Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (16)

4

Събитията от следващите дни бяха обект на известна доза спекулации през годините както в писмен вид, така и като мълва. Според някои аз не съм се присъединил към войниците и индианците, когато се отправили надолу към пътя, защото индианците ме били предупредили, че нещо ще се случи. Други твърдяха, че аз може би съм изпитал убийствена вина и съм останал до разклона на реката под голямата ела, за да обмисля в самота последните си действия. Аз ще поправя разказите, макар че изобщо не е в моя полза. Спомням си, че след дългото пребиваване с войниците в горските лагери, бях изпитал почти всичкото удоволствие, на което бях способен от мъжката компания и закопнях за компанията на жени. Изчислих, че е само половин ден път на кон до кръчмата в Уелч, поне за мен, тъй като познавах преките пътеки и пътувах с добри такъми и чудесен кон. Понеже групата на Смит се движеше пешком, имах време да се отбия за една нощ в Уелч, където можех да прекарам с жените, работещи там, и да се изравня с групата на следващия ден. Това, според най-добрите ми спомени, стана, защото войниците с конете и техните затворници, които вървяха пеша, тръгнаха след разсъмване, като Смит нервно им даде напътствия за пътя според картата, която му бях начертал. А също и защото аз пристигнах на мястото на погрома чак на следващата сутрин и трябваше да се мъча да схвана какво се беше случило, съдейки по следите на земята.

 

 

Сечището в гората, където намерих момчетата смъртно посечени, едва ли беше по-голямо от театрална сцена, малко и грубо оформено кръгло разкъсване в гъстата гора. Препоръчах ги, на който бог бяха казали, че се кланят, а после се разходих по периметъра, за да преценя реда, в който се беше разиграла сцената.

Момчетата лежаха на разстояние едно от друго, а по земята навсякъде имаше следи от това, което беше станало. От няколкото интерпретации, които беше възможно да се направят, ето как оформих разказа, съдейки по мъртвите момчета и знаците върху земята, останали след схватката.

Схватка е такава въздушна дума. Тя би могла много успешно да се нареди като родствена на думи от рода на котильон^[1] или променада^[2]. Но мъжете, които умират в тези малки нелогични битки са толкова мъртви, колкото ако се бяха били при Хейстингс^[3], Кълоден^[4] или Шарпсбърг^[5]. Четвърт век след този кървав момент, запомнен на земята, аз, вече мъж на средна възраст, бях участвал лично в не една схватка и бях установил, че са отчаяни и ужасни стълкновения, стрелба с пушки, която разкъсва пулсове, мъже, които крещят проклятия, кратки объркани паузи между взривовете. А като спрат да се бият, някои от мъжете остават да лежат мъртви или умиращи, вцепенени, кървящи и бледи. Други продължават спокойно да си гледат работата. Те са победителите. Губещите изоставят мъртвите и ранените, където са паднали, и побягват в паника до повръщане.

В този ужасен малък сблъсък, размазан на земята пред мен, изглеждаше като че ли един от мъжете, да речем Лоуън, е нападнал със силен и точен удар с томахавката и е разцепил главата на Пери от пътя на косата му до зъбите. Пери бе паднал с лицето надолу.

Фразата, която може да се използва от някой, който никога не е виждал как умира човек, е, че Пери е бил мъртъв, преди да се строполи на земята. Но невинаги се случва така, дори главата ти да е разсечена на две и тук ще спра без повече подробности. В почти същия момент, когато Лоуън е извършил своето, друг мъж, Джордж, може би, трябва да е ударил здраво с две ръце момчето от Филаделфия и е заровил острието на брадвата си дълбоко на мястото, където се съединяват вратът и рамото му. Острието заседнало здраво в костите, все едно че било забито в дебел сух пън. Джордж трябва да е дърпал дръжката, но е успял само да я разхлаби. Момчето от Филаделфия е искало да падне на колене, но Джордж продължавал да дърпа и да го изправя нагоре, мъчейки се да си извади томахавката. Филаделфиецът хванал дръжката точно зад острието и така са се борили, но дори и тогава Джордж не е могъл да измъкне томахавката си. Филаделфиецът паднал напред и лежал, умирайки, подпрян нагоре от дръжката на брадвата и отчаяно сграбчвал земята. В същото време Джейк трябва да е ударил чарлстонеца по главата, надявайки се да го повали бързо, но ударът е бил повърхностен и само го е олюлял и повдигнал част от скалпа му над ухото. Джейк може би се е доближил до него и го е ударил по-скоро с тъпата страна на острието. Ставите на коляното на чарлстонеца отказали и той се стоварил като надиплен плат право на земята и повече не помръднал.

Просто си представях теоретично различните роли на убийците. Мъртвите и техните рани обаче бяха действителни. Както и факта, че убийствата са станали извън пределите на Нацията, на наша територия. Никога не съм си падал много по молитвите, но погледнах към мъртвите момчета и се помолих за в бъдеще подобните на Джаксън да бъдат проснати на земята, а не нещастните момчета, които нямаха и две пенита, за да се почерпят и умираха за глупавите идеи на алчни старци. Чух да се задават коне от гората, отидох, преместих тримата и ги подредих един до друг, за да ги откарат.

 

 

Когато стигнах до укреплението един ден по-късно след тежка езда, заварих Смит сам в палатката, която имаше форма на пирамида. Той седеше и нахвърляше доклада си върху малка сгъваема масичка, а земята около краката му беше покрита с топчета смачкана хартия. Половин бутилка уиски и половин чаша стояха едно до друго на писалището му. Искрящото кафяво съдържание на двата съда се поклащаше от усилието му при писането. Той погледна към мен и съвсем не изглеждаше радостен, че ме вижда. Седнах на един стол и зачаках да чуя какво има да ми каже.

Смит изведнъж се отдаде изцяло на писането. Подряза едно ново перо с джобното си ножче, потопи го в мастилницата и надраска достатъчно думи, с които да състави няколко изречения, после бързо смачка хартията на топче и го хвърли на пода, сякаш хартията растеше по дърветата.

Стана, отиде до един сандък, извади от там още една чаша и ми сипа от бутилката. Обърна стола си към мен и седна облегнат напред, като държеше чашата си с уиски с две ръце между коленете. Когато ме погледна, по клепачите му се събираха сълзи. Каза: „Тези проклети шибани планини. Иска ми се очите ми никога да не ги бяха виждали.“

Попитах очевидното: „Какво стана?“

Смит каза, че всичко избухнало толкова бързо, той все още не бил сигурен какво точно се е случило и кой какво е направил. Започнало се, когато жената на Чарли, Нанси, се изморила. Изостанала в края на групата, а после спряла. Един от войниците слязъл от коня и отишъл да види какъв е проблемът. Имало някаква препирня и другите войници също слезли от конете. От този момент нататък малкият кървав момент се развил толкова бързо, за по-малко време, през което да вдишаш пет пъти. Изпод наметнатите одеяла се показали томахавки. Наточени остриета пробляснали на слънцето. Смит, все още на коня, се опитал да разхлаби закопчалката на кобура и да извади пистолета си, но пръстите му просто подръпвали простата закопчалка. Видял как трите момчета били посечени, докато той още се мотаел. Слюнката му станала като клей, езикът му залепнал на небцето в пресъхналата му уста. Не можеше да си спомни кой какъв акт на жестокост е извършил.

Жените и децата стоели и гледали, безизразни и съвсем безмълвни, групирани симетрично, така че споменът за тях ще остане с него за цял живот, ще почива в съзнанието му като семеен портрет. Пери и чарлстонецът лежали мъртви, а филаделфиецът, силно кървящ, правел движения с ръце, сякаш се опитвал да се хване за земята. Имало страшно много кръв в кафявите листа, а мъжете с томахавките се обърнали по посока на Смит.

Не че го мислел. Мисленето не било подходящо за момента. Петите му се забили отзад и ритнали коня, ръцете му освободили юздите, а колелцата на шпорите му разкървавили животното. Конят се стегнал, привел се, стъпил на задните си крака, след това се хвърлил в галоп надолу по хълма. Смит яздел свободно, лактите му стърчали настрани и се спускали надолу, сякаш се канел да полети.

— На моменти поне ми се струва, че така беше — каза той.

— Възможно е конят ти да се е обърнал и да е хукнал, докато ти си се опитвал да извадиш пистолета. В този момент е било много късно, за който и да е, да направи нещо.

— Може. Не знам.

— Може би, ако аз бях дошъл с вас, щях да кажа нещо, което да промени нещата.

— Нямаше време за казване на нищо. Всичко се случи изведнъж.

Наляхме си по още едно уиски и отпивахме без повече да коментираме, като никой от двама ни не вярваше на щедрата интерпретация на другия.

Без дори да се покашля от куртоазия, писарят на полковника влезе в палатката на Смит и каза:

— И двамата. Веднага.

Като стигнахме до канцеларията на полковника, Смит се забави и влезе след мене. Полковникът седеше на една маса, а пред него имаше остатъци от вечерята му, варено говеждо, чинията пълна до ръба със сив сос, по повърхността на който плуваха мазни перлички от втвърдена бъбречна лой. Две спермацетови свещи горяха в глинени свещници. Бялото на очите на полковника имаше цвета на бъбречната лой, той ме изгледа продължително, преди да каже:

— Как можа да ми хрумне изобщо да ви изпратя заедно?

— Те бяха фермери — рекох аз. — Вие измъкнахте насила хиляди от тях без инциденти. Как можехме да предположим, че тези няколко ще започнат да се бият?

— Ти, нищожно малко лайно — каза той.

— Ти им взе всичко, което имаха. Хората бяха притиснати твърде много, започнаха да загубват разума си.

Полковникът докосна студения сив сос в чинията с показалеца си, после захапа първата става на пръста си. Като свърши с опитването, изчисти мазния си пръст с палеца на същата ръка. Гледаше какво прави ръката му, като че ли беше нещо изключително вълнуващо. Каза:

— Като говорим за загуби, ти също ще загубиш нещо. Земя и хора, всичко. Ако трябва да го направя, за да хвана убийците, ще изпратя цялата необходима армия, за да изчисти всички индианци от тук, не ме интересува на чия земя са казали, че живеят. Включително и на твоята земя.

Погледнах към Смит. Той все още беше зад мен и гледаше настрани. Никаква помощ от него.

Попитах полковника:

— А нашата предишна уговорка?

— Нещата се променят.

Имах чувството, че всичко се разпада. Беър и всички, които ме бяха приели като момче, да заминат на запад. Клеър замина. Предполагам, че лицето ми е изглеждало като географска карта в процес на заличаване.

Полковникът изчакваше и ме наблюдаваше. После каза: „Ако има по-лесен начин, аз съм склонен да приема предложения.“

— Какво ти трябва? — попитах аз.

— Искам убийците. Всеки един от тях изправен на съд.

— Какво ще постигнеш?

— Не съм забравил, че ти си адвокат. Езикът на закона не е загадка за теб. Те са извършили углавно престъпление. Какъв трябва да им е краят според закона?

— А нашите хора?

— Никакъв проблем, ако стигна до убийците.

— А какво ще стане с другите бежанци, които се крият в планините?

— Могат да останат или да тръгнат. Интересуват ме единствено убийците.

Замълчах, за да помисля, но после осъзнах, че не се изисква много мислене.

— Добре — казах аз — Ще ти ги доведа.

Полковникът използва времето, за да погледне към чинията и палеца си, как се размазва по отдалечения край на масата. Той остави лъскава следа посред бюрото, все едно че беше минал охлюв. Каза:

— Предполагам, че следващото, което ще поискаш, е заплащане за услугите?

Отговорих му, че това, което иска, може да ми струва животът и че няма достатъчно федерални пари на разположение, за да ми компенсира тази загуба. Още повече, казах аз, ако трябва да умра, не искам да отивам в гроба като продажник. Ще действам като свободен агент или изобщо няма да действам. И противно на благочестивата вяра на неговите янки, парите не са механизмът, който ще завърти колелото на звездите в нощното небе.

Полковникът се усмихна на глупавата ми липса на умения за преговаряне. Каза:

— Никакви пари изобщо?

— Никакви.

— Вярвам, че постигнахме споразумение — рече той. — Имаш един месец от днес. Доведи ги и всичко между нас е приключено. Това не е малко време. Закъсней с един ден и ще помета всички ви към територията.

— Искаш ли да запишем това на хартия?

Полковникът се изсмя, сякаш бях казал шегата за кучето Олд Блу, ловеца на ракуни. Отпрати ме, като замахна с две ръце. Обърнах се и се блъснах право в Смит. Сблъскахме се, после си възвърнахме равновесието, тръгнахме и застанахме заедно до вратата.

Полковникът и писарят му се сгушиха и зашепнаха нещо, после писарят седна на края на масата, потопи перото си и започна да пише.

 

 

Обратно в Уейя разказах на Беър всички подробности от близкото ми минало. Пътуването с войниците, залавянето на Чарли, убийствата. Приключих, като му показах писмото на полковника, преведох му го и обясних за гаранцията, че и ние, и невинните бегълци, намиращи се сега на наша земя, ще сме оставени на мира, ако заловим Чарли и хората му в рамките на един месец. Като не се брои денят ми за път от Речната долина. Иначе може да ни изпратят в териториите.

Беър изглеждаше толкова стар, всичко в него се беше смалило, освен пръстите с изпъкнали кокалчета. Той седя дълго, без да каже дума, изпуши дългата си глинена лула до край, до пепел. Каза, че човек може да мисли за нашето положение цял месец и да стигне до същото заключение, защото дилемата ни беше проста. Имахме пред себе си два лоши избора. И в това нямаше нищо уникално. Толкова често в живота изборът, който Съзиданието ни предоставя, е или лайна, или слепота.

Накратко, хората на Чарли ни поставяха в опасност. Никого не сме убили, но ще бъдем наказани поради кръвна принадлежност. Затова Дивия Коноп загинала в миналия век в края на революцията. Червената й кръв. Тя не бе вдигнала и пръст нито срещу американците, нито срещу англичаните, не можела дори да ги различи един от друг, не знаела и защо се бият помежду си. Те си приличали много повече, отколкото ние, когато сме се биели за потоците или от който и да е друг. Въпреки всичко била застреляна от американците. Единствената причина за смъртта й била, че индианците се били присъединили на страната на англичаните, а англичаните загубили. Дивия Коноп умряла от сблъсъка на сили, които не разбирала и не признавала. Мъртва в пръстта, най-красивото създание, живяло някога. Вече нямаше справедливост в света. Единственото, което можеш да направиш, е да продължаваш да живееш като форма на отмъщение, да пазиш паметта си жива, колкото е възможно по-дълго. Защото щом Беър умреше, споменът за Дивия Коноп щеше изцяло да изчезне от света, никога повече нямаше да се върне. Все едно, че никога не е живяла.

Краят на разсъжденията на Беър беше, че Чарли е направил избор за всички ни, но Беър не беше съгласен с този избор и не беше обвързан с него.

— Да го докараме — каза той.

Ловци му бяха докладвали, че хората се крият някъде горе в най-високите планини, умират от глад, студ и болести. И хората на Лишея. Няколко дузини бегълци от поне три поколения. Беър каза:

— Ще започнем да търсим Чарли. Ти се качи горе, намери Лишея и го доведи заедно с хората му тук да помагат. Направи го преди Чарли да се е свързал с тях.

— Значи те няма да се присъединят към него? — попитах аз.

— Колкото по-малко хора търсим, толкова по-добре.

 

 

Отидох сам в това променливо есенно време, пеша през неравната и назъбена страна, бродейки из заливите и по бреговете на потоците, докато намеря групата на Лишея в една пещера под върховете на най-високите планини. Няма да разказвам за всеки самотен бивак и за тъжните мисли, които минаваха през ума ми през тези дни, само ще кажа, че лежах буден всяка нощ, лежах по гръб, гледах през клоните на дърветата как звездите преминават през клоните на дърветата и се чудех дали Клеър е успяла да стигне до запада и се страхувах, че може да не е. Думата празен много добре би описала всеки елемент от тези дни на бъхтене пеша. Само ще кажа, че вървях много дълго и накрая намерих хората на Лишея до пещерата им. Може би трябва да добавя още, че с всяка стъпка нагоре изпитвах страх, че като ги намеря, ще ме убият и ще ме оставят в дълбоките гори, за да ме разкъсат вълците.

 

 

Огънят гореше ниско и слой блед дим като печени разбити белтъци със захар полепваше по тавана на скалата, като не можеше да намери откъде да излезе. Едно слабо кафяво куче се надигна сковано, протегна се, направи кръг, след което се премести няколко сантиметра по-близо до огъня. Пещерата задържаше топлината от дървата близо около огъня. Хората седяха на разстояние от пламъците и представляваха само тъмни сенки. Не можех да видя лицата, разпознавах ги само по гласовете им, някои от тях знаех от времето, когато бях момче. Поколенията, които ме заобикаляха, бяха толкова отчаяни, колкото човек изобщо може да бъде. Бебетата плачеха с пронизващ рев, по-възрастните кашляха с дълбоки хрипове в белите дробове. Те бяха група бегълци, които живееха тежко, притиснати, гладни и отчаяни, но сплотени телом и духом. Единственото, което можех да им предложа, бяха две-три кила сух боб и една грозна, но необходима сделка без друг разумен избор. Не знаех откъде да започна разговора с тези хора. Те бяха оцелели, преодолели страха си и изпаднали в безжизнена и фатална празнота.

Започнах с една високопарна реч, насочена срещу цялата всеобхватна тежест на модерния свят, която се беше стоварила върху тях. Оттук нататък нещата просто ще продължат да се движат напред като морска вълна, нехайна към болката на отделния човек. Използвах всички тактики на реториката, които бях усвоил от Беър и от мъртвите английски писатели, които ценях от дните ми в съда, където предизвиквах диспути около собствеността на земята, границите на имотите и чия крава на кого съборила оградата на пасището. Тези преживявания ме поставяха в изгодна позиция, поне доколкото успях да убедя Лишея и хората му да не ме убиват.

Заключителното изречение на първата фаза от аргумента ми беше следното: „Слезте долу, помогнете ни да намерим убийците и сте добре дошли при народа на Беър. Ще имате мир“. Как се спори срещу мира?

— Мир — повтори Лишея. — Белите хора си бършат задниците с думата мир всеки ден. Не ми идвайте тука, бледолики, да ми говорите за мир. Вие, хора, плюете на мира.

— Не всички от нас — казах аз. — Аз не плюя на него. И още повече — казах, — ако иска да ме нарича бял, негово право е. Но аз приемам членството си в клана много присърце. Ръководя се от старите правила. Ако си член на клан, ти си индианец. Колкото до мира — продължих, — прекарах последните пет години, опитвайки се да намеря път към него. Новият свят обаче върви срещу мира. Така че мирът е нещо благородно, за което си струва да се бориш срещу света. Дал съм всичко, за да бъда такъв борец.

Лишея каза, че не за мен става дума. Той няма покой, защото войници ги преследват като диви елени. Преди една година имал жена и дете, жена, която обичал, а момчето му било със смели, умни очи. И понеже не искали да стават роби и да им се казва къде да живеят, бяха оставени да умрат от глад в планината. Беше погребал детето си, после наскоро след това погребал и жена си. И това беше неговата родна страна. Как можеше такова нещо да е справедливо? Преследвани като животни в собствената си страна. Всеки мъж и всяка жена, които бяха с него, имаха подобна история. Така че Лишея няма да се съгласи нито да слезе от планината, нито да се присъедини в преследването на Чарли. Те се познавали от деца. Нямаше друг такъв случай. Да преследваш своите като дивеч. И така, той се отнесе с презрение към моето предложение.

Беър беше предположил какъв ще е отговорът на Лишея и смяташе, че по някое време може да ми се наложи да разкажа историята на Утлунта. Чудовището Спиърфингър. Седнах до огъня и разказах историята, която всички вече знаеха. Но аз я освежих и използвах най-голямото богатство на езика, за да я направя като нова. Казах как Спиърфингър била от нашите хора, многоуважавана стара жена, докато не станала лоша и започнала да мести сенки и се покрила с люспи, твърди като скална плоча, които нито нож, нито стрела можели да строшат. Показалецът й пораснал като връх на стрела и с него пронизвала в сърцето всеки, когото срещнела, мъже, жени и деца. После ги разкъсвала и изяждала черния им дроб. Донесла заплаха и безредие на хората. Те не го искали, но тя го донесла. Вървяла през планината и пеела песен, която звучала добре, ако не си наблизо, за да чуваш думите, защото те били само за ядене на черния дроб на хората.

Спиърфингър принудила хората да се сплотят и да намерят начин да я убият. Те я проследили в планината, после изкопали трап и я хванали в него. Една птица им казала къде между каменните люспи да прицелват стрелите си, за да я улучат в сърцето. Нейната смърт била тъжна победа за хората, защото Спиърфингър някога била една от тях. Но тя не им оставила никакъв избор.

На края на историята замълчах. Пет драматични удара на сърцето. Усещах ги в китките и слепоочията си. Казах, че убивайки войниците, Чарли и неговите хора са донесли подобна заплаха за унищожение на всички наши хора. И по същия начин нямаме избор.

Накрая, хората на Лишея дойдоха с мен в Уейя. По пътя събрахме още няколко скитници бегълци. След като ядоха от общата тенджера, без да спрат в продължение на два-три дни, хората на Лишей се присъединиха в търсенето на Чарли. Претърсвахме реките, потоците и ручеите, както хрътки търсят лисици. Чарли и семейството му бяха изчезнали пред нас като сърна или пъдпъдък, подплашени от пушките на преследвачите.