Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (2)

2

Историята на индианската съпротива на този континент е безмилостно свидетелство за провал, въпреки няколкото тук-там спечелени битки. Като основни примери ще използвам сравнително близката битка при Литъл Бигхорн; също така, много по-ранното сражение при Екои срещу англичаните. Индианците спечелиха тези боеве заедно с много други. Войните обаче биваха неизбежно изгубвани. За да ме разберете, вижте публикуваните наскоро фотографии на свирепия Джеронимо, разплут като свиня за разплод в кадилака си.

Така че постижението на Беър беше забележително. Ако и да не успя да вземе превес над Америка, мисля, че е справедливо поне да кажем, че той се бори до дупка. В своята битка Беър използваше всички подръчни оръжия, включително и мене. Но единствените смъртоносни изстрели, които някой от нас изстреля, бяха срещу нашите хора. Чарли и неговите момчета.

Беър не беше от вашите мистериозни индианци. Той се интересуваше само от настоящия свят, а не от някакъв друг, хипотетичен. Беър обичаше всички заплетени проявления за създаването на света толкова пламенно, колкото баптистите обичат царя Исус. Той боготвореше не духовете на вятъра, реките, планините, дърветата, а самите живи същества.

Беър притежаваше най-дълбокия и остър ум, който някога съм виждал, това го казвам аз, човек познавал президенти, макар че да бъда честен, само злия Джаксън^[1] и неясния Джонсън^[2]. Така е, ако не се брои президент Дейвис^[3], който беше доста хитър, но чийто ум беше плитък и крехък като навлажнена солена бисквитка. Само че Беър не можеше да чете и пише нито на английската, нито на слоговата азбука. Имаше си своя собствена система. Както аз виждам нещата, всички сме били неграмотни. Но само някои останаха такива, по различни, обикновено сериозни причини. Бедност в някои случаи. Поради закона в други, поне що се отнася до дните на робството. Беър обаче остана неграмотен поради личната си философия. Обичаше, въпреки това историите, дори и тези, записани на книга. Спомням си, когато бях момче, му четях дълги епизоди от Смъртта на Артур и Дон Кихот, като същевременно му ги превеждах на чероки. Беър слушаше, докато не ми омръзнеше да чета, до късно в студените безкрайни януарски нощи, когато целият свят се свиваше в осветения от огъня радиус насред къщата за зимуване.

Беър в никакъв случай не беше някой саможивец, затворен в тясното пространство на собствения си житейски опит. Беше видял много от това, което е ставало в Америка по негово време. Като млад насъбрал кръвна злоба срещу един бял и се заклел да го убие. Преследвал го година и половина по цялото протежение нагоре през Вирджиния и Тенеси и надолу в пустинните области на Алабама и Джорджия. Пътувал трудно без багаж, но щастлив, че е притиснал белия човек, погнал го е из страната, както група ловци преследват ловната си плячка. След като накрая затворили големия кръг близо до домовете си, мъжът престанал да бяга и се сврял в един хамбар за последен отпор. Беър влязъл в хамбара, въоръжен само с нож, с острие от орлов клюн.

— Мислех да го изкормя — каза Беър, когато ми разказваше историята.

Вместо това обаче, след като набутал мъжа в един от ъглите на плевника, Беър само го докоснал с извивката на острието и си тръгнал. Това била една изтънчена демонстрация на чест.

В средна възраст Беър видял даже още повече от Америка, когато прекосил плантациите по цялата крайбрежна част на страната, в търсене на едно девет-десетгодишно момиче от чероките, откраднато от търговци на роби, които минавали през планините. Момичето на име Блосъм дори не било от роднинския клан на Беър, но цялата работа много го ядосала. Някакви търговци на боклуци да влизат в неговите земи и да отмъкват деца. Тръгнал пеша и вървял месеци така по следите на Блосъм от град на град, от пазар на пазар. Слязъл чак долу до Хилсбъроу и Фейетвил, оттам до крайбрежието, после на юг право в сърцето на Чарлстън на големия пазар, а от там към вътрешността на страната, за да намери хората, които накрая били купили момичето.

По онова време, години преди първата ни среща, той трябва да е бил даже още по-висок, отколкото съм го запомнил, непрегърбен от възрастта, с широки рамене, с голямо чело и дълъг нос, наподобяващ острието на томахавка, с черна коса, дълга и пусната свободно, с изключение на една малка плитка, която обичаше да носи на гърба си. Представям си го как върви нагоре по улицата, оградена от двете страни с дървета в огромната плантация Чарлстън, ленената му риза и наколенниците от еленова кожа, целите покрити с прах от дългия път. С лице, изразяващо пълно спокойствие и безразличие, но иначе изпълнен с решимост да върне обратно отвлеченото момиче. Тогава сигурно е бил и на едно-две питиета, ако съдя по това, че в напреднала възраст рядко успяваше да остане трезвен.

Той заговорил първия бял човек, попаднал пред очите му, дребен, набит учител по музика, който седял на кон и наблюдавал как в ковачницата двама мъже правят обръч за бъчва. Учителят придружил Беър по веригата от коменданта до надзирателя и най-накрая до истинския собственик и неговата бледа стройна съпруга. Собствениците излезли от голямата си къща и поговорили с дръзкия и красив индианец, просто така за развлечение. Те изразили несъгласие с оценката, която Беър дал на ситуацията. И въпреки че Беър изпитвал желание да извади ножа си и да убие мъжа на място, той се върнал в града и намерил адвокат. Не някой честен адвокат, а едно хитро, гадно, дребно копеле, което хранело злоба към собственика на плантацията както на лична, така и на политическа основа и умирало от желание да се изправи срещу него в съда.

В продължение на месец Беър спял всяка нощ близо до реката в хамак, оплетен от въжета и завързан между няколко малки палми, а през деня той и адвокатът му обмисляли всеки аргумент, който им идвал наум, включително и експертното, потвърдено с микроскоп доказателство, показващо, че в косата на момичето липсват всякакви негърски характеристики. Накратко, те спечелили. Беър се върнал в селото, Блосъм вървяла до него и така той я върнал на семейството й.

Веднъж го попитах, откъде е знаел да използва адвокат в своя полза. Той ми отговори, че законът е като секира. Отсича това, върху което я стовариш. Печели този, който знае как да насочи острието далече от себе си.

Не обичаше много да говори за съдебното дело, но вече остарял, все още си спомняше с голямо удоволствие за огромната и вкусна риба, която бил уловил от пясъчния бряг на своя бивак. Водата обаче била най-лошата, която някога бил вкусвал. Когато го попитах как е успял да уреди този въпрос, без да говори английски, той отговори, че може би тогава в миналото да е знаел две-три думи, но сега вече и тях не знае.

За да съм справедлив, трябва да разкажа една представителна история и за Федърстоун, защото той също ми беше като баща. Но по-скоро баща, когото ти се иска да убиеш. Като си спомня за единствения случай, когато реално стреляхме един срещу друг, все още ми се иска да го бях убил. Но ми и липсва също така, когато бях момче, после младеж. Федърстоун ми показа друг модел за мъжественост, съвсем различен от модела на Беър. Сигурен съм, един от най-големите провали в живота ми е, че от двамата ми пастрока аз избрах да следвам повече примера на Федърстоун. Чух това заключение и от известен брой по-възрастни мъже по времето, когато бях момче, защото ако беше останало само на думата на Федърстоун, нямаше да удостоя разказа с повторение.

Няколко години след революцията правосъдната система на чероките си беше все още много директна, без намесата на съдия, съдебни заседатели или адвокат. Като наказание за смъртта кланът на жертвата имаше право да ликвидира убиеца. Мисля, че всички приемаха това за справедливо. Но понякога се получаваха разни усложнения и като юноша Федърстоун беше попаднал в капана на едно от тях. Случило се така, че чичо му по майчина линия, Бавната Вода, мъж със значително богатство и власт в общността, убил човек от клана на Дивия Картоф в резултат на нискокачествено уиски и разгорещени чувства след загуба на важен облог при футболна игра. Бавната Вода бил заложил няколко коня, много кошове неоронена царевица, къща. Когато играта свършила с брутална финална схватка, довела до два гола, вкарани бързо един след друг от противниковия отбор, който спечелил мача, човекът от клана на Дивия Картоф погледнал Бавната Вода със самодоволна усмивка. Не казал нито дума, но този поглед и извивката на устата му били достатъчни. През настъпващата зима той щял да яде царевичния хляб на Бавната Вода и то в неговата къща.

Бавната Вода посегнал към кръста си, извадил един дълъг нож за дране на кожи изпод палтото си и го заврял в гърлото на човека, толкова дълбоко, че върхът на острието се подал от другата страна.

После гледал как кръвта му изтича по утъпканата от футболния мач трева.

Правораздаването би трябвало да почне веднага по нормалния начин, трябвало мъжете от клана на Дивия Картоф да погнат Бавната Вода и да го убият, след което отново щяло да настъпи равновесие и ред, и животът щял да продължи в пълна хармония. Така ставало обикновено. В най-лошия случай имало по още един или два допълнителни етапа на правораздаване, докато въпросът се уредял окончателно. Но кланът на Бавната Вода, Дългата Коса, се събрали и решили единодушно, че Бавната Вода е твърде ценен, за да бъде даден като неустойка. Те решили да предложат Федърстоун на мястото на Бавната Вода и дори майка му не се противопоставила на решението. Федърстоун тогава бил без баща, червенокос и луничав шестнайсетгодишен индианец. Истинският му баща бил шотландец, търговец по границите, а бащата на майка му — високопланински шотландец. В онези дни обаче потеклото се проследявало по женска линия и ако майка ти принадлежала към някакъв клан, към него си принадлежал и ти. Съотношението в кръвта не играело никаква роля. Федърстоун дори не присъствал на футболния мач. Той бил на излет с пони клуба. Те били прекарали цял синджир крадени коне от пъстроцветната Северна Каролина през страната на чероките, за да ги продадат в околностите на Нашвил. С една дума, това бил един весел и удовлетворителен месец на отчаяно драпане и висок дух. Страхотно лагеруване, с много ром през нощта и дълго яздене денем, до изприщване на задниците. От шестчленната компания никой не бил на повече от осемнайсет години, те се завръщали в Речната долина, гордо яхнали конете, с кожено снаряжение, поставено от двете страни пред седлата. Всички яздели самоуверено, кесиите им били пълни с пари, носели на гърбовете си хубави дрехи от плат и имали много добри истории за разказване. Бавната Вода пресрещнал Федърстоун при влизането му в града с много сериозно изражение на лицето. Те се оттеглили встрани и Бавната Вода изложил ситуацията. Подробно обяснил на Федърстоун каква жертва бил призван да направи за клана си. Без съмнение Федърстоун бил леко пиян. Той казал: „Майната ти. Да им го начукам и на тези от Дивия Картоф. Те по-добре да внимават да не взема аз да ги убия пръв. А може би като свърша с тях ще се върна и за теб.“

Всички наоколо знаели как стоят нещата и наизлезли от къщите си, мотаели се из площада, за да гледат как Федърстоун тръгва. Той минал покрай тях, яхнал коня си, гърбът му бил изправен, все едно че ръжен бил прекаран през гръбначния му стълб. Пришпорил кобилата си и в същото време дръпнал юздите, така че тя се свила, вратът й се извил на дъга, предните й крака се подвили под нея и тя запристъпвала встрани в отговор на противоречивите команди на Федърстоун.

Федърстоун стигнал до къщата на майка си. Тя само потвърдила думите на Бавната Вода и не дала никакъв друг съвет, освен че може би трябва да напусне Нацията завинаги, и да се спусне към Тексас. Дала му няколко малки царевични тамали^[4], увити в попарена шума и му казала, че това е всичко, което може да направи за него.

Федърстоун излязъл навън и останал там, опрял глава във влажното рамо на кобилата, вдишвал сладката й миризма и мислил известно време. Извадил една от няколкото половинлитрови бутилки с ром от торбите, отпил, после огледал въоръжението си, от което имал в изобилие. Двойка еднакви пистолети. Пушка с излъскан с масло орехов приклад и голяма, тъмна двойна цев, която изглеждала още по-голяма поради много скъсените барабани, двете чукчета представляващи големите стърчащи краища на спусъка, когато били изправени, напомняли кон с опънати назад уши. По онова време това било модерна тенденция при огнестрелните оръжия. Имал още бойна томахавка с блестящо наточено острие и дръжка от здраво орехово дърво, украсена с пера от синя сойка. И няколко ножа, един от фина стомана от Дамаск, с острие, широко колкото ръката му и с грозна извивка като на пресечен ятаган, стил, който по-късно бил наречен боуи^[5].

Възседнал коня и тръгнал обратно през града, хората били все още там като публика. И на английски, и на чероки, така че всички да го чуят, обявил, че всеки, който тръгне след него, ще трябва да умре. Тъжно, но нямало как да се избегне. Дайте ми само една дълга върбова пръчка, викал той, и преследвачите ми ще се превърнат в накълцана купчина. В месо за супа.

Казал им и къде могат да го намерят. Там, където се събират трите пътя, долу при реката. На другия ден сутринта. Но след закуска. „Няма да си изпусна яденето заради вас, посерковци“.

Той отишъл право там, където обявил, и чакал цяла нощ в един гъст лавров храст на високо от мястото, определено за бойно поле. Очаквал да бъде издебнат и убит всеки момент. Седял без огън в тъмното и пиел от половинлитровите бутилки, изпразвайки ги една по една, а когато настъпили малките часове преди разсъмване и лъскавите лаврови листа се покрили с блестящи капчици роса, той, въодушевен от тъмния ром, с ентусиазъм желаел убийците му да побързат и да идват най-после.

И те се появили, с пукването на зората, мъглата още се стелела покрай реката. Три момчета на неговите години и двама възрастни мъже на коне изскочили изпод мъглата на кръстопътя, мислейки си, че са дошли достатъчно рано, за да му устроят засада. Те били облечени в най-хубавите си дрехи като за много специален случай. Мъжете били от чисто потекло и носели традиционните дълги ловни ризи, жилетки, сини и червени тюрбани, наколенници от еленова кожа с копринени ластици. Момчетата били със смесена кръв и носели комбинация от дрехи за бели и индианци, по този начин намеквайки за двойната си принадлежност. Те седнали на пътя, дискутирайки как да се подредят за засадата и повели спор за правото кой да стреля пръв и на кого се полага да го убие.

Преди да успеят да се споразумеят, Федърстоун изскочил иззад лавровия храст, пръскайки дъжд от роса, и се врязал с коня си сред тях със секира в едната ръка и с големия нож от Дамаск в другата, стискайки със зъби поводите на коня като неустрашим воин от бойните келтски полета, какъвто всъщност бил, повече от три четвърти в кръвта си. Появил се сред тях, сечейки с две ръце всичко, което се движело. Кобилата му изцвилила два пъти и той направил един голям откос около себе си, докато тя се обръщала на другата страна, след което тя събрала задните си крака, изправила се и се хвърлила в галоп надолу по пътя.

В този точно миг, преди изобщо да са успели да помислят за някаква отбрана, заговорниците до един имали рани, някои от които ужасни. Един от мъжете бил разрязан в рамото до бялото на ставата. Кръв се стичала по ръката му, капела от четирите му пръста и оцветявала с червени ивици врата на коня му. Другият мъж бил изгубил парче мускул от горната част на бедрото си и се бил вторачил в дупката, като че ли тя криела някаква тайна. И двете рани били от томахавката. Момчетата опипвали разни места по телата си и ревяли високо като ракуни, а кръвта струяла измежду пръстите им от нанесените с ножа прободни рани по ръцете и дълбоко около ребрата.

По това време Федърстоун вече бил отдавна потънал в мъглата край реката, чувал се само изчезващият приглушен звук от копитата на коня му в калта.

През следващите седмици мъжете и момчетата от клана на Дивия Картоф обикаляли с конете си като Персифал и Гауейн^[6]. Денем и нощем преследвали Федърстоун, и на коне, и пеша. Използвали всичките познати им средства и умения за проследяване, но все и все не успявали.

Федърстоун яздил дни наред, изминатите мили били неговата сигурност. Нощите прекарвал без сън, приклекнал някъде в ръмящия мрак. Кланът Дивия Картоф го търсили в Долните градове, Средните градове, Горните градове. Преследвали го през царевични ниви, засадени и с фасул, чиито стебла се виели нагоре по царевичните стебла и с оранжеви тикви, които растели по земята. Те го прогонили дълбоко в пустинната част, в която имало само проходи, проправени от изчезналите бизони, извиващи се покрай хълмовете като древни пресъхнали речни корита. Той се криел от тях, бягал от тях и се сражавал с тях до смърт, когато се налагало. Момчетата от Дивия Картоф седели край огньовете в пустошта и с бодли от таралеж вадели заседналите в телата им куршуми, които като сини циреи изпъквали под кожата на гърбовете, гърдите и лицата им. Налагали раните от нож с лапи от бял равнец. Един от мъжете лежал дни наред с треска от инфектирана рана, нанесена с пистолет, докато Сикскилър не го завел при реката, направил магия, изкарал температурата от раната и му спасил живота.

В един от сблъсъците, при който битката се водела в движение на мили площ, обхващаща долината и върховете на хребета, Федърстоун пуснал кръв на повече от дузина мъже и момчета главно с пушката си. Той я презареждал, докато яздел и стрелял в галоп с доста добра точност, те падали един по един зад него, а той яздел напред сам в тъмнината. Тази нощ лагерувал без огън. Ял студени картофи, мразел мъжете до един и изпитвал желание да ги помете всичките с един замах на сабята. Живеел в страх, в резултат на което се заклел да пролива кръв, като се събуди, да остави диря от мъртъвци, с която да очертае краткия си път през живота.

Краят на историята донякъде бележи спад както за Федърстоун, така и за хората от общността, които имали нужда от някаква фатална изява, за да изпитат удовлетворение от завършека. Това, което Федърстоун направил, било, че взел парите от пони клуба, слязъл от планината в памучните полета и купил едно кльощаво мулатче, момиче на четиринайсет години, което наскоро било докарано от Ямайка и говорело някакъв неразгадаем вид английски. Тя била единствената, която можел да си позволи да купи, колкото и да се пазарил. Яздил с нея зад гърба си цели пет дни обратно към Речната долина, тънките й ръце обвивали кръста му, вкопчени силно в него през целия път, защото тя изпитвала ужас от конете, от очертаните им с червени ивици очи, от жълтите им зъби и пърхащи ноздри. Те й напомняли за жестокия надзирател в полетата от захарна тръстика.

Федърстоун я предложил на клана Дивия Картоф като размяна за човека, който Бавната Вода убил. Живот за живот. Тя не представлявала кой знае какво, но вместо да продължават да се сражават с Федърстоун, кланът решил, че ще свърши работа. Приели я безрезервно като една от тях и тя станала член на клана Дивия Картоф. Сменили името й на Марта, макар че тя вече си имала напълно подходящо име, Доли. През целия й живот обаче я наричали Захапката, защото, когато тя и Федърстоун пристигнали в Речната долина, той бил с червени следи от зъбите й, и долните и горните, които явно се били впивали от двете страни на врата му, точно над яката на ризата. Кланът по-късно правел предположения за редицата възможни обстоятелства, при които са се получили тези наранявания, но основно й засвидетелствали уважението си, защото тя била единственият член на клана Дивия Картоф, който успял да изкара някаква кръв от Федърстоун.

А доколкото знам, единственият бял мъж, който стори това с него, бях аз.