Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

19.

— Горкият Бърт — каза Джени, когато се качиха в колата. — Трябва да му намерим жена, за да сподели нашето щастие.

— Бърт ще се оправи. Негова любовница е работата му. Ако се почувства самотен, стига да си облече тренчкота и няма да може да се отърве от жени.

— Стига си говорил така. Ядосваш го.

— Показвам привързаността си. Това е единственият начин мъжете да показват чувствата си, без да ги арестуват за нарушаване на моралния ред.

Тя отметна глава и се засмя.

— Понякога ме караш да се смея, без да знам защо. — Притисна се в него. — Толкова съм щастлива, Ки.

Вече цял месец живееха в света на мечтите. Хитлер и политиката рядко се споменаваха.

— Някога ще си спомняме за тези дни и чак тогава ще разберем колко са прекрасни — каза Кигъл нежно.

— Обещаваш ли?

— Абсолютно. Любовта е магия.

— Наистина ли се влюбваме, Франсис?

— За мен това е свършен факт, мила — каза Кигън тихо. — Влюбих се в тебе още когато те видях за първи път.

— Чудесно го каза.

— Ти си чудесна.

— О, Франсис, толкова е прекрасно, че просто се плаша. Толкова съм щастлива…

— Това е може би най-хубавото нещо, което някога си ми казвала — засмя се той.

— По-хубаво от „обичам те“? — Тя хвана ръката му с двете си ръце и се притисна към него.

Той я погледна изненадано.

— Никога не си ми казвала „обичам те“.

— Току-що го казах.

— Много косвено.

— Тогава ще го кажа директно — каза тя и го погледна със сълзи на очи. — Je t’aime. Ich liebe dich. — Посегна и леко докосна устните му с връхчетата на пръстите си. — Много те обичам, Франсис. Когато сме заедно, гърдите ме болят, но това е хубава болка. А когато сме разделени, става ужасна.

Тя обхвана с две ръце лицето му и устните им се сляха.

Шофьорът ги откара в един парк близо до Сена, в края на Булонския лес.

Разстлаха едно одеяло и Кигън нави „Виктрола“-та. Пусна „Any Old Time“ от Лейди Дей. Джени тихичко запя заедно с нея.

— Научих я, като слушах Били Холидеи по радиото — каза тя, щом песента свърши. — Виждал ли си я?

— Само веднъж. Един мой приятел, Джон Хемънд, настоя да отидем в „Монро“ — това е един нощен клуб в Харлем, и да я чуем. Тя беше нова певица, чак после стана Лейди Дей. Беше… не знам как да ти я опиша… сърцераздирателна и божествена едновременно. Помня, че стояхме там до зори. Тя можеше да се усмихне и да ти скъса сърцето. Ти си същата, Джени.

Той изведнъж се изправи.

— Господи, какъв съм загубен! Джон Хемънд ми е пръв приятел!

— Кой е този Джон Хемънд?

— Най-добрият продуцент на „Кълъмбия Рекърдс“, страхотен е! Той е открил някои от най-големите джазови изпълнители. Слушай, сигурен съм, че ще подскочи, като те чуе да пееш. Ще му позвъним от хотела довечера. Може да те прослуша по телефона.

— Ти си луд!…

— Лудо сериозен. Обещавам ти — една песен и той ще ти предложи договор.

— Не, не. Не мога… не и по телефона. С тези междуградски връзки…

— Джени, случват се и по-странни неща. Америка е страна на случайностите.

— Липсва ли ти? — попита тя.

— Не знам. Предполагам, че да — каза той. — Мисля, че все пак трябва да се върна за известно време. Прекалено дълго отсъствах. — И след минута добави: — Ню Йорк Ще ти хареса.

Тя изведнъж се изправи.

— Какво?

— Казах, че Ню Йорк ще ти хареса. Ще прекараме там медения си месец.

— Медения месец?

— Омъжи се за мен, Джени. Аз те обожавам. Ще посветя живота си да те направя щастлива и да бъдеш в безопасност.

— Аз искам да се омъжа за теб, Ки — смутено каза тя. — И ти благодаря, че ми предложи. Но не знам…

— Джени, за една нощ ще чуеш всички велики живи джазови изпълнители. Ще идем в Харлемската опера, в „Савоя“ и „Котън Клуб“…

— Не мога да се откажа от Германия.

Кигън рядко падаше по гръб.

— Окей, ще останем тук. Ти ще станеш моя съпруга, с което ще те направи американска поданичка. Няма да могат да те пипнат.

— О, Ки, за човек, обиколил целия свят, ти си толкова наивен, че… Не виждаш ли, те могат и ще направят всичко, което искат. Ще се откажеш ли от своето гражданство, за да станеш германец? Да останеш тук и да не знаеш дали някога ще се завърнеш в родината си? Ще направиш ли това, Франсис?

Той не отговори.

— Разликата между нас е, че ти можеш да се завърнеш вкъщи, когато поискаш. По всяко време. А ако аз замина за Америка, няма да мога да се върна. Ки, баща ми се сражава за тази страна, така както ти си се сражавал за твоята. Той умря през 1916 година под знамената на кайзера. Не мога да напусна Германия с мисълта, че не съм опитала да я направя по-добра. Ти затова ли напусна Америка — понеже положението стана лошо? Наистина ли си го направил заради това? Затова ли живееш в Германия?

— Не — отговори Кигън. — Не това е причината, за да напусна.

— Разкажи ми. Искам да знам всичко за теб — каза тихо тя. — Може би това ще ми помогне.

През целия си зрял живот Кигън се бе гордял с това, че никога не бе поглеждал назад. Миналото си бе минало, прекалено бе късно, за да бъде променено, така че по-добре да бъде забравено. Но през последните няколко месеца бе принуден да хвърли поглед назад — от Ванеса, от Фирхаус и сега от Джени. Всичко изглеждаше прекалено сложно и дори Кигън не разбираше напълно защо бе напуснал Америка и бе заживял в Европа. Никога не бе разисквал миналото си с никого, даже и с Бърт. Така че не й отговори веднага, а когато най-накрая го направи, всичко се изля като порой, колкото и да се опитваше да го подреди по събития. Спомените му заплуваха назад към ужасното лято на 1932 година, към Вашингтон и нощта, която бе променила живота му завинаги.

— Бях във Вашингтон — започна той. — Не си спомням защо. Беше гореща лятна нощ. Срещнах един познат от Бостън, Бретъл, и той ме покани на неговата яхта, която бе закотвена в река Потомак, на края на града.

 

Нощта започна с шок, шок при вида на Града на ветераните, покрай който минаваха по пътя към пристанището. Вече три месеца военните ветерани и техните семейства, които се наричаха сами Армията на възрождението, лагеруваха във Вашингтон и си искаха петстотинте долара възнаграждение, гласувано им през 1924 година.

Въпреки че бяха платими до 1945 година, те отчаяно се нуждаеха от тях точно сега.

Кигън не беше подготвен за гледката: двадесет хиляди бивши войници и техните семейства живееха в нищета около сградата на Конгреса и Белия дом. Годината бе почнала добре, но после кризата се задълбочи, а освен това имаше и много сензационни събития. Двадесетмесечният син на най-големия жив герой на Америка, Чарлз Линдберг, бе отвлечен и убит. Срамежлив и затворен като човек, Самотния орел, както го знаеха всички в Америка, бе покорил Атлантическия океан сам с едномоторен самолет. Линдберг, жена му Ан и новороденото им бебе бяха толкова близо до аристокрацията, колкото някой можеше да бъде в Америка, така че трагедията бе на централно място в новините от нощта, когато детето беше откраднато от дома им в Ню Джърси, докато тялото му бе открито седемдесет и два дни по-късно и след това разследването за убийството му се засили и се превърна в национална фикс идея.

Други новини също засенчваха протеста. Във Франция президентът Шарл Дюмер бе убит в една парижка книжарница. Относително непознатият губернатор на Ню Йорк, Франклин Д. Рузвелт, се състезаваше с Хърбърт Хувър за президенството. Джони Вайсмюлер, олимпийският шампион по плуване, стана филмова звезда от първа величина след като измърмори „Аз Тарзан, ти Джейн“ и още пет други фрази в „Тарзан, Човекът-маймуна“. Един машинист на име Джордж Блейздел изработи компактна запалка и я нарече „Зипо“.

Писателят Ърскин Колдуел шокира страната с „Тютюневият път“ — повест за живота на изполичарите в дълбокия Юг, и се говореше, че книгата ще бъде забранена в Бостън и в Юга. „Прекрасен нов свят“ на Олдъс Хъксли порази всички с мрачния си научнофантастичен възглед за живота в бъдещето, макар че по радиото се лансираше Бак Роджърс, който защитаваше корено различни възгледи.

В Охлахома, където земята бе изтощена от години поради лошо стопанисване, настана опустошителна суша и към тринайсетте милиона безработни в страната се добавиха стотици хиляди фермери.

В Лондон протестираха две хиляди гладуващи: кметът на Ню Йорк Джими Уокър си подаде оставката поради пикантен скандал; младият Джон Уейн се биеше за живота си всяка събота следобед в един сериал, наречен „Експресът «Ураган»“; Хърбърт Хувър обяви Сухия закон за неуспешен и насърчи издаването на щатски закони за алкохолните напитки; Фло Зигфелд, който бе придал ново значение на термина шоу-гърл с „Момичето на Зигфелд“, бе намерен мъртъв в Холивуд заедно с жена си Били Бърк. Уолтър Уинчел, черният принц на клюките по радиото, отбеляза една нощ в „Сторк Клаб“: „Много шибана година“ и по въпроса нямаше спор.

Не бе чудно, че тези статии и други подобни бяха изтласкали похода на ветераните от първите страници, а накрая и съвсем от вестниците и радиото. Вашингтон се бе превърнал в един огромен „Хувърград“, едно име — синоним на бидонвилите на безработните, които се скитаха по страната в търсене на загубените си мечти. Седмиците се влачеха, ставаха месеци, а материалите за положението на ветераните се превърнаха в мънички бележки в края на страниците в тази най-лоша година на Кризата.

Протестните лагери бяха чергарски стан от навеси, палатки, колиби от картон и щайги, и изнемогваха в зноя на най-горещото лято в историята на Вашингтон. Тук-там имаше импровизирани градини, които се бореха с жегата, за да родят недоразвити домати и царевица. Жените къпеха децата си в корита с вода от реката. Тълпата не бе нито необуздана, нито заплашителна.

Докато минаваха покрай мизерните лагери, Кигън осъзна колко лесно би могъл да бъде един от тези нещастници. Джоко Нейлс, който го бе докарал във Вашингтон със скъпия си „Пиърс Ероу“, не се сдържа и възкликна:

— Господи, Франки, това са нашите момчета. Ние се бихме заедно. След като нещата са толкова лоши, защо не им платят?

— Не си ли чул? — отговори Кигън. — Хувър казва, че кризата била свършила. Иска да си отидат вкъщи и да умрат от глад далече от очите му.

Най-лошото бе, че повечето от тях нямаха дори къщи, да не говорим за работа. През това най-ужасно лято в историята на нацията имаше тринадесет милиона безработни. Процентът на самоубийствата бе три пъти по-голям от нормалния. А президентът на САЩ, — Хърбърт Хувър, продължаваше да проповядва изопачената си и нелогична доктрина за икономическото съживяване на Америка, която „гангстерите и сухият режим“ били превърнали в полесражение, но семейството щяло да я възкреси. Хувър, разбира се, не говореше за семействата, които бяха изгубили работата си, домовете си и достойнството си в отчайващата фалирала икономика, изкована от арогантни милионери, а за „почтените семейства“, които все още имаха работа, които имаха достатъчно пари, за да се издържат, и седяха вечер до радиоприемниците си да слушат „Джек Амстронг, момчето на цяла Америка“ и „Малкото сираче Ани“ и които всяка неделя ходеха на църква със своите фордове и шевролети.

Благополучието в съзнанието на Хувър и подобните му бе пряко свързано с онези, които работеха и си плащаха данъците и ипотеките, но не и с онеправданите, загубили всичко поради оргията на древните удоволствия, рекламирана от националните ръководители на индустрията и поведена от предшественика на Хувър, Калвин Кулидж, който проповядваше, че „благоденствието е постоянно“. Това, разбира се, бе лъжа и Кулидж, предвидил настъпващото бедствие, реши да не се кандадатира за втори мандат през 1922 година и остави Хувър се превърне във виновника за най-голямата криза, описана в историята. Осем месеца след като Кулидж се оттегли от длъжност, картонената къща се срути.

— В страната цари дяволска бъркотия, Джоко — каза Кигън. — Благославяй късмета си.

По време на вечерята Кигън се въртеше неспокойно, докато слушаше как Бретъл възторжено критикува „комунистите, лагеруващи на поляната пред Белия дом“ и декламира фрази от типа: „Защо не си намерят работа като всички свестни хора“, въпреки че лично той беше наследил парите си и никога през живота си не бе работил. Бретъл наговори куп глупости за обстановката в страната в стил, типичен за възгледите на онези, които всъщност бяха извлекли полза от кризата.

— И тези проклети ветерани да вървят по дяволите! — възкликна разпалено Бретъл. — Да се махат оттук и да си намерят някаква работа. Да дадат своя дял.

— Недей така, Чарли — каза Кигън. — Те не са симуланти. Просто не могат да си намерят работа, за Бога. Трябва да имаш диплома от колеж, за да започнеш работа дори като пиколо в асансьор. От началото на годината четвърт милион души са си загубили домовете.

— И пет хиляди банки пропаднаха заради това! — остро отвърна Бретъл. — Хората не си изпълняват задълженията. Господи, единадесет милиона фермери обсаждат банките и застрахователните компании с проклетите си пушки и отказват да си изплащат ипотеките, представяш ли си?

— Да, и горят зърното, понеже е по-евтино от въглищата, и убиват добитъка си, понеже не могат да го изхранват — каза Кигън. — Ти не можеш да ги разбереш, защото никога не си бил разорен. Но ще го усетиш някоя сутрин, когато се събудиш и се учудиш защо в бърканите ти яйца няма шунка.

— На чия страна си всъщност? — наежено попита Бретъл.

— Не знаех, че това са различни страни.

— Хувър вече контролира всичко — каза един от гостите, млад мъж, облечен в раирано сако и с твърда сламена шапка. — Четохте ли тази сутрин „Хералд Трибюн“? Брутният национален продукт се е увеличил, икономиката се подобрява…

— Това са глупости и вие го знаете много добре. Съпругата на Бретъл ахна.

— Съжалявам — каза Кигън. — За момент забравих къде се намирам.

— Типично — изръмжа Бретъл.

Кигъл взе един следобеден брой на „Стар“ от съседната маса и го вдигна така, че всички да го виждат.

— Ето го нашия велик президент с целулоидна яка и обувки с копчета да разправя на един взвод момичета скаути колко добре вървят нещата. „Никой никога не е умрял от глад в тази държава“, казва той. После обръщаме на тази кратка информация от три реда на двадесет и шеста страница. — Кигън я прочете съвсем бавно: — „Службата по благосъстоянието в Ню Йорк Сити съобщи днес, че двадесет и девет души, повечето деца, са починали от недохранване“. — За момент млъкна, после попита: — Вие коя страница на вестника четете?

Настъпи моментно смущение, после Ивлин Бретъл каза неприязнено:

— Е, това е твоят Ню Йорк Сити.

Една млада жена сви претенциозно рамене и изцвърча:

— Това е от стоковия пазар. Прекалено много хора играят на стоковият пазар, без да разбират нищо.

— Точно така, мила — каза Бретъл самодоволно. — Слушай, Франсис, инвеститорите са загубили седемдесет и четири милиарда долара на стоковия пазар, а това е три пъти повече от военните разходи. И почти всичките са глупаци от богатата средна класа, които изобщо не би трябвало да се занимават с това.

— Но по този начин те подпомагат хора като вас, нали, Чарли?

— Почваш за говориш като проклет болшевик.

— Старата песен! — контрира Кигън. — Щом не мислиш като мен, значи си червен.

— Все пак, това е естествен процес, по дяволите — отбягна забележката Бретъл. — Светът преминава през тези етапи на всеки тридесет, четиридесет или петдесет години. Намалява се гъстотата на населението. И се отърваваме от слабаците.

Нямаше значение, че много от фалиралите бяха банкери, брокери от техния ранг — факт, който ясно се виждаше от броя на меките шапки и едноредни палта на опашките пред безплатните кухни. Възгледите на Бретъл бяха типични — богатите да „разредят“ слабаците от утайката. Така че Кигън потисна презрението си. Нямаше смисъл да спори с гостите на Бретъл. Те защитаваха твърдото становище на ситите спрямо гладните.

Към девет часа обаче чу непогрешимият звук от стрелба. Няколко минути по-късно сладкият, парещ мирис на сълзотворен газ заплува през реката, после се чуха други звуци: далечни писъци, цвилене на коне и странно тракане — на танкови вериги по калдъръм. Нощта се освети от десетки пожари.

— Господи, започва се! — извика Бретъл. — Най-после Хувър ще изхвърли тези копелета.

Компанията се струпа край парапета на яхтата; всички се оглеждаха в нощта да видят поне част от битката. Една яхта ги заобиколи и някой извика:

— Хей, Чарли, вече пресичат моста на Единадесета улица!

Бретъл веднага заповяда на капитана да спусне яхтата по реката към моста. Присъединиха се към другите яхти и увеселителни лодки, скупчени до брега, за да наблюдават безплатния спектакъл. На моста един майор на име Айзенхауер бе заложил картечници, за да отреже пътя на бившите войници към града. Друг майор, на кон, с револвер със седефена дръжка, заповяда на хората си да полеят с бензин мизерното селище на брега на Анакостия и да го запалят. Пламъците се разгоряха към черното небе и мъже на коне с размахани саби галопираха пред пращящия ад. В нощта избухнаха бомби със сълзотворен газ, жени и деца бягаха с писъци.

Кигън изведнъж почувства непреодолимо желание да разбере на място какво става. Стоеше на палубата на яхтата ужасен от това, което армията правеше с неговите бивши другари по оръжие, и си припомняше времето отпреди четиринадесет години, когато той бе само една малка част от катастрофата, довела до всичко това.

Сега, сега трябваше да е тук Бърт Радмън и да опише с пълен размах този погром. Дали невероятното нападение над ветераните се провеждаше в целия град, или това бе изолиран случай на насилие? Просто трябваше да разбере.

— Така им се пада на тези комунисти — гордо оповести Бретъл и се удари по бедрото.

— Те не са комунисти, те са ветерани от армията! — викна ядосано Кигън и настоя да го свалят на кея с лодката.

Джоко го откара до главния лагер на ветераните. По улиците бяха разпилени метални кутии от сълзотворен газ, парчета брезент и картони. После, докато минаваха покрай близкия опустял парк, Кигън му каза да спре.

Слезе от колата, хвърли си сакото и вратовръзката и тръгна по склона към останките на един лагер. Всичко беше опустошено — нищо не бе останало несъборено и несчупено.

Един мъж с дрипава армейска риза, инвалид без дясна ръка, вдървено се клатушкаше към него, препъвайки се в останките от лагера. Силуетът му се очертаваше на фона на пожарите в близкия главен лагер. Той спря за момент, погледна втренчено парцаливия надпис „Мир на този дом“, който се развяваше на един строшен кол от палатка, после продължи през развалините.

По покритите с мърсотия бузи на мъжа се бяха стичали сълзи — сигурно от газа, а на ризата му бяха забодени Орден за храброст и Сребърна звезда. Той се препъваше в руините на лагера и мрачно оглеждаше разрушените палатки, изгорелите навеси, останките от кокошарници, отъпканите градини, счупените куфари и разхвърляните навсякъде парцали. Ровеше из по-големите купчини и викаше:

— Томи! Томи, момчето ми, аз съм, баща ти.

Почти се блъсна в Кигън — толкова бе погълнат от претърсването на развалините.

— Какво правиш тук бе, конте? — попита мъжът. Гласът му се изпълни с омраза.

— Изглежда като Аргона в деня след битката — тихо каза Кигън.

— Бил ли си там? Кигън кимна.

— Същото като тук — горчиво каза мъжът, после забръ-щолеви почти несвързано: — Победихме с почести… какъв срам, те опозориха знамето и армията… тази дебела свиня в Белия дом и неговият сводник Макартур. Това е парад, каза момчето ми, Томи, днес следобед и всички се вдигнахме на Пенсилвания Авеню и стояхме там, и гледахме парада на армията, и дори ги приветствахме… и после… после те се спуснаха срещу нас, срещу нас с кавалерия и цял батальон картечари. Видях и знамето на 34-ти пехотен полк, моето собствено поделение, и те бяха с турени щикове… ох, по дяволите, какво стана… всички мислехме, че е някакъв парад и армията идва да ни подкрепи, и някои даже им се радваха. Господи, човече, ние нямаме пушки, нямаме щикове, нито коне, а те имаха танкове, за Бога. С танкове срещу нас! И изведнъж онова копеле се изправи на седлото и заповяда атака. А, това мръсно копеле, дето сигурно играе поло, това конте Патън, с проклетите си пистолети със седефени дръжки! Да заповядва на войниците. На войниците! Нашите собствени другари да ни секат със саби, като жито по жътва, да тичат срещу нас сякаш сме прасета в кочина… видях как промушиха две момчета колкото моя Томи и прегазиха поне пет жени с конете… жени и деца умряха тук днеска… едно бебе лежи ей там, мъртво, задушило се от газа, по дяволите, Господи, по дяволите! Трябва да намеря жена си и сина си, той е само на седем години и хукна, когато те се втурнаха срещу нас с гадните си коне. Търсеше кучето си. Ема тръгна след него, и ги загубих и двамата в пушека и тъмнината… Ох, проклети да са, проклети да са тия копелета! Те опозориха знамето и всеки човек, който е вдигал оръжие да го защити, всеки човек, който е достоен за страната си и гордо е носил униформата. Плюя ви на знамето, мръсници, никога вече няма да мога да му отдам чест, без да ми се къса сърцето. Срам, срам…

Мъжът отмина в мъглата. Продължаваше да бръщолеви яростния си монолог, само от време на време се чуваше как вика жена си и сина си.

Синята мъгла на сълзотворния газ опари очите на Кигън и кожата по ръцете му. Той видя Патън на фона на оранжевото небе — само през една пресечка, на бял кон. Яздеше през развалините и хвалеше мародерите си: „Добра работа“, „Браво, момчета“. Кигън се върна при колата. Джоко Нейлс се бе облегнал на предната броня, от очите му течаха сълзи.

— Просто не мога да повярвам — изохка той. — Нали се бихме рамо до рамо с тия момчета, Франк.

— Знам, Джоко, знам — отговори Кигън. — Да се махаме оттук.

 

Върнаха се в хотела, почти не спаха и още преди зори поеха обратно към Бостън. В първите лъчи на зората главната магистрала, излизаща от Вашингтон, изглеждаше като полесражението при Гетисбърг или Атланта. Жени, деца, дрипави мъже, объркани и покрусени, пъплеха по асфалтовата настилка на магистралата: безброй скитници, които нямаха къде да живеят и какво да ядат, които нямаха дори надежда, се бяха впуснали в безцелното си пътуване за никъде. Дори нямаха домове, където да се върнат. Под всеки мост и край всеки железопътен център имаше парцаливи Хувърградове — селища от палатки, пълни с обикновени хора, които пътуваха с железниците от един отчаян лагер в друг в търсене на надежда; хора, загубили вяра в институциите, банките, производителите, застрахователните компании и водачите си.

Спряха за бензин и Кигън купи един сутрешен вестник с надеждата да намери някакъв смисъл в трагичния развой на нощните събития, както го бе намерил веднъж в статията на Бърт Радмън за Бело Ууд. Надяваше се да разбере чия заблудена глупост е изпратила армията срещу тези мъже, които веднъж вече бяха погледнали смъртта в очите заради знамето на родината си. Но репортажите бяха частични, неубедителни и неточни. На първата страница Хувър поздравяваше Макартур за това, „че ни избави от обсадата на Вашингтон“ и по-надолу заявяваше: „Пазете се от тълпата тя разрушава, тя консумира, тя мрази — но никога не гради“.

Кигън смачка вестника и го хвърли на пода.

 

Когато стигнахме в Ню Йорк, отидохме с колата направо в предизборния щаб на Рузвелт и му додписах чек за двеста и петдесет хиляди долара. И след една седмица напуснах Щатите и оттогава съм тук. — Той спря за момент и загледа двойката лебеди, които плуваха към тях.

— И сега ти е мъчно и искаш да се върнеш у дома — каза тя. — Ти не си се отказал от Америка. Но много хора тук също не са се отказали от Германия.

Той кимна бавно и каза:

— За теб това е важно. Но, Джени, ти трябва да живееш. Хората все още се влюбват, женят се и си имат деца. Хитлер не може да спре това. Политиката и любовта нямат нищо общо. Те са като маслото и водата. Тук става опасно и това е още една причина да се махнеш. Омъжи се за мен, мила. Ела в Америка. Нека опитаме. Когато нещата тук се уталожат, ще се върнем.

— Аз те обичам — заекна тя, — но… но…

И спря. Опитваше се да подреди всички нишки на дилемата си. Кигън усети смущението й, пресегна се и я погали.

— Забрави за това. Виж лебедите. Лебедите бавно плуваха покрай тях.

— Знаеш ли, че лебедите пеят само когато се любят и когато умират?

— О, сега го измисли! — възкликна тя.

— Абсолютно вярно е — каза той и сложи ръка на сърцето си. — Затова наричат последните думи на умиращия човек неговата лебедова песен.

Тя също сложи ръка на гърдите му и за момент по лицето й пробяга страх. Той се наведе и я целуна. Устните й, меки и пълни, бавно се разтвориха и езикът й погали долната му устна.

— Не се бой — прошепна Кигън. — Ние няма да изпеем лебедовата си песен.