Джон Варли
Магьосница (20)

19. Вечна младост

— Ако се притесняваш от иск за бащинство — каза Чироко, — успокой се. Титанидите не го правят по този начин.

— Не исках да кажа… може би лошо се изразих.

Крис се намираше в кануто на Чироко. Беше седнал в средата, а Магьосницата се беше отпуснала на носа. Положила на възглавница морната си глава. С подпухнали сини торбички под очите и нездрав цвят на лицето. Все пак състоянието й се беше подобрило значително за последните часове. Крис предпочете да пътува с Чироко, за да я поразпита за секса между човек и Титанида, но отложи въпросите, когато я видя на какво прилича.

Не само той бе сменил лодката. Сега Габи плаваше с Обой и Робин, а флотилията бе предвождана с голяма преднина от Валия и Псалтерий.

Преминаха под Стълбата на Чироко, нещо, което Крис би предпочел да не преживява. Увисналият над главите им масивен кабел го подсети за онзи ветровит ден на „Голдън гейт“, когато Дулцимер го накара да стъпи на пътеката, водеща към Гея. Стълбата на Чироко приличаше на въже на мост. На мястото на кулата обаче се намираше само зейналият коничен отвор на спицата над Рея, смаляваща се в безкрайността заедно с невидимия кабел. А той самият представляваше експоненциална крива, една геометрическа абстракция, превърната в реалност. Дузина мостове като „Голдън гейт“, наредени един до друг, едва ли биха обхванали неговата ужасяваща необятност.

Сега бяха на минути път от мястото, където се сливаха Офион и Мелпомена. Тук водите се позабързваха, сякаш за да се подготвят за предизвикателството на Астерийските планини, тъмнеещи на изток.

Крис отмести поглед от реката и отново пусна въдицата.

— Най-напред, зная, че тя вече е бременна. Допускам, че става въпрос за дете. Прав ли съм?

— Все още мислиш с категориите „баща“ и „майка“ — отвърна Чироко. — В случая ти си потенциален преден-баща, а Валия — потенциална предна-майка. Яйцето може да се имплантира в, е… да речем, в Кларинет, и тогава той ще бъде задната-майка, след което всеки от останалите трима може да оплоди яйцето, включително и Валия.

— Но не и преди да те опозная малко по-отблизо — отбеляза Кларинет от задната част на лодката.

— На мен хич не ми е до смях — каза Крис.

— Съжалявам. Определено не става въпрос за дете. Първо, не бих одобрила такова дете. Второ, никоя Титанида не би отправила дори предложение за дете, без изтънко да е обмислила всичко. И трето, яйцето е при теб.

— Но тогава за какво става въпрос? Има ли това особено значение за дара? Какво иска да ми каже?

Май на Чироко не й се отговаряше на въпросите му, но после тя въздъхна и омекна.

— Не е задължително да означава нещо. Е, означава, че тя те харесва, това е сигурно. Първо на първо, не би правила любов с теб, без да те харесва, а и не би ти дала яйцето, ако си й отмилял. Титанидите са сантиментални, нали разбираш? В дома на коя да е Титанида ще намериш лавица, отрупана с такива яйца. Дори едно на хиляда не бива използвано, нито пък някой смята да го използва. Те са нещо обичайно като… като кондомите по алеите на влюбените.

Кларинет шумно изпръхтя.

— Сравнението не е блестящо, нали? — каза Чироко и дори успя да се усмихне.

— Какво е това кондом?

— Не си и чувал, а? Средство за еднократно предпазване. Между впрочем, аналогията е уместна. Всеки път, когато женската Титанида се съеши предно, след около два хекторота се пръква едно такова яйце. Сиреч след двеста рота, ако там, откъдето идваш, все още не учите метричната система. Твърде показателно е, че една Титанида знае що е кондом — тя никога не е виждала такова нещо! — а едно човешко същество не знае. На какво ви учат тогава? По история май започвате от 2096 година, а?

— Всъщност, мисля, че сега включват и 2095.

Чироко потърка челото си и се подсмихна.

— Съжалявам. Май се отплеснах. Твоето образование или неговата липса не е мой проблем. Да се върнем на Титанидите… повечето яйца се изхвърлят. Ако не веднага, то при следващото пролетно почистване. Някои биват пазени като скъп спомен, дълго след изтечането на срока на годност. Той, между другото, е пет години. Належащо е да се има предвид двойнствената природа на секса при Титанидите. Задният има две цели, едната от които доста по-банална: просто за отмора, или хедонизъм. Прави се и на обществени места. Другата цел е създаването на поколение, за което се изисква разрешително и което не се случва толкова често, колкото биха желали. Фронталният секс е нещо по-различно. Изключително рядко се практикува само за създаване на яйце. Почти винаги е израз на близко приятелство или обич. Това не е точно любовта, позната и на двама ни, защото Титанидите не се свързват на двойки. Но те наистина обичат. Това е едно от нещата, които знам със сигурност, а списъкът от нещата, които знам, наистина не е дълъг. С онзи, с когото не бленува да има преден секс, Титанидата не би правила заден. Предният секс е нещо свято. Що се отнася до човеците, понятията малко се променят, защото човеците не могат да правят заден секс. Някои по-либерални Титанидите смятат, че предните лудории с човеци не са неморални. Трябва да става в уединение, но не е задължително да има обич или приятелство с човешкото същество. Така ли е, Кларинет?

— Вярно е — бе отговорът.

— Защо не продължиш ти? — предложи Чироко. — Цепи ме главата.

Когато Крис се извърна, Кларинет престана да гребе за момент и широко разпери ръце.

— Няма много за казване. Чироко засегна всичко.

— Тогава според теб яйцето е просто сувенир. Валия е разстроена само защото нищо не помня. И не е влюбена в мен.

— О, не, нямах предвид това. Валия е една старомодна девойка, което никога не е се е сексирала с човеци. Тя лудо те обича.

 

При бурно време на Гея площта, над която пада нощ, се увеличава. Когато групата премина устието на Мелпомена, навлязоха в земи, които обикновено се класифицират като зона на здрача. Сега там беше нощ.

Ала нощите на Гея никога не са непрогледни. При ясно време дори в центъра на Рея беше толкова светло, колкото в ясна земна нощ при пълнолуние. Когато има облаци, тъмнината се сгъстява, но никога не става непрогледна. Земите в полите на Астерийските планини бяха осветени от мекия блясък зад облачния слой. Поставиха фенери в ниши отзад в канутата и групата продължи пътя си.

По брега започнаха да се появяват високи дървета. В началото редки и разпръснати, те скоро се превърнаха в гъста гора. Дърветата наподобяваха борове, имаха прави стволове и тънки листа. Тук-таме се срещаха и храсталаци. Крис забеляза стада от шестоноги същества, които се движеха с впечатляващи скокове, подобно на кенгурута. Чироко му обясни, че тази област е остатък от първичната гора, сътворена от Гея като млад Титан, и че първичните растения и животни, подобни на видените сега, все още се срещат в планините.

Навлязоха в тесен каньон и Крис откри една изумителна илюзия. Привидно като че ли се движеха нагоре по хълма. Заобикалящите ги склонове бяха насочени на изток, а дърветата растяха наклонени само на няколко градуса от вертикала, вследствие на което върхарите им се изместваха на десет-двайсет метра от корените. Щом свикнеше с тази гледка, окото започваше да приема, че те са наистина вертикални, а реката преодолява гравитацията. Поредната шегичка на Гея.

Когато Титанидите насочиха канутата към брега в началото на тясно дефиле, заваля дъжд. Навсякъде кънтеше грохот като от огромен водопад или разбиващи се в брега вълни.

— Аглая — обясни Габи, помагайки на Крис и Валия да издърпат лодката на брега. — Вероятно няма да я видите, освен ако облаците не се разкъсат.

— Какво е Аглая?

Габи описа работата на триото речни помпи, докато Титанидите разглобяваха канутата. Работата им спореше. Освобождаваха дървената конструкция от сребърната обвивка, правеха я на вързопчета и я нареждаха в дисагите. Чудеше се какво ли ще стане с дървените ребра, киловете и дъното. Очевидният отговор бе, че ще ги изоставят.

— Когато ни потрябват канута, можем да си направим нови — обясни Валия. — Но не и преди да прекосим Среднощното море и да навлезем в Крий.

— Как тогава ще прекосим морето? Ще се държим за ръката на Магьосницата и ще вървим по водата?

Валия не благоволи да отговори.

Хората яхнаха Титанидите и кавалкадата потегли сред сгъстяващия се мрак.

 

— Построих този път преди сума години — каза Габи.

— Наистина ли? А с каква цел? И защо не се поддържа?

Намираха се на онзи участък от Околовръстната магистрала на Гея, по който бе минала Габи на път за Къщата на песните. Титанидите криволичеха, избирайки пътя си през прораслите лози.

— Нали виждаш Обой — ей там, с мачетето. Растенията избуяват прекалено бързо, изисква се поддръжка, а никой не му се занимава. Не са много хората, осъществили пътешествието около Гея. Идеята по принцип си беше смахната. И я поддържаше единствено Гея, но нейните желания тук са закон, така че аз я реализирах.

— С какво?

— Главно с Титаниди. За строежа на мостовете ми се наложи да докарам с цепелин двеста от тях. За изравняване, оформяне на наклона и полагане на асфалта…

— Асфалт? Ти се шегуваш.

— Не, ако е по-светло ще видиш някои остатъци. Гея нареди асфалтираното платно да е с ширина над два метра и не по-стръмни от десет процента наклони. Изградихме петдесет и седем въжени висящи моста и сто двадесет и два на колони. Повечето съществуват и до днес, но доста бих се замислили, преди да ги използвам. Ще решаваме за всеки поотделно.

Габи и преди бе споменавала за магистралата. Крис прецени, че с удоволствие би му разправила още, но ще трябва да я подпитва. Пък и му беше приятно да слуша.

— Няма да седнеш да ми разправяш… че сте се движели с дирижабли? И сте мъкнали асфалт с цепелини. Сама каза, че ги е страх от огън, а и са ви били необходими тонове асфалт.

— Така е. Гея скалъпи набързо нещо — всъщност няколко неща, — които облекчиха работата, но въпреки това не беше особено приятно. Единият от изродите бе колкото динозавър и плюскаше. Използвах петдесет такива добичета — те разчистваха просека през гората, а подире си цвъкаха големи купчини дървесна каша. Мисля, че бяха способни едва една хилядна част от кльопачката, така че изяждаха огромно количество дървета. После идваха едни други чудовища — кълна се, че не лъжа — с габаритите на влакова мотриса, които омитаха дървесната каша и серяха асфалт. Не можеш да си представиш вонята. Не беше качествен, чист асфалт — който, като си помисля сега, не смърди чак толкова, — тези… тези отпадъци бяха фрашкани с кетони и не знам още какво. Представи си триседмична китова мърша. Горе-долу така ухаеше. За щастие, не се налагаше да стоим до задниците на тези твари. Мелниците — така наричахме дървоядните — не бяха големи мозъци, но все пак отбираха и се поддаваха на дресировка, та бяха научени да ядат само дървета, напръскани с определена миризма. Ние вървяхме напред, за да маркираме трасето, а мелниците ни сподиряха. После тръгвахме след тях и наривахме дървесната каша по трасето. После пускахме стилаторите — асфалтосерите, нали разбираш. Викахме им дестилатори. Завеждахме ги до кашата и те се залавяха за работа. Стояхме на десетина километра от подветрената страна. Почти бе изключено да се отклонят от трасето, защото се прехранваха единствено с дървесна каша. И не каква да е, а смляна от търбусите на мелниците. Имаха мозъци като на плужеци.

След две или три седмици, когато за дезинтоксикация на материала, пристигах аз, с екип от четирийсет или петдесет Титаниди, докарвахме големите валяци, утъпквахме материала — фокус-покус — и ето ти магистрала. Разбира се, каквито си бяха говна, стилаторите току се повреждаха, например ако някъде трасето от каша не беше идеално. Тогава буксуваха и виеха като двестатонни псета. Теглехме чоп кой ще отиде да оправя проклетата кочина. Случи се на няколко пъти и трябва да ти кажа, че на човек трябваше да му е отмилял животът, за да отиде там. Докато не реших проблема.

— Как?

— Намерих една Титанида, халосана с меч по физиономията по време на Войната с Ангелите — самодоволно рече Габи. — Някакъв нерв й беше прекъснат и не нюхаше миризмите. Пращахме нея да оправя тия бакии, ама и тя едвам издържаше. Когато приключихме, накарах Роки на следващия Карнавал да я удостои с правото да стане майка, толкова й бях благодарна.

Разбира се, не целият път е асфалтиран. Би било глупаво, дори от страна на Гея. Кой ти асфалтира пустинни пясъци или лед. Една трета от Гея са пустини или замръзнали земи. Там прокарвахме пътеки — при възможност — и изградихме верига крайпътни станции. Ако човек загази и се натъкне на колиба с надпис „Строителна компания Плъджет“ на вратата, поне ще знае кой я е поставил там.

— Как прекарвате каруци по леда2 — запита я Крис.

— А? Ами, като по лед. Малцина са успели да прекарат каруца по Околовръстния на Гея. Слагаш й плазове. Придържаш се към замръзналия Офион в Тея: май няма друг път през планините. Океан е едно огромно замръзнало море, доста равно, така че не създава проблеми, ако за Океан изобщо може да се каже, че не създава проблеми. В пустинята трябва просто да си проправяш пътя както ти изнася. Направихме няколко оазиса.

Крис забеляза странното изражение на Габи. Леко тъжно, изпълнено с копнеж, но по-скоро щастливо. Знаеше, че тя се връща с любов към отминалите дни, и не му се искаше да задава следващия си въпрос. Но смяташе, че имено заради него тя му бе разказала всичко това.

— Защо построи тази магистрала?

— А?

— За какво е нужна? Ти сама каза, че няма нужда от път. Не е имало нито поддръжка, нито движение по нея. Защо я изгради?

Габи се понадигна — яздеше както обикновено, облегната на гърба на Псалтерий, отправила поглед назад. Крис така и не свикна с този маниер — обичаше да вижда накъде върви. Проблемът, според предишните обяснения на Габи, бе в това, че Титанидата е прекалено висока и едра, за да виждаш напред.

— Направих го, защото Гея ми нареди. По-скоро ме нае. Казах ти вече.

— Да. Каза също, че не е било приятно.

— Е, не изцяло — уточни тя. — Мостовете бяха едно предизвикателство. Харесваха ми. Не бях специалист по пътно строителство — дори не бях инженер, макар с лекота да се справях с изчисленията — така че в началото използвах няколко дипломати от посолството. Първите петстотин километра се учех от тях. После започнах сама да вземам решенията. — Позамълча за момент и го погледна. — Но ти си прав. Не работех от желание. Беше ми платено, както ми се плаща за всяка една работа, свършена за Гея. Бих отказала тази, но заплащането беше чудесно.

— Какво беше то?

— Вечна младост. — Габи се засмя. — Или нещо почти такова. Роки я получава безплатно, за това, че е Магьосница. След като се озовах тук, твърде скоро открих, че предложението не включва и до мен. Така че постигнах следното споразумение с Гея. Аз получавам безсмъртие на изплащане. За разлика от щатните служители, ние, хората на свободна практика, нямаме медицински осигуровки. Ако някога се окаже, че Гея няма повече работа за мен, аз ще изчезна. Вероятно ще се състаря за ден.

— Не говориш сериозно.

— Не. Очаквам, че ще започна да старея. Процесът може и да е по-бърз. Но имам това… ей, къде е Роки?

Крис се озърна и разбра, че Кларинет явно е минал напред да маркира пътя. Спусналата се мъгла още повече влошаваше видимостта. Едва различаваше Робин и Обой, а Кларинет се беше изгубил напълно в здрача.

Псалтерий забърза напред и Валия ускори крачка, за да се изравни с Обой. Двата екипа бързо настигнаха Габи, която разпалено спореше с Кларинет.

— Тя каза, че ще се върне назад, за да поговори с теб, и…

— Сигурен ли си, Кларинет?

— Какво искаш да… о! Не съм, честна дума. Тя каза, че ще поязди малко с теб. Може да се е наранила. Вероятно е паднала и…

— Нищо подобно. — Габи се намръщи и потри чело. — Можеш да останеш тук, да се върнеш малко назад и да я потърсиш. А ние ще продължим. Сто на сто съм сигурна, че знам къде е.

 

Маку Пикчу се издигаше високо над слоя облаци, мязащи на памук. От предната веранда на Къщата на песните, осветена от невероятен лъч неземна светлина, човек можеше да наблюдава безкрайното поле мъгла, която се стелеше от север на юг между планинските върхове, издигащи се като бастиони. Мъглата се изсипваше от невидимото гърло на спицата над Океан и се носеше в безпорядък над Хиперион. Тук-там възходящите въздушни потоци се навиваха на пухкави кухи тръби при преминаването си към по-високите и съответно по-бавноподвижни атмосферни пластове. Тръбите представляваха циклонални нарушения, които, усилени, заприличваха на разлюлени торнада. Наричаха ги „мъглоролери“. Понякога от Океан долитаха яростни бури, наричани „пароролери“.

Крис остана загледан в облаците, докато останалите влязоха вътре в къщата, за да търсят Чироко. Скоро чу звук от счупено стъкло и нещо тежко се стовари на пода. Някой извика. Тежките стъпки нагоре по стълбището бяха последвани от странния тропот на копита по килима. След малко се тръшна врата и всичко утихна. Крис продължаваше да съзерцава мъглата.

Появи се Габи, притиснала мокър пешкир до лицето си.

— Е, май ще се наложи да изгубим още един ден, за да я изправим на крака. — Стоеше затаила дъх до Крис. — Нещо не е ли наред?

— Добре съм — излъга той.

— Доста хитро е постъпила — каза Габи. — Обадила се е в Титантаун по мобизърното. Не се знае какви ги е дрънкала, но вероятно е съобщила, че е в беда, защото е накарала един приятел да пристигне с цепелин и да я чака встрани от пътя. Мъглата е нейно дело. Казала е на Гея, че се нуждае от прикритие. Измъкнала се е и с една Титанида е тръгнала насам. Тук е от три рота, време, достатъчно за бая пиене. Така че ще трябва… ей, ти добре ли си наистина?

Нямаше време да й отговори. Мъглата го връхлетя като чудовищна вълна. В приземията се криеха отвратителни чудовища. Чуваше ги. Когато се пресегна с невиждащи очи улови почернялата ръка на блед скимтящ труп — от пастта заизвираха червеи, които запъплиха към него…

Закрещя.