Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thirteen Moons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2020 г.)

Издание:

Автор: Чарлс Фрейзър

Заглавие: Тринайсет луни

Преводач: Маргарита Христова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Intense

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-061-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10623

История

  1. — Добавяне

На Чарлс О. Фрейзър и Уилям Ф. Бийл младши

Първа част
Луната на костите

1

Няма нескончаем екстаз, любовта и времето ме научиха на това. Скоро ще се отправя към Страната на нощта, където духовете на хора и животни копнеят за пътешествия. Ние сме призвани за този копнеж. Усещам как ме тегли натам, като всички останали. Това е последната, неотбелязана на картите страна, тъмен път води към нея. Тъжен път. И може би не точно раят е от другата страна. Вярата, която съм придобил през щедрото и прекалено дълго време на земята, е, че влизаме в отвъдното точно толкова съсипани, колкото сме били, напускайки този свят. От друга страна обаче пътуванията винаги са ми доставяли удоволствие.

Облачни дни, аз седя до огъня и говоря само на езика на чероките. Или седя тихо с писалка и хартия, обръщайки езика на слоговата азбука на Секвоя[1], знаци, които излизат изпод ръката ми, като надраскани от кокоши крак йероглифи. В слънчевите дни обикновено седя в люлеещия се стол на верандата, завит в одеяло, чета и се наслаждавам на гледката. Преди много десетилетия, когато създадох стопанството си върху суровата, необработена земя, избрах къщата да гледа на запад, към най-високите хребети на планината. Това е грандиозна гледка. Реката и долината, скалите и сините назъбени върхове, извисени докъдето взорът ти стига.

Беър и аз някога притежавахме целия този пейзаж, това, което се вижда от моята веранда и много още. Хората казваха, че в стара Европа нашата собственост би била достатъчна да побере цяла страна. Сега притежавам само един открит малък залив в реката. Грозната нова железопътна линия, в която имам собствени дялове, пресича предния ми двор. Черните влакове минават оттук по два пъти на ден и през лятото, когато прозорците на къщата са отворени, прислужницата бърше саждите от хоризонталните повърхности на мебелите поне три пъти седмично. От другата страна на реката има път, който представлява своего рода преход още от времето на елените и бизоните, и двата вида отдавна изчезнали. Сега мулета теглят каруци, които проблясват отстрани на коловоза, осветени от минаващите покрай тях автомобили. Видях един много красив онзи ден. Жълт като канарче и украсен с лъскав метал. Имаше предно стъкло като огромен монокъл и се движеше бързо със скорост, която трябва да е била поне една миля в минута. Краят на червения шал на шофьора се развяваше на метър след него. Мразех шума и праха, който оставаше във въздуха, дълго след като автомобилът беше отминал. Но ако бях на двайсет години, със сигурност щях да се опитам да разбера къде ги продават тези пущини.

 

 

Нощта се е наелектризирала. По средата на вечерта Мей влиза в стаята ми. Завъртане на бравата, прищракване на резето. Отварящата се врата хвърля на стената клиновидна жълта светлина, идваща откъм хола. Нейната тънка мургава ръка превърта ключа за осветлението и затваря вратата. Нито дума не се изговаря. Бруталната светлина говори сама по себе си. Чиста, гола електрическа крушка виси в средата на стаята на кафяв плетен шнур. Нови кабели се спускат надолу по стената в грозен тръбопровод. Малката светеща жичка на голата крушка прогаря с яд формата на лист от детелина в очните ми ябълки, която ще остане там до разсъмване. Или трябва да стана и да изгася електричеството, и да запаля свещ, на която да чета, или да ослепея.

Ставам и гася светлината.

Мей е глупава, гласувала ми е доверие с кибрит. Аз запалвам две тънки свещи и изправям една лъскава метална тортена чиния зад тях, за да отразява светлината. По същия начин осветявах книгите и тетрадките си на хилядите огньове по биваците през миналия век.

Чета Рицарят на каруцата, която знам от младежките си години. Ланселот ме очаква там, където го оставих последния път. Все още целият разкъсван от болка и колебание дали да запази скъпоценната си чест, или да се качи на позорната каруца, карана от злосторното джудже и може би да спаси Гуинивер, като я избере за своя истинска вярна любов. Ако сбърка в избора, ще загуби всичко. Аз обръщам страниците и чета нататък, като се надявам, че Ланселот ще направи по-добър избор, ако му се даде още един шанс. Искам да избере любовта пред всичко останало, но дотук той не успява. Колко още шансове мога да му дам?

Същината на историята е, че дори когато всичко друго е загубено и отлетяло завинаги, остава копнежът. Един от няколкото добри уроци, на които възрастта ни учи, е, че само желанието надделява над времето.

Едно питие преди заспиване би ми дошло добре. В даден момент от живота всеки има нужда от някакво лекарство, за да преживее. Някаква дреболия — да облекчи болката и да направи пътя пред теб по-лесен. Но моят доктор ми е забранил алкохола, така че собственият ми дом се е превърнал в такова чисто място, едва ли не управлявано от баптисти. Спомените остават единственото упойващо средство.

Продължавам да чета до късно през нощта, докато къщата утихне. Няма надежда за Ланселот. Преставам да фантазирам, че изобщо някога ще направи верния избор.

По някое време оставям книгата и обръщам дясната си длан към светлината. Сребристият белег, минаващ по диагонал през всичките дълбоки линии на дланта ми, сякаш ме засърбява, но и да го почеша, няма да помогне.

Късно през нощта вратата отново се отваря. Пареща метална светлина се излива откъм хола. Мей влиза и тръгва към леглото. Кожата й има загорелия цвят на сърна, смес от няколко вида кръв бяла, червена и черна — достатъчно сложна, за да обърка законодателите, които държат да определят всеки нюанс до дроб от една трийсет и вторинка. Каквато и да е точната формула за Мей, резултатът е красив. Тя е прекалено хубава, почти нереална.

Познавах дядо й от дните на робството. Познавах го и го притежавах. И все още се чудя как така не ми е прерязал гърлото някоя нощ, докато съм спял. Напълно щях да съм си го заслужил. Всички ние, големите мъже, сме си го заслужавали. Но благодарение на някаква неизмерима щедрост, Мей е също така мила и бди над мен, както на времето дядо й.

Мей взема книгата, като че ли е спящо дете, захлупва я с отворените страници надолу върху нощното шкафче, духва свещта с влажен дъх, пълните й устни издути под формата на лък. Долавям лек шум в дробовете й, докато издишва. Безпокоя се за нея, макар докторът да казва, че е добре. От туберкулоза се умира бавно. Наблюдавал съм го неведнъж. Мей пристъпва назад към вратата и се превръща в сянка на черен дух на фона на светлината, като вестоносец в някой значим сън.

— Заспивай, полковнико. Много до късно си чел.

Странното е, че аз наистина опитвам. Лежа в тъмното, изпънат по гръб с ръце на гърдите. Но не мога да заспя. Нощта е мразовита, а от огъня са останали само съскащи въглени. Вече изобщо не спя. Лежа в леглото на тъмно и оставям миналото да ме връхлети, като шибащи иглички на докаран от силен вятър дъжд. Бъдещето ми е зад мен. Оставям гравитацията да ме отведе в леглото и не след дълго дишането ми почти спира. Упражнявам се за Страната на нощта.

 

 

Оцелей достатъчно дълго и ще стигнеш до точка в живота, когато повече нищо особено интересно няма да ти се случи. След тази точка, ако не внимаваш, може да прекараш времето си, записвайки на робош загубите и придобивките си в безкраен разказ. Всичко, което си обичал, си е отишло или са ти го отнели. Всичко се е оттеглило от теб, освен възможността разтърсващата и вцепеняваща памет да изскочи от мрака и да те връхлети с бързината, с която се разбива сърце. Сноването на Мей из хола и тананикането й на една стара песен „Момичето, което оставих“ — или просто миризмата на карамфилови коренчета, пуснати в чая за аромат, могат да те накарат да заплачеш и заридаеш, след като от седмици си бил във вцепенение.

Това последното поне има обяснение. Далеч в зелените младежки дни, Клеър беше станала любителка на ароматните целувки. През пролетта тя откъсваше връхчето на някоя млада брезова клонка, обелваше тъмната коричка, докато се открие сочната зелена сърцевина, разчопляше я с нокътя на палеца си — след това слагаше клонката в устата си и я държеше там като пура с отворени краища. След минута казваше „Сега ме целуни“. А устата й имаше сладникаво тръпчивия вкус на бреза. През лятото правеше същото с чистите капчици нектар от цветчетата, а през есента с белия сок на рожковите. През зимата дъвчеше изсушени карамфилови коренчета и натрошени пръчици канела. „Сега ме целуни“.

 

 

По настояване на Мей неотдавна склоних да купя музикалната машина на Едисон, модел „Файърсайд“. Струваше невъобразимите двайсет и два долара. Мей обяснява как работи, певците горе от севера изпяват песните си високо в един огромен метален конус, при което гласовете им нарязват тънки спираловидни вдлъбнатинки върху восъчен цилиндър с размера на консервна кутия. Певците си ги представям, все едно че са били погълнати от мечка. След като бъдат смлени, те излизат и се появяват в моя малък конус и звучат слабо и сериозно, и много, много далечно.

Мей е непреклонно модерна, което ме кара да се чудя защо се грижи за мен, след като аз съм закоравяло архаичен. Нейният ентусиазъм за филми няма граници, макар че най-близкият автомат е на половин ден път оттук с влак. Давам й от време на време по някой друг долар за билет за влака и малко отгоре за обяд. Тя се връща, винаги изпълнена с вълнение и възбуда от видените истории, от нереалната красота на някои актриси и актьори, от величието на образите. Аз никога не съм бил на кино, освен веднъж в Чарлстън, пуснах монета от пет цента в процепа на киноскопа и навих ръчката. Звънецът звънна, сложих тръбите за звука като стетоскоп на ушите си, после се надвесих на определените за очите места. Единственото, което успявах да различа, бяха безсмислени, размазани петна, които се движеха леко в съзнанието ми. Не успях да пригодя очите си към картините. Нещо наподобяваше донякъде човек, но той като че ли имаше дузина ръце и крака и изобщо не принадлежеше към определен свят, беше просто част от сива мъгла, разкъсвана от появяващи се в нея неясни форми. Това, което можех да схвана от общата картина, беше, че мъжът по всяка вероятност е или бейзболен играч, или оре царевична нива, или може би се боксира на ринга. На този етап загубих интерес към киното.

Разбрах обаче, че бил направен филм за моя по-ранен живот и Мей ми го описа ентусиазирано и с подробности, след като го бяха показали в най-близкия град. Заглавието му е Белият вожд. Не исках да го гледам. Кой иска да види целия си живот, претопен в няколко кратки минути? Нямам нужда от стимули. Спомените от тези далечни отминали времена проблясват в мен с невероятна яснота — даже отделни дървета, мъртви много отпреди войната, са останали в съзнанието ми, като всеки лист е гравиран ясно до бледите венички на длановидната ципа, с цялото им съществувание изпълнено със смисъл и ярък цвят. Така че защо ще предпочета онази потискаща сива мъгла на киното, да гледам как някакъв изгубен, неразпознаваем фантом, който се предполага, че съм аз, се движи през неясния и несигурен свят?

 

 

През лятото пак се каня да отида до Топлите извори, хотел, който посещавам редовно от над половин век. Понякога там ме представят на хора, които разпознават името ми, но не може да ми убегне недоверието, изписано върху лицата им. Това, за което ще ви разкажа, се случи миналото лято и трябва да остане като типичен пример за много такива подобни случки.

Едно видно семейство от долната задушлива част на щата беше дошло в планината, за да се наслади на хладния климат. Бащата ми беше далечен познат, а синът беше избран наскоро за член на щатската управа. Бащата беше достатъчно млад, за да ми бъде син. Те ме откриха седнал, четях най-новия брой на едно периодично списание — Норт Американ Ревю[2] — да бъда по-точен, на което бях постоянен абонат за период от време, обхващащ осем десетилетия.

Бащата се здрависа с мен и се обърна към момчето си. Каза му: „Сине, искам да се запознаеш с един човек. Сигурен съм, че ще ти е интересно. Бил е сенатор и полковник от войната. И най-романтичното, бял вожд на индианците. Натрупал и загубил богатство, после отново имал няколко пъти късмет в бизнеса със земи и участие в строежа на железницата. Когато аз бях момче, той беше герой. Мечтаех да стана поне наполовина мъж като него.“

Някаква нотка в тона му, когато изговаряше думите вожд, полковник и сенатор ме подразни. Долавяше се нещо иронично в тази почтителност, която, освен всеобщата ирония във всичко, не би трябвало да я има. Едва се сдържах да не кажа: „По дяволите, сега съм два пъти по̀ мъж от тебе, въпреки разликата във възрастта, така че нещата не са се развили съвсем бляскаво за скромните ти надежди. И между другото какво е нещото, освен разликата във възрастта, което те удостоява с правото да говориш за мене, все едно че ме няма?“ Но се сдържах. Не ме интересува. Хората могат да казват каквото си искат за мен, когато умра. И могат да употребяват какъвто искат тон в разказите си.

Синът каза: „Това не е Купър, нали?“ Той го изговори набързо и веднага съжали, защото осъзна, че прозвуча много смешно.

Дори на мен ми се стори смешно. Почти както би прозвучало, ако момчето уверяваше, че Даниел Буун[3] или Крокет[4] все още са между живите. Или може би Нати Бъмпо. Някаква мистична реликва от времето, когато границата минавала по гребена на Синия хребет и по-голямата част от страната била море от гора, савана и планини, в които бродели диви индианци. Времето на дългите пушки и мечки, големи колкото вагоните на влак. На кръвожадни вълци и планински лъвове. Някогашните дни, когато Америка била една ивица земя, простираща се на около двеста мили западно от Атлантическия океан, а останалото било просто неустоима идея. Аз представлявах една стара Америка с шапки от кожа на миещи се мечки, станала известна в настоящето с телефони и автомобили, движещи се със скорост миля в минута, електрически крушки, кина и влакове.

Може да мириша малко на плесен и камфор. Но аз продължавам да живея. Очите ми са бързи и сини под сбръчканите посивели клепачи. Удивлява ме тяхната яркост всеки път, когато събера смелост да погледна в огледалото, което се случва рядко. Как е възможно някакво същество от това далечно време все още да е живо?

По изражението на лицето на сина разбирах, че той пресмята наум, събира числата. После целият грейна, когато сметката му излезе.

Аз не съм невъзможен, просто съм много стар.

Протегнах ръка и казах: Уил Купър, лично и на живо.

Той се ръкува с мен и каза нещо много уважително за страшно дългия ми и разнообразен живот.

Това беше моментът, в който можех да отвърна, както богатите възрастни хора толкова често се чувстват задължени да сторят, да излея монолог за това как съм се впуснал в грубия свят без нищо, само със здрав дух, остър ум и воля за упорит труд. От начина, по който тези самохвалци говорят, излиза, че късметът не играе никаква роля. Самото им вродено чувство за превъзходство прави издигането им в живота да изглежда като щастливо доказателство на естествените закони. Аз обаче съм по-склонен да смятам, че съм си проправил пътя повече като разбойник, с желанието си да извадя пищов — или нещо метафорично, подобно на това — срещу света, когато ми е било необходимо.

 

 

Инсталирането на телефон беше идея на Мей. Моят аргумент бе прост. Какъв смисъл има телефонът за мен? Когато няколкото оцелели мои познати искат да комуникират с мен, използват пощата.

Мей каза: „Знаеш ли въобще как работи телефонът?“

Разбира се, че знам. Слушаш и говориш, а разговорът за миг преминава огромни разстояния. Наред с това се появи грозната бъркотия от жици, които висяха на кръстове, изникнали изневиделица покрай пътищата като жабешки изпражнения след дъжд. Попитах Мей за какво ни е телефон, а тя каза: „Какво, ако изведнъж получиш инфаркт или мозъчен удар?“ Отговорих, че в такъв случай се надявам да умра. Мей каза, че не иска да й се налага да ходи да вика доктора, а аз през това време да свърша. По-лесно би било просто да позвъни. Малко след това дойде един мъж и наснова още грозни жици през цялата къща.

Телефонът си остана безмълвен на стената с дни. После един следобед, както си стоях на верандата и четях, иззвъня. Толкова припряно, като че ли пазач включваше алармата за пожар, изпратена, за да бъде известена от пискливия звън на мъничкото чукче, което неистово удряше по двете камбанки с формата на жълъди. Какво съобщение, граничещо с бедствие, може да е толкова спешно, че да изисква този ужасен остър звук? Използвай пощата и научи добродетелите търпение и тишина.

Изчаках някой друг да се занимае с него, но не се намери кой. Пронизителният звук продължаваше. Затворих книгата и през хола се отправих към буковата кутия. Тя донякъде приличаше на кафемелачка. Завъртях ръчката и долепих студения диск на черната слушалка до главата си. Чух тих глас, който приличаше повече на цвъртене на щурци, отколкото на човешки глас. Този шум се повтаряше отново и отново, а по интонацията можах да различа само, че се задава въпрос.

После, след още няколко повторения, ми се стори, че се произнася моето име.

— Уил? — казваше гласът.

Наведох се над микрофона, който стърчеше от дървената кутия и приближих устните си до отвърстието, което наподобяваше конски ноздри. Какъв беше етикетът за този уред? Какъв поздрав или какво представяне се очакваха от този, когото викат?

— Уил? — каза отново тихият глас.

— Тук — отговорих аз.

Последва пауза, изпълнена със звук от пържене на шунка някъде в далечината.

— Уил?

— Да — казах аз. — Уил Купър. Тук в момента.

Слушалката изсъска. Един много слаб глас произнесе две срички. Мисля, че каза: „Тук е Клеър“.

И нищо повече. Аз казвах: „Да? Да?“

Отговорът беше само съскане и бръмчене.

Виках: „Клеър? Клеър?“ Виках достатъчно високо, за да се пренесе по жиците.

Дълго държах слушалката, притисната до ухото, но не се чу нищо друго, освен глух, отдалечаващ се звук.

Мей слезе долу в хола. Аз попитах: „Как се спира това нещо?“

Тя завъртя ръчката отстрани на кутията и постави слушалката на вилката. Кафявият усукан шнур висеше от едната страна на кутията, стигаше почти до пода и се полюшваше, образувайки малка, смаляваща се дъга, като махалото на часовник с пружина.

— Коя е тя, полковник? Коя е Клеър?

— Жена, която загубих преди много време.

Бележки

[1] Секвоя или Джордж Гес (1765–1843) е от племето чероки — майка индианка, баща бял. Той създал през 1821 г. (на основата на латиницата) слогова (сричкова) азбука за записване езика на чероки. През 1828 г. започнал да излиза и първият индиански вестник — Чероки финикс. Името на този почитан учител и водач е увековечено в едно от най-величествените дървета. — Бел.ред.

[2] Списание Норт Американ Ревю, основано в Бостън през 1815 г., е първото литературно списание в САЩ. Излиза до 1940 г. и оказва силно влияние върху развитието на много творци. Негов пръв редактор е Уилям Тюдор (1779–1830). — Бел.ред.

[3] Даниел Буун (1734–1820) е един от любимите герои на Америка от завоюването на Запада, влязъл в творчеството на Фенимор Купър. Много от чертите му са вплетени в образа на Нати Бъмпо Кожения чорап. Поредицата романи с герой Бъмпо носи общото заглавие Пионерите. — Бел.ред.

[4] Дейви Крокет (1786–1836) е харизматична и легендарна личност, има военна и политическа кариера. Свързан е за дълго с Андрю Джаксън. Преданията го описват обаятелен, добър оратор, с отлично чувство за хумор. Спорно е дали автобиографията му е написана изцяло от него. — Бел.ред.