Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

12.

— Господи — каза той накрая, — да не сте Вани Бромли!

— Ванеса Бромли. Никой не ме е наричал Вани след шестнайсетия ми рожден ден.

— Това се връзва. Никой не ме е наричал Франки също от години. Откъде сте чували това име все пак?

— От баща ми — каза тя. — Подслушвах веднъж след едно парти — той разправяше на майка ми всичко за вас. Разбрах, че това е един вид лична тайна, понеже я закле да мълчи.

— А вие?

— Не съм казвала на никого. Прекалено е интересно, за да го споделя.

— Как са старите Дейвид и Линда?

— Все така. Скучни, но мили.

— Какво си говорите вие? — прекъсна ги накрая Дини.

— О, това е Дини Брукстоун. Познавате ли се?

— Познавам баща ти, госпожице.

— Точно така — каза тя весело. — Но не и мен, нали?

— Приятно ми е — каза той и изостави темата. — Какво правите двете на това място?

— Дойдохме да видим шоуто. Това горе. Приятелите ни са абсолютни динозаври. Аз лично смятам, че ги е страх да се качат.

— Това едва ли е място за почтени бостънци — каза Кигън.

— Кой е казал нещо за почтеност? — Зелените очи на Ванеса изследваха лицето му. Нямаше съмнение какви са намеренията й.

„Господи — помисли си Кигън, — ето ме в най-порочния вертеп в Европа и дъщерята на президента на банката в Масачузетс ми дава съвсем ясни сигнали.“ Тя бе станала истинско маце. Голям проблем, но истинско маце. Двоумението му бързо приключи, защото кавалерите на двете девойки се върнаха.

— Какво става? — поиска да узнае единият и гласът му прозвуча с една октава по-ниско от нормалното. Ванеса се обърна към него, хвана Кигън под ръка и каза:

— Току-що срещнахме един стар приятел.

— О?

— Франсис, това са Доналд и Джералд. Доналд има руса коса, Джералд — кафява. По това можеш да ги различаваш.

— Спокойно — изръмжа Кигън под нос и протегна ръка.

— Аз съм Франк Кигън — каза той, — приятел на семейството.

Доналд, русият, стисна ръката му, после бръкна в джобовете си и неловко запристъпва от крак на крак. Джералд, който имаше телосложение на футболен играч, бе по-агресивен.

— Решихме да отидем в „Speisewagen“ да закусим — каза той, без да обръща внимание на протегнатата ръка. — Повечето от тайфата ще са там.

— До гуша ми е дошло от тайфата — отговори Ванеса. — Ние се качваме горе.

— Недей де! — проплака Доналд. — Баща ти ще ни разпъне на кръст, ако разбере че сме ви водили горе.

Ванеса погледна Кигън за поддръжка.

— Толкова ли е лошо там?

— Доста неприлично — каза той.

— Колко неприлично?

— Толкова, колкото си е.

— Виждаш ли — каза Доналд.

— Е, ние просто няма да кажем на никого.

— Не — каза Доналд твърдо. — Те ще разберат. Родителите винаги научават тези неща.

— Доналд — каза Ванеса категорично, — изчезвай. — И му обърна гръб.

Доналд тръгна към нея, но точно в този момент трима нахални нацисти с кафяви ризи минаха покрай тях и единият се блъсна в гърба на Джералд. Младежът гневно се обърна и изръмжа:

— Внимавай, приятел!

Нацистът се наежи, погледна намръщено и каза:

— Was ist los, eh? — После направи крачка към Джералд и злобно изсъска: — Schweinehund!

Джералд, опрял гръб в бара, попита:

— Какво каза той?

— Мисля, че те нарече свиня — каза Дини, без да мисли.

— Момент… — почна Кигън, но Джералд вече бе настръхнал от обида.

— Е, кажи му, че прилича на клоун в тази бойскаутска униформа. Мога да ги бия с една ръка и тримата. Простаци такива. Ей сега ще излезем отвън и…

Ванеса вдигна ръка към очите си и изстена:

— О, Господи! Той си мисли, че е у дома в приятелско обкръжение.

Кигън махна на Херман на бара и бързо прошепна:

— Махни тези нацисти оттук, ако не искаш да си имаш главоболия. Почерпи ги по една бира или нещо друго.

Херман се усмихна с най-искрената си усмивка и подкара тримата германци към салона, без да спира да сипе любезности.

— Ще ви кажа нещо, момчета — заяви Кигън студено. — Тези тримата имат всичките шансове на своя страна. Ясно ли ви е положението?

— Ние сме американци — каза Доналд със самочувствие. — Няма да им позволим такова отношение.

— Тези хора имат сърце на невестулка — продължи Кигън, — душа на ряпа и нито капка мозък между ушите. Те работят на групи. Решиш ли да направиш нещо, една дузина ще ти скочат отгоре. Просто си излезте през вратата и вървете в „Speisewagen“. И забравете. Нищо не губите, защото това не е игра, в която може да спечелите.

— Ти си бил истински герой бе — каза Джералд.

— Слушай, момче — каза Кигън и гласът му стана рязък, — не обичам неравностойната игра. Не искам да прекарам остатъка от нощта, като бдя над тебе в болницата или да се обаждам на родителите ти и да им кажа, че са те размазали отвън на паважа. Това не е футболен уикенд в Харвард, тези хора са опасни.

— Моля ви — обади се Дини. — Страхувам се.

— Оо… — каза Джералд с отвращение.

— Отиваме на американската вечеря — каза Доналд, колкото се може по-самоуверено. — Вие двете идвате ли, или не?

— Не — каза Ванеса.

— Тогава приятна вечер.

— Ванеса… — започна Дини.

— Какво, Дини?

— Мисля, че е по-добре да идем.

— Не ставай глупава!

— Искам да отида с тях.

— Ами иди. Ключът е на рецепцията. Желая ти приятни забавления.

— Знаеш ли, наистина би трябвало да дойдеш. — Гласът й едва се чу в глъчката.

— Приятна вечер, Дини.

Дини и двете момчета напуснаха клуба, а Ванеса се обърна към Кигън.

— Е, сега няма как да се отървеш от мен.

— Ти наистина си доста упорита, госпожичке — каза Кигън.

— Не — твърдо отговори тя. — Просто знам какво искам… и обикновено го получавам. Ще ме заведеш ли в „Златната врата“?

Той помисли малко и вдигна рамене.

— Защо не. Но първо трябва да свърша една работа.

 

Когато отиде зад сцената, Джени Гулд тъкмо си бе тръгнала и той я настигна до вратата. Беше наметната с дъждобран и чакаше внезапният порой да спре.

— Госпожице Гулд — каза Кигън.

Тя рязко се обърна и го погледна с големите си очи.

— Да?

— Аз съм Франсис Кигън — каза той. — Исках да ви кажа какво голямо удоволствие ми достави вашето пеене.

— Благодаря — промърмори тя и погледна настрани.

— Чудех се… дали не можем да обядваме заедно утре — каза той.

Тя, изглежда, се уплаши от предложението му и очите й се стрелнаха към вратата, сякаш се надяваше дъждът изведнъж да спре.

— Не мисля — каза тя и се опита да се усмихне. — Извинете ме, но трябва да си тръгвам.

— Много силно вали — каза Кигън с усмивка. — Позволете поне да ви откарам до дома ви.

Тя го погледна отново, после поклати глава.

— Много мило от ваша страна… но трябва да ви откажа.

И изчезна по улицата сгушена в дъжда, както бе офейкала от сцената.

Когато се върна на бара, Ванеса внимателно разгледа лицето му и каза:

— Изглежда, и последната пречка отпадна. Ще се качим ли горе?