Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (26)

9

Този следобед отидох да се разходя из околността, карайки покрай реката малката си състезателна двуколка, която държах на склад в бараката зад Изворите. Спиците на двете колелета бяха боядисани в жълто. А тапицерията на седалките беше червена, затъкната и подвита, а всичко останало по рамката беше лакирано и лъскаво черно. В един от джобовете на хълбока носех плоска джобна сребърна бутилка, а в другия, малък сплескан револвер Ремингтън. В случай, че мъжът с бръснача се появи отново.

Унил ден. Карах безцелно с голяма скорост по пътя, който следваше всяка извивка на реката.

По едно време, тъкмо се бях обърнал и запътил обратно към Изворите, лявото колело започна да излиза от оста, започна да се клати и да се накланя доста встрани от вертикалното си положение. Спрях, седях и се чудех как би могло да се центрира отново и да се обезопаси без никакви инструменти.

По пътя, спускайки се надолу, се появи един от тези отпуснати горди планинци. Той не благоволи да ме погледне и щеше да продължи да върви, ако не го бях повикал да оправи колелото.

Може би тонът ми е бил неподходящ.

Мъжът каза: „Слез на пътя за минутка“.

В момента, в който вторият ми крак докосна земята, той ме удари три пъти по лицето. Последните два удара бяха особено добре прицелени, тъй като ми ги нанесе, докато падах. Конят се дръпна назад в хамута си и спря. Лежах на пътя и гледах как мъжът се отдалечава. Надигнах се на лакти и извиках: „Сър, аз разбира се, ще си платя“.

Но мъжът продължаваше да се отдалечава и не се обърна назад дори да погледне през рамо, преди да изчезне в следващия завой на пътя. Изправих се на крака, опитах се да се изплюя и да изчистя устата си, но вместо мъжествената храчка, която възнамерявах да произведа, устните ми изплюха и разпръснаха кръв като от пулверизатор надолу по предницата на модерното ми, предназначено за път, светло палто.

 

 

Срещнахме се, когато се връщах към Изворите, колелото се клатеше, а устата ми беше подута и с корички на две места. Петно кръв се появяваше през плата горе на бедрото ми, където бръсначът ме беше разрязал. Пред мен вървеше някаква тъмна фигура, засенчена от черен чадър с фестони като крила на прилеп, украсени с креп. Всичките тежки слоеве на женското траурно облекло се спускаха надолу по силата на гравитацията, от бонето до подгъва на дрехата, всичко в черно. Като минавах, свалих шапката си с увиснала периферия и кимнах с глава за поздрав. Вдовицата погледна нагоре, лицето й не се виждаше ясно под воала. Така че не разпознах веднага Клеър.

Но тя ме позна. Наведе чадъра си и повдигна воала с ръка, облечена в черна ръкавица от ярешка кожа. Каза: „Уил?“

После процеденото през листата следобедно слънце падна върху лицето й. Шокът от разпознаването. Много неловка изненада и от страна на двама ни.

Трябва да съм я погледнал, все едно че съм с маска, само с няколко черти, които отговаряха на лицето, което беше познавала и може би обичала преди всичките тези години. Но Клеър изведнъж стана същата за мен, разпознаване, което дълбоко надхвърляше точката на разбитото сърце.

Траурът отиваше на Клеър, бялото й лице изпъкваше на черния фон. Седнах на седалката на двуколката и си спомних как преди много години й се бях заклел на високото Сечище на гущера, че каквито и раздели да ни наложи живота в непредвидимото бъдеще, когато и да се срещнем, ще я притисна силно до себе си. Независимо от всичко. Бях вложил цялата настойчивост на напористото си младо сърце в тази клетва.

Разбира се, бях нарушил тази клетва при създаването на новата Нация. И сега прегръдката пак ми убягна. Как да прегърна Жената в черно?

Вместо това слязох от седалката, застанах насред пътя срещу нея и попитах „Добре ли си?“

Идиотски въпрос. Лицето на Клеър беше станало бяло като платно. Не беше добре, изобщо не беше добре.

Дори без непременно да се хвърлим в прегръдките си, срещата ни беше топла. Клеър не пожела да се качи и да пътува с мен до Изворите, така че аз тръгнах до нея, когато тя се обърна и продължи разходката си надолу покрай реката. Водех коня си и празничната двуколка след нас, с много дълги поводи. Изкаляната черна пола на Клеър се влачеше по пътя.

През годините, след като я бях видял за последен път, Клеър беше претърпяла много загуби. Бебето с лице на сова беше пораснало донякъде, след това починало от треска и задръстване на белите дробове, като кръвта му изтичала и отгоре, и отдолу. И Федърстоун накрая преминал в Страната на нощта. Втората му смърт била със сигурност по-незадоволителна от първата, защото не преминал в нощта, разгласявайки това със стрелба от времето на пони клуба. Бил хвърлен от гърба на един млад жребец. Първо главата му отскочила. Старите му кости станали на прах надолу по цялото тяло. След като прекарал известно време в безсъзнание, дошъл на себе си, избърсал петно размазана кръв от веждата си, наредил да го занесат в приемната и да го сложат в неговия си люлеещ се стол на смъртта. Поискал бутилка шотландско уиски и мокра кърпа. Пиел и бършел веждата си, накрая заспал. Умрял до камината точно както било първият път, с тази разлика, че този път било окончателно.

Така че Клеър се върнала обратно вкъщи. Къде другаде да отиде, съвсем сама на света. Но не напълно изгубена, защото станала много богата жена, след като продала всички имоти на Федърстоун.

— Той беше ужасно стар — казах аз.

Голяма грешка. За това определено имам талант.

Клеър изпуфтя. Звук между ядосано изпуфтяване и потиснат смях.

Оттук нататък бях нещастно раболепен, не бях нито спокоен, нито сдържан, казвах точно каквото чувствах, че Федърстоун е най-големият негодник, който някога съм познавал. Въпреки това, сега, след като научих, че е заминал в Страната на нощта, трябваше да призная, че го обичах с чувство на разкаяние. Какво копеле. Но светът е малко посърнал без него. Част от мене обаче все още желаеше да му бях набутал куршума в сърцето в онзи далечен ден, вместо да му нанеса само рана в бедрото.

Клеър сложи ръката си над лакътя ми и каза:

— И на мен ми липсва много. — И добави: — Неотдавна те сънувах, беше горе-долу на възрастта, когато се би в този глупав дуел. Млад мъж.

В гласа й звучеше разочарование от мене, че съм се поддал на времето, като че ли отпечатъкът, който беше оставило върху мен, беше мой личен провал. Мене обаче много жени на нейната възраст и много по-млади ме уверяваха, че съм се запазил невероятно и съм по младежки атрактивен. През този противен период на средната възраст, отстъпления не е имало. Косата ми, макар все по-силно да побеляваше, упорито растеше по старите си територии. И нямах корем, личеше само едно леко напълняване, признак на възмъжаване, около талията. Но, разбира се, срещу света на сънищата не можеше да се спори. Изискванията там бяха строги.

Тя каза:

— Предполагам, че носиш бутилка?

— Джин със зелен лимон.

Протегна ръка.

Извадих бутилката от джоба си, отворих я и избърсах полепналото с мъх гърло с чиста носна кърпа.

— Както винаги джентълмен — каза Клеър.

Тя отпи, после избърса бутилката с нейната носна кърпичка, батистена, обрамчена с черно. Увъртя я около гърлото на бутилката, имитирайки ме, преди да ми я подаде обратно.

— Като че ли си имал тежък ден — каза тя.

Докоснах удареното си лице. Погледнах джобния си часовник и пресметнах.

— Седемнайсет тежки часа.

— Много се клюкарства тук за теб — каза тя. — Сенатор, полковник, бял вожд. Но обсаден отвсякъде от кредитори, злонамерени хора, съдебни дела.

— Те имат време да говорят за мен? Мислех, че ти изцяло си ангажирала вниманието им. Жената в черно. Трагична и меланхолична.

Клеър протегна черната си ръка и аз сложих сребърната бутилка в извивката й. Тя я надигна, изпи я и ми я върна обратно.

— Но за бога, Уил, циганката от Топлите извори? Толкова много да си паднал. Бих предпочела по-необикновена мелодрама.

— Аз също. Но ще видиш, планирам да променя всичко в живота си много скоро.

— Е, ще е забавно да го видя.

Обърнах длани нагоре.

— Живея, за да служа — казах аз.

Тя помълча известно време. Широката река беше гладка и кафява, а по някое време, докато се разхождахме, минахме покрай една голяма плоска скала по средата на водата, на която някой беше забил бунтовническо знаме. Ръчно изработеното произведение на изкуството висеше в избелели от слънцето дипли от стълб, висок само един човешки ръст. Знамето трябваше да символизира нещо като идентифициране и поражение, макар че не можех да кажа кое от двете. Прекалено много възможности имаше.

— Федърстоун много съжаляваше, че е прекалено стар да се бие с янките, но много се вълнуваше, когато Стенд Уейти^[1] и неговата кавалерия от чероки пленили кораб на Съюза. Смяташе това за номер едно във военната история.

— На коя река е бил този кораб?

— Не й знам името.

— Трябва да е била прекалено тясна.

— Лошо ли беше за тебе?

— Кое?

— Войната.

— Когато не трябваше да скалпираме хора, беше в по-голямата си част добре. Като дълго пътуване с биваци. Но всъщност, това беше второто най-глупаво нещо, което съм правил.

— Второто?

— След като те оставих да си заминеш с каруцата в онзи ден.

Клеър каза:

— Не знам колко дълго страдах.

— Аз все още страдам.

— Трябва да отбележим, това не е състезание, не ставаше дума за теб и повече никога няма да споменаваме този ден.

Не можех да се въздържа да не я докосна, да не сложа ръка на черното рамо, на сгъвките на костите, чиято форма пазех в най-ярките си спомени.

Разказах на Клеър как я сънувах в зимната къща на Беър. Сънища, които още се връщаха при мен поне два пъти в годината. Как ме напусна, как се изплъзна от ръцете ми като дим, когато се опитвах да я задържа.

— От времето, когато бях на тринайсет години, беше или ти, или никоя друга — рекох.

— Искаш прекалено много.

— Това ми е дарбата.

Когато бяхме на три или четири завоя от Изворите, Клеър каза:

— Ти продължавай с двуколката. Нека не им даваме нови теми за дискусии днес.

Но преди да се обърна, тя се пресегна и с два пръста леко докосна вдлъбнатината под долната ми устна.

— Може би трябва да си пуснеш императорска брада.

— Имах. Но я обръснах след капитулацията.

 

 

Официално баните затваряха един час преди вечеря, но винаги беше възможно — срещу красив паричен подарък — да получиш ключ от служителя. В три сутринта Клеър и аз бяхме във водата, потопени до шиите. Лунната светлина се посипваше като перли около нас. Въздухът беше толкова хладен и влажен, че гъста пара се издигаше от повърхността на извора и правеше лятната луна и звездите да изглеждат големи и загадъчни. Аз почти не я виждах, макар че беше на не повече от една ръка разстояние от мен. Реката течеше безшумно зад нас, шум като дълбока въздишка. Лампите на верандата отдавна бяха загасени от облечените в бяло прислужници. Само един жълт безсънен прозорец беше останал осветен върху източеното лице на хотела. Трийсет и петте колони бяха избледнели на лунната светлина. Поляната вече посребряваше от роса, а боядисаните с бяла боя стъбла на дърветата се проточваха като духове чак до брега на реката.

Въпреки моите горещи настоявания, Клеър държеше на обратното, да сме с бански костюми. Движехме се из тежката вода като два вързопа тъмно пране.

— Господи — казах аз, — виждали сме всеки квадратен сантиметър от телата си. Откъде тази внезапна скромност?

— Внезапна? — рече тя. — Онова беше преди много време. В друг свят.

Отдавна бяхме минали статута на ограничения относно тези спомени.

— Не и за мене. Те са еквивалент на углавно убийство.

Непростими. Бих могъл да спомена някои подробности.

— Като личност имаш някои качества, които просто не ти отиват.

— О, сила някаква да ни даде тоз скъпоценен дар,

да се погледнеме през другите, дори за миг макар^[2].

— Да, точно от това имаш нужда, в малко по-голяма доза.

— Работя по въпроса. Ежедневно.

Завъртяхме се един около друг в миришещата на сяра вода. Косата на Клеър се накъдри около слепоочията и на тила й, точно както ставаше, когато беше на шестнайсет години. На шестнайсет мислех, че Клеър е най-прекрасното нещо, което някога съм виждал. Също на седемнайсет, на осемнайсет, деветнайсет, двайсет и три, трийсет. Но сега, след толкова много години, личността, която си спомнях, беше само част от нея. Някога тя беше страшно хубава, сега обаче беше красива. Богата, надхвърляща всичко, което можех да призова във въображението си. Тя изглеждаше цяла и завършена. Въпреки трезвото ми мислене, една неутрална част в мене смяташе, че никой, нито мъж, нито жена могат някога да бъдат цели и завършени. Движим се сред реалност, в която сме отчупените крайчета на истинските хора. Това е жестокото отмъщение, с което Създателят ни наказва за това, че живеем.

Независимо от всичко, тя изглеждаше ужасно добре в парата на лунна светлина.

Вдигнах ръката си, от която се стичаше вода и докоснах влажната й коса. Тя беше събрана според модата в момента. Във форма на грозд, завита и фризирана.

— Бих искал да си правиш косата както я носеше преди — казах аз.

— Не си спомням как беше.

— Дебела плитка, която се спускаше на гърба ти. И като разплетеше плитката и прекараше пръсти през косата, тя се спускаше, дълга и буйна, на вълни по раменете и гърба ти.

— Ти си спомняш толкова точно.

— Ще се поправя. Когато разплиташе плитката, косата ти ставаше на вълни в краищата и на малки къдрици на тила.

Доплувах близо до нея и се пресегнах, за да измъкна разните игли и фуркети, които държаха косата й, но тя се отдръпна. Водата се завъртя. Парата се вдигна чак до Луната на зелената царевица.

— Не ми е лесно — каза тя. — Не знам как да се държа като възрастна.

— Идването до водата е само началото — рекох аз. — Трябва да ти се отрази добре.

 

 

Разпиляно из цялата стая, много вдовишко бельо. Прозрачно и крехко като съблечени змийски кожи. Клеър държеше нещо до светлината на лампата, което беше толкова сияйно, без никакъв цвят, като ивичка от панделка, образувана от пламъка на лампата между основното синьо и вълнистия жълт връх. Толкова леко, че не можех да кажа коя част на тялото беше предназначено да обхване. Тя го пусна на пода и то падна бавно, сякаш беше безтегловно.

Клеър не се преструваше, че не пие, както много жени правят, като пият само патентовани напитки, прилични и с медицинско предназначение, но силни със съдържание на алкохол и лауданум. Тя пиеше най-вече лондонски джин, чист, без нищо. Беше изпила доста от него тази вечер и някъде към четири часа сутринта отвори прозореца, провеси се от него и бързо изхвърли гаденето си в тъмнината. После отиде до мивката, където изсипа обилно върху намокрения си пръст зъбен прах от перфорирана метална кутийка и изтърка устата си.

— Така — каза тя.

Усмихваше се, но очите й бяха влажни и малко зачервени на светлината от лампата.

Опитахме се да се целуваме и обратно на очакванията ми, се чувствахме по-неловко, отколкото когато бяхме на шестнайсет години. Умение, закърняло с времето. Тогава неловкостта идваше от припряността ни да се слеем, да се разтопим един в друг. Въпреки че разтопим не е непременно точната дума. Ние се сблъсквахме един в друг с някаква надежда, че всички парченца, разпилени след сблъсъка, накрая ще образуват приятна форма. Сега избягването на сблъсъка ни притесняваше, настойчивото дърпане назад, в границите на индивидуалността на личностите ни, толкова старателно оформяни през всичките тези години.

След като целуването не се получи, опитахме се просто да стоим прегърнати. И това беше малко по-добре, но все още неловко, сблъскването на меките и твърди части на телата ни. Казах на глас, че поне сме достатъчно слаби и че върховете на тазовите ни кости все още се удрят едни в други, както правеха някога. В крайна сметка, колко често в зрелия си живот ти се налага да повтаряш какъвто и да е фрагмент от далечното минало изобщо? И между другото, тъй като и двамата бяхме в рамките на половин век възраст, всяко уверение, че сме в средата на живота си, имаше силно оптимистична нотка.

Осъзнах, че говоря прекалено много.

— Как така все още съм влюбен в тебе? — казах аз.

— Една от мистериите.

 

 

Три нощи по-късно стоях в отдалечения край на балната зала. Светлините бяха приглушени. Оркестърът свиреше модерните валсове и някои от популярните песни в онези дни. Танцуващите се движеха по пода като водни очертания, ако водата беше доста по-малко грациозна, отколкото е. Аз чаках, чаках. И тогава през широката френска врата на балната зала, дълга седемдесет и един метра, Клеър влезе. Всички обърнаха глави. Беше облечена в блестяща копринена рокля в наситеното зелено на зрялото лято, тясна в талията, широка надолу. Косата й беше вдигната почти по подобие на модата в момента, но беше много по-свободна, отделни къдрици падаха около лицето и раменете й. Тънка ивица черен креп, не по-широка от пръста ми, беше завързана на ръката над лакътя й. Отидох до нея, подадох й ръка и танцувахме.

Странно, едва ли някой беше скандализиран. След този първи валс няколко облечени в ръкавици ръце меко ни изръкопляскаха. Отдадох това на щедрия дух на Изворите. На нещо, което се съдържаше във водата.

 

 

Бяхме заедно близо един до друг през цялото време от средата на лятото до деня на есенното равноденствие. Животът на дивите цветя, цъфтежът и посърването им в коловозите и фазите на луната бяха единственият календар, от който имах нужда. Денем обикаляхме по пътя край реката и по улиците на страната с моята весела двуколка. След вечеря се качвахме горе на издадената скала, за да гледаме залезите. Много вино и други напитки. В мъгливите часове след полунощ се оплитахме един в друг на леглото в нейната или моята стая.

Една вечер влязохме в реката, отидохме до широката скала с бунтовническото знаме. Олюлявахме се с боси крака по покритите с мъх обли камъни по дъното на реката, Клеър, с вдигната до коленете пола, аз със запретнати крачоли, навити над белите ми пищяли и с половин бутилка шампанско, което се плискаше в ръката ми. Когато здрачът се спусна над клисурата, напалих огън не по-голям от капака на кофа. Направих пламък от гнездо от клечки и прахан, които се бяха събрали в една кухина в скалата, и го подклаждах с довлечени от водата дърва, разпръснати наоколо. Гледахме как огънят гори и аз разказах на Клеър за любовната отвара на Баба Катерица, направена от точно такова речно гнездо. Как съм постил и съм пил сварения чай, правейки усилие или да я забравя, или да си я върна обратно.

— Магиите на Баба Катерица рядко не се сбъдват — каза тя. — За тази може би е трябвало повече време.

— Може би. Аз винаги съм се опитвал да поддържам теорията, че щастието ни пречи да възприемаме света.

— Тя не е ли умряла? — попита Клеър.

— Възможно е. По време на сезона на къпините една година, така и не се върна вкъщи да ги обере. Много търсихме, но намерихме само кошницата й, до половина пълна. Никой не знае какво се е случило. Може просто да е продължила да върви.

— На колко години трябва да е била?

— На двеста. Може и на повече.

 

 

Лятото изведнъж свърши, извъртя се прекалено бързо. За една нощ изоставените царевични ниви лумнаха с високи до главата цикламени димитровчета, изгарящи, заслепяващи и фантастични. Есента никога не е била най-доброто време за мен.

Ежедневно пристигаха писма от Конли и другите. Дългове и отговорности. Разпадащи се неща. Всяка сутрин оттук заминаваха карети, за да отведат хората от лятото обратно в низините. Бяхме достигнали тъжното време на годината, когато балната зала се ползваше само в петък и събота вечер, а двата горни етажа спални бяха тъмни и празни. Кучият дрян и трепетликата вече пламтяха в червено, тополите избледняваха до жълто. Време за тръгване.

Клеър и аз не бяхме говорили изобщо за бъдещето. И преди не го бяхме правили. Когато бяхме млади, живеехме с предположението, че животът, който беше тогава или щеше да бъде, е в ръцете ни в момента, защо тогава да си правим труда да гадаем за бъдеще, което изцяло беше лишено от реалност.

Но бъдещето беше чакало прикрито и сега ни притискаше с тежестта си.

 

 

Късно една вечер, по време на есенното равноденствие, аз й предложих да се омъжи за мен. Бяхме потопени до брадички в изпускащия пара извор и лек дъжд ръмеше около нас, без дори да остави точки по водата. Вплетох пръстите си в нейните и я придърпах към себе си, казах й, каквото имах да кажа за любовта си към нея от дълго време, с копнеж и отчаяние. И за силата на вторите шансове. Докато говорех, очите на Клеър се напълниха със сълзи, което аз сметнах за добър знак.

Но когато свърших, тя поклати глава.

— Още не — каза тя.

— Ако не сега, кога?

— Трябва ми малко време да помисля.

— Времето — казах аз. — Точно в него е проблемът.

 

 

На следващия ден Клеър отново облече траурните дрехи. Всичките унили черни слоеве. Зеленото лято беше минало покрай нас и си беше отишло. Отново беше време за сърдечна мъка. Дойде в стаята ми в тъмно и натежала. Прегърнах я от входната врата, Жената в черно. Прегръщах ледена, вдървена фигура. Погледнах я в очите и противопоставих всичката объркана и отчаяна мъдрост на средната си възраст срещу нейната тъга. Не сме създадени достатъчно силни, за да устоим на безкрайната скръб. Въпреки това болката оставаше постоянният двигател в живота. Така че ако изобщо трябва да имаме някакво щастие, то е само в отминаващия момент. Този изминал сезон заедно беше едно изключение от общите нещастни условия на съществуването. Както бяха онези две лета далече назад в стария свят. Сигурно е грях да се отхвърлят няколкото дара, които ни се дават. Бъди щастлив в проблясъка от време, което ти е дадено, или страдай завинаги. Това са суровите и противоречиви правила, които Съзиданието беше наложило за играта, която сме принудени да играем.

 

 

Клеър върху мене, белите чаршафи хладни и събрани на дипли около хълбоците й. През прозореца тънка последна извивка от края на Луната на плодовете се спуска надолу по млечното небе до черния уплашен хребет. Идващата нова луна ще отбележи настъпването на новата година. Странно време за начало, края на лятото и окапването на листата. Клеър се движи в някакъв много неин абстрактен свят. Аз не съм й абсолютно необходим за нещата, в които намира удоволствие, каквито и да са те. Спуснат воал и нищо повече. На пода черна локва от траурни дрехи. Мрежестата безизразна маскировъчна маска на лицето й. Само като се наклони по някакъв особен начин на ляво, извие глава и улови светлината, идваща отзад от малкото парче свещ, оставено отстрани на мивката, мога да видя някакви черти под нея. Жесток, упорит силует. Единственият малък знак за страст са пълните й, леко разтворени устни.

Вдигам ръка, за да отметна воала, който се събира под брадичката й, но тя ме спира, натиска ръката ми обратно надолу до единственото място, където се сливаме. Крила на молци издават съскащ звук под пламъка на свещта. Тя свършва, като се притиска силно надолу и чак тогава отмята воала с китката на ръката си, движение, което си спомням от нашата младост. Пада върху мен.

Аз задрямвам с нея в ръцете и се събуждам от шума на закопчаването на обувки до глезените. Пресягам се към нея, както е седнала на ръба на леглото и се опитвам да я накарам да остане, но тя не иска. Става и разглежда мрачното си облекло в огледалото, навежда се и приглажда с ръка намачкания креп.

— Трябва да тръгна утре.

— Да тръгнеш?

Тя придърпва воала пак надолу, навежда се и ме целува в краищата на устните, воала между устните ни, зърнест и устойчив.

— Тръгваш за къде?

Никакъв отговор.

— Къде? — попитах аз.

— Далече.

— Това ще погуби и двама ни — казах аз.

 

 

Въпреки протестите й, настоях да я изпратя до железопътната спирка. Нямаше време за губене, не можехме да се наслаждаваме на прекрасната есен. И много малко разговор имаше. Четири дни път го взехме за два. Въртяхме се покрай реката от зори до мръкване, като прескочихме една обикновено приятна нощ в странноприемницата в Александър и стигнахме до Хотел Ийгъл много след вечеря, конят беше изтощен и изпускаше пара в хладната нощ. Наех друг за следващия ден от пътя, който започна преди разсъмване. Слизахме надолу от планината като изпуснат камък и стигнахме гарата в полунощ. Влакът, който отиваше на изток, чакаше. Лампите му бяха запалени, а парата пуфтеше ритмично от локомотива. Готов за тръгване. Носачи бързаха с пренасянето на багажа. Клеър ме целуна с размит поглед и изчезна по двете стъпала на вагона си. Аз седях в двуколката, държах в ръце отпуснатите поводи и гледах задните светлини на влака, докато изчезнат зад първия завой на железопътната линия. Всички есенни звезди се бяха разпръснали по небето, а в тревата беше започнала да се образува роса.

 

 

Четири дни по-късно, след като есенното слънце беше вече залязло, излязох на верандата на Изворите с чаша уиски. Там седеше мъжът с бръснача, пушеше пура с отворени краища и се полюшкваше много леко в стола си. Точно същия черен костюм от лятото. Огледах се наоколо за якото момче, но него го нямаше.

— Седни — каза мъжът с бръснача. Сложи длан на ръкохватката на стола до него и го залюля. Седнах през един стол и извадих Ремингтъна от джоба на жилетката си. Не беше кой знае какво оръжие. Ако насочиш напред показалеца си и вдигнеш палеца, за да имитираш пистолет, Ремингтънът ще бъде значително по-малък. Но от два метра разстояние можеше да направи точна дупка в главата ти от едното до другото ухо. Сложих го в скута и започнах да пия уискито си.

— Хубаво пистолетче — каза мъжът. — Трябвало е да го купиш хромирано. Щеше да изглежда като бижу. Като брошка.

Бях твърде стар, за да започна да търся някакъв дълбок личен символизъм в пистолета, който носех.

— От личен житейски опит знам, че хубавите убиват човека по-бързо от другите — казах аз.

— Как ти е бедрото? — попита той.

— Бедрото?

Той всмукна от пурата си, погледна нагоре и изпусна един дразнещ, съскав облак от дим.

Каза:

— Така, приемам, че благодарение на моето великодушие, все още действа. Е, казват, че благотворителността сама по себе си е възнаграждение.

— Можем цяла нощ да прекараме така — рекох аз. — Какво искаш?

— Аз? Нищо, нищичко. Що се отнася до мен, можеш да правиш каквото си искаш. Не представляваш абсолютно никакъв интерес за мен.

— И все пак си тук.

Това го накара да се усмихне.

— Все онзи стар бизнес — каза той. — Пари. За тях става дума. Колелото, което движи всичко.

— Кой? — попитах аз — Уилямс?

— Не само Уилямс. Аз съм представител на един вид консорциум.

— Те са образували банда срещу мене ли?

— Да, всъщност. Банда, която си иска парите, които им дължиш. И тъй като не можеш да платиш в брой, те искат земята ти. Всичката.

— Всичката ми земя? Много е сложно да се разграничи. Има моя земя на мое име. И земя на хората ми на тяхно име. И тяхна земя, която все още е на мое име отпреди, когато те нямаха право на собственост, а това е много земя.

— Не е ни най-малко сложно. Те искат всичко, което е на твое име.

Направих груби изчисления. Не беше останало много място, където хората да живеят. Царевични ниви се застъпваха, къщите бяха една до друга като зъби в устата, рибари се изблъскваха един друг по бреговете на реките, а мъртвите гори гъмжаха от отчаяни ловци.

— А жителите? — Попитах аз. — Хората. Какво ще стане с тях?

— За това е индианската територия. На запад.

— Не — казах аз.

— Не? — Каза мъжът с бръснача. — Свободен си да казваш „не“, когато ти държиш нещата в ръцете си. Това не е точно позицията ти в момента.

— И какво ще правим? Дуел или какво?

Той се изсмя, обърна се настрани и изплю парче тютюн, залепнало на езика му.

— Дуел ли? — Каза той. — Не се занимавам с тази антична глупост. Убивам хора, когато трябва да бъдат убити.

— Ако те не те изпреварят.

Той свали шапката си, показа оплешивяващото си теме и обърна към мен набръчканите си с увиснали торбички очи.

— Да ме изпреварят? — Каза той. — Мили Боже. Аз съм на хиляда години. Нареди се на опашката, ако искаш да ти дойде реда с твоето пистолетче. Ако работата ми беше да те убия, щеше да си мъртъв преди три месеца.

Той всмукна и напълни дробовете си с дим, а аз отпих от чашата си. И двамата гледахме към реката. Никой не каза повече нито дума, като че ли се състезавахме кой ще издържи по-дълго да не е първият, който ще проговори.

Накрая спечелих аз.

— Ето го единственото нещо, което остава — каза той. — В духа на старото ви приятелство Уилямс просто ти изпраща съвет. Трябва да се прибереш вкъщи, да се захванеш с делата си и да не се оставяш любовта да ръководи живота ти.

— И това ли е всичко?

— Върви си вкъщи — рече той, — всякакви гадости чакат да ти се стоварят там.