Уилям Дийл
27 (42)

42.

Драймън трещеше със самолета през Индиана на сто метра височина. Гледаше картата на пътищата на „Синклер Ойл Към-пани“ в скута си и се опитваше да пресметне точно къде се намират.

— Загубихме ли се, Бепи? — попита Кигън и вдигна глава от папката за случая Дилинджър в Дрю Сити.

— Разбира се, не — каза Драймън обидено. — Търся ориентири.

— Ще събориш шапката на някой фермер, ако не набереш малко височина.

— Не мога да търся ориентири от три километра — възрази Драймън и смени темата. — Наистина се запали по този случай, а, шефе?

— От отчаяние. Просто обектите ни за изследване са на привършване — горчиво отговори Кигън. — Карай си сега самолета.

Какво му беше казал Еди Танжереца? Че ако 27 имитира собствената си смърт, ще се измъкне чист.

Предполагаше се, че Фред Демпси се е удавил при катастрофата, но изобщо не бяха успели да намерят тялото му. След като е бил служител по заемите в банката и дори е говорил с Дилинджър по време на обира, определено е бил главният свидетел и един от първите, които ФБР е щяло да разпита.

— Ето го — каза Драймън и посочи напред, сякаш изненадан, че е намерил града — Дрю Сити, Индиана. — Господи, каква дупка! Надявам се, че няма да останем тук дълго.

— Колкото се налага, Бепи.

Драймън профуча над града веднъж, „за да намери място да се приземи“. После бавно зави надясно, закръжи над главната улица и приземи моноплана точно край една група къщи.

— Бог съм — похвали се той.

— Как така става, че никога не се приземяваме на летища? — каза Кигън, докато слизаха, но Драймън не обърна внимание на забележката, а каза:

— Виж, имаме делегация по посрещането.

Цяла върволица хлапета тичаше към тях, следваха ги няколко възрастни, които се приближаваха с по-голяма резервираност. Една полицейска кола зави отнякъде и спря точно пред тях.

— Добре ли сте всички? — попита младият полицай, като изскочи от колата. Кигън видя шерифската му значка и отговори:

— Много добре, шерифе.

— Шериф Лутър Конклин, на ваше разположение. На главната ни улица не кацат самолети всеки ден.

Кигън набързо показа удостоверението си.

— Аз съм Франсис Кигън, от отдела за безопасност към Белия дом — каза той. Реакцията бе винаги една и съща: объркано вълнение, после любопитство („Защо ли е дошъл тук?“) и накрая на глас:

— Какво към Белия дом?

— Тук сме, за да направим проверка за един човек, починал преди няколко години. Вероятно си спомняте, било е в деня, когато Дилинджър обрал вашата банка.

— Разбира се, че си спомням, сър. Моят шеф Тайлър Огълсби беше убит този ден. Застреляха го съвсем хладнокръвно. Но вие говорите за Фред Демпси.

— Точно така. Фред Демпси. Познаваше го, нали?

— Много добре. Веднъж ми даде заем само срещу името ми.

— Добро момче, а?

— Да, сър. Беше скромен. Това беше истинска трагедия. Двамата, той и Луиз Скоби, загинаха. Колата се плъзнала от пътя преди моста и паднала в реката. Баща й беше шеф на Фред, Бен Скоби, президентът на банката. Това едва не го уби.

— Обзалагам се, че е така, Лутър. Чух, че не сте намерили труповете.

— O, намериха Луиз на следващия ден. Но същия ден валя адски дъжд. Реката може да го е завлякла на… петдесет мили надолу по течението. Вероятно е затиснат под някой пън някъде.

— Вероятно. Разкажи ми за Фред. Колко висок беше? Как изглеждаше?

— Висок към метър и осемдесет. Доста добре развит за чиновник. Тъмна коса, малко посивяла по краищата. Сиви очи, помня тези негови проницателни сиви очи. Мисля, че той и Луиз бяха доста хлътнали един по друг и всички очакваха да се оженят. Роджър, нейният брат, го преживя много тежко. Той обичаше Фред. Фред беше добър към него. Беше му повече като баща от стария Бен Скоби.

— Колко е голямо сега момчето?

— На около тринайсет. Работи следобедите на бензиностанцията.

— И баща й е президент на банката?

— Да, сър. Чудесен човек. Защо така се интересувате от Фред?

— Ще сложим папките за Дилинджър в архивите — каза Кигън небрежно. — Просто попълваме някои празноти.

— O, ясно.

— Дали Бен Скоби си е в банката сега? Лутър извади джобния си часовник.

— Вероятно сега си е вкъщи и обядва.

— Имаш ли нещо против да ме закараш при него, шерифе? После може би капитан Драймън ще провери из града и ще поговори с някои хора, които са познавали Демпси.

Бен Скоби беше преждевременно остарял от грижите и трагедията, оредялата му права коса беше почнала да сивее, очите му бяха угаснали и без блясък, гласът му беше нисък и глух. Той покани Кигън в гостната — подредена, но прашна, претъпкана с мебели, покривчици и джунджурии — малките съкровища на един живот в една стая, която изглеждаше сякаш замразена във времето. Той си беше свалил сакото, тирантите му висяха от колана. Беше забравил салфетката под брадата си и когато седна, я забеляза и я махна с объркана усмивка.

— Е — каза той със слаб глас, — никога не съм срещал човек от Белия дом. Да ви донеса ли нещо? Лимонада или може би кафе?

— Не, благодаря — каза Кигън. — Всъщност приключваме някои стари дела, мистър Скоби. Има все още един въпрос около Фред Демпси. Нали знаете, тялото му изобщо не е намерено и…

Той остави изречението да виси във въздуха, като се надяваше Скоби да откликне. Но Скоби само кимна и каза:

— Знам.

— Разбрах, че той е бил близък със семейството ви.

— Да. Момчето ми, Роджър, го обичаше. А аз се надявах той и Уизи — моята дъщеря Луиз, да се оженят. Това беше… това беше… съкрушително преживяване. Безсмислена загуба…

Той поклати глава и погледна изпъкналите вени на ръцете си.

— Мистър Скоби, може ли да разчитам на вашата дискретност? Искам да кажа, ако ви доверя нещо, ще го запазите ли в тайна?

— Предполагам, че да, мистър Кигън. Никога не съм си падал много по клюките.

— Това е просто размишление, разбира се. Да предположим, че ви кажа, че има… шанс… Фред Демпси да не е бил убит при тази катастрофа. Че може би е излязъл от колата и е успял да излезе от реката… или пък въобще да не е падал в реката…

— Това е лъжа! — извика един глас. Кигън се обърна и видя едно слабичко момче в протрити панталони от рипсено кадифе и разкопчана риза, което предизвикателно ги гледаше от вратата.

— Фред не е направил това — сърдито настоя момчето. — Фред би се опитал да спаси Уизи и затова реката го е погълнала. Така каза мистър Тагърт и така е станало.

— Роджър, не бива да подслушваш и да прекъсваш по-големите — скара му се Скоби. — Това е моят син, Роджър Скоби. Роджър, този господин е от Белия дом във Вашингтон, Колумбия.

— Не ме интересува откъде е, той е лъжец! — викна момчето.

— Роджър!

— Казах „да предположим“ — каза Кигън. — Просто размишлявах… малка игричка…

— Мръсна игричка. Фред беше мой приятел. Не бива да си играете такива игрички с мъртвите. Вие лъжете и напуснете нашата къща!

— Роджър! — рязко каза Бен Скоби.

— Всичко е наред — каза Кигън. — Верността е рядко нещо, мистър Скоби. Възхищавам се на неговия кураж.

— Иди горе и си напиши домашните, сине — нареди Скоби.

— Току-що ги свърших.

— Тогава просто си иди горе — рязко каза Скоби. Момчето тръгна да излиза, после се обърна към Кигън.

— Не е хубаво да се говори така за мъртвите — каза то и излезе.

— Не може да забрави тази катастрофа — каза Скоби, като затвори вратата на гостната. — Те бяха много, много близки. Та какво казвахте?

— Кой е Тагърт? — попита Кигън.

— Областен следовател от Лафайет. Защо всъщност Фред ще прави такова нещо? Искам да кажа, ако се е измъкнал, защо не ни е казал? Защо ще си тръгне, без да каже нищо? Не виждам смисъл в това, мистър…

— Кигън. И аз също съм съгласен, че няма смисъл, но нали ги знаете бюрократите. Не могат да търпят нещо да липсва.

— Защо Фред ще прави такова нещо?

„Един нацистки агент да се крие в Дрю Сити, Индиана, да работи в неговата банка и да се люби с дъщеря му? Той ще ме помисли за луд“ — помисли си Кигън.

— Не знам, мистър Скоби. Вие сте прав, че не виждате смисъл. Просто защото изобщо не е намерено тялото му и така нататък. Опитваме се да покрием основните неща. Искаме веднъж завинаги да приключим с това дело. Съжалявам, че разстроих момчето.

— Казах ви, той не може да го забрави — тъжно каза Скоби. — Нито пък аз. Ще кажа само едно нещо за Фред: той направи последните няколко месеца от живота на дъщеря ми щастливи. Животът й не беше много приятен преди той да дойде. Загуби майка си, когато Роджър се роди, и трябваше да се грижи за него, за мен и за къщата. Фред възвърна блясъка в очите й. Аз винаги ще му бъда задължен за това.

— Разбирам ви. Можете ли да си спомните нещо друго за него, нещо по-конкретно? Нямате негова снимка, нали?

— Не, Фред не беше по снимките. Беше самотен човек, имаше малко приятели и не ходеше много по развлечения.

— Имаше ли някакви странности? Някакви особени навици?

Скоби сви устни и се почеса по слепоочието.

— Просто… мина много време, мистър Кигън. Пет години станаха миналия май. Не мога да си спомня подробности.

— Разбирам.

— Всъщност Фред беше най-обикновен човек и се отнасяше към мен и децата ми с много любов и внимание. Обичаше филмите. Обичаше чаша бира на вечеря, но не беше голям пияч. Свиваше си собствени цигари. Не обичаше купешките. Доколкото си спомням, от тютюн за лула марка „Принц Албърт“. Имаше една златна запалка, с която се гордееше. Фамилно наследство, така казваше.

— Каква запалка?

— Четириъгълна, ей толкова дълга. — Скоби разтвори палеца и показалеца си. — Горе-долу толкова. Беше гладка, а на върха имаше гравирана вълча глава. Беше от истинско злато, не имитация. Много красива вещ. Изглежда, беше скъпа. Правилно се гордееше с тази запалка.

— Бихте ли ми я нарисували?

Кигън му подаде една тетрадка и молив и Скоби нарисува запалката. Ръката му вече трепереше от годините.

— Майка му живееше в Чикаго — продължи Скоби, докато рисуваше. — Боледуваше и той ходеше от време на време да я посети.

— Името й Демпси ли беше?

— Е, предполагам.

— Искам да кажа, дали знаете подробности. Може да е била вдовица или разведена, или омъжена повторно.

— Никога не съм питал. Той не говореше много за себе си.

— Помните ли къде е бил роден, мистър Скоби? Скоби го погледна изненадано, после се усмихна.

— Къде е роден?

— Да. Откъде е?

— Извинете, но въпросът ви ми се стори странен. Всъщност точно това си спомням. Роден е в Еъри, Пенсилвания. Помня това от молбата му за работа. Търсих го веднъж на картата, просто от любопитство.

— Нещо друго? Колеж? Предишна месторабота? Скоби го погледа няколко секунди, после поклати глава отрицателно.

— Добре — каза Кигън и стана да си тръгва. — Мистър Скоби, вие ни помогнахте доста. Както ви казах, опитваме се да изясним някои празноти и да приключим веднъж завинаги с това. Благодаря още веднъж, че ми отделихте време.

Когато стигнаха предната врата, Скоби каза:

— Имаше едно нещо за Фред. Не съм казал това на никого, даже на съвета на директорите в банката. Фред имаше препоръчително писмо от Първа манхатънска банка в Ню Йорк. Аз го наех, понеже ми харесваше и имаше добра препоръка. Той изглеждаше наистина умен и честен и ми каза, че от дълго време си търси работа. Това беше в годината, когато кризата беше най-дълбока, спомняте си. Бях забравил за писмото, докато месец по-късно попаднах на него в чекмеджето на бюрото ми и просто по силата на навика се обадих в банката. Те изобщо не бяха чували за Фред Демпси.

— И вие го оставихте на работа?

— Е, такива бяха времената, много хора бяха отчаяни. През това време открих, че е честен човек и добър работник, също както пишеше в препоръката. Освен това Роджър и Уизи вече се бяха сприятелили с него. Реших по-скоро сам да преценя, отколкото да говоря с него. Никога не съм казвал за това на никого.

— Радвам се, че ми се доверихте. Благодаря отново. Желая ви успех, мистър Скоби.

— На вас също, мистър Кигън.

По пътя към самолета Конклин сви от главната улица, мина по моста и паркира от другата страна на реката.

— Мислех си, че може да искате да видите къде колата е изскочила от пътя. Точно тук — каза шерифът. — Извадихме я на петдесет метра надолу по течението… ей там. Уизи беше все още в нея. Държеше сакото на Фред. Той трябва де е бил повлечен от водата. Тази нощ реката течеше бурно.

Кигън се огледа. Пуст участък. Наблизо нямаше къщи, само железопътните линии вървяха паралелно на реката. Изолирано. Ако Фред Демпси е искал да имитира смъртта си, това е било идеалното място.

— Не открих много — каза Драймън, докато се намъкваха обратно в самолета. — Отдавна е било. Хората наистина не си го спомнят много добре. Искаш ли да чуеш нещо смешно? За същата вечер, вечерта на банковия обир? Имало голям бой в скитническия лагер надолу по пътя. Двама души били убити.

— Скитнически лагер? Къде?

— В Лафайет.

— Не се шегувам. Мислиш ли, че ще можеш да намериш Лафайет, Бепи? И истинско летище? Омръзна ми да кацаме в задните дворове на хората.

— Защо ще ходим в Лафайет?

— Искам да говоря със съдебния следовател.

 

Елмо Тагърт, който беше едновременно собственик на погребално бюро и съдебен следовател, ги взе от аерогарата с катафалката си.

— Веднага щом позвънихте, си направих труда да изровя едно копие от доклада за Луиз Скоби — каза той и подаде на Кигън един кафяв плик. Кигън извади доклада и го прегледа.

— Била ли е мъртва преди да падне във водата?

— Да. Вероятно си е счупила врата, когато колата е паднала във водата или може би когато е излязла от пътя. Счупила си е врата просто като суха клечка. Смъртта й е била мигновена, затова белите й дробове бяха сухи.

— Имаше ли наранявания?

— Имаше няколко, естествено. Колата е паднала от шест метра преди да потъне. Смятам, че е гледала назад или може би през прозореца по време на удара. Станало е нещо като въртеливо счупване.

— Въртеливо счупване, казвате?

— Да. — Той рязко завъртя китката си и щракна с пръсти. — Прас! Ей така.

Драймън направи гримаса.

Пътуваха мълчаливо още няколко минути. Докладът не разкриваше нещо повече.

— Има едно нещо, което предполагам, че трябва да ви кажа, въпреки че не виждам как може да промени нещата — продължи Тагърт. — Познавам Бен Скоби от университета, мистър Кигън. Не искам да му бъде причинена болка, още повече че той е вече, как да ви кажа, но… Луиз Скоби е имала сперма във вагината си, когато е умряла. Очевидно тя и Фред Демпси са имали полово сношение точно преди да умрат.

Господи, можеше ли Демпси да е толкова Коравосърдечен? Дали я е примамил в къщата си и да е правил любов с нея преди да я убие и изхвърли в реката? Един човек, бягащ от ФБР, да прави любов преди да имитира собствената си смърт? Защото едва ли го е планирал. Не е знаел, че Джон Дилинджър е щял да обере банката. Всичко, което е правил през този съдбоносен ден, трябва да е било хрумване на момента. Беше ли наистина Двадесет и седем толкова Коравосърдечен?

— Какво ще кажете за Демпси? — попита Кигън.

— Нищо. Тя е стискала сакото му в ръка, сякаш се е държала за него, когато е умряла. Моето предположение е, че вратата се е отворила и Демпси е бил изхвърлен от колата.

— Не е ли вероятно рано или късно да се покаже на повърхността?

— Не. Реката е дълга сто и петдесет мили, мистър Кигън, и покрай нея почти няма селища. По дяволите, може да е затиснат някъде под някоя буца…

Кигън прибра доклада в папката.

— Разкажете ми за боя в скитническия лагер през онази нощ.

— Разбрали сте за това?

— Някой е споменал на капитан Драймън.

— Е, вижте, никой тук не е горд от това, което се случи онази нощ — каза Тагърт. — В града имаше доста ропот относно този Хувърград и колко голям бил станал. И хората от железниците наистина почнаха да се дразнят от него, така че железопътната полиция реши да го разчисти. Някои от палатките се запалили. Една бременна жена пометнала. Двадесет души бяха докарани в болницата, двама умряха — един полицай от железниците и един скитник.

— Как са били убити?

— Полицаят беше целият натрошен с бейзболна бухалка. Скитникът беше намушкан. Много дълбока рана. Точно тук, под ребрата и в сърцето. Ужасна рана. Трябва да е бил страшен нож.

Той сви от пътя и паркира.

— Ето къде се случи, точно отсреща в парка „Бароу“ — каза Тагърт и посочи към широката поляна покрай железопътната линия. — Скитническият лагер се простираше покрай линията от реката там чак до пътя, който е в края на града. Беше наистина грозно нещо.

— Откъде идва линията? — попита Кигън.

— От Логънспорт.

— През Дрю Сити?

— Да.

— Имало ли е свидетели на убийствата? Тагърт кимна.

— Един човек е видял всичко. Видял дори намушкванията. Джо Коб. Живее на Елм Стрийт.

— Тук, в града?

— Да.

— И той е бил там онази нощ?

— Направо в сърцевината на събитията.

— Може ли да поговорим с него?

— Разбира се. Старият Джо би разказал за това на всеки, който пожелае да го изслуша. Проблемът е, че никой не го приема много на сериозно.

— Защо така? — попита Драймън.

— Защото е сляп като къртица.

 

Джо Коб седеше в един люлеещ се стол на верандата. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а ръцете му стискаха дръжките на стола, сякаш се страхуваше да не изпадне от него. Годините на бездействие бяха превърнали мускулите му в тлъстини: шкембето висеше над колана му, широките някога рамене се бяха отпуснали, вратът му бе станал на гънки. Столът скърцаше, докато той се люлееше назад-напред.

— Дали си спомням онази нощ? Разбира се, че си спомням тази нощ. Тогава за последен път видях прекрасната земя, създадена от Господа — каза той. — Вижте, аз не мразех тези хора. Те бяха просто нещастници, пометени от фалита, и се опитваха да преуспеят, нали знаете. Хувърградът се намираше долу, в Бароу. В града започнаха обири. Не нещо голямо, нали разбирате, но хората ставаха все по-нервни. Железниците не ги искаха. Градът не ги искаше. По дяволите, никой не ги искаше. И така, в седем и половина пристигна влакът…

— Влакът, който минава през Дрю Сити ли? — попита Кигън.

— Да. Група скитници скочиха и се затичаха към лагера. Бяхме някъде около десетина души от железницата и ги погнахме.

Той си спомняше тази нощ много добре, тя изгаряше ума му като кошмарен монтаж. Мъжки силуети край лагерния огън, искри, политнали към черното спокойно небе. Покрити с мръсотия пръсти, подаващи се от скъсани червени вълнени ръкавици. Картонени навеси, стари брезентови палатки, колиби от катранена хартия. Една жена запищя. Гадният звук на дърво, удрящо по месо и кости. Лъчите на фенерчетата, които се кръстосваха из лагера. Хората бягаха от колибите, блъскаха се в тъмнината, искаха да се измъкнат от лагера. Изстрел. Един скитник с подивели очи и окървавено лице размахваше библия и викаше: „Те връхлитат върху нас, небесните стрели са насочени върху нас. Спасявайте се, грешници… Ето, нечестивците изопнаха лък, туриха стрелата си на тетивата, за да стрелят в тъмно върху правите по сърце. Псалм единайсети, стих втори.“ И друг вик, брутален: „Ела тук, нещастни глупако!“

Хаос.

О, да, той си го спомняше.

— Стигнахме двама, бяха седнали на края на дерето да си поемат въздух — продължи Коб. — Бяхме с Хари Баркър. „Ето още двама“, вика Хари, и се спуснахме след тях с нашите бухалки. Той удари единия в гърба и онзи като се обърна към него като тигър, хвана го, завъртя го, обви ръка около врата му и го счупи като клечка. Хари падна, а онзи сграбчи бухалката му, обърна се и здравата ме удари в стомаха. Другият скитник му казва: „Хайде, трябва да се измъкнем оттук“, а първият се навежда и изважда един нож от обувката си — от обувката си! — и наръга приятеля си, просто така. „Съжалявам, скитнико — каза той, — но ти видя прекалено много.“ Беше страшен нож, ще ви кажа, но не ловен нож. Имаше дълго тясно острие, наострено и от двете страни.

— Като кама? — попита Кигън.

— Да, кама. Всъщност тъкмо почнах да се надигам и той замахна с все сила с тази дяволска бухалка и ме удари право в лицето, право по очите.

— Помниш ли как изглеждаше?

— Да помня? Шегувате ли се? Това е последното нещо, което изобщо видях. Той беше висок, над метър и осемдесет, як, с черна коса и… знаете ли как беше облечен? Не беше облечен като скитник. Имаше изгладена риза, хубави панталони и като че ли чисто нови обувки. Едва ли е бил скитник от дълго време, освен ако не е откраднал дрехите, които носеше. И имаше още нещо. Имаше различни очи.

— Различни очи? — повтори Драймън и скептично погледна Кигън.

— Да. Едното сиво, а другото зелено.