Джон Варли
Магьосница (8)

7. Небесата на хармонията

Крис нае една Титанида да го отведе до мястото, наречено Обиталището на ветровете, откъдето можело да се вземе асансьорът към главината. Титанидата беше синьо-бяла дългокоса петниста женска на име Кастанета (Диез лидийски дует) Блуз (Меланхоличната), но май по-меланхоличен се оказа Крис. Титанидата поназнайваше английски и се помъчи да завърже разговор, но едносричните отговори на Крис я обезкуражиха, затова предпочете да свири на медния си рог, докато препускаше в галоп.

Пътуването започна да става по-интересно след като оставиха зад гърба си Титантаун. Ездата беше лека като летеж. Подминаха едни кафеникави хълмове, известно време препускаха покрай бързотечен приток на реката Офион. Сетне се заизкачваха нагоре, към Обиталището на ветровете.

Гея представляваше кръгъл висящ мост. Главината й служеше като котва срещу центробежните сили. Радиално надолу спиците представляваха деветдесет и шест кабела, привързващи главината към подземните костни пластини по периферията. Всеки от кабелите с диаметър пет километра се състоеше от стотици увити нишки, съдържащи тръбопроводи за нагревателните и охладителни потоци, както и артерии за транспорт на хранителните вещества. Някои достигаха земята под прав ъгъл, но повечето от кабелите изплуваха от небесния мрак около местата, където огромните спици се съединяваха с периферията и се извиваха през зоната на здрача, преди да потънат в земята в зоната на деня.

Обиталището на ветровете бе краят на един наклонен кабел в Хиперион. Приличаше на дълга, протягаща се от тъмнината ръка, чиито пръсти са сграбчили в шепа пръст и чакъл. Някъде из бъркотията от хребети и катурнати каменни блокове пееха ураганни ветрове, понесли въздушните маси, изпомпвани нагоре, за да се разпилеят из главината и да излязат през спиците. Това бе хилядолетната климатична инсталация на Гея, чрез която се избягваше образуването на градиент на налягането и се създаваше поносимо за дишането налягане на кислорода във високия шестстотин километра въздушен стълб. Това бе и стълбата на Ангелите към небесата. Но Кастанет и Крис не се бяха запътили натам, а към асансьора, който се намираше от другата страна.

На Кастанет й трябваше почти час — или един оборот, припомни си Крис — за да заобиколи кабела. Обратната страна изглеждаше страховито. Неизчислими тонове кабел висяха във въздуха над тях, като издигащ се почти успоредно на земята небостъргач.

Почвата под кабела бе неописуемо ялова. Може би това не се дължеше просто на липсата на слънчева светлина — Гея бе прословута със своята плодовитост, в нея се развиваха форми на живот, адаптирани към всякакви природни условия, включително и вечен мрак. Но само тук, около последната спирка на асансьора, липсваше каквато и да било растителност.

Кабината представляваше тъмна, мека капсула, дълга четири и висока три метра, с отвор в единия край. Другият й край беше долепен до характерния за Гея подобен на сфинктер шлюз. Той водеше към системата за циркулация на въздух и други вещества, която, ако някой имаше достатъчно кураж, можеше да се използва за транспортиране. Капсулите представляваха корпускули, снабдени — в съответствие с двойната функционалност, обичайна на Гея — със система за поддържане на живота. Поставено в капсулата, едно дишащо кислород животно, би могло да просъществува, докато не пукне от глад.

Крис се покачи вътре и седна върху нещо с неопределена форма, наподобяващо легло. От стените висяха израстъци, служещи за предпазни колани. Крис ги използва. Това бе третото му пътуване с „количката на ужасите“, както я наричаха обитателите на Гея. Знаеше, че пътуването вероятно ще е бурно, тъй като капсулата ще се подмята през завихрените потоци в преходните зони.

Вътрешността й блестеше. Когато отворът зад гърба му се затвори, Крис се усети, че би могъл да си вземе книга. Предстоеше му тричасово самотно пътуване в компанията единствено на разбъркания му стомах, с мисълта, че в края на пътя ще бъде разпитан от Бог.

Преминаването на капсулата през лабиринта от предпазни клапани в кабела бе съпроводено от всмукващ звук. Известно време тя подскача и се блъска в стените на външното ухо, докато неочаквано мощна вълна я запокити към небесата.

 

Танцьорът подскачаше под лъча на провесения прожектор, като ту влизаше, ту излизаше от жълтия конус, прорязващ застиналия въздух. Шутът с цилиндър и фрак, гети и колосана риза играеше степ. Като при виртуозите, всичко което правеше, изглеждаше лесно. Подметките на черните му обувки и металният връх на бастуна почукваха в сложна ритмична мелодия, която отекваше в невидимите сводове на главината.

Представлението ставаше на около петдесет метра от вратата на общия обикновен асансьор, с който Крис измина последния етап от пътуването. Дрънна звънец и Крис се обърна, за да види затварящата се зад него врата.

Танцьорът го притесняваше. Като че ли беше влязъл в кино, където прожектират странен филм, вече наполовина привършил. Този човек сигурно имаше някаква роля — актьорът би трябвало да представя нещо. Но той играеше там своя танц, лишен от всякакъв смисъл и същевременно прекрасен. Лицето му се криеше в сянката, която хвърляше периферията на шапката — виждаше се само бледата издължена брадичка. Крис си помисли, че ей сега ще свали цилиндъра си, за да се открие голият скалп: лицето на смъртта. Или ще спре да танцува, за да посочи на Крис пътя с фината си, облечена в ръкавица. Но той не даде никакъв сигнал, отказвайки да се превърне в символ на каквото и да било. Просто продължи да си танцува.

Премести се едва когато Крис се приближи към него. Прожекторът угасна и двайсетина метра по-нататък светна друг. Силуетът на мъжа изтупурка през тъмата, за да се появи отново, облян в светлина. Грейна трети прожектор, после четвърти… Той подскачаше от един лъч към друг, поспирайки се в импровизиран ритмичен етюд, преди да се отправи, с танц, към следващото светлинно петно. После прожекторите угаснаха и потропването върху камъка заглъхна.

Сега тъмнината в главината бе абсолютна. Високо горе се съзираше самотна ивица червена светлина, остра като от лазер. Крис стоеше между високите сенки: колекцията от катедрали на Гея. Остри върхове и кули, летящи контрафорси и каменни водоливници с фантастични фигури в студено сиво се открояваха на фона на бездънната чернилка. Дали зад стените имаше нещо? В справочниците не пишеше нищо по този въпрос. Знаеше само, че Гея колекционира архитектурни образци и по-специално култови обекти.

Отекващите в далечината ритмични стъпки скоро се превърнаха в земна жена с бял гащеризон, подобен на онези, които носеше персоналът в карантинното. Тя се появи зад ъгъла на тумбест каменен храм, поспря и освети наоколо с електрическо фенерче. Лъчът го заслепи, премести се зад него и се върна, за да го улови като избягал престъпник, след което се сниши.

— Насам, моля — покани го жената.

Крис се приближи към нея — чувстваше се тромав и непохватен при ниската гравитация. Непознатата го поведе по виещата се покрай паметниците пътека. Ботушите й бяха от бяла кожа, а токовете и потракваха властно. Вървеше така, сякаш ходенето не й коства никакви усилия, докато Крис отскачаше като гумена топка. Въртенето на главината придаваше само една четиридесета „жи“, така че той тежеше едва няколко килограма.

Чудеше се каква ли е тя. В карантинното нямаше повод да се съмнява в човешкия произход на персонала. Но тук, горе, бе по-различно. Знаеше, че Гея умее — и често го прави — да създава човешки същества по поръчка. Можеше да създава нови видове, като Титанидите например, чиято възраст като раса беше само два века, да ги дари със свободна воля и с привилегията да не им обръща внимание. Можеше да сътвори и уникални екземпляри, също така свободни и неконтролирани.

Но тя бе създала и едни неща, наречени инструментите на Гея. Тези същества не бяха нищо друго, освен продължения на самата нея. Използваше ги при изграждането на точни копия в действителна големина на катедралите, за комуникация с малките форми на живот — сиреч, за всичко, което тя самата не би съумяла да извърши при нормалния си начин на съществуване. Скоро му предстоеше среща с един от тези инструменти, който щеше да се именува Гея. Всъщност Гея го заобикаляше отвред, но би било глупаво да си приказва със стените.

Крис отново се взря във високата жена с разпиляна по раменете черна коса. Инструмент ли беше, или истинско човешко същество?

— Откъде си? — попита я Крис.

— От Тенеси.

 

Сградите бяха разхвърляни без план. Някои бяха нагъчкани една до друга и Крис ги оприличи на небесни бедняшки квартали, а други се разпростираха нашироко. При това безразборно разположение се получаваха както площади, така и улици. Промъкнаха се между точно копие на шедьовъра в Шартр (Шартр — град в северна Франция, известен с готическата си катедрала от ХIII-ти век. — Б.пр.) и неизвестна пагода и прекосиха огромен площад, покрит с мрамор, по пътя си към Карнак.

Авторът на книгата, която беше чел Крис, признаваше неведението си относно подбудите на Гея при изгражсането на тези чудесии. И защо след това ги е зарязала почти невидими в мрака? Човек се чувстваше като бълха, залутала из прашасалото дъно на кутия от детска игра. Постройките биха могли да бъдат и жетони от гигантски „Монопол“.

— Това ми е любимата — неочаквано каза жената.

— Коя?

— Ето тази — отвърна тя, сочейки с фенерчето — От моята страна.

Стори му се позната, но сред толкова сгради всяка купчина камъни започваше да прилича на другите.

— Какъв е смисълът? Та те едва се виждат.

— О, на Гея не й е необходима видима светлина — увери го тя. — Един от моите деди е градил тази сграда. Виждала съм я във Вашингтон.

— Не си приличат много.

— Ами да, сбъркана е. Ще я рушат.

— Затова ли си дошла тук? За да изучиш великите архитектурни творби в автентичния им вид?

Тя се усмихна.

— Не, за да ги изграждам. Къде на Земята можеш да се го вършиш? Върху тези сгради е работено с векове. Дори тук отиват двайсет-трийсет години, и то при положение че няма профсъюзи и закони за строителство, че няма притеснения за разходите. На Земята изграждах далеч по-монументални неща, но не ми ли стигнеха шест месеца, наемаха друг да ги довърши. В резултат на което накрая приличаха на лайно, хвърлено от третия етаж. Тук работя върху молитвения на мормоните от Зимбабве.

— Добре, но каква те е ползата? Какво значение има?

Погледът й бе изпълнен със съжаление.

— Щом задаваш този въпрос, то не би разбрал и отговора.

 

Намираха се в район със скрито осветление. Невъзможно бе да се открие източникът, но за първи път светлината бе достатъчна, за да се види покривът на главината, закръглен по-силно, отколкото по външния ръб на колелото, но все още на двайсетина километра височина. Приличаше на ажурена кошница, изплетена наместо от тръстика от километрични кабели. Към близката стена беше прикрепено бяло платно с размерите на грота на кибершхуна. Върху него прожектираха филм, който не само че беше двумерен, но нямаше нито цвят, нито звук. Близо до кабината с прожекционния апарат стоеше пианола, осигуряваща музикалния акомпанимент.

Между кабината и екрана се стелеше персийски килим с площ четири декара. По дивани и възглавници се бяха разположили петдесет-шестдесет мъже и жени в широки, колоритни одежди. Някои гледаха филма, а други разговаряха и се смееха се или пиеха. Една от присъстващите бе Гея.

Тя не беше се отнесла почтено към фотографите.

Точно този инструмент, който Гея лансираше като „себе си“, беше сниман нееднократно. На фотографиите мащабът бе неопределен. Едно беше да четеш, че Гея е дребна жена, съвсем друго — да се изправиш лице в лице с нея. Всеки би я подминал, ако я видеше да топли някоя пейка в парка. Крис бе срещал хиляди като нея, бродейки из градските сметища: дребни, тромави, събиращи вехтории женици.

Лицето й с остра брадичка имаше кожа като на картоф. Меките тъмни очи бяха притиснати между гъсти сключени вежди и надиплена мазна кожа. Къдравата прошарена коса бе подстригана на черта до раменете. Крис бе потърсил портрет на Чарлз Лафтън, за да провери дали често използваното сравнение е вярно. Вярно беше.

Тя се усмихна язвително.

— Зная каква е реакцията, сине. Не съм толкова впечатляваща като библейските горящи храсталаци, нали? От друга страна, какво смяташ е целял Йехова, когато се е явил по такъв начин? Да уплаши до смърт някой вярващ еврейски козар, това е. Отпусни се, момче. Вземи си една възглавница и разказвай.

 

Беше учудващо леко да се говори с нея. Неортодоксалният образ, който бе избрала за божествената си същност, подхождаше по странен начин на представата за Гея като Майка на Земята. Човек можеше да се отпусне в нейно присъствие. Можеше да изкаже и най-съкровените си мисли, дълго таени дълбоко в душата, с доверие, нарастващо в хода на разговора. Тя притежаваше умение, което би трябвало да имат всички добри терапевти или родители. Слушаше и освен това те караше да усещаш, че са те разбрали. Не беше нужно да демонстрира съчувствие, нито пък сляпа любов. Той не чувстваше да е неин фаворит, нито дори някаква сериозна нейна грижа. Но тя се интересуваше от него и от проблема му.

Чудеше се дали не е само една илюзия, дали наистина може да разкрие всичките си надежди пред трътлестата жена. Независимо от това, Крис без стеснение излагаше оплакванията си и не изпитваше потребност да ги доказва.

Рядко поглеждаше към нея. Вместо това очите му блуждаеха, като се спираха върху лице, чаша, покривчица, без в действителност да виждат нещо.

Той изчерпа всичко, което имаше да казва. Нямаше представа какво би се случило впоследствие. Хората, които се бяха завърнали с цяр, започваха да шикалкавят, когато ставаше въпрос за разговорите им с Гея и за близо шестте месеца, които средно прекарваха там. По неясни причини те си траеха.

Гея погледна за миг екрана и отпи от чашата си с високо столче.

— Добре — каза тя. — Това повечето го знаех от Дулцимер. Изучила съм те подробно, разбирам твоето състояние и гарантирам, че излекуването е възможно. Не само за теб, разбира се, но и за…

— Извинете ме, но как успяхте да изследвате…

— Не ме прекъсвай. Да се върнем на приказката. Това е споразумение и то едва ли ще ти хареса. Дулцимер ти беше задала един въпрос, още там, в посолството, и ти се ослуша. Чудя се дали си мислил за това оттогава и имаш ли вече отговор.

Крис се замисли и внезапно се сети за двете деца, вързани на релсите пред връхлитащ влак.

— Не че има особено значение — отстъпи Гея. — Но е интересно. Аз виждам два отговора. Единият е за боговете, а другият — за хората. Замислял ли си се над това?

— Да, веднъж.

— И какво реши?

Крис си пое дъх, като взе решение да не си криви душата.

— Изглежда, като че ли прилича на… ако се опитам да спася едното, твърде е вероятно при следващия опит да загина. Не зная кое бих освободил първо. Но ако пробвам да отърва едното, съм длъжен да се жертвам и за другото дете.

— И да умреш. — Гея поклати глава. — Това е човешкият отговор. Вие, хората, непрекъснато правите това — изкатервате се на някой клон, за да спасите някой себеподобен, а междувременно клонът се чупи под тежестта ви. Десетина спасители измират при издирването на един изгубен алпинист. Ужасяваща аритметика. Това, естествено, не е правило. Много човеци биха стояли настрана, за да зяпат как влакът убива и двете деца. — Тя се вгледа напрегнато в него. — Ти кое би спасил?

— Не зная. Не мога съвсем честно да кажа, че бих се пожертвал.

— Отговорът за един Бог е лесен. Богът би оставил и двете деца да умрат. С други думи, животът на отделния индивид е без значение. Въпреки че съм наясно за всяко умиращо врабче, аз не правя нищо, за да предотвратя смъртта му. В същността на живота е заложена и смъртта. Не очаквам това да ти хареса, не очаквам да разбереш или да се съгласиш. Просто ти обяснявам моята позиция. Схващаш ли?

— Като че ли. Не съм сигурен.

— Не е важно дали го одобряваш, просто разбери как е устроен моят свят — заяви Гея и махна.

— Това го разбирам.

— Добре. Аз не съм чак толкова безпристрастна. Малко са боговете, които не са безпристрастни. Ако имаше живот след смъртта — какъвто между впрочем няма според моята или твоята теология, — аз вероятно бих била склонна да възнаградя човека, скочил върху релсите и загинал, опитвайки се да спаси децата. Бих приела горкия нещастник на небето, ако имаше такова. За нещастие — тя развълнувано разтвори ръце, а в погледа й се прокрадна горчивина, — това тук е най-далечното място, което някой може да достигне на небето. И не е нещо особено, а като всяко друго. Даже и храната е добра. Но ако аз почитам някого за делата му, бих го възнаградила през сегашния му живот. Следиш ли мисълта ми?

— Да, все още те слушам.

Тя се засмя, протегна се и го тупна по коляното.

— Това ми хареса. А сега, не давам нищо даром. В същото време — и нищо не продавам. Лековете се връчват на базата на заслуги. Дулцимер каза, че не се сещаш за нищо, с което да си заслужил своя лек. Помисли си отново.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш.

— Е, за нещата, извършени на Земята, трябва да има независими доказателства. Изобретяване на животоспасяваща апаратура, създаване на полезна нова философия. Саможертва в името на другите. Гледал ли си „Чудесен живот“ от Франк Капра? Не? Срамота е как вие, хората, пренебрегвате класиката заради прищевките на попкултурата и съмнителния вкус. Главният герой на тази история извършва неща, които са достатъчни, за да заслужи лек, но ги няма документирани черно на бяло, а той едва ли би могъл да доведе при мен един автобус филмови герои като свидетели, така че няма да го огрее. Лошо е, но действам само по този начин. Сети ли се за нещо?

Крис поклати глава.

— Нещо, което да си извършил след интервюто с Дулцимер?

— Не. Нищо. Май цялата ми енергия бе насочена главно към моя собствен проблем. Навярно дължа извинение за това.

— Не, не дължиш. Няма нужда. Проблемът е, че аз се занимавам само с герои. Приеми го за снобизъм, но нали все пак трябва да прокарам някъде чертата. Ако използвах като критерий богатството, щеше да се изправиш пред по-тежка задача от тази в момента. По-трудно е да станеш богат, отколкото герой. Преди години дори не бих те погледнала. Тогава се изискваше първо да докажеш, че си герой. В онези дни тестът бе лесен. Ескалаторът беше затворен за свободните същества. Желаещите да ме видят трябваше да изкатерят през спицата шестстотин километра. Всички успели по дефиниция се превръщаха в герои. Мнозина не успяха и станаха мъртви герои. Но откакто се превърнах в лечител на човешката раса, преразгледах плана си. Някои нуждаещите се от лек са прекалено кекави дори за да се вдигнат от леглото. Те очевидно не могат да убиват дракони, но има и други начини за себедоказване — и аз им давам шанс. Разглеждай тази възможност като трохичка, подхвърлена към човешките разбирания за честна игра. Разбери, не гарантирам, че това е почтено. Просто приеми своите шансове.

— И това го разбирам.

— Тогава да приключим разговора. Ако нямаш въпроси, прав ти път. Върни се когато има нещо, за което си струва да ме уведомиш. — Тя все още не му беше обърнала гръб.

— Но какво искаш да направя?

Гея се поизправи и започна да свива един по един пръстите си — напращели като къси наденички, които бяха отрупани с пръстени и халки, затънали в лойта.

— Първо. Нищо. Тичай вкъщи и забрави всичко. Второ. Най-простото. Върни се долу на колелото и се изкачи отново тук. Имаш шанс около едно на трийсет да се справиш. Трето. — Тя заряза броенето и с широк жест обхвана и насядалите по диваните наоколо. — Присъедини се към партито. Остани и се забавлявай, и ще те пазя винаги здрав. Всички тези хора пристигнаха също като теб. Решиха да играят на сигурно. Има изобилие от филми и, както казах, храната е добра. Но броят на самоубийствата е извънредно висок.

Крис за пръв път се огледа внимателно. Можеше да си представи как би се чувствал. Някои от тези люде сякаш не бяха живи. Седяха и гледаха втренчено към огромния екран — безрадостна унила общност, излъчваща ореол от депресия и отчаяние като мрачно Кирлианово сияние. (Кирлиан (р.1939 г) — руски учен, създател на т. н. Кирлианова фотография — метод за регистриране на енергийната „аура“, излъчвана от живите същества в зависимост от тяхното физическо или емоционално състояние. — Б.пр.)

— Четвърто. Слез долу и направи нещо. Върни се при мен като герой и тогава ще излекувам не само теб, но и ще дам на земните лекари отговори, които ще им позволят да излекуват седемдесет и трима клетници със същото страдание. Пето няма. Точка. Сега всичко зависи от теб. Ще скочиш ли върху релсите или ще зяпаш отстрани в очакване някой друг да го стори? Тези хора очакват да се появи някой по-смел от тях, някой със същата болест като тяхната. Всъщност тук има един човек с твоя синдром. Ето го, онзи, с гладния поглед. Ако станеш герой, жив или мъртъв, ще се превърнеш в негов спасител. Или можеш да му правиш компания и да чакаш да пристигне някой истински будала.

Крис погледна към мъжа и се втрещи. „Гладен поглед“ беше твърде точно описание. За един ужасен миг Крис се видя седнал до него.

— Но какво искаш да направя? — простена Крис. — Защо поне не ми намекнеш?

Усети, че Гея бързо губи интерес. Погледът й се зарея към проблясващите върху екрана образи. Но тя се обърна за последен път към него.

— Долу има милион квадратни километра земя. Това е географска картина, която ти никога не си могъл да си представиш. На върха на една стъклена планина има диамант с големината на хотел „Риц“. Донеси ми този диамант. Има племена, живеещи под безмилостен гнет, роби на същества с очи червени и горящи като въглени. Освободи ги. Из мен са разпръснати сто и петдесет дракона, сред които няма два еднакви. Убий поне един. Има хиляди неща за оправяне, хиляди пречки за преодоляване, хиляди безпомощни, които трябва да бъдат спасени. Препоръчвам ти да се разходиш из вътрешността ми. Докато се върнеш там, откъдето си тръгнал, гарантирам, че куражът ти ще бъде подложен на проверка неведнъж.

Трябва да решиш сега. Този човек тук и още седемдесет и двама на Земята те очакват. Те са дяволски здраво привързани към железопътните релси. От теб зависи да ги спасиш и ти ще започнеш да разбираш, че може би няма да успееш да опазиш самия себе си. Но ако умреш, твоята смърт ще има смисъл. И така, какво решаваш? Поръчай си нещо за пиене или се разкарай.