Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (19)

2

Първият от многото журналисти ни нападна следващото лято. Беше кльощав, възвисок янки с голяма глава и къдрава тъмна коса, черният му костюм беше протрит до зеленикав блясък на лактите, маншетите и дъното на панталоните му и дори не носеше препоръчителни писма. Пишеше пътепис за южните планини за някакво списание, което никога не бях чувал. Не мога да си спомня дали беше месечно или тримесечно. За него ние бяхме само един ден почивка по пътя и два абзаца в статията му. Което беше късмет за нас, защото ние — а под ние имам предвид Беър и аз — не бяхме подготвени да отговаряме на въпросите му за Чарли и как точно се е случило, че той е мъртъв, а ние все още живеем в родната си страна, вместо да сме изместени на запад.

Казах му как богатите бели индианци в Нацията се бяха отнасяли към Беър и неговите хора като към животни с имена. Но посредством някои закони, договори и обстоятелства, толкова засукани и пълни с ирония, че не могат да бъдат лесно обяснени, хората на Беър — които бяха предимно чистокръвни и спазващи традициите в бита си, оцелели от старите родове хора, за които идеята за частна собственост нямаше никакъв смисъл и които представляваха голямо предизвикателство за настъпателни мисионери от всякакви секти, все едно дали баптисти или квакери, защото дори няма думи в техния език, които да отговарят на понятията грях, разкаяние, милост, рай и ад, проклятие и спасение — бяха дошли да живеят извън границите на Нацията на частна собствена земя, за която имаха легални документи. Беър беше създал свой собствен свят на малкия си парцел земя. Граничеше с огромна и красива верига от планини, прекалено диви, за да бъдат собственост на някого. В Нацията никой нямаше документи за собственост, защото всичката земя, според техните обичаи и закони, беше обща. Беър обаче имаше документи. И ако не беше фактът, че белите хора влагат много смисъл в тях, неговото чувство за респект беше толкова малко, че ако останеше на него, би ги свил на топка и би подпалил огъня или би си избърсал задника с тях. Аз не спирах да говоря и се надявах да замажа някак въпроса за Чарли по-специално, защото начинът, по който той умря, ме тормозеше много и беше затъмил съзнанието и на Беър. Възползвах се от трудностите при превода, докато превеждах на Беър, за да отклоня въпросите, отнасящи се директно за Чарли.

Но след като журналистът янки си тръгна, Беър и аз бяхме на еднаквото мнение, че невинаги ще можем да се отървем с говорене на празни приказки и отклоняване на въпросите, особено след като Беър премине в Страната на нощта и аз остана сам. И като се има предвид напредналата възраст на Беър, неговото отпътуване не беше нещо непредсказуемо. Така, Беър и аз прекарахме дълги нощи в размишления как най-добре да представим Чарли пред бъдещето. Не историята му, а разказа за него. Защото в това щеше да се превърне, в разказ, с наша или без наша помощ. Аз бях научил нещо в тази връзка от времето, прекарано с Крокет — как той се беше превърнал в почти неузнаваема личност в печата, за добро или лошо. По подобен начин някой ще предпочете да даде на последните дни на Чарли форма и значение, вместо да остави нещата така, както са били в живота, през повечето време нещата се случваха едно след друго, а това водеше до пълно объркване. Затова Беър и аз решихме, че ако историята трябва да бъде разказана от някого, най-добре е ние да вземем инициативата и сами да го сторим. Беър беше научил достатъчно за начина, по който написаната история въздейства, съдейки по това, което му бях чел и от обобщеното от Херодот, Тацит и Цезар и от директните срещи със Стария Опосум, за да знае, че обикновено победителите създават разказите, при това с големи отклонения по отношение на фактите и по-специално в интерпретирането на мненията, да не говорим за откритите лъжи.

Седяхме около огъня в градската къща до късно нощем, аз пиех по малко, Беър изобщо не пиеше, тъй като беше в един от периодите си на въздържание. Разказвахме си един на друг различни истории за Чарли, като се опитвахме да видим как биха се възприели различните версии. Аз бях склонен да измислям прекалено много, да създам прекалено усложнена фабула. Политика и машинации в излишък. Като разказвач бях прекалено загрижен за защо-то в човешките действия, докато всъщност в повечето случаи какво-то имаше значение. Така че естествено Беър беше този, който даде идеята да оставим всичко точно така, както се случи, да разказваме цялата история точно както беше, но да я подхвърлим обърната по друг начин. Чарли да е този, който пожертва себе си за доброто на своя народ, а не обратно. Нищо друго не трябваше да се променя. Чарли беше избрал да се предаде в отговор на обещанието, че ние другите ще можем да останем. Това беше по-красива история и със сигурност говореше по-добре за Чарли.

— Той ще стане като вашия Исус — рече Беър.

С приближаването на зората Беър разказа своята пълна версия за Чарли от начало до край с големи подробности, като се докосваше до достойнството и трагедията и й придаваше голяма степен блясък. Беше толкова хубаво, че единственото, което аз можех да добавя, беше малко от рода И ти ли, Бруте?, казано в момента преди екзекуцията. Това не беше особено креативна добавка, но аз все пак се гордея с нея. А по-късно журналистите я лапнаха. Моята добавка е следната: Чарли поглежда към Лишея, водача на стрелците и казва: „Ние сме като братя и все пак ти ще ме застреляш?“ Лишей само кимва с глава. После следват превръзките на очите и стрелбата, получава се добре без по-нататъшни авторски интервенции. Край.

Изпробвахме историята, като я разказахме на Лишея, когато го видяхме и на него му хареса толкова много, почти убеди себе си, че нещата са се случили точно по този начин. „Бяхме като братя“ — каза той.

През цялото време, седем дни в седмицата, бяхме заети да пресъздаваме света в нашите разширени граници земя. Старите кланове ги нямаше, бяха закърнели, което означаваше, че повечето хора можеха да си спомнят към кой клан са принадлежали, ако клановете все още значеха нещо. Поради това приеха с ентусиазъм плана на Беър да организира територията си, като създаде отделни градчета с имената на старите кланове. Във всяко градче трябваше да има градска къща, където да се решават местните въпроси с пълно съгласие, а не с множество, което аз смятах за по-добро. Старата градска къща на Беър ще се разшири и ще се запази за решения на въпроси от по-широк мащаб.

Беър вярваше, че ако направим заобикалящия ни свят по-добро място за живеене, нашето вътрешно аз неизбежно ще се промени и ние също ще станем по-добри. След някое време в далечното, светло бъдеще, ние всички ще живеем в свят на светци. И кой можеше да каже, че греши? Със сигурност не и аз, поне не на глас. Така че уредих нещата за построяването на новата градска къща и дадох идеята, че училище и църква не биха навредили по отношение на връзките ни с външния свят. Последните две сгради бяха еднакви, с изключение на това, че църквата завършваше с камбанария над входната врата върху двукрилия покрив. Разбира се, веднага назначих учител и пастор, почти незабележими младежи от Балтимор, които нямаха по-добра перспектива в живота, освен да дойдат, както трябва да им е изглеждало, на задника на света за заплата, която с малко надвишаваше наема за стаята и храната и бяха принудени да живеят заедно в дървена колиба за един човек, толкова малка, че двамата трябваше да спят в едно плетено въжено легло с дюшеклък. Бяха с еднакъв ръст и можеха да си разменят дрехите, три черни костюма, които се различаваха един от друг само по степента сиво, до която бяха избелели.

Беър и аз организирахме още доброволен пожарникарски отряд в селището, тъй като пагубните пожари от запалена мазнина бяха постоянен факт от живота. Но той тегли чертата на полицията, като каза, че мнението му за неговите хора е толкова високо, че не смята за необходимо прилагането на закон. И изцяло моя беше идеята да отделим един рафт с книги в пункта и да сложим началото на библиотека, като книгите щяха да се дават за ползване гратис за времето до следващата пълна луна. Понеже се нуждаехме от пари, за да осъществим идеята на Беър, създадохме и бизнес, мелница, ковачница, сарачница, цех за изработване на колела за каруци и обръчи за бъчви, и т.н. и т.н., като се стигне чак до оръжеен магазин и магазин, където жените изработваха фини изделия, кошници, тъкани материи и други подобни. За малко повече от година бяхме построили един цял град на базата на абстрактната идея за минимални изисквания, няколко малки къщи и покрити с дъски сгради, подредени от двете страни на път, който аз нарекох Главната улица.

Всичко вървеше по плана. Провеждахме събрания и танцови забави в градската къща. Децата се научиха да четат и да смятат, а някои от хората слушаха проповеди и пееха методистки химни със значителен ентусиазъм, макар че много го правеха само фонетично. Повече пари постъпиха в общността от новите предприятия, а това винаги е добре. Всеки имаше дял, включително и аз. И нещата се подобряваха малко по малко.

Точно както Беър и аз подозирахме, писачите продължиха да идват. Нашата история беше прекалено екзотична, за да я отминат. Пишеха за последните останки от старите нрави. Старият индиански вожд и младият бял син, които реализираха план за запазване мястото им на земята, заставайки срещу силите на прогреса и желанията на правителството. Първите няколко журналисти бяха в по-голямата си част новост и добре дошло разнообразие. Но всеки следващ ставаше все по-малко чаровен от предходния и много скоро се превърнаха просто в досада. След петия или шестия аз престанах да приемам повечето от тях на сериозно и просто измислях отговори на въпросите им според настроението си. А Беър се държеше като домашна котка, която изчезва, когато дойдат непознати гости и се показва веднага, щом гостите си тръгнат. Казах на един от журналистите, че нивите ни са почти толкова отвесни, че царевицата я засаждаме, като изстрелваме семената с пушки и ни се налага да отглеждаме специална порода мулета, на които краката от едната страна са по-къси, за да можем да орем с тях. А като попита как транспортираме царевицата долу, казах „С кани“. Той сякаш ми повярва, така че бях окуражен да продължа и да му кажа, че всяка църква в този край на щата, с изключение на нашата индианска конгрегация, или провеждаха служби, говорейки на езиците си, или ловяха змии, както е препоръчано от Исус. И журналистът, и аз бяхме изпили по няколко скоча до това време. Историята се появи като факт в добре известно национално периодично издание, наред със задължителните описания на красотата, суровостта и несравнимата отдалеченост и мистериозност на нашите планини.

Разбира се, някои свещеници от по-добрите църкви в най-близкото регионално седалище ми бяха особено ядосани и епископът се нахвърли върху мен от неприкосновеността на своя амвон. Също така един редактор на вестник ме взе на мушка в своя вестник, като се обръщаше към мен в отворено писмо, в което изразяваше своето възмущение от срама, който съм стоварил на региона, в горе-долу същия тон като на свещениците. Моралното оскърбление беше явно специалитетът на деня. Но аз не обръщах прекалено голямо внимание на никого от тях, понеже някои от свещениците живееха, за да се ядосват, а вестникът беше на политическа партия, която не беше моя. Колкото до епископа, по-специално, винаги съм смятал, че молитвите трябва да се казват като стоим на краката си, а не на колене, тъй като във всички други области на живота Бог като че ли изисква да стоим изправени и да отговаряме за себе си. Аз веднага нахвърлях едно писмо до въпросния вестник, в което казвах, че е тъжен, но истински фактът, че някои хора, главно новопристигнали в региона, не могат да схванат тънкостта на граничния хумор; и че такава липса на вкус не е достатъчна причина да изтръгнат от мен извинение.

Просто, за да покажа, че не съм се изплашил, още на следващия писател, с когото минавахме през стопанството на Глигановата Хапка — който, приведен, в градината си правеше дупки в пръстта, за да засади тиквени семена — казах, че прави много силно заклинание, с което се предполага, че ще промени климата в целия свят. Всеки знак, който слага и всяка дупка, която изкопава, имат огромно значение. Ако има тайфуни в Калкута и суша в Италия, вината е на Глигановата Хапка. Тази история също беше увековечена между кориците на едно от нашите по-качествени месечни списания и по-късно беше преписана от друг един автор в тримесечник в почти същия стил. Така за известно време Глигановата Хапка беше известен, поне сред нашите по-начетени посетители, и той започна да взема такса от двайсет цента, за да пресъздаде свещения ритуал за времето.

Разбира се, приемах някои от авторите сериозно, тези, които можеха да бъдат полезни и прекалено умните, с които не може да се шегуваш. Ще дам един пример, който е характерен за много такива случаи. Името му беше Ленгъм и като писател се беше специализирал в планините. Описанията за пътуванията му пеша из Европа бяха със заглавия Гледки за пешеходеца: или Алпите и Пиренеите с раница и тояга, бяха добре приети и аз може даже да съм ги чел. Но няколко години бяха минали от последната му книга и го бяха накарали да предприеме ново пътешествие, макар че му липсваше ентусиазъм за тежко пътуване. Беше яздил до тук от Чарлстън, с намерение да тръгне по планините на север и да продължи докъдето успее, пътувайки сам, без гидове, но с дебела връзка препоръчителни писма, включително и едно от Калхун.

Така че на следващата сутрин оседлах Уейвърли, за да направим кратка обиколка и да разведа Ленгъм наоколо. Това беше няколко години след преместването и Уейвърли беше станал стар благороден кон, почти оглушал, посребрен около муцуната и със сребърни нишки в черната му грива. Ставите на хълбоците му се издигаха под ъгъл отдолу под кожата, но очите му бяха запазили блясъка си и той все още беше толкова нетърпелив да се впусне напред, че трябваше да дърпам поводите, за да забави ход при тръгване. Потеглихме от стария търговски пункт, извора на моето детство и корена на всичките ни сполуки, после яздихме до Уейя, където показах на Ленгъм новите предприятия: индианци, които оформяха дъги за бъчва, разцепваха дървото на ивици, други обработваха кожи и даже двама, които изковаваха плугове и сложни механизми за пушки, ключалки и други такива части. Ковачите удряха в музикален ритъм червеното желязо, когато посетихме работилницата им. В бижутерския цех произвеждаха обици и висулки за огърлици и други подобни неща, а в тъкачницата правеха хубав здрав плат от вълна, остригана от нашите дребни планински овце, изпредена с вретена и изтъкана на широки платна на ръчни станове. Там бяха и жените с пъргави пръсти, които оформяха дъбови ленти в стегнато изплетени кошници с всякакви форми и размери. Пазари за всичките тези стоки бяха намерени в Чарлстън и Филаделфия, както и в близките градове и по този начин селището беше, както изтъкнах на Ленгъм, най-големият в щата манифактурен и търговски център на запад от полите на планината, особеност може би само от местен интерес, тъй като всеки път, когато пътувах, без значение къде се намирах, ми се казваше, че даден магазин, кръчма или хотел са най-големите между Вашингтон и Ню Орлиънс. Разбира се, показах на Ленгъм училището и църквата. Споменах още въздържателното дружество, създадено от Беър, когато започна да се страхува, че консумирането на силни спиртни напитки води всеки, независимо от цвета и статуса му, до деградация и предизвиква насилие.

Рядко използвах самия Беър. Бързо появяване, драматично и по сценарий. Това беше през годините на неговото грохване.

На следващия ден в чест на Ленгъм играхме мач и аз взех участие в един от отборите. Описанието му на тази игра в книгата На кон през Алигените е доста точно. Играчите бяха почти голи. По парче мазна еленова кожа на задника, толкова малко, че едва би покрило люпило яйца. Нищо на краката, без наколенници и ризи. Няколко от играчите имаха превързани ленти и кърпи на главите, но това беше глупаво; трябваше да ги придържат и да ги крепят с ръка. Почти нямаше правила за играта. Първо трябва да успееш да вземеш малката, направена от еленова кожа топка с пръчката, хващаш я в една мрежеста ръкавица или я изравяш от земята. После можеш да хванеш топката с ръка, да хвърлиш пръчката — и да бягаш с всички сили към един от гол-постовете, преди да са те съборили по най-брутален начин. Нямаше ограничения за грубостите, освен едно, което предизвикваше намръщване, но не беше забранено — да дращиш като жена. Да събаряш играча, в когото е топката, като издърпаш препаската му също се предполагаше, че е извън правилата, но когато се случеше и резултатът беше мъж в цялата му голота, следваше голяма веселба както сред тълпата зрители, така и сред играчите.

Отборите излизаха един срещу друг от двата края на терена за игра, като крещяха, че опонентите им са най-големите треперещи зайци и евнуси. Надаваха войнствени викове и размахваха стиковете все едно се канеха да се избият един друг, а като свършеше играта, почти го правеха. Топката се хвърляше във въздуха и всички се втурваха към нея, като ставаше голям сблъсък от вдигнати стикове, независимо, че топката почти винаги падаше през тях на земята. След това започваха да я изравят от пръстта и дърпаха стиковете на другите, за да ги изтръгнат от ръцете им. Получаваше се една много объркана купчина мъже, а топката беше не по-голяма от орех, така че зрителите едва ли можеха да кажат какво става, докато играчът с топката не се отскубне и хукне да бяга.

Играчите се блъскаха един в друг при измъкването, като се чуваха както звукът от мокрото шляпване на кожа в кожа, така и дълбокото издумтяване от сблъсъка на сто и петдесет — сто и осемдесет килограма месо и вътрешни органи. После се търкаляха по земята, влизаха в схватка двама по двама, дори когато топката беше в някой друг и той също беше повален, така че по всяко време едновременно вървяха и по два-три мача борба, абсолютно без връзка с набирането на точки. Топката беше толкова малка, че можеше да я пъхнеш в устата си, и бегачите правеха точно това, спринтираха до вратата, после изваждаха с пръсти олигавената топка и я вдигаха високо за голяма радост на поддръжниците си.

Това беше спорт, при който реферите носеха дълги, здрави камшици и ги използваха с голям ентусиазъм, както сметнеха за уместно, срещу играчите, като очертаваха червени ивици върху телата на двойка сбили се играчи, които прекалено дълго се търкаляха по земята, или удряха безразборно всички играчи, когато играта биваше докарвана до големи скупчвания, при което някои мъже хапеха и се душаха един друг, скубеха коси и извиваха пръсти, а тези най-отдолу само се молеха да не се задушат. Писателите неизменно намираха играта за очарователна и Ленгъм не беше изключение. Аз играх средно добре този ден и бях особено добър в техниката със стика, макар че явно ми липсваше скоростта на по-младите мъже при бягането с топката. Когато играта свърши, имах няколко малки рани, които кървяха, на пищяла и по ръцете, имах и дълга червена одраскана ивица от слепоочието до брадичката — и бях, без съмнение, ухилен до ушите от удоволствието, което играта ми даваше, въпреки че моят отбор загуби.

Следващият ден беше неделя и аз заведох Ленгъм на църква, където всички се молихме на Спасителя и бяхме трезви като дякони. Цялата служба се водеше на чероки, така че аз играех ролята на гид и преводач на Ленгъм, като се бях надвесил като сянка близо до него на църковната пейка и му шепнех в ухото думите на проповедта и химните, а той беше поразен от ораторските способности и поетичното цветисто изразяване на говорителите.

Ленгъм и аз се разделихме като приятели, а когато книгата му излезе, спомням си как си помислих, че главата, посветена на Уейя, беше написана с повече симпатия, отколкото се бях надявал. Той преразказваше историята на Чарли точно както аз му я бях разказал и описваше селището и околностите като успешен социален експеримент, а Беър като фигура от друго време, достоен да бъде излят от бронз. Ленгъм съобщаваше с голяма точност, че аз разширявам нашата поземлена собственост с френетична скорост, особено в райони, които са били в Нацията. Откъде идваха парите, той не можеше да обясни, казваше само, че моята собственост вече е в огромни размери и че няма никакви признаци да забавя темпото.

После, за нещастие, се впускаше по-надълбоко. Моят живот до този момент, пишеше той, беше разказ за пленничество, обърнат наопаки. Докато в миналия век Мери Роуландсън^[1] и много други били взети насила от индианците, семействата им били избити, те изпаднали в ужас, били транспортирани в ревящата пустош, аз бях тласнат в пустошта от моите собствени роднини, след като родителите ми починали, и вече съм бил преживял този ужас. И вместо да поискам да ме вземат от дивата пустош, където съм се намирал, и да ме върнат вкъщи, аз съм си създал дом, там, където съм попаднал.

В края на главата Ленгъм цитираше Калхун, който вероятно му беше разказал всичко това, макар че аз имах пари да живея, където си избера, само че не се чувствах добре, когато пребивавах дълго във външния свят и можех само да правя екскурзии по за няколко месеца. Ако останех малко по-дълго, започвах да изпитвам безпокойство и паника, които не ме напускаха, докато не се оттеглех в далечния си търговски пункт.

Последните редове от главата звучаха горе-долу така:

Въпреки това, когато го видите там в пустошта, трудно е да се каже какво е той за тези хора. Едно е сигурно, описват го като адвокат, гид, търговски посредник, съветник, приятел. Но той по-скоро изглежда един между тях, отколкото един от тях. Въпреки че е израснал и възмъжал сред тези хора, той е тъжно изолиран, около него витае чувството, че не принадлежи истински никъде, нито при тях, нито някъде другаде.