Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (24)

7

След войната нищо вече не беше същото, целият Юг беше объркан. Потокът от пари пресъхна. Отникъде никакви пари. Янките се опитваха да управляват всичко, да ни унищожат по време на мира така, както ни унищожаваха в сраженията. Нямаше останало място в политиката за тези от нас, които една декада по-рано бяхме големи фигури просто защото нашите победители бяха забранили на много от нас да участват в правителството, на каквото и да е ниво. Дори не мога да си представя какви песни пеят сега политическите деятели на янките и всичките нехранимайковци под купола на стария Капитол. Мога да се обзаложа, че не е Шуберт.

На национално ниво правителството беше корумпирано до страхливите побелели глави на Върховния съд. Редно беше победителите да вземат пълен превес. Ние, предишните важни мъже, може да сме били много по-добри. Но ние изцяло се бяхме провалили като лидери и заслужавахме да понесем колкото бой ни се полагаше. И Югът не беше единствената цел на янките. Вижте само какво направиха със Запада. Веднага след като приключиха с нас, те насочиха армиите си към залязващото слънце и се биха със сиуксите, шайените и апахите — прекалено много хора, за да ги изброя всичките. Защото следващите няколко декади янките печелеха, а всички останали губеха. Трудно е да удържиш политици с големи армии да не се бият с никого.

Но не всичко беше унищожено. Селската област все още беше красива, независимо коя луна от годината беше. Щом лозите ги покриеха, многото изгорени къщи с бели колони в плантацията на Шърман^[1] ставаха живописни като разрушеното абатство на Уърдсуърт. Така че през този период от живота пътуването ми даваше голямо спокойствие, защото пътят беше открит и свободен. Чудесно беше да скиташ наоколо на хубав кон, да наблюдаваш смяната на сезоните, да гледаш как цветята цъфтят и повяхват и да следиш фазите на луната от бледата пролет и копнеещото, потънало в дълбока зеленина лято до меланхоличната жълта есен. Наблюдаването на сезоните изглеждаше особено необходимо сега, когато купът години зад мен ставаше все по-голям от този пред мен, дори и при най-оптимистично пресмятане на периода ми живот. Какво по-добро място от пътя, за да подлагаш на ежедневно изпитание убеждението си, че най-трудното нещо е да бъдеш постоянно обслужван особено когато колкото по-далече отиваш, толкова по-трудно става?

Поради тези причини — или извинения — не исках да стоя много вкъщи. Като оставим настрана това, което приятелите ми наричаха иронично моя богат вътрешен живот, част от причините да живея предимно в пътуване беше, че като не спирах да се движа, бях по-трудна мишена за тези, които ме търсеха за непогасени дългове, да ми връчат призовка или да ме молят за услуги.

Излишно е да казвам, че дълги периоди от време не се отнасях към задълженията си много грижливо. Оставях по-голямата част от работата на новото поколение млади чиновници, под ръководството на Конли, един от лейтенантите в легиона. Конли обаче не беше Телънт. Работата, с която не можеха да се справят без моето присъствие, беше огромна. Когато се връщах вкъщи, документацията, която ме чакаше, беше натрупана на купища около бюрото, стигащи до кръста, и до раменете покрай стените. Като отворех някое чекмедже на бюрото, натъпканите вътре документи наизскачваха да ме посрещнат. Сипеха се от седалките на столовете като бяла вода върху речни камъни и пълнеха огромен брой стари дървени сандъци от червено вино, докато останеше само една малка пътечка за минаване от входа до дъното на канцеларията ми. Но не обвинявам моите момчета за всичко. Или даже за нищо. Точно тук ще се отклоня да кажа, че много от тях продължиха и направиха значителни кариери в правото и бизнеса, а някои служеха в щатската легислатура и Конгреса, а това е толкова близо до бащинската гордост, колкото ми се полага.

Проблемът беше в мен. Аз изоставих кореспонденцията. Много чекове не бяха написани, други не бяха осребрени, загубени в купищата, натрупани около мен. Белите купчини хартия се изправяха в застрашителни размери като зли духове и ставаха по-високи и по-мощни всеки път, когато събирах смелост да се прибера вкъщи и да се заема с тях. Те като духове обитаваха къщата ми — силно западащия Джеферсънов октагон — толкова бързо, че ми се искаше да запаля клечка кибрит и всичко да изчезне с хубава жълта светлина, издигаща се нагоре зад гърба ми. Всеки ден, който прекарвах в резиденцията, трябваше да се срещам с цяла редица хора, които очакваха нещо от мен — пари или решения, нито едно от които не ми беше приятно да раздавам.

По това време направих едно безсмислено пътуване нагоре през дефилето Кумбърленд и отвъд него. Върнах се изтощен от пътя по средата на следобеда в един красив ден на късното лято, с намерение да направя бърза обиколка и да се върна пак наперено и да остана поне до началото на ноември и може би по Новата река да стигна горе до Вирджиния. Тревата в предния двор беше стигнала до коленете, а зелените боядисани дъски на верандата бяха на петна от черна плесен. Вътре мебелите бяха покрити с бели чаршафи. Фасетките на полилеите от рязано стъкло висяха без блясък от арматурата си на кукички от корозирала жица. Всичко миришеше на влага и мухъл и стара горчива пепел, разсипана от огнището.

Конли дойде припрян и много загрижен.

— Уил — каза той, — не знаехме, че си идваш.

— Очевидно.

— Ти обикновено съобщаваш. Щяхме да открием мебелите и да окосим тревата.

— Аз мислех, че тя трябва да се коси редовно, независимо дали съм тук или не.

— Тя расте толкова бързо, прислугата не може да й насмогне.

— Станала е половин гаден метър.

— Лятото беше наистина много влажно. Дъжд, дъжд, дъжд.

Чух, че някой ходи горе в спалнята ми. Някаква врата се отвори, после се чу скърцане от слизащи стъпки. Влязох във фоайето и погледнах към хола. Едно красиво момиче с лешников цвят се спускаше по стълбите, сънливо и цялото раздърпано. То ни се усмихна някак унило и продължи надолу през хола до задната врата.

Конли каза: „Извини ме за минута“.

Изтича след нея. Аз стоях на едно място и чаках с изненадващо търпение.

Когато Конли се върна, го попитах: „Как беше?“

Той каза: „Извинявай.“

Аз казах: „Някой от вас трябва да окоси тревата, да махне покривалата от мебелите, да помете пода и да отвори прозорците. И за бога, накарай някой да смени чаршафите на леглото ми.“

Когато всички се разтичаха, взех бутилка бордо и една книга от етажерката, отидох на пейката под кучия дрян до Уейвърли и четох, докато почти мръкна.

На следващата сутрин Конли ме чакаше, когато слязох долу. Седна на голямата маса с една тетрадка. Преди да съм успял да налея кафето, започна да чете от списъка неща, за които трябваше да се погрижа. Всичките ми дела бяха изпаднали в неописуем безпорядък.

Първо, имаше цяла шепа сметки, които отдавна е трябвало да бъдат платени. Съдебни дела чакаха. Спешно. Земята на Бобъровия поток, склоновете от двете страни на хребета, биха покрили дълговете. Имах предложение от купувач.

— Ще я задържиш ли, или ще я продадеш? — попита Конли.

— Ще я задържа.

Второ, имаше една епистоларна вражда, която трябваше да бъде успокоена, защото се беше разпалила почти до дуел. Историята беше следната: След като се научиха да пишат на английски, Голямата Кал и Страшната Вода бяха влезли в епична отровна писмена престрелка, базирана на старо скарване по повод морфологичния разбор на трупа на един лос по време на лов, отдавна, може би в миналото столетие, когато и двамата били млади. Спорът беше, чий куршум е нанесъл смъртоносния удар. Честта беше заложена на карта. Бяха си разменили много писма, пълни с обиди и обвинения, въпреки че жените им бяха големи приятелки и роднини, и двете от Птичия клан.

— Говори с жените им — казах аз.

Но Конли вече беше говорил. Дребните закръглени жени не бяха помогнали с нищо за уталожване на спора, защото смятали, че двамата мъже не стават за нищо друго, освен за постоянен източник на забавление. Конли ми връчи цялото снопче разменена кореспонденция до и от. Прелистих писмата, като четях откъслечни фрази тук и там. Грамотността благословия ли беше, или проклятие?

Накрая хвърлих снопчето в огъня и казах: „Кажи на Голямата Кал и на Страшната Вода, че всяка пътека през света, освен тази към мира, води до осем вида самота“.

— И това ли е всичко?

— Да. Това е отличен съвет. Иска ми се аз да го бях следвал. Предай им го убедително.

Номер три. Училището и църквата, тъй като бяха построени преди повече от двайсет и пет години и бяха почти идентични като проект и използвани материали, като се изключи камбанарията, се разпадаха по едно и също време и със същата скорост. Да се подменят ли всички сриващи се плочи на покрива, или да се направи само изкърпване?

Отговор: Изкърпване.

Също, Конли каза, боята по дъските на външната облицовка и на двете сгради се белела на люспи, големи колкото човешка длан. Да се пребоядисат ли или да се оставят в естествен вид?

Отговор: Второто.

Четвърто. Отговарях за сградите и поддръжката на пътищата в тази част на страната от десетилетия. С какво да се захване екипът сега?

— С това, което е в най-лошо състояние.

— Значи северният коларски път — каза Конли. — Той непрекъснато се отмива при силни дъждове. На два пъти по различно време каруци заедно с воловете и коларите се бяха преобръщали в дефилето. Това ще е много работа. Искам ли да дам напътствия на екипа, който ще извършва ремонта, или той да го направи?

Отговор: Смени указанието от „коларски път“ на „конска пътека“. Обяви го в пресата.

И още, и още.

Конли стигна до втората дузина от страниците на списъка си, или някъде там. Тъй като сезонът си отиваше и това беше краят на още едно лято, в очакване на студеното време, новият ни пастор искаше да знае колко дълбок трябва да е снегът, за да отмени службите. И учителят искаше да знае същото.

— Ние даже не сме стигнали равноденствието.

Конли сви рамене. „Те питат“, каза той.

Платих заплатите на двамата мъже и им осигурих храна и място за живеене от собствения си джоб. Отговорът ми беше: „Поне пет шибани сантиметра дълбок“.

Задължения и отговорности. Седях с часове на бюрото си, пиех кафе и се опитвах да намаля купищата документи, които трябваше да прегледам. Цял ден работа, докато задникът ми започна да се свива в спазми от обездвижване. Вдигах очи от бюрото и префокусирах очите си в стаята и купищата, които изобщо не намаляваха. А като излизах сред хората, някои от тях ме наричаха Уил, други — полковник или сенатор, а няколко ме нарекоха вожде, но с някакъв лек нюанс на ирония в гласовете.

Когато имаха нужда от мен обаче, хората все още ме смятаха за краен арбитър. Аз представлявах закона. Големият шериф, еднакво за бели и индианци в моите силно намаляващи предприятия и присъединените, непритежавани от никого планински земи далече от най-близката областна управа. Така че хората чукаха на моята врата по всяко време на нощта, за да ми докладват за престъпления, а в тези объркани първи години след войната, ги имаше много повече отпреди, особено убийствата.

Например: късно пролетта един изпокалян малък цирк беше спрял в близкото селище от десет-петнайсет семейства и няколко кафяви колиби, накацали до един силен поток. Издигната беше шатра на височината на игрището, цялата в кръпки. По-късно същата вечер грандиозна лампа осветила единственото представление с жонгльор, който ходел по въже и дръзко облечено момиче, което се люлеело с главата надолу на един трапец, докато дългата му коса се спускала към земята. Главната атракция била една стара, с помътнели очи слоница, на която не й били останали много години живот, но имала достатъчно сили да седне на задните си крака на голям трикрак стол и с хобот да вдигне укротителя нагоре, да го сложи на врата си като ездач и да направи две обиколки около ринга, да се върне, да седне отново и да издиша насъбралия се въздух. По команда, издавайки звук, който наподобявал надуване на ловджийски рог, тя изхвърляла от хобота си струя вода в публиката и пляскала с големите си, с изпъкнали жили уши, целите на петна и опърпани по края като кожената престилка на ковач. Това било вечер на чудесата, които хората от цирка показали.

На сутринта, след като се изнесли, се установило, че един от музикантите — свирачът на банджо и етиопския рисувач, художник на обгорен корк — бил убит, главата му разсечена. Той беше захвърлен във воденичния улей, а тялото му беше поставено с лицето нагоре срещу една дъска, която се беше свлякла надолу в жлеба при въртеливото движение за регулиране потока вода, стичащ се към колелото. Всичко черно се беше отмило от лицето му, то гледаше към теб изпод водата с надежда, странно бяло, най-бялото нещо в целия видим пейзаж. Главата му беше разбита отгоре в безкръвна маса и с цвят и консистенция на мазнина от плацента.

Никой не трябваше да го мести, докато не отидех да направя разследване. И така, в по-голямата част от деня, всички момчета и повечето от мъжете бяха направили същото несигурно пътуване, което направих и аз с пристигането си — бяха вървели с разтворени крака по кръстосаните скоби на улея, за да погледнат долу през буйната вода обърнатото нагоре лице. Тъмният костюм и въздългата черна коса и даже бузите на лицето се вееха от течащата вода, като че ли духани от силен вятър.

Докато аз действах като адвокат и задавах въпроси, всички говореха за изумителното представление и щастливи ми разказваха за многото неочаквани удоволствия, особено за слоницата. Но никой нищо не знаеше за убийството, само повтаряха неясното мърморене, в което ставало дума за нечия жена, макар че чия жена те не можеха или не искаха да уточнят. Освен това кой можеше да знае какви стари вражди и страсти са взели превес сред тръгналите си дресьори на животни, изрисувани клоуни, акробати и жонгльори?

Наредих да извадят мъртвеца от водата и да го погребат в църковния двор. Платих от джоба си за малък надгробен камък и лично изписах надпис, който гласеше:

ЦИРКОВ АРТИСТ

П. 1867

Дойдох тук отдалече, надявайки се на печалба,

но вместо това ме постигна голяма загуба.

Поне добавихме нещо ново към запаса си от думи покрай тази смърт. Преди, разбира се, нямаше причина да имаме дума за слоница. Но много след като си беше заминала, хората продължаваха да се чудят на многото й качества. Само за това говореха. Тези удивителни уши. Хората накрая измислиха дума за нея: камама утана. Голяма Пеперуда.

С прибирането си вкъщи, установих, че противно на съвета ми, Голямата Кал и Страшната Вода продължили отровната си кореспонденция. И накрая, когато думите се оказали недостатъчни, Страшната Вода нанесъл на Голямата Кал дълга порезна рана на гърдите, чак до костта. Голямата Кал си беше вкъщи и се опитваше да оздравее. А когато отидох да видя Страшната Вода, той беше повече сърдит, отколкото разкаян.

— Аз и Голямата Кал бяхме такива приятели в миналото — каза той, — но сега проклет да е.

Това бяха стари посивели мъже, които се караха за нещо, което едва си спомняха. А малките яки жени изведнъж се бяха присъединили предано към съпрузите си и също бяха станали врагове.

Ходех при всеки един от четиримата и им казвах едно и също нещо: „Спрете тези глупави лошотии, които се гласите да си сторите едни на други. Когато хората стигнат вашата възраст, всеки, който дели дори само няколко от вашите спомени, е безценно съкровище. Обичайте ги, простете им глупостите и се надявайте, че и те ще простят вашите“.

Потънал бях в такива отговорности цели три сезона, точно до началото на следващото лято. Когато не можех да поемам повече. Побягнах, отново хванах пътя и се отправих към Топлите извори.