да се отбием в хижата на Трекслър по пътя към планината, просто да я проверим — предложи Кигън.

— Мислите, че е отишъл горе в базовия лагер и е убил Соупи Крамър вместо да иде в Лидвил?

— Да така мислим — отговори Кигън.

— Дълбоко се съмнявам в това — каза Дауд и млъкна. Мълчаха, докато минаха през града и по шосето до пътя към базовия лагер. Снегорините бяха натрупали снега нависоко от двете страни на пътя. Веригите на колата дрънчаха ритмично. Ланси сви по планинския път, който водеше към хижите на Трекслър и Крамър, натисна два пъти амбреажа, включи на първа скорост и подкара нагоре с около десет мили в час. Колата пълзеше през снега, веригите пробиваха снега и кишата до твърдата земя. Ланси взе завоя към хижата на Трекслър и обърна колата така, че да е с предницата към пътя.

Слязоха и тръгнаха към хижата. Кигън хвана Драймън за ръката и го дръпна малко назад, в дълбокия сняг.

— Намери една отвертка — каза той. — И свали дръжката на казанчето. С ръкавици.

— Дръжката на казанчето? — попита Драймън.

— Отпечатъци от пръсти, Драй. Никой не носи ръкавици, когато ходи да пикае.

Драймън за момент помисли и кимна:

— Прав си.

Хижата беше чиста и подредена. Кигън провери всички шкафове. Нямаше куфар. Записа си номера на един чифт обувки. Сложи в джоба си един гребен с няколко косъма. Ските и щеките на Трекслър бяха подпрени зад вратата.

— Не изглежда да е имал намерение да тръгне някъде със ски — каза Дауд.

— Искал е хижата да изглежда, сякаш е отишъл в града за няколко дни — каза Кигън. — Сигурен съм, че е мислил да използва ските на Крамър. Нещо друго не ви ли прави впечатление? Никаква снимка в стаята. Никакви лични вещи.

Дауд вдигна рамене.

— Е, Джони може да е особняк, но това още не значи, че е убиец.

— Като си помисля, той наистина беше малко странен — каза Ланси от кухнята. — Никога не даваше да го снимат, казваше, че това носело нещастие.

Ланси погледна в хладилника. Сладолед. Няколко консерви пушена херинга. Свински наденици. Тесто за палачинки. Три бутилки кленов сироп. Две опаковки „Милки уей“.

— Тези са от новите сладкиши — каза Дауд. — Никога не съм ги опитвал.

— Никога не съм предполагал, че Трекслър толкова обича да си похапва сладки — каза Ланси.

— А какво ще кажеш за това? — попита Дауд. Беше отворил един шкаф. Вътре имаше каса френско шампанско.

— Сладкиши и френско шампанско — каза Дауд. — Странни навици. Но това все още не го прави масов убиец.

Драймън дойде от банята и смигна на Кигън.

— Добре, хайде да идем горе до хижата на Крамър — каза Кигън.

Отне им почти четиридесет и пет минути да стигнат върха. Дауд излезе от колата и запали цигара. Намираха се на широка равнина почти на билото на планината. Хижата беше до ръба на една скала и гледаше към долината. Зад нея имаше голяма ливада с езеро, обградено с дебели борове. Зад дърветата започваха дълбоки клисури. Снегът бе покрил много от клопките на планината, но дори така тя изглеждаше страховита и опасна. Шерифът кимна към клисурата и каза:

— Аз бях доста добър скиор като млад. Израснал съм тук. По дяволите, роден съм на петнадесет мили оттук. Но и в най-добрите си дни и при най-яркото слънце не бих помислил да се опитам да премина това. А ти мислиш, че твоят човек го е направил в бурята?

Той поклати глава и си запроправя път през дълбокия до колене сняг към хижата. Кигън погледна страховитите склонове. Беше ли наистина възможно да се премине оттук? Съмнения започнаха да се прокрадват в ума му.

Хижата беше празна. Радиотелефонът беше изключен, без щепселът да е изваден от захранването, което беше общоприет похват. Раницата и ските на Крамър ги нямаше. Хладилникът беше празен. Ланси поклати глава.

— Тук няма нищо необичайно, мистър Кигън. Крамър е изчистил хладилника и е изключил радиотелефона. Взел е няколко чаршафа, нали разбирате, може би е мислел, че ще му потрябват.

— Чаршафи?

— Големи карти, като онази в моята канцелария.

— Хм — сви устни Кигън.

Ланси отиде в стаята с радиотелефона, завъртя телескопа към един висок връх на запад и погледна в окуляра.

— Това е Сноумес, най-големият връх — каза той. — Четири хиляди и триста. Билото Копърхед е от едната му страна. Елате да погледнете.

Кигън погледна през телескопа към една заснежена хижа, закътана от едната страна на планината. Очевидно беше пуста.

Шерифът влезе в оградената със стъкла стая и каза:

— Няма никаква кола.

Драймън се въртеше отвън около хижата. На ъгъла намери прерязания кабел на телефонната линия. Разрита снега и намери и другия край. Върна се в хижата.

— Ки?

— Да?

— Телефонният кабел е прерязан. Отвън, където влиза в хижата.

Кигън поклати глава.

— Аха! Телефонният кабел е прерязан, радиотелефонът е изключен. Раницата на Крамър я няма. И картите му…

— Почакай, вятърът може да е прекъснал кабела — каза Дауд. — Естествено Крамър е взел раницата си и е изключил радиотелефона. Всеки ще вземе карти, ако тръгне в такава буря.

— Да речем, че си прав — каза Кигън. — Но я елате с мен за малко.

Поведе ги навън, през дълбокия сняг до езерото.

— Първо на първо, ние знаем, че той е дошъл тук — почна Кигън. — Не е свил надолу към шосето, нали видяхме следите му. Второ, той не се е върнал обратно. Ние бяхме там долу в бурята, принудени да стоим в падналата кола до тъмно. През това време никой не би могъл да мине покрай нас. И така, защо е дошъл тук? И най-големият въпрос — къде е колата му?

Дауд го гледаше, дъхът му излизаше на пара. Кигън възбудено тръгна по замръзналото езеро.

— Моето предположение е, че колата на Трекслър е тук, в езерото. А Соупи Крамър вероятно е в багажника й.

— Защо в езерото? — попита Дауд.

— Къде на друго място тук можеш да скриеш автомобил? — Кигън огледа широкото езеро. — Ако го пусне от някоя скала, лесно ще бъде забелязан. Но в това езеро? По дяволите, то ще си остане замръзнало с месеци. — Той млъкна за малко, после добави: — Освен това този тип има слабост към водата.

— И така, твоята теория е, че той е там някъде? — каза Дауд и кимна към назъбените заснежени планини.

— Да.

— Никой не може да кара ски в такава буря — поклати глава Ланси. — По дяволите, приятел, за тридесет и шест часа натрупа половин метър.

— И пет метра да бяха, той пак щеше да тръгне, приятелю. Този човек е посветил живота си на една цел, шерифе. Той не е нормален. Той е подъл, хитър, издръжлив, изобретателен, предвидлив и напълно без съвест. Неприятно ми е да го кажа, но е почти непобедим.

Шерифът повдигна вежди.

— Казах „почти“ — криво се усмихна Кигън.

— Изглежда, май изпитваш и завист, и уважение към него — каза Дауд.

— Не, не ме разбирайте погрешно. Той ми е ясен. Няма начин да го уважавам. Аз мразя този човек толкова, че дори не мога да ви обясня. И ще ти кажа още нещо, шерифе: ще го преследвам и през вратите на ада, ако потрябва. Никога не ще успее да се откачи от куката. Аз ще унищожа този човек.

— И ти не ми изглеждаш съвсем нормален, Кигън — каза шерифът.

— Така излиза — отговори Кигън с кисела усмивка.

— Да си чел някога „Моби Дик“? — попита Дауд и си запали цигара.

Кигън се усмихна.

— Кой мислиш, че съм аз, шерифе? Капитанът или китът?

Един от помощниците на шерифа го извика от колата.

— Шерифе, търсят те по телефона. Ела се обади.

— Извини ме — каза Дауд и тръгна към колата. Говори по радиотелефона две-три минути, после с мъка тръгна обратно през дълбокия сняг. Изглеждаше обезпокоен.

— Мистър Кигън — каза той. — Признавам, че по пътя насам си мислех, че дъската ти хлопа, но си промених мнението.

— Какво се е случило?

— Имаме цяло семейство убити долу в Питкин. Мъж, жена и две деца, момче и момиче. Застреляни.

— Копеле гадно — гневно каза Кигън. — Колко далече е Питкин?

Дауд погледна на юг, надолу през суровата долина.

— През планината? Към тридесет и пет мили. В гласа му се долавяше страхопочитание.

 

Кацнаха на пистата в Гънисън, на около двадесет мили от местопрестъплението. Дауд неохотно се беше съгласил да лети с тях. Седеше на мястото на стрелеца зад Кигън и стискаше зъби, докато самолетът се носеше през каньоните под планинските върхове. Пътуването им отне половин час.

— Дръжте се — каза Драймън и насочи самолета надолу през един планински проход към тясната писта, разчистена от снега с булдозер. — Ако се подхлъзнем, ще ни дойде нанагорно.

Дауд се стегна и потрепери, но след няколко секунди самолетът изсвистя върху пресования сняг.

— Чудесно, Драй — каза Кигън с облекчение, когато подкараха към хангара и спряха. Очакваше ги един млад полицай, Джошуа Хогънбери. Значката му беше закачена на кокардата на една синя фуражка — единственото нещо, което наподобяваше униформа в дрехите му.

— Здравей, Джош — каза Дауд и го представи на Кигън и Драймън. — Съжалявам, че те накарах да дойдеш дотук в това време.

— Няма нищо, шерифе. Използваме всяка помощ, която ни се предоставя. Голям ужас е у Трамълови.

— Твои приятели ли са? — попита Драймън.

— Че как! Аз познавам Ламар, откакто съм се родил — каза полицаят, очевидно все още потресен от масовото убийство на семейство Трамъл. — Хубав човек. Тих, работлив. Добри деца, никога не са създавали проблеми. И жена му Мелинда беше хубава като пролетно цвете.

— Какво се е случило? — попита Кигън.

— Копелето просто застрелял Ламар и Мелинда както си седели. Ламар е четял вестник. Гръмнал го право през вестника. Застрелял Байрън и Трейси, децата, в гръб, докато са бягали.

— Кой ги е намерил?

— По щастлива случайност доктор Нютън се връщал от семейство Маккардълс, където се родило бебе, и видял предната врата отворена. Влязъл и ги намерил.

Къщата беше на пет мили извън града, между Гънисън и Питкин. Обикновена двуетажна тухлена постройка, издигната на трийсетина метра от пътя, който вече бе почистен. Имаше две щатски патрулни коли и една бърза помощ. Хогънбери спря до тях.

Трамъл и жена му бяха в дневната. Ламар бе направо разплескан на един стол, кървави парчета вестник бяха полепнали по дупката в гърдите му. Жена му се беше килнала на дивана — един изстрел от дванадесеткалибровата пушка беше отнесъл половината й лице. Дъщерята лежеше по очи на стъпалата, в гърба й имаше петсантиметрова дупка. Момчето беше точно отвън задната врата, заровило лице в пропития с кръв сняг. Тилът му бе отнесен.

— Боже мой! — промълви Дауд.

Претърсиха къщата методично, стая след стая. В банята на долния етаж Кигън забеляза една кървава кърпа в кошчето за боклук. На нощното шкафче до леглото в спалнята имаше чаша, наполовина пълна с вода, и празно пакетче от сулфатиацол. Кигън зави чашата и пакетчето в една кърпа и ги пъхна в джоба на палтото си. Дауд и Хогънбери вече го чакаха на предната врата.

— Това май разбива твоята теория, че е убил Соупи, за да си създаде алиби, нали? — каза Дауд и запали цигара. — Не може да не е знаел, че рано или късно ще му припишем и това.

— В никакъв случай. Аз ви казах, че той е изобретателен. Всичко, което трябва да направи, е да се измъкне от тези планини и да изчезне. Дотук успя да го направи. Очевидно е бил ранен по някакъв начин. Семейство Трамъл са му помогнали и той им се е отблагодарил, като ги е избил.

— Защо? Ние всички знаем как изглежда.

— За да си осигури време, шерифе. Вероятно е мислил, че ще минат четири пет дни преди някой да намери семейство Трамъл. През това време той е щял да бъде далече.

Кигън огледа заснежената околност.

— Предполагам, че се е смъкнал в Питкин със ски. Вероятно преди втората снежна буря. Наоколо няма никакви следи.

— Е, ако го е направил, значи все още е тук.

— Нека проверим.

— Мога веднага да ви кажа, че няма никакви непознати в Питкин — каза Хогънбери и лапна една щипка тютюн. — Аз живея там. Тук само да пръднеш на вечеря и всички разбират още преди да си стигнал до десерта.

— Тогава е тръгнал на юг, през тази гора.

— Трябва да е дяволски добър скиор — каза Хогънбери.

— Нали е дошъл дотук от Аспън — каза Кигън. — Тридесет и няколко мили във виелицата. Какво има на юг?

— Селида. През онази височина там, около двадесет мили. Трябва да е тръгнал на югоизток, да заобиколи връх Ентеро. Той е висок четири хиляди и двеста метра. По пътя е близо четиридесет мили.

— Колко голям е Селида?

— Е, доста голям град за тези места — каза Дауд. — Три-четири хиляди души. Дори имат малко летище, горе-долу колкото това на Джеси Менърс.

Кигън се загледа в шерифа.

— Имат си летище — каза той. — А самолети?

— Ами как, нали летищата са затова, Кигън — каза шерифът с усмивка.

— Искам да кажа, може ли да наеме някого със самолет да го закара, да речем, до Денвър?

— Ами да. Били Уиздъм — каза Хогьнбери. — По дяволите, при добро заплащане може да те закара и на луната. Навремето правеше номера със самолета си по панаирите.

— Работят ли телефоните дотам? — попита Кигън.

— Да.

— Хайде да поговорим с този Уиздъм.

 

Хогънбери ги закара обратно до пистата в Гънисън. Дауд беше уредил един от неговите помощници да дойде с кола от Аспън и да го вземе — достатъчно беше летял този ден. Кигън и Драймън отлитаха на юг.

— Е, трябва да призная, че Джон Трекслър ни изигра всичките — каза Дауд. — Минава със ски тридесет и пет, четиридесет мили във виелицата, убива цяло семейство, минава със ски още петнадесет мили и наема лудия Били Уиздъм да го откара със самолет в Ню Мексико.

— И изчезва като капка вода в лятната жена — каза Кигън.

— Не би предположил, че ще прелети триста мили на юг вместо да направи логичното и да иде в Денвър, нали? — каза Драймън.

— Трябваше да го предвидя — каза Кигън. — Досега все още не е направил нещо логично.

— Ако бях по залаганията, бих заложил парите си на теб, Кигън — каза Дауд. — Ти го преследваш като ловджийско куче.

Влязоха в малкото летище и тъкмо преди Кигън и Драймън да слязат от колата, шерифът каза:

— Мистър Кигън. За мен беше удоволствие да работя с вас, макар и изтощително.

— Благодаря. Удоволствието беше наше. Доста ни помогнахте.

— Още нещо.

— Да?

— Предлагам ти една сделка.

— Сделка? — попита Кигън с любопитство.

— Ако ми изпратиш копия от кръвния анализ на онази кърпа и отпечатъците от пръсти върху чашата, няма да те арестувам, че си ми откраднал веществените доказателства — каза шерифът. — Точно сега нямаме отопление в затвора и ще бъде дяволски неприятно. Освен това не вярвам някой на юг от Денвър да знае какво да направи с един отпечатък от пръст, ако се намери такъв.

— Благодаря, шерифе.

— Желая ви късмет и на двамата. Надявам се да откриете това копеле.

— О, ще го открия. Можеш да разчиташ на това. Кигън погледна покритите с преспи планини. Siebenundzwanzig се укриваше някъде зад тях. И вече знаеше, че го преследват. Досега вероятно отново си бе променил самоличността. Но Кигън беше напоколебим.

— Бягай, копеле такова, бягай — каза той сякаш на себе си. — Аз ще бъда точно зад теб през целия път. Не спирай даже да си поемеш дъх. Ако го направиш, ще намериш смъртта си.

 

Две дни по-късно, на 1 септември 1939 година, Германия окупира Полша. Втората световна война започна.