Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (12)

9

Три сутрини по-късно Уейвърли беше изчезнал. Оборът беше празен, а оградата разбита. Четирите одялкани пръта, които се плъзгаха в дупките на стълбовете, за да образуват порта, бяха съборени на земята.

От дните на пони клубовете не беше останало много, но някои от младите мъже все още прекарваха крадени коне, пресичайки Нацията, за да ги продават в съседните щати. И по което и време някой от младоците да отидеха да крадат коне, те знаеха, че Федърстоун ще им даде подслон за през нощта, и на тях, и на конете им, а ако бяха в истинско затруднено положение, знаеха, че той би им заел от породистите коне в собствения си обор и би ги снабдил с такъми за обяздване, за да могат да избягат. Той смяташе за свой граждански дълг да поеме риска за подобряване набезите на пони клуба, извършвани от млади хора. Така че, ако ти изчезне кон в Речната долина, Краншоу беше логичното място, откъдето да започнеш търсенето.

 

 

Конярчето никъде не се виждаше и всички останали роби трябва да са били заети. Видях няколко от тях да строят барака в края на едно от пасищата, а други работеха в овощната градина с ябълки и праскови от страната на хълма. А като влязох в двора на конюшнята, Федърстоун беше сам и оседлаваше една кобила. Беше облечен в костюм за езда на бял човек. Тъмно сако, високи черни ботуши, светли панталони до коленете и сламена шапка с широка периферия. На кръста имаше широк колан, от който висеше пъхната в ножница дълга кама.

Федърстоун ме погледна и каза: „Ей сега ще дойда“.

Продължи да си върши работата, бавно, отдели много време за наместване на юздечката в устата на коня. Закопча шиечното сюрме под челюстта, натъкми седлото и стегна подкоремника, отпусна кожените ремъци с по една дупка от двете страни — но после размисли и ги закопча на обичайното им място. Накрая, след известен процес на размисъл — ако се съди по променящото се изражение на лицето му — че би могъл да мине и без него, сложи ремък, който ограничава движението на главата на коня.

Стоях и чаках.

Когато Федърстоун се качи на коня без помощта на пън за стъпване и беше готов да тръгне, без да произнесе и дума, аз казах: „Търся си жребеца, Уейвърли. Изчезнал е.“

— Това вече не сме ли го правили? — каза Федърстоун. — Беше преди много време. Ти търсеше някакъв кон на ловната ми хижа. Преди години.

— Хорските коне доста редовно попадат в твоите обори. Затова дойдох първо тук. Може да си спомниш за моя. Кафяв жребец. Виждал си го, завързан в конюшнята си, поне стотина пъти.

— Много коне идват и си отиват. Не обръщам голямо внимание. Но няма нищо в момента, което да отговаря на твоето описание. Не и жребци, във всеки случай. Има един кон там, в третото заграждение, който изглежда малко като този, за когото говориш. Той обаче е скопен.

Отидох до заграждението и видях Уейвърли в компанията на половин дузина малки кончета на петна от неясна порода. От вътрешната страна на задните му крака още се стичаше кръв.

Стоях около минута, после заопипвах джобовете си, като че ли ако продължавах да търся, щях да намеря пистолет. И ако бях намерил, нямаше да мога да се сдържа да не застрелям Федърстоун така, както си седеше на седлото. Единствената ми мисъл беше, че по-скоро бих умрял, отколкото да оставя това да се размине. Казах си го като клетва.

Върнах се до мястото, където Федърстоун седеше и чакаше, а кобилата му нетърпеливо поклащаше глава и се опитваше да се освободи от юздечката.

— Искаш ли да слезеш от този кон за малко? — казах аз.

— Мили боже, да не би да се опитваш да предявиш претенции за този скопен кон? Мисля, че оттук до Мисисипи едва ли има кон, който да не обявиш за свой.

— Аз само този искам — казах аз. — Почти всеки от тук до Уейя ще го потвърди.

— О, лайняни глупости, да не искаш да кажеш, че съм загазил. Срещу човек със свидетели индианци, разпилени из тъмните гори. Страхотно. Предполагам, че не остава друго, освен и аз да си намеря някои свидетели. Няма да е трудно да събера цяла дузина.

Той вдигна ръка и се пипна по челото с опакото на ръката си, както се проверява температурата на дете.

— Така — каза той, — вече се чувствам по-добре.

— Разликата е, че аз не трябва да плащам на моите, за да подкрепят една лъжа.

Федърстоун слезе от коня и когато беше вече долу с поводите в едната ръка, развеселен и заинтригуван докъде може да доведе това, аз се приближих до него и го цапардосах право в устата с всичка сила. И въпреки това, не успях да го съборя, той само отстъпи две-три крачки назад, докато си върне равновесието. Пусна юздите и кобилата тръгна необезпокоявана към другите коне в обора. Шапката му лежеше на земята.

Федърстоун сложи ръка на устата си, кръвта излизаше измежду пръстите му. Свали ръката си, погледна кръвта на нея, после с окървавени пръсти опипа устните си, провери зъбите си. След това, толкова бързо, че аз почти не осъзнах движението му, извади широкия прав нож от калъфа. За време, колкото сърцето да удари два пъти, камата просвистя като камертон на светлината.

Искаше ми се да побягна, но се сдържах и зачаках. Бях невъоръжен и поне мислех достатъчно бързо, за да го кажа.

Той първо погледна така, сякаш този факт няма ни най-малко връзка със следващото му действие, но после размисли и каза: „Ще намеря начин да те убия за това по-късно“.

Прибра ножа и изплю една кървава храчка на земята. Отскубна снопче трева и избърса с него ръцете си. В една лишена от достолепие минута се наведе за шапката си и тръгна след кобилата. Намести шапката на главата си, качи се на коня и отпраши, без да ме погледне. Кокалчетата на юмрука ми вече се подуваха, а първите ми два пръста се бяха разцепила като кожата на презрял домат.

 

 

Дуелирането е един вид ухажване, с написан кодекс и етикет, но с крайна церемония, предназначена да раздели безвъзвратно два живота, вместо да ги събере в брак. Консумацията служи, за да канализира яростта, както бракът канализира упражняването на секса при това с една и съща цел — просто да сведе вредата до двамата участника.

Сега дуелът е нещо останало в миналото и добре, че е така. Тогава обаче той беше на мода, като всяка необяснимо защо популярна нова идея за формата на дъното на шапката или кройката на ревера. Мъжете от дуелиращата се прослойка, което ще рече всеки, който е джентълмен или иска да мине за такъв, често се спречкваха и по най-малката причина. Андрю Джаксън, като млад адвокат в горските пущинаци отвъд планината в Джоунсбъро, се бил на един от няколкото си дуели, защото опонентът му изразил отрицателно мнение за любимата на Джаксън юридическа книга. И тази битка не е единствената, когато става дума за глупостта. Мъже се дуелираха, защото единият погледнал другия, докато минавал по улицата. Мъжете държаха честта си в ръце, все едно че беше яйце от дива птица, красиво, малко нещо, с тънка крехка черупка, което може да се счупи и от най-малкия полъх на обида. Но, разбира се, почти всеки обичай, независимо колко е смешен, има и добра страна. Така че за дуелирането аз ще кажа следното, то спомогна до забележителна степен за подобряване на маниерите в обществото, тъй като се знаеше, че почти всички млади мъже, на които може да попаднеш, изпитваха желание да употребят пистолетите си, за да отвърнат и на най-незначителната обида, а на малцината, които можеха само да загасят свещ от двайсет крачки, се налагаше значително да контролират поведението си.

През изминалите четири десетилетия броят на хората, които твърдяха, че са видели нашия дуел на живо, се разду до такава степен, че човек започваше да си представя огромна тълпа, за която трябваха търговци на бира и жени, които пекат фъстъци и пържат пилета в черни железни тенджери, за да ги обслужват, както при публично обесване на известен убиец. И много от тези, които твърдяха, че са били там, разказваха историите си с големи подробности, някои дори бяха отпечатани. Вариантите значително се различават и аз съм ги събирал през годините в дневниците и в паметта си. Аз обаче никога не съм разказвал или писал за този двубой, нито Федърстоун или някой от двамата секунданти преди смъртта си. И тук не възнамерявам да кажа кой знае колко повече, за да пресъздам истината, освен че ще направя наслуки няколко наблюдения, основно за предварителната подготовка.

Федърстоун изчака няколко дни, седмица поне, преди да изпрати първото си писмо по своя секундант, на име Бушихед, собственик на много по-малка плантация. Отлагането във времето без съмнение беше, за да му даде възможност да се образова относно етикета в това дело на честта, чиито правила бяха много и широко разпространени в печата. Млади мъже от Камдън и Чарлстън държаха копия от френския кодекс в кутиите с пистолетите си. В края на краищата трудно беше да се запомнят наизуст всичките осемдесет и четири правила в период на разбираема нервност.

В писмото на Федърстоун, което прочетох, докато Бушихед седеше и пиеше кафе пред камината в магазина, се заявяваше очевидното. Има обиди от такова дразнещо естество, че човек по-скоро ще умре, отколкото да ги остави без последствие. И той пишеше, че тъй като съм вложил твърде много в околностите на Чарлстън и други подобни места, той иска да се разправи с мен като с джентълмен, вместо просто да ме изкорми някъде покрай пътя, което напълно съм заслужил. Казваше, че би оставил на мен да избера публичния кодекс за дуела. Но, след като проучил въпроса, искал да препоръча да се ръководим от ирландските правила, включващи промените от Голуей. Открил, че в тези правила ясно е казано, на удар не може да се отговори с думи. Така че едно просто извинение е извън всякакъв коментар. Но миролюбивите и чувствителни ирландци предлагат да се избягва двубой до смърт. Според тях страната, нанесла обидата, а в случай че е нанесен удар, не само трябва да се извини на колене като човек, правещ предложение за брак, но трябва да даде собствения си бастун на обидената страна. Следва бой с различна степен на жестокост, зависеща изцяло от характера и настроението на обидения. Така че разбираш, заключаваше Федърстоун, лесно можем да решим проблема си в рамките на десет-петнайсет минути без схватка на полето на честта и равнопоставеността. Той очакваше да му съобщя точно часа и мястото, където може да ме бие до припадък със собствения ми бастун, след което нашите предишни топли отношения — почти като между баща и син, пишеше той — можеха да продължат с неотслабваща сила. И в качеството си на по-възрастен и по-умен, предлагаше за в бъдеще да не приемам скопяването на кон за толкова лично символично. Следваше едър грандомански подпис. В долния край на страницата беше добавил послепис. В него се казваше: Какво ще кажеш да постъпим като приятели, да отидем да пием нещо, вместо да се убиваме? Конят си е кон, дори и в най-добрите си дни.

Чувал съм за мъже, които приемат предизвикателството в салоните с кръвожадно съзнание, но по-късно, като отидат на мястото на дуела, само изстрелват пистолетите си във въздуха, застават открито срещу опонента си и чакат да бъдат застреляни, като после казват — щастливците, които са оцелели — че по-скоро имат смелостта да умрат, отколкото да убият. Никога не съм разбирал тези мъже. Те не са създадени за този свят. Или се смятат за светци, или дуелът за тях е елегантен начин за самоубийство. Що се отнася до мен, всеки път като погледнех коричката и набръчканата осакатеност в слабините на Уейвърли, исках да убия Федърстоун толкова, колкото и в онзи ден в двора на конюшнята му. И не просто да го убия, но да живея и да се радвам тайно много години след това. Представях си ясен летен ден, тревата стигнала до ръба на ботушите ми, аз вече мъж на средна възраст с разкопчани панталони как опикавам надгробния му камък.

Разбира се, тези щастливи видения бяха нещо много различно от действителната увереност, че бих могъл да го убия. При всеки друг вид битка Федърстоун би ме повалил, преди да съм успял да примигна с очи. Но на дуел с гладкоцевни пистолети от четирийсет ярда разстояние, нещата доста се изравняват. Тогава се целех добре, защото имах стабилна ръка и бях прекарал много от ненатоварените следобеди в упражнения за стрелба по цел зад магазина в Уейя. Освен това Федърстоун беше известен повече с боравенето с нож, отколкото с точната стрелба, което ме караше да смятам, че шансовете ни са равни или даже, че моите са малко подобри.

Написах набързо една бележка, в която благодарих за информацията как ирландците решават въпросите. Казах, че винаги е полезно да научиш интересни чуждестранни обичаи. Но аз нямам намерение да се извинявам. Нито да бъда бит от неговата ръка.

С това изпратих Бушихед.

На следващата сутрин Федърстоун отговори с официално писмо, в което ме предизвикваше и което беше изпълнено с изрази, за които беше нужен специален речник. Може би надхвърляше всички задължителни изисквания. И може би беше прескочило чертата и навлязло в пародията. Фразата поле на честта фигурираше непрекъснато. Подчинителните изречения, които носеха повече привкус от миналия век, продължаваха безкрайно, повече от една страница, преди граматиката накрая да си разчисти сметките, при което, ако си внимавал стриктно, би могъл да схванеш кое е било сказуемото и кое подлогът. Основната мисъл обаче беше, че някои обиди оставят достойнството на човека толкова замърсено, че единственото средство, достатъчно силно, за да го изчисти, е кръвта. Писмото завършваше не с предизвикателство, а с покана за entrevue.

Като свърших четенето, Бушихед попита дали бих му прочел писмото на глас и когато стигнах до частта за интервюто, той каза: „Единственото, което разбрах, е «Уважаеми господине»“.

Отговорих на писмото със съзнанието, че дори Федърстоун да искаше да обърне дуела на шега, аз пак бих се оказал мъртъв след няколко дни. Насилих моя чиновник Телънт да ми стане секундант, той затвори пункта в Уейя и дойде в Речната долина веднага. Занесе моето съобщение, че приемам предизвикателството.

На следващия ден настъпи суетня и размяна на още кореспонденция. В едно писмо, въпреки факта, че той беше в позицията на предизвикател на дуела и не можеше да диктува избора на оръжие, Федърстоун искаше да се бием с томахавки от преди войната, завързани един за друг за китките на левите си ръце. Цитираше като прецедент за странен избор на оръжие един известен дуел с хвърляне на харпун от десет крачки и смяташе, че ние също можем да влезем в историята или поне да станем известни. След като не отговорих, в неговото следващо писмо просто се казваше: „Изстрелване на стрели с тръби на разсъмване“.

Под това съобщение имаше надебелен гладък подпис, с широко подрязано перо.

Само когато заплаших, че ще изпиша неговата глупост на всяка дървена ограда в столицата на Нацията, Нова Екота, и ще я обявя във всички вестници в трите съседни щата, както и във Финикс^[1], той се съгласи на обичайните двойка пистолети, каквито аз случайно имах, като сувенир от една сложна сделка с добитък.

Показах ги на Клеър през седмицата. Пистолетите бяха с красива изработка, със заоблени и излъскани дървени части и блестящ метал, и бяха много по-дълги, отколкото можеше да се очаква. Поставени в дървената им кутия с отворен капак, подредени един над друг върху вътрешността от синьо кадифе, те изглеждаха като любовници, сгушени в застлано с плат легло.

Само толкова казах на Клеър, а тя ги погледа известно време и после каза: „Паникьор“. Тя излезе през вратата и по стъпалата отиде право при коня си. Последвах я, като се опитвах да я накарам да остане, но тя се метна на коня, без да каже дума, като направи един много необичаен подскок, а кракът й се завъртя, загубил равновесие върху гърба на коня. Преди да тръгне обаче каза: „С теб и Федърстоун съм прокълната да обичам задници и идиоти“.

Следващите писма, които се изсипаха, бяха насочени към подробности от кодекса, с издребняване около всеки детайл. В едно от писмата се изразяваше загриженост, че срещата ни няма необходимия елемент на социален еквивалент, за да издържи теста за истински дуел. Дори да пренебрегнем несъответствието на нашите съответни позиции, пишеше той, твоят избор на секундант ме притеснява. Телънт, чувстваше се той длъжен да отбележи, беше обикновен служител в магазин и като такъв явно нарушаваше духа на равнопоставеност, заложен в кодекса. Той обаче разсъждаваше, че са отминали дните, когато дуелите са били запазени само за истински джентълмени от прослойката на собственици на плантации. И много тъжно. Сега институцията толкова е западнала, че всеки млад бъдещ адвокат и амбулантен търговец със социални аспирации се чувства в правото си да излага на показ изтънчено чувство на лесно ранима чест и искане да се срещне с превъзхождащите го на святото поле. Той приемаше все пак, че тъй като не сме нито в Чарлстън, нито в Ню Орлиънс, могат да се допуснат някои отклонения. Може би в наши дни дори и тези бастиони са разбити и отстъпките господстват, защото, заключаваше той, времената се бяха дълбоко изродили.

Писмото изглеждаше написано с цел да ме провокира да му изтъкна факта, че аз съм бял, а той отчасти индианец, защото чистата му бяла кръв преобладаваше. Аз просто изпратих обратно по Телънт кратка бележка, в която потвърждавах времето и мястото, които вече бях определил.

С приближаването на деня чувствах някакво истерично просветление. В един момент подхвърлях остроумни забележки на всеки, който би пожелал да слуша, в следващия се превивах на две и повръщах сива пяна от чай и бисквити в бурените до стълбите отзад. Клеър искаше да дойде на дуела, но Федърстоун строго й забранил, като й казал, че не й е позволено, както заради пола й, така и според правилата, отнасящи се до степента на родственост, разрешена за зрителите.

Както казах, разказите за дуела се бяха натрупали с годините. Те много се различават и в известен смисъл будят съмнения, всеки поотделно и всичките взети заедно. Само три подробности фигурират неизменно. Първата е, че Федърстоун просто беше ранен в крака. Следващата, доста странна, е, че за да се отбележат позициите за стрелбата, моят секундант прекарал черта на земята с металния край на бастуна си, а секундантът на Федърстоун донесъл малко дървено колче и го забил в земята със задната част на пистолета си. Нито един от тези детайли не беше оспорен от някой от дуелиращите се за липса на последователност, нито пък играеха някаква роля в по-нататъшното развитие на събитията. Защо тогава, чудя се аз, тази специално подробност — подробност, която аз не си спомням и не мога нито да отхвърля, нито да потвърдя — се е запечатала в паметта на хората като необходим компонент от историята? Третата и последна подробност, за която всички разкази са единодушни, е, че събитието се е случило през първата луна на есента, Луната на ядките и тиквите, когато ябълките, узрели, капят от дърветата, ореховите, лешниковите, кестеновите и другите ядки падат, а листата се оцветяват. Месецът в годината, когато светът бил създаден и от този момент започнало да се отчита времето. Така първият месец от новата година не е през сивата зима или зелената пролет. Всичко започва с отсрочката на приближаващата смърт.

Колкото до самия дуел, мога да групирам различните разкази в три категории.

Най-простият, поради което и най-достоверен разказ е, че двама мъже и техните секунданти просто се срещнали на сечището до реката при пукването на зората, когато мъглата все още се стелела в долината, а светлината била толкова ниско, че те трябва да са изглеждали като движещи се тъмни сенки, които си правят мистериозни знаци един на друг. Конете се виждали толкова неясно, че едва ли изглеждали дори и като сенки, там, където се намирали, от другата страна на пътя, завързани за дървета. Обичайната карета била на място, за да закара мъртвия или ранения до дома му. Когато мъглата и светлината малко се приповдигнали, мъжете започнали мъчително бавния и тържествен ритуал за зареждане на оръжието, отмерване разстоянието с крачки, маркиране на местата и заемане на позиция. И накрая, сигналът за стрелба. Пропукал един изстрел, заглушен от мъглата. Не по-силен от удара на брадва, когато се разцепва дърво за подпалки. Утрото трябва да е било все още замъглено и можело да се види как проблясва жълтото пламъче от дулото, но облакът от бликащия сив дим трябва бързо да се е смесил с мъглата над реката. И после, след кратка пауза, втори изстрел. Резултатът, според разказвача на тази история е, че Федърстоун изобщо пропуснал целта, след което Уил, който имал повече време да се прицели, го улучил и му нанесъл лека повърхностна рана от вътрешната страна на бедрото, просто парване, един вид жигосване, червена ивица, която дори не кървяла, изстрелът не съборил Федърстоун на земята, само го олюлял на една крачка и непоправимо повредил новите му панталони от гълъбовосив фин плат. Тук двамата мъже тръгнали напред, стиснали си ръцете и обявили, че въпросът е изцяло разрешен и честта на всички е запазена. Честа добавка към тази версия на дуела е, че Дейв Крокет бил между зрителите, появил се неочаквано един ден преди пътуването му обратно за Тенеси. За Крокет се говореше, че казал в края на събитието, че за него няма нито капка смисъл в това да се забърква в такъв кървав бизнес като убийство с толкова добри маниери. Аз само ще кажа, почти съм сигурен, че се запознах с Крокет поне година по-късно.

Втори разказ, широко, макар и по-дискретно разпространяван, беше, че дуелът не се е състоял на разсъмване, а по залез-слънце, защото за срещата се знаело навсякъде и голям брой индианци, изгарящи от желание да видят тази новост на цивилизацията, си устроили лагери на набелязаното място край реката, готвели и танцували цяла нощ. Когато дуелиращите се дошли в мъглата на ранната светлина, те заварили събрана цяла тълпа, някои от хората били пияни, а много от тях били вече започнали да правят залагания, както биха сторили при игра на футбол. Тъй като не искали този въпрос на чест да се превърне в карнавално шоу, страните обсъдили проблема помежду си и обявили, че дуелът се отлага и е постигнато споразумение. Тълпата, разбира се, не била доволна, че кръвта така се оттеглила от въздуха. Сред общото недоволство съперниците си тръгнали, а след това се срещнали отново по залез-слънце, когато тълпата се била разотишла. Разказва се, че докато секундантите подготвяли терена, Федърстоун отишъл при Уил и му подал голяма оловна топка, голяма като за мускат на бизон. Голяма колкото киселица е най-честото сравнение. Федърстоун казал: „Захапи това. Ще ти успокои нервите“. Уил бил блед като смъртта или с цвета на разрязана праскова, или едното, или другото. Но запазил самообладание, завъртял топчето в дланта си и го върнал обратно на Федърстоун с думите: „Благодаря, сър, но може би трябва да си го запазите като резерва, в случай че глътнете своето“. Междувременно секундантите ожесточено се ровели в копията си на кодекса и открили, че е забранено дуелиращите да се обръщат един към друг директно. Те предупредили двамата мъже, че повече не им се разрешава да комуникират. Секундантът на Уил извикал: „Настояваме да се въздържате от по-нататъшни спорове“. Той вдигнал копието на кодекса и забол показалеца си във въпросния член от него. Секундантът на Федърстоун, Бушихед, просто казал: „Никакво говорене. Нито дума“. После, след като дуелиращите заели позициите си и им бил даден сигнал за изстрел, Федърстоун стоял на мястото си и оставил Уил да стреля пръв, като се надявал, че той ще бъде прибързан и неточен, както и станало. Куршумът се забил в земята около краката на Федърстоун, като изхвърлил струя червена кал по светлосивия му панталон и нагръдника на бялата му риза. Като видял щетите, нанесени на дрехите му, Федърстоун се разлютил и се хвърлил срещу Уил, или за да го застреля по-отблизо, или за да го удари с пистолета или с юмруци. В момента, в който Федърстоун преминал своето очертание на земята, секундантът на Уил, служителят Телънт, действайки напълно според избрания за дуела кодекс, вдигнал своя пистолет и прострелял Федърстоун в бедрото, просвайки го като съсечено със секира младо биче. Тогава секундантът на Федърстоун, който отново прелиствал кодекса, изговорил предложените там думи: „Аз бях измамен и дойдох тук в компанията на страхливец“. Федърстоун бил закаран вкъщи на легло, направено в колата.

В третия вариант се твърди, че поради нарушаване на всичките правила за дуелиране, изходът бил решен много преди това от Клеър Федърстоун. Виждали я всеки ден тази седмица да снове на кон между Федърстоун и Уил, като изтощавала коня си в обиколка след обиколка, посветени на дипломацията. Предполагаше се, че е използвала всички възможни аргументи, за да се реши проблемът, без да се разменят куршуми. След като не успяла в опитите си да убеди двамата мъже да оставят разумът да надделее, тя заплашила, че ще оттегли всякакви чувства, които все още би могла да има към всеки от тях, които и така били доста отслабнали поради тяхната взаимна видиотеност. Любовта й щяла да бъде заменена от черна омраза към оцелелия, ако някой от двамата бъде убит. Тази стратегия успяла и накрая двамата мъже се съгласили да оставят любовта им към нея да вземе превес над омразата им един към друг, да изпразнят пистолетите в небето и да обявят въпроса за уреден. Но в момента, когато извикали „огън“, Федърстоун, в прекалено глупавата си суетня в подготвянето на пистолетите, не улучил широкото небе, а натискайки спусъка преждевременно, улучил собствения си крак. Куршумът не засегнал костта, а минал гладко през месото. Спрели кръвта с компреси от мъх, а Федърстоун направил цяло шоу, като се смеел и поканил всички наоколо да пийнат ром, докато траело лечението на раната му. После се качил на коня сам и се прибрал вкъщи, но не и преди щедро, от седлото, да направи комплименти за смелостта на младия му опонент с тон на така внимателно премерен сарказъм, че бил на косъм да подстрекае още един дуел. Един разказвач на тази версия добавя, че по време на последните приготовления за двубоя, Федърстоун се оплакал, че Уил бил тънък като търмък, с момчешка фигура, и бил лоша мишена, докато той самият бил силен и с широки гърди като на бик и това го правело лесен за улучване. Предполага се, че Уил е предложил да очертаят фигурата му с тебешир отпред върху черните дрехи на Федърстоун и всеки изстрел, който улучел извън очертанията, да се счита за невалиден.

Аз само ще добавя, че в моите спомени, колкото и замъглени да са сега, нито един от събраните разкази не е точен и нито един не е напълно лишен от фактология. Така че читателят може да се чувства свободен да избере история по свой вкус и да я счита за достоверна. А моята възраст изключва възможността аз да съм в състояние да дам верния вариант. Нещо се случи. Извън това всичко остава неизвестно.

 

 

Видях Клеър веднъж през седмиците след дуела и то неочаквано. Студеното време започна рано тази година и аз бях излязъл да пояздя в навъсената сутрин, току-що беше паднал сняг, а ярките листа все още бяха по дърветата. Тя правеше същото и се срещнахме в един тесен страничен път. Без много прелюдии, освен докосване на ръцете и някакво общо чувство за съзвучие в настроенията ни и падналия сняг, се намерихме и двамата на земята. Когато станахме, оправяйки дрехите си и изтръсквайки снега, формите на телата ни се бяха отпечатали в снега като ангели, каквито децата правят, като лягат по гръб и описват дъги с краката и ръцете си. Едри нови снежинки засипваха очертанията ни и ги запълваха, а ние гледахме. Но Клеър ядосано ритна по нашата следа, като че ли някой минувач би могъл да я разгадае, някой следотърсач на мечки би узнал всяка подробност от нашата среща. Стояхме близо един до друг, тя силно притисна чело под брадата ми. Миришеше на дим от дърво, като че ли предната нощ, първата студена нощ от есента, беше хвърляла кедрови клони в огъня и тъмната й вълнена пелерина се беше напоила с аромата. Той добре хармонираше с миризмата на карамфил и канела.

Припомних й как веднъж беше дъвкала хвойна като експеримент, макар и провален. „Сега ме целуни“ — беше казала. А като я целунах, вкусът на езика й ме накара инстинктивно да се отдръпна. Което я разсмя и я накара да търси други горчиви комбинации. Жълъди и сушени чушки. Киселица и розмарин. Смрадлика и градински чай.

— Това ще е целта ми за в бъдеще — каза тя, — устата ми да те пари като ужилване на пчела.

 

 

После, в продължение на няколко дни, октомври си стана пак нормален, сух и слънчев, а и Клеър, и Федърстоун изведнъж заминаха и никой в Речната долина не знаеше или би казал къде и за колко време. Къщата беше със спуснати кепенци, но работата в имението — в нивите и овощните градини, и около добитъка — продължаваше, както обикновено под надзора на един нервен управител, който ръководеше нещата така, сякаш самият Федърстоун се криеше някъде из горите и всеки момент можеше да му се нахвърли и за най-малката грешка. Някой от прислугата каза, че Клеър отишла пак да учи, в ново училище във Вирджиния или Пенсилвания, а Федърстоун правел залагания, гуляел от няколко месеца в Ню Орлиънс и сновял нагоре-надолу по Мисисипи на разкошни бели речни кораби, които били по цяла нощ осветявани с петролени лампи. Други смятаха, че двамата са заминали някъде заедно, тъй като били планирали да пътуват една година или повече в Англия, Франция и Италия. Единствената версия, която приех за вярна, беше, че са заминали с голям брой куфари, достатъчно, за да останат там, където са, завинаги.

Чаках, но не получих никаква кореспонденция от Клеър. Запитванията ми в различните девически училища нагоре и надолу по протежението на цялото крайбрежие от Джорджия до Мейн, бяха безплодни. Което е един извънредно мек начин да кажа, че на огромния ми брой писма нямаше отклик, а няколкото отговора, които получих, бяха прекалено самодоволни, беше им приятно да ме уведомят, че ако млада дама на име Клеър Федърстоун беше записана в тяхното училище, силното чувство за институционална дискретност не би им позволило да разкрият това на някой, който прави запитване в писмен вид или лично.

Просто Клеър беше напълно изчезнала.

 

 

Опитах се да се съсредоточа върху правото. Аз не бях първият млад човек, който заорава горчивия си дял надълбоко, като превръща любовната мъка в амбиция. И границата между тях беше точно мястото за нови начинания.

Когато най-напред се захванах с адвокатстване, започнах доста частично, като все още имах отговорности, свързани с нарастващата верига от търговски пунктове и връзките ми с Беър и неговите хора. Влязох в професията много зле подготвен, защото бях учил право само по учебниците и нито веднъж не бях видял нещо, приложено в съдебната зала. Също както с френския, не беше това, което си бях представял. Но учех бързо. А и таксите ми бяха ниски тогава, че кой ще иска момче за адвокат, освен ако не е евтин? Имаше около дузина областни съдилища, в които редовно имах съдебни дела, така че Уейвърли и аз прекарвахме доста време в път. Винаги имах по една чиста бяла риза и черен редингот в пътните чанти и точно преди делата ми бихте ме видели да се появявам току-що облечен откъм тоалетната зад съда. Поддържах връзка с редовните адвокати, както обикалящите проповедници поддържат връзка с пасторите.

Никога не вземах случаи с убийства и много рядко за обида или кражба на коне. Аз бях предимно адвокат по земите, моята специалност беше покупките и продажбите на земя и многото усложнения и разногласия, възникващи при тях. И практиката ми получаваше голям тласък от идиотщините на щатските закони, които позволяваха на всеки да се регистрира с искане за земя, дори тя вече да е заета и записана на името на някой друг. Тогава всички засегнати трябваше да отидат в съда, където да се определи титулярът. Като закон той беше лош, но добър за адвокатския бизнес.

Забелязах, че много преуспели благородници покрай границата имаха жив личен стил, който съдиите намираха за много забавен, поради което и убедителен, и аз се опитах да си създам мой собствен такъв стил. Известно време оставих косата ми да порасне дълга на гърба и я мажех с помада. Имах хубава жилетка от ярка червена коприна и островърхи ботуши, лъснати до блясък. Поръчах си хавански пури от най-големия размер и ги пушех многозначително в дадени моменти при разпит на свидетели, като че ли мислех много усилено върху техните отговори и стигах само до тъжното заключение, че ме лъжат.

Имаше дни, когато съдът заприличваше на битка с ножове. Дела за събиране на дългове, собственост върху земя и чии свине на кого разбили оградата, имаха изненадващата сила да нагорещят емоциите до краен предел. Никой не обича да губи, независимо какъв е залогът. Смъртни заплахи се отправяха пред очите на съдиите. Влизаш в съда с пистолет в джоба и излизаш с пистолет в ръката. В други дни обаче съдът беше весела работа и обикновено адвокатът, който печелеше, най-често караше публиката да се смее на сухата му духовитост.

 

 

По време на отсъствието на Клеър написах няколко стихотворения. Естествено. Кой млад влюбен мъж не би го сторил? Още повече, че те не останаха завинаги в някой личен, скъп на сърцето ми дневник. Най-романтичните от тях бяха публикувани. Не бяха достатъчно, за да се състави, макар и тъничка книжка, думите по страниците бяха разредени, едва изпълваха листа между полетата. Така, като не ги събрах, творбите ми останаха разпилени и загубени за читателската публика из старите броеве на предимно прекъснати вече периодични издания: Чесапийк Ривю, Куортърли Конгъри, Аркейдиън, Алигени Ривю, и още някои не толкова големи.

В третия брой на петия свитък на Аркейдиън най-добрата ми творба На К… беше показана на публиката. Каква поема беше само. Над сто стиха. В нея обещавах на изгубената си и предполагаемо мъртва възлюблена, минавайки през всичките развалини на времето, че ще дам цялото си богатство (тогава доста несъществуващо) и мястото си на земята (толкова маргинално и отдалечено, колкото изобщо е възможно) и почти всичко останало, освен лявата си ръка, за да мога още веднъж да вкуся гранатените й устни (Защо гранатени? Защото наскоро бях намерил един голям гранат в потока до пункта в Речната долина и бях много горд с него.) Между тези полускъпоценни извивки на плътта, зъбите й блестяха като перли, гърдите й бяха бели като луната през юни. В поемата имаше много това и тук. Тъга и мистерия. Боя се, че бях използвал някои фрази като Сега, тих гроб, говори. Този вид чувства.

Предполагам, че тогава се е пишело много малко поезия и тримесечниците са отпечатвали почти всяко римувано писание, което решиш да им изпратиш. Цената на марките беше единственото препятствие на пътя ти да станеш поет. В обобщение може да се каже, че моите стихове не разбиваха цитаделата на душата. С това ще приключа. Само ще кажа, че всъщност им беше обърнато внимание в някои разумни списания. Имах няколко читатели, които ме ценяха, и това, че изоставих поезията, не беше посрещнато добре от всички.

 

 

През една от тези години, когато убийствената зима беше в силата си и аз се бях оттеглил с Беър в зимната му къща, спомням си, че излязох на разходка един ден, за да глътна малко свеж въздух. Трябваше да си проправям път през сняг до коленете, за да стигна до потока. Той целият беше покрит със сив лед, а през него се виждаше бързото движение на черната вода отдолу. Какъв тъжен ден беше това. Извадих ножчето си и издълбах името на Клеър в леда, а после написах датата, която мислех, че беше, макар че може да съм бил в грешка с една седмица, напред или назад. И така, годината се изтъркаля, за да сложи тъжното начало на следващата.