Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thirteen Moons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2020 г.)

Издание:

Автор: Чарлс Фрейзър

Заглавие: Тринайсет луни

Преводач: Маргарита Христова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Intense

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-061-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10623

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Страната на нощта

1

След като нацията беше пометена, празната земя не беше оставена нито за миг да си поеме дъх. Държавни служители я бяха разчертали и разделили на парцели, като я подготвяха за голяма разпродажба през пролетта. Долу в столицата някой беше направил план на улиците за седалище на щатската управа, която трябваше да изникне близо до мястото на опразненото укрепление, земята на което беше все още утъпкана от хората, доведени и държани тук до деня на транспортирането им на запад. Хора, които незаконно се бяха настанили на земята и новопоявили се кандидати за нея, започнаха да се стичат на бялото пространство върху картата дори преди търга. И, разбира се, аз присъствах, с веригата си от търговски пунктове, готов да продавам всичко, от което клиентите имаха нужда, заедно с много неща, от които нямаха, на завишени цени, оправдани от разстоянието, на което се транспортираха стоките и поради липсата на конкуренция. Разширих всички пунктове и започнах да ги наричам търговски магазини, доставях много широк асортимент от стоки, защото знаех, че търговията не се състои само от кожи и женшен в замяна за евтини платове и остриета на брадви. А също така купувах земя, като че ли Бог повече нямаше да я произвежда — което той и не правеше, иначе не бихме прогонвали някой от мястото му, за да сторим място за себе си.

 

 

Зимата след преместването беше тежка, от тези с много сняг. Често пъти натрупваше до средата на входната врата на зимната къща, а вятърът виеше и духаше от север. Беър и аз стояхме вътре, топли като хлябове, изпечени в глинена пещ. Почти всичките ни разговори се свеждаха до това, че зимата е свързана със загуби, както земята и любовта. Може би, ако знаехме, че няма да има повече много студени луни, щяхме да говорим за нещо друго. Смисълът на живота или божията същност. Може би не. Страдахме, а това беше един начин да си отвлечем вниманието. Все още не можехме да говорим за това, което се случи с Чарли и момчетата и ролята, която бяхме изиграли. Аз бях изцяло покъртен от загубата на Чарли, а Беър отчаяно копнееше по Сара, която, заедно с другите жени, се беше свряла в колибата на половин километър от нас. Аз твърдях, че нейната близост ме прави печеливш по отношение на страданието, но Беър заяви, че физическото разстояние няма нищо общо. Пречките на времето и разстоянието не бяха нищо в сравнение с изстиналото към теб сърце. Също в неговата графа на отчаянието присъстваше факта, че Сара наскоро беше родила бебе, което явно не беше от него, защото имаше червеникава коса и бяла кожа. Много скоро от розовите му венци поникнаха четири предни зъба и то захапваше всичко, което му попаднеше като хапещата костенурка, въпреки че за разлика от неумолимата костенурка, то пускаше, ако просто го тупнеш леко по главата, вместо да чакаш да стисне челюсти.

Сънувахме здрави, живи сънища по време на зимните виелици и си ги разказвахме един на друг с големи подробности. В моите сънища Клеър никога не се появяваше открито. Тя беше някаква сила, близка до гравитацията или магнитно привличане, които ме теглеха към нея на фона на различни пейзажи и през коридорите на сгради, които бяха някак като хотела Индиан Куин и Капитола във Вашингтон. Търсех и никога не намирах. Сънищата на Беър обаче винаги завършваха с пълна консумация. Той се хвалеше без срам с нощните си полюции, обилни като на четиринайсетгодишно момче.

Беър твърдеше, че ако искаш да знаеш кой те сънува, просто трябва да видиш кой попада в твоя собствен нощен свят, защото има сливане на потоците от сънища. Надявах се само, че Беър е прав и че някъде там в запада, който не можех да си представя, Клеър се буди през няколко сутрини с възглавница, напоена като тампон, а чаршафите на леглото й са влажни и усукани, и че започва деня, обсебена от чувство за празнота, което я тормози до късно след вечерята.

Когато се изтощавахме от темата за безнадеждната любов, започвахме да говорим за земята. Беър беше започнал да проучва въпроса, веднага след като обявиха големия търг на Нацията. В зимната къща се опитвах да му покажа моята карта на територията, както беше отпечатана от щата. Реките бяха нарисувани криволичещи като живота, но всичко останало беше разчертано на правилни квадрати и правоъгълници, които нямаха нищо общо с начупения и отвесен терен. Беър погледа картата ми около минута, но после я сви на руло, пусна я отново в цилиндъра й и започна да чертае своя собствена в пръстения под. Клекна, подпрян на пети, направи широк замах с дланите си, за да заглади пръстта, после подостри една пръчка с ножа, седна и дълго рисува преплитащи се реки и потоци, ръководейки се от физическата си памет от цял живот обикаляне около тях. Движеше се от едрото към малкото. Първо реки, после потоци, ръкави и ручеи, пълзящи нагоре чак до изворите им. Тънки и дебели линии, продължаващи и пресечени. Реални места и предполагаеми места. Великото Място на пиявицата, Великото Сечище на гущера. Като свърши, целият под беше покрит с топография. Дълго разглежда творбата си, след това седна до огъня, като внимаваше да не настъпи нещо важно. Направи чай, стъкна огъня, за да го разгори по-силно и пак започна да изучава картата. После заговори и изброи като в каталог всичката земя, с която искаше да се сдобие.

— Гледай да вземеш земята около Потока на бобъра — каза той, като бодеше в знаците по земята. — Това е много добра земя. И Снежната птица, всичката тази необработена земя горе. Потока на лоса, от реката нагоре към извора, от двете страни, по цялото протежение до хребетите. Всичката земя нагоре по хълма около Висящото куче. Целият басейн на Реката на бизона.

И така нататък, и така нататък. Като свърши, беше отделил място за пиедестал, родината, както се е запазила в съзнанието му от детските години, където ние всички най-често се оттегляме в ума си.

Мъничко обработваема земя накрая на реката, с хубава вода и голямо планинско пространство за лов, което белите биха сметнали за безполезно. Заливи, потоци и хребети, всичките на стръмно и обрасли като джунгла. Вид място, за което повечето хора биха казали, че е без стойност и служи само, за да държи света в едно цяло. Планът на Беър беше да заличи всичко, което може от миналото и да събере народа си отново в градчета. Лошите години след революцията ги бяха разпилели из планините, където живееха изолирано по заливите, неестествен начин за съществуване, поне за индианците, въпреки че на шотландските имигранти като че ли им харесваше. Новият му свят, разбира се, ще бъде в по-малък мащаб от стария, план, възникнал поради невъзможността ни да закупим три или четири милиона акра земя. Както става винаги с всички ни в живота, това, към което Беър се стремеше, не беше така всеобхватно, както това, което искаше, но беше много по-добро от нищо изобщо. Неговата карта, начертана на пода, беше предявеното му искане за пространство на земята. Не неговото лично искане, а искането на народа му.

Както той виждаше положението, най-трудно беше да си представиш родната земя. Купуването той смяташе за дребна работа, която беше поверил на мен. Все едно той само си го помисля и аз го правя.

 

 

Акционерът беше една кокошка с голямо тумбесто тяло като нос на кораб и дребна глава с малки, притворени, безизразни очи, които надничаха към света, застанали на върха на дългия му остър нос. Повтаряше цифрите монотонно в бърз ритъм като песен, все едно че пееха пилета. Ние, наддаващите, правехме малки знаци с пръсти, брадички, клепачи и лакти. Моят знак беше двойно потупване с показалец по скулата. Сигналите бяха с толкова двойствен смисъл, че когато въпросният парцел — осемстотин акра стръмна горска земя — беше най-после обявен с остър удар на дървеното чукче по плота на масата, половината пияници, които присъстваха, се пробудиха, без да имат ни най-малка представа дали са купили земя или не. Цялата тълпа се заля от радостни възгласи, защото това беше последният, предложен за наддаване парцел. Отидох до масата, подписах документите и напуснах съда.

Вървях надолу по главната улица. В следобедната светлина сградите, облицовани със застъпващи се дъски, калната улица и калните дъсчени тротоари изглеждаха като спомен от далечното минало. Малкият планински градец обаче беше създаден толкова отскоро, че гробището се състоеше само от няколко нещастни надгробни камъка, издигащи се под наклон от високата трева, сякаш смъртта беше само идея, която не беше успяла да си проправи път. Главната улица се спускаше към реката и откриваше гледка към една могила със стара градска къща. Дъждовете и времето бяха започнали да изглаждат пирамидалните й ъгли, а полегатият наклонен път към входа се беше превърнал в обикновена заоблена купчина. Индианското селище, което някога се простираше по цялата река, беше заличено, след като армията го изгори по време на революцията. Царевичната нива все още беше на мястото си, новата реколта представляваше само зеленикава мъгла в браздите. Градската къща и нея я нямаше, въпреки че по времето, когато преди много години за първи път яздех през тази долина, я обитаваше един старец и поддържаше огъня. Спомням си как седяхме край него, пиехме билков чай, ядяхме праскови от новата реколта и плюехме костилките в дупка на пръстения под, където един от стълбовете, които подпираха покрива, беше прогнил.

Когато стигнах в хотела, барът беше пълен с мъже, които празнуваха края на дългото наддаване. Отне почти два месеца, за да се продаде държавната част от Нацията, а аз купих всичко, което можех да си позволя и много, което не можех.

Поръчах си чаша кафе и едно шотландско уиски на бара и ги занесох на една голяма кръгла маса с купувачи. Те всички вписваха придобивките си и с подробности разказваха за победите и пораженията си във водовъртеж от разговори, гласове, които се застъпваха около масата. Алкохолът се лееше в силен поток откъм бара. Промеждутъци от светлина се промъкваха през процепите на спуснатите кепенци и образуваха нещо като стълбата на Яков в гъстия дим от лули и пури. Бях изморен от дългата търговска битка и почти не слушах. Когато мъжете се хвалеха, един от тях каза: „Уил нищо не е казал, а той купи повече от всички ни“.

— Повече като количество — каза друг, — но предимно това, което никой не искаше.

— Част от тази земя е неизползваема, толкова е стръмна, че и червено прасе не може да мине по нея — каза някой.

— Колко купи?

— Не знам точно — казах аз. — Купих, колкото имах нужда да купя.

— Но колко?

— В акри ли? — попитах аз.

— Каква друга мярка можеш да използваш за земя? Не я продават на тегло.

— Той е много културен, пие френско вино и чете техните книги. Сигурно води бележки за собствеността си в арпени. Или е купил толкова много, че я мери в квадратни мили.

— Не знам със сигурност колко е — казах аз. — Още не съм я изчислил.

— Човекът е купил толкова много земя, че не си струва да си хаби времето да я смята.

— Доста земя купи. В стара Европа има цели страни на по-малки територии от неговата.

— Поне херцогства.

— Княжества.

Един от мъжете вдигна ироничен тост за мене:

— За принца на проклетите индианци.

Един друг каза:

— Херцог на яловата земя.

Чашите дръннаха една в друга.

Всички пиха, с изключение на един. Той каза:

— Анди Джаксън прекара целия си живот, като се опитваше да затрие индианците и проклетата Нация, а Уил се опитва да ги събере отново. Не пия за това.

Масата беше достигнала висок връх на пиянство, само с един градус по-малко от момента, когато се вадят пищовите. Мъжете бяха изпаднали в състоянието, в което имат нужда да им се даде някаква ясна насока, иначе стават опасни.

Вдигнах чаша и предложих тост, не за старата или нова нация, а за святостта на частната собственост. Това беше популярно схващане и получи одобрението на всички присъстващи.

Като стигнах до стаята си, късно вечерта, седнах сред купищата хартия, записах новите си придобивки, прибавих ги към предишните и останах донякъде изумен от откритието, че става дума за суми не от хиляди, даже не десетки хиляди, а стотици хиляди акри земя.

Това включваше всякакъв вид земя. Не всичката, която Беър искаше, но много от нея. Бях закупил цели планински вериги, дълги хребети и цялото протежение на няколко буйни потока, заедно със склоновете, които се отводняваха в тях. Всичко, което имах събрано от търговията и адвокатстването, се беше стопило до последното пени.

Въпреки това обаче само по-малката част от сделките бяха чисти продажби. Повечето бяха платени с полици, заеми, обезпечени с други заеми, фиктивни чекове и кредитни линии, дадени на консигнация от несъществуващи лица. Никоя от тях не беше изчислявана. Аз бях сключил сделки с толкова сложни лихви, че дори аз самият не разбирах някои от тях. На следващата сутрин, когато напусках този град, торбите на седлото ми бяха издути от договори, нотариални актове и полици. Бях превърнал въображаемата карта на Беър, начертана на пръстения под, в огромна спирала от преплетени полици, увековечени в каскада от хартия, превърнати в огромно пространство от действителна планинска земя.

 

 

Три дни след като наддаването приключи, Беър и аз отидохме пеша до залива, където беше колибата на Баба Катерица. Буйният поток течеше бял върху зелените камъни, а пътят беше кален от пролетния дъжд. Беър беше облечен в най-хубавата си риза от еленова кожа, украсена с червени и бели мъниста. И обратно на закона, обяснен от старите хора, че няма значение колко висок си бил някога, ще свършиш приведен, прегърбен и накуцващ. Беър беше висок, строен и изправен и се движеше с дълга подскачаща походка, а аз се задъхвах, опитвайки се да вървя редом с него. Беше опънал назад само част от дългата си коса в плитка, захваната накрая с един голям кехлибар, като останалата коса се полюшваше свободно около раменете му. Носеше дълга пушка, красноречиво допълнение, което го караше да се чувства млад. А за него беше важно да се чувства млад, защото мисията ни беше от любовен характер.

Колибата на Баба Катерица беше с размера на яхър за пони, а плочите, които я покриваха, бяха целите в мъх като камъните в потока, и беше вкопчена в стената на залива, здраво като кърлеж в сложните гънки на ухото на куче. Пъстри кокошки се движеха из двора. Нанизи червени чушки висяха от подпорните греди на преддверието, за да съхнат, защото тя обичаше храната си подлютена и подправена с градински чай до такава степен, че никой друг, освен нея, не би могъл да я яде и това беше единствената тайна на нейното дълголетие, която тя би споделила с някого.

Когато спряхме на пътя, Беър започна да вика за поздрав, старата жена излезе пред входа и сложи ръка над веждите си, за да види кои са посетителите й. Направи ни знак да влезем, като на два пъти направи жест с двата си средни пръста.

Печеше царевичен хляб. Малката стая беше изпълнена с мирис на горящи дърва и близостта на храна. Седнахме до огнището, наблюдавахме как светлината в жарта се сменя и доста време никой нищо не проговори. Баба Катерица имаше маниера на повечето магьосници, резервирани, потайни и горди от особената си способност да правят магии.

Когато хлябът беше готов и докато развивахме влажната шума, с която беше увит, и парехме небцата в устата си, Беър разказа за мисията ни. Той знаеше, че тя може да пише на слоговата азбука на Секвоя и че има книжка с формули. Беше търгувала в пункта, за да се сдобие с тетрадката. Клиентите й разказваха, че понякога правела справка с тази тетрадка, когато работела. Той не проявяваше никакъв интерес към докторските й познания, защото не беше боледувал и ден през живота си, а по това време и аз не бях боледувал. Така че можеше да прескочи страниците, на които пишеше: когато урината му е като мляко; когато нещо кара друго нещо да го разяжда; когато никне зъб; с какво да го изхвърли.

Ние бихме платили всякаква цена за любовните формули. Да накараш жена да се чувства самотна; да се предпазиш от лъжовни мисли; когато те напуснат, как да ги накараш да се върнат. От този род неща. Бяхме поразени от любов и в постоянна болка. Непрекъсната, преследваща болка, всеобхватна и неизчерпаема. Бяхме наранени и искахме да се лекуваме. Беър беше поразен от любов към безчувствена груба жена. Що се отнася до мен, аз имах нужда от нещо, което да накара далечната ми любов да дойде при мен или да ме освободи от страданието по загубата й.

— Прекалено скъпо струва да се направи по този начин — каза Баба Катерица. — Не обичам много да пиша, затова вземам скъпо, много скъпо. Но мога да направя формулата, без да трябва да купувате книгата. Какви са имената на тези жени?

Аз смотолевих името на Клеър, а Баба Катерица веднага поклати глава.

— Първо, аз направих магията за тебе, а моите магии не се развалят лесно. Не искам да кажа, че с теб е свършено, но недей да храниш прекалено големи надежди.

Като дойде неговият ред, Беър не искаше да разкрие името на мъчителката си. Той каза:

— За тази работа ще трябва малко усилие. И дълги опити. А аз не искам да пътувам до тук и да плащам всяка седмица за всеки нов опит. Аз така ги виждам нещата, или си наемам човек да ми оре царевичната нива всяка пролет, или си купувам плуг. Искам да си купя плуг.

Бръкна в една стара торба, която някога е била торба за патрони, изсипа от там струя сребърни монети и с пръсти ги подреди под формата на дъга върху масата. Ръгна ме с лакът и аз започнах също да бъркам в джобовете си, след което добавих един още по-голям куп от монети и дебел свитък от банкноти.

— Никакви хартиени — каза Баба Катерица, — никаква работа не ми вършат. — Но започна да загребва с ръка среброто, да го придвижва към ръба на масата и да го изсипва в скута си. Каза:

— Ясно ли ви е, че ползата може да е колкото да си купиш ключ, без да имаш ключалка за него? Понякога трябва нещо повече от думи.

Беър и аз се връщахме към залива, аз носех пушката, а той малката книжка в ръка, сякаш носеше жив въглен обратно в студеното огнище.

Формулите на Беър заемаха много страници от книжката. Една по една му ги четях, а той повтаряше думите. Да бъде обречена на самота. Да бъде тъжна. Никой да не е самотен с мен. Никога да не съм тъжен. От този род неща. После извърши действията, които вървяха с тях, едно от което беше свързано с цепеници от ела, ударена от гръм. Удивително, формулите подействаха почти мигновено. Сара отново се обърна към него и не след дълго започна да го ощастливява добре и често. Това продължи през цялата пролет, лято и есен. Той вече не спеше в градската къща, само си почиваше там през деня, за да събере сили за нощните набези. Прекарваше следобедите, като гледаше огъня и пиеше много чай от женшен, като смяташе, че след като действа на пишката на китаеца, може би ще действа и за него. Стоеше си предимно вкъщи, беше щастлив и уморен през целия цикъл — от бледите пролетни израстъци, през големите мокри зелени месести юлски листа, разпрострели се навсякъде, до повехналите с цвят на сепия листа, които падаха в стегнато навити спирали, плъзгаха се дълго и гладко в наситеносиньото есенно небе. А после, когато падна първият сняг, настъпи краят на желанието на Сара за него. Нещата между тях станаха така студени, както преди. Нямаше вече любовни подвизи за Беър.

Той опита с малки подаръци. Връзки от борово дърво, нацепено на тънки ароматни подпалки. Гердани от мъниста и сребърни обеци. Бут от елен. Въпреки това, тя не откликна с нищо.

А когато се опита да направи магията на Баба Катерица отново, те окончателно се разделиха.

Един ноемврийски следобед до огъня, той се оплаква дълго, че е лишен от удоволствията, които Сара можела да предложи, и си припомни вълнуващите дълги нощи от ранната есен.

Казах: „Циганското лято“[1]. Мислех, че е забавно, но той не знаеше израза, а след като му го обясних, не можа да намери връзката. Иронията не беше най-голямата му сила.

Колкото до моите формули, през тези три сезона след пътешествието до Баба Катерица, еротичният ми живот се състоеше изключително от опити да проектирам мислите си през разстоянието, нещо, което Баба Катерица каза, че понякога действало, понякога не. Тъжно, но вярно. Не можеше да се каже със сигурност. Толкова приличаше на самия живот: дори да е почти безнадежден, трябва да вървиш напред и да опитваш.

Това, което трябваше да правя, беше да тренирам ума си да изпраща силата си на запад, като насочвам към Клеър с мислите си кратки фрази: Ела при мен. Ела при мен. Не ме ли чуваш? Не ме ли чуваш? Да повтарям тези думи наум непрекъснато през целия ден, каквото и да върша, докато те започнат да се повтарят сами, независимо дали съм буден или спя, като постоянно бръмчене или мелодия на камбани в ушите, което да премине през неразгадаемото и пълно с духове разстояние между нас. „Ела при мен“.

Въпреки всичките ми усилия, Клеър не дойде. По едно време бях толкова отчаян, че се върнах при Баба Катерица. Тя ми предписа различни билки, каза ми да ходя до водата, да драскам по кожата на гърдите и ръцете си с подострени пуешки пера, докато започна да кървя. Изпълних всичките й предписания едно по едно, после всичките заедно и въпреки това Клеър не дойде при мен. Нито се бях освободил от желанието по нея. Като последно усилие, късно през есента, Баба Катерица предложи да намеря дупка в скалите по брега на реката, където завиваше, място пълно с малки клечки, нарязани листа и шума с мъртви буболечки с формата на птиче гнездо, образувано от бурната вода. После да сваря цялото гнездо в тенджера, да направя чай и да го пия в продължение на четири дни, като същевременно постя. Направих каквото ми каза и единственият резултат беше, че червата ми се изпразниха с болезнени мъчителни спазми от двата края. След този неуспех тя каза, че може би ми остава единствената надежда аз самият да стана магьосник, ученик на магьосник, и да работя непрекъснато за себе си. Но когато взе две мъниста между палеца и показалеца си и ги остави да се завъртят, завъртането показа, че ми липсват наклонностите и опита, за да стана магьосник. Тя не обясни какви бяха тези способности, но нямаше никакво съмнение, че аз не ги притежавам. Предложи ми да се заключа срещу неуспех.

Два дни след това пощенската кола, цялата във вода, пристигна в града, леденият дъжд току-що беше започнал да замръзва по брезента на пердетата от ниската страна. Тесните високи колелета потъваха толкова дълбоко в калта, че спиците бяха станали червени почти до осите. Излязох от офиса си на улицата и кочияшът ми подаде плик от Клеър, изцапан от месеци пътуване. Дори рицарските ръкавици на кочияша бяха мокри и кални, а мястото, където беше хванал писмото между палеца и показалеца си, беше тъмно и мокро. Разчупих печата, както бях на дъжда. Датата на писмото беше около равноденствието, а то пристигна в деня на зимното слънцестоене. Погледнах го бързо, дъждът се изливаше по страницата. То беше като няколкото други, които бях получил след преместването, написано сякаш до най-обикновен познат. Как си? Аз съм добре. Новата Нация била малко по-хълмиста, отколкото тя очаквала. Новата къща в колониален стил била почти завършена по точно същия план като първата и Федърстоун настоявал да я нарекат Краншоу. И така нататък. Нито един сладък спомен или намек, че копнее за мен.

Писмата първо идваха по едно на месец, но после постепенно се стопиха до едно на сезон от годината. Като във всяко тонът ставаше все по-дистанциран. Аз започнах да изпитвам ужас от получаването им и в последното си писмо бях предложил, ако намерението й да се отдръпне от мен е толкова силно, да пише всяко следващо писмо с все по-малки и по-малки букви, докато в един момент няма да мога да различавам думите даже и с увеличително стъкло и тя ще престане да съществува.

Бележки

[1] На английски indian summer — индианско лято. — Бел.ред.