Джон Варли
Магьосница (36)

35. Бягството

Крис и Робин изчерпателно обсъдиха положението и и в края на краищата признаха, че е безнадеждно. Но човешкото същество рядко губи всяка надежда, рядко се примирява с обстоятелствата. Ако бяха зазидани отвсякъде, щяха да се примирят и да останат да чакат смъртта. Може би така дори би било по-лесно. Но при положение че стълбите надолу все още ги викаха и двамата чувстваха, че трябва да слязат по тях.

— Това е типичното поведение на един герой — отбеляза Крис. — Да умре при опит да стори нещо.

— Няма ли да престанеш с тия глупости за героите? Става дума за оцеляването ни. Тук нямаме никаква надежда, така че дори шансът, скрит на дъното на това стълбище, да е едно на милион, длъжни сме да рискуваме.

Но не беше лесно да накарат Валия да се помръдне.

Титанидата се бе превърнала в трептящо кълбо от нерви. Логическите аргументи не й влияеха. Съгласяваше се, че трябва да потърсят начин да се измъкнат навън и че единствената възможност е надолу по стълбите, но в този момент съзнанието й преставаше да действа и власт над нея вземаше нещо друго. Грешно е Титанида да се намира на това място. А да продължи по-нататък бе немислимо.

Крис започваше да се отчайва. Първо, заради Габи. Не беше приятно да стоят близо до тялото й. До неотдавна… но не си струваше да се мисли за това. Достатъчно ужасно бе, че нямаха възможност да я погребат.

 

Така и не разбраха колко са слизали по стълбите. Часовниците бяха останали някъде в дисагите на Кларинет, а нямаха друг начин за отмерване на времето. Спускането се превърна в безкраен кошмар, облекчаван само от оскъдната храна, приемана когато гладът ставаше нетърпим, и от изпълнената със съновидения дрямка, когато изтощението ги поваляше на стъпалата. Успяваха да направят по двайсет-трийсет крачки, преди Валия да седне и да започне да трепери. Невъзможно бе да я помръднат, докато тя сама не събереше кураж да продължи. Прекалено бе едра, за да я носят, а думите изобщо не помагаха.

Характерът на Робин — който и в най-добрите времена не бе особено уравновесен — заприлича на вулканично изригване. В началото Крис се опитваше да я озаптява в приказките. По-късно започна да добавя и свои собствени забележки. Смяташе, че Робин постъпва неразумно, като бие Титанидата, като застава зад гърба й и я блъска отчаяно, за да я накара да се помръдне, но не каза нищо. А не можеха просто да я оставят. Робин също смяташе така.

— Не ми доставя удоволствие да я бия — каза Робин, — но не мога да я изоставя.

— Не става въпрос за изоставяне — заяви Крис. — Ние просто ще продължим напред и ще потърсим помощ.

Робин го погледна намръщено.

— Не се заблуждавай. Какво ни чака долу? Вероятно басейн, пълен с киселина. Дори да не е пълен, дори Тетида да ни пощади и да достигнем до един от ония тунели — ако тук въобще има тунели, като в предишната пещера, — ще отидат седмици, за да се измъкнем и още толкова за връщането. Ако я изоставим, тя ще умре.

Крис трябваше да признае истината в думите й и Робин продължи с физическото малтретиране, опитвайки се да накара Валия да върви. Крис все още го смяташе за погрешно и скоро Валия доказа правотата му.

— Боли ме — извика Валия.

Робин отново я перна.

Валия сграбчи врата на Робин с голямата си длан, повдигна я от земята и я задържа на нивото на очите си. Робин подритна няколко пъти, после замря, неподвижна, и захърка.

— Следващия път — каза Валия без капка злоба, — ще те стискам, докато главата ти не се откъсне. — После пусна Робин на земята, задържа я за раменете, докато не спря да кашля и не я остави, преди да е сигурна, че сама се държи на краката си. Робин й обърна гръб и Крис благодари на съдбата, че пистолетът е на сигурно място в багажа на Валия. Но инцидентът не я озлоби и никой не спомена повече за него. Робин вече дори не повишаваше глас на Титанидата.

 

Той смяташе, че са преполовили пътя. Бяха спрели за петата си почивка. Но щом се събудиха, видяха, че Валия липсва.

Започнаха да се изкачват.

Намериха я хиляда двеста двайсет и девет стъпала по-нагоре. Седеше с подвити крака и изцъклени очи, като бавно се поклащаше напред-назад. Интелигентността й май не надвишаваше тази на крава.

Робин приседна и Крис се свлече до нея. Знаеше, че ако сега допусне сълзите му да потекат, вече никога нямаше да престане да плаче, така че се опита да ги сдържи.

— Какво ще правим? — поинтересува се Робин.

Крис въздъхна и се изправи. Сложи длани върху страните на Валия и започна нежно да я гали, докато очите й се фокусираха върху него.

— Време е отново да тръгваме, Валия.

— Наистина ли?

— Страхувам се, че е така.

Тя се изправи и се остави да я поведе. Изминаха двайсет стъпала, сетне трийсет, после четирийсет. На четирийсет и шестото стъпало Валия пак седна и се разтрепера. След ново придумване Крис успя да я изправи на крака и те изминаха шейсет стъпала. Когато я вдигна за трети път, бе доста оптимистично настроен, защото се надяваше да стигнат до сто, но спряха на седемдесет.

 

След още две преспивания той се разбуди от вика на Робин. Огледа се и видя, че Валия пак е изчезнала. Прегърна Робин и тя не се възпротиви. Когато се успокои, те станаха и отново се заизкачваха.

 

Като че ли никога не бяха разговаряли. Пак същите спорове, пак двамата с Робин прибягнаха до бой. Но дори и това не можеше да продължи дълго — нито пък силите щяха да им стигнат. След битката Крис накуцваше, а Робин се сдоби с няколко синини.

Но учудващо е какво ли не прави малко адреналин.

— Май подът е сух — прошепна Робин.

— Не е за вярване.

Скрити зад плавната извивка на спираловидната стена, те надзъртаха, за да видят онова, което би трябвало да представлява — колкото и да бе невероятно — края на стълбището. Непрекъснато бяха очаквали да се натъкнат на езеро от киселина и скрилата се в него за безопасност Тетида. Вместо това на някакви си десет крачки разстояние видяха само знака за отбелязване на нивото на водата или киселината в езерото и метри гол под. Самата Тетида бе скрита някъде зад завоя.

— Сто на сто е капан — каза Робин.

— Ами да! Я да се връщаме.

Устните на Робин се свиха, очите й заприличаха на стъклени топчета, но успя да се овладее и дори леко се усмихна.

— Хей, не зная как да се изразя… сякаш винаги сме били заедно … но ако се случи нещо лошо… искам да кажа…

— Гот ли ти беше? — предположи Крис.

— Не бих го казала точно така. По дяволите. — Тя протегна ръка. — Щастлива съм, че те познавам.

Той за кратко задържа ръката й в своите.

— Аз също. Но не казвай нищо повече. Всяка дума би звучала глупаво по-късно, ако успеем да оживеем.

Тя се засмя.

— Не ме е грижа. Когато тръгнахме, не те харесвах, но не се засягай. Не мисля, че въобще харесвах когото и да било. Сега те харесвам и исках да го знаеш. За мен това е важно.

— Аз също те харесвам — отвърна Крис и нервно се окашля. Отмести поглед и когато отново потърси очите й, Робин вече гледаше настрана. Пусна ръката й, знаеше какво иска да й каже, но не бе способен да го изрече.

Обърна се към Валия и тихичко зашепна. Почувства се по-добре — без да говори за нещо определено, остави мелодията на гласа си да зазвучи като езика на Титанидите. Постепенно започна да влага смисъл в думите си, повтаряше ги, обясняваше й какво трябва да направи, без да настоява прекалено, за да не пробуди стаените у нея страхове. Разказваше й как ще излязат оттук отново на дневна светлина.

Някакъв странен фатализъм бе завладял Валия на последния километър. Тя спираше по-рядко, но се движеше по-бавно. Приличаше на упоена. По едно време Крис дори би могъл да се закълне, че е заспала. Много й беше трудно да държи очите си отворени. Предполагаше, че така изглежда страхът у Титанидите, или каквото там имаха вместо страх. Сега, когато разсъждаваше за това, се сещаше, че никога не беше виждал Титанида да проявява нещо подобно на онова, което той приемаше за страх, нито пред лицето на духовете, нито дори тук долу, по мрачното стълбище. Тя очевидно не се страхуваше от Тетида по начин, разбираем за Крис. Вместо това съществуваше антипатия, подобна на физическа сила, която действаше в такава посока, че да я държи настрана от Тетида. Валия не бе способна да обясни повечето от действията си — когато той и Робин не я водеха насила надолу по стълбите, тя просто тръгваше нагоре с неизбежността, с която топлият въздух се изкачва нагоре. Тази сила беше отслабнала, заменена от физическа и умствена вцепененост. Съзнанието й работеше бавно, сетивата й бяха притъпени, а тялото й едвам функционираше.

— А сега ние … Валия, чуй ме. — Наложи се да я плесне, за да привлече вниманието й. Имаше чувството, че тя едва ли е усетила нещо. — Валия, трябва бързо да изминем тази отсечка. Става дума за само неколкостотин стъпала. Едва ли ще имаме време за сядане и почивки, както досега.

— Без почивки?

— Боя се, да. Трябва светкавично да изминем последните стъпала, като стоим близо до стената — бъди до мен, а аз ще вървя до стената — а после да хлътнем в тунела. Веднъж да влезем, значи сме поели навън — нагоре и навън. Виждаш ли, Валия? За да тръгнем нагоре, сега се налага да слезем още мъничко, съвсем мъничко надолу и толкова — и всичко ще бъде наред. Разбираш ли?

Тя кимна, но Крис съвсем не бе сигурен, че разбира нещо. Помисли си дали да не й поговори още, но реши, че ползата е нищожна. Може би й действа — може би не. Ако трябваше да се обзалага, би заложил и последната си монета на противното.

Започнаха последното спускане хванати ръка за ръка. Не след дълго завиха по коридора и се озоваха пред Тетида, която седеше неподвижно в киселинната си баня, също като Крий. Всъщност Крис не виждаше по какво би могъл да ги различава. Надяваше се скритите досега неща също да се окажат еднакви. Но нямаше как да го знае със сигурност, преди действително да стигнат до дъното на камерата.

— Какво те забави толкова дълго, Магьоснице?

Крис усети гласа като физически удар. Наложи му се да спре и да си поеме дъх. До този момент не осъзнаваше колко е напрегнат. Сърцето му щеше да се пръсне и дишаше на пресекулки. За щастие Валия продължаваше да върви. Тримата се приближаваха — оставаха им още десетина стъпала.

— Знаех, разбира се, че сте там горе — каза Тетида. — Разбрах, че сте попаднали в беда. Сега, надявам се, не обвинявате мен за случилото се. Аз нямам нищо общо с това и можете да го кажете на Гея.

Гласът на Тетида бе същият като на Крий. Същото монотонно и нечовешко звучене: неясно, без определен източник. Долавяше се и презрение, и ирония, които смразяваха кръвта.

— И така, ти ми водиш и Габи. Бях започнала да се чудя дали въобще някога ще се срещнем. Тя не е толкова добра, че да се сработи с Крий, нали? Така ли, мис Плъджет? И въпреки това никога не сме я виждали тук долу, при нас. Чудя се защо?

Робин се наведе към Крис, очите й се разшириха.

— Крис — прошепна тя, — това дяволско изчадие е късогледо.

Крис неистово замаха с ръка, защото се боеше тя да не заговори и да не разруши магията. Тетида не би объркала гласовете.

— Какво беше това? — запита Тетида и потвърди страховете му. — Защо не говориш? Нима е учтиво да ме караш толкова дълго да чакам, а сега да си шепнеш тайни. Мразя тайните.

Вече бяха стигнали дъното и Крис видя двата тунела, които бе забелязал в пещерата на Крий: единият водеше на запад, другият — на изток. Оставаше им да изминат само шейсет-седемдесет метра до източния тунел. Крис нервно заопипва странното оръжие, което бе извадил от дисагите на Валия. Усети успокояващия му хлад, твърдост и сигурност, прокарвайки палец по двете остриета. Може би нямаше да се наложи да го използва.

— Признавам, досега не разбирах, защо ми водите това същество — каза Тетида. — А всичко е толкова просто. Не съм ли права?

Крис не отвърна нищо. Намираха се на десет метра от входа на тунела и продължаваха да напредват.

— Ставам нетърпелива — продължи Тетида. — Ти може и да си Магьосницата, но всяко нещо си има граници. Говоря за Титанидата. Колко разумно от ваша страна да ми доведете вечеря. Ела тук, Валия.

Валия се спря и главата й бавно се извърна. За първи път погледна Тетида. Крис не изчака да види какво ще направи. Стисна здраво големия двузъбец, един от инструментите на Валия за дялане, отстъпи крачка назад и го заби яко в месестата задница на притежателката му. За миг не последва реакция — после Валия се отскубна като фурия. Зърна опашката й да изчезва в тунела, чу крясъците и тропота на копитата й — сетне всички останали звуци бяха заглушени от пронизителен вой. Озоваха се в тунела, последвани от горещ поривист и усилващ се вятър. Облъхнаха ги задушаващи пари. Тетида бързаше да запълни час по-скоро басейна си с киселина. Подът, по който тичаха, изглеждаше равен и когато киселината прелееше ръба на рова, щеше да ги последва.

В бягството ги следваха пляскащи с криле същества, подобни на прилепи. По струящата от тях оранжева светлина Крис разбра, че са същите, които бяха осветявали дългото им слизане и които, надяваше се, обитаваха и тунелите пред тях. Каквито и да бяха, те също не си падаха по киселинните пари.

С част от съзнанието си отбеляза, че е открил още нещо, в което превъзхожда Робин. Бягаше по-бързо. Тя бе изостанала и той забави крачка, за да й позволи да го догони. И двамата кашляха, очите му сълзяха, но парите вече не бяха наситени като в началото.

Чу я да се задъхва и да пада. Когато спря и се обърна назад, долови ромоленето на течност, която, подозираше, не беше вода. За миг бе готов да хукне, но вместо това се втурна назад към момичето, по посока на звука от приближаващата се киселинна вълна. Бягаше сред почти непрогледен мрак, тъй като светещите същества, не така жертвоготовни като него, не бяха спрели полета си.

Сблъска се с нея. Защо бе решил, че тя ще има нужда от помощ, за да стане?

— Тичай, идиот такъв! — изкрещя Робин и той хукна, този път след нея, а единствената светлинка идваше от отдалечаващите се летящи същества, чийто блед отблясък образуваше ореол около движещата се сянка, в която се бе превърнала Робин.

— Според теб още колко ще тичаме? — провикна се назад към него Робин.

— Докато престана да чувам плискането на киселината зад гърба си.

— Добра идея. Мислиш ли, че успеем да й избягаме? Дали се приближава?

— Не зная. Не мога да чуя нищо, ако не спра.

— Тогава защо не продължим да тичаме, докато издъхнем — предложи Робин.

— Добра идея.

 

Едва ли светещите птици бяха ускорили полета си. Въпреки това те бяха далеч напред и разстоянието помежду им нарастваше — значи двамата с Робин са забавили темпото. Крис едва си поемаше дъх, чувстваше и остра болка встрани. Но не усещаше подът да се изкачва. Нищо чудно сегашното им местоположение да е под нивото на пода в пещерата на Тетида. Нищо чудно Тетида да е способна да напълни с киселина по цялото му протежение онова, което той простодушно смяташе за тристакилометров тунел, свързващ Тетида със сестра й Тея. Но, разбира се, възможно бе тунелът да свърши всеки момент. Или да започне да се спуска, и да се окаже, че са търсили спасение в нещо като дренажен канал за излишъка от киселината. Но не им оставаше друго, освен да тичат. Ако тунелът имаше край, Валия би го намерила първа, а те все още не я бяха настигнали.

— Мисля… че се изкачва … Не смяташ… ли?

— Може би. Но колко…? Лично Крис не намираше, че са напреднали много, но ако мисълта, че се изкачват, дава сили на Робин по-лесно да мести крака, би приел, че е вярно.

— Не мога… още дълго… да продължавам.

Нито пък аз, помисли си Крис. Сега тъмнината бе почти пълна. Подът вече не беше равен като в началото, така че нарастваше рискът да паднат. А вероятността после да станат бе нищожна.

— Още малко — изхриптя той.

Сблъскаха се. Разделиха се и пак се сблъскаха. Когато Крис се отклони надясно, удари рамото си в невидимата стена на тунела. Протегнал ръце напред, вече не беше способен за прецени дали бледият отблясък, който следваше — просветващ сякаш на километри пред тях, — беше реалност или остатъчен образ върху ретината на очите му. Уплаши се, че при евентуален завой ще се блъсне в стената. После осъзна, че при тази рачешка бързина едва ли ще се нарани сериозно.

— Спри вече — нареди Крис и се свлече на колене. Робин беше някъде отпред, дишаше тежко и кашляше.

Дълго време, неясно колко, не му пукаше дали киселината ги следва по петите. Притисна буза към студения каменен под и остана неподвижен. Единствено дробовете му продължаваха да свистят в постепенно забавящ се ритъм. Гърлото му гореше, слюнката му бе толкова обилна, че се стичаше от зиналата му за глътка кислород уста. Най-накрая вдигна глава, опря длани на пода, коленичи и с усилие на волята спря дъха си за секунди, за да се ослуша. Не чу нищо добро. Ушите му бучаха от нахлулата кръв, а Робин, която бе толкова близо, че можеше да я докосне, дишаше все така тежко и задъхано. Реши, че ще чуе приближаването на киселината само ако тя идва като гърмяща вълна. Ако настина прииждаше насам, то беше почти безшумно. Пресегна се и докосна рамото на Робин.

— Хайде. Най-добре е да не спираме.

Тя простена, но се изправи с него. Потърси ръката му и тръгнаха. Рамото му опираше в стената вдясно. Продължиха да се движат така: с едната си ръка Крис докосваше студената твърд, а с другата — топла плът.

— Сигурно се изкачваме — най-накрая рече Робин. — Ако слизахме киселината отдавна да ни е заляла.

— И аз така мисля — обади се Крис. — Но не бих заложил живота си на това. Не бива да спираме, докато не видим светлина.

Продължиха да вървят — Крис броеше крачките, без да знае защо точно го прави. Смяташе, че е по-полезно, отколкото да мисли какво ги очаква.

След неколкостотин крачки Робин се изкиска.

— Какво му е смешното?

— Не зная. Мисля, просто ми се стори… дойде ми на ум… че ние успяхме! — Тя стисна ръката му.

Крис се изненада от реакцията й. Тъкмо възнамеряваше да отбележи, че все още са твърде далеч от спасението, че пътят навярно е изпълнен с неподозирани опасности, когато внезапно го завладя чувство, по-силно от всичко, преживяно досега. Усети, че се усмихва.

— По дяволите. Успяхме, нали? — Сега и двамата се смееха. Прегръщаха се, тупаха се по гърбовете и крещяха несвързани поздравления. Стисна силно ръката й, неспособен да се овладее, но тя не протестира. И също тъй внезапно се разплака, без още да е изчезнала усмивката от лицето му. И двамата не можеха да овладеят рязката смяна на емоциите, резултат от освобождаването от нечовешкото напрежение. Нищо от това, което си говореха, нямаше смисъл. Времето минаваше, а те продължаваха да стоят притиснати един до друг, като нежно се прегръщаха и изтриваха заблудените сълзи.

Когато Крис отново се разсмя, Робин го сръчка:

— Сега пък какво смешно има?

— О… нищо.

— Хайде, хайде.

Замълча, но тя чакаше.

— Добре. по дяволите. Чудя се как мога да се смея? Не е никак смешно. Много от приятелите ни са мъртви. Но тогава… когато бяхме приковани в пясъците …

— Да-а…

— Е, ти не успя да видиш, защото бе в криза. — Крис се опита да продължи, макар че му се иска да не бе започвал, защото осъзнаваше колко би искала да забрави тези мигове. — Няма значение, Чироко ни нареди да се изпикаем. Е, по дяволите, и аз бях длъжен да го направя. Разкопчах си панталоните и … виждаш ли … извадих го… и пуснах една вода. Разпръсквах наоколо, разбираш ли, така че да има максимална полза … и внезапно си помислих: На ви на вас, гадни пясъчни духове!

Робин се закикоти истерично. Крис се смееше с нея, но постепенно започна да се притеснява. Какво толкова му беше смешното, а?

* * *

Изминаха хиляда крачки, преди да зърнат първата светеща птица, увиснала от тавана. За първи път осъзнаха, че тунелът се бе разширил. Съществото се мъдреше поне на двайсет метра над главите им, а може би и повече. Оранжевата му светлина докосваше стени, отдалечени на трийсет метра. Крис се извърна и потърси отражения от влага зад гърба си, но не откри нищо.

Скоро минаха под друга светеща птица, а после видяха група от пет същества. Блестяха като фенерчета в тъмнината, след толкова часове пълен мрак.

— Чудя се какво ли намират за ядене тук? — замисли се Крис.

— Все има нещо. Според мен им е необходима доста енергия, за да светят непрекъснато.

— Габи спомена за каталитична реакция — сети се Крис. — Но въпреки това те би трябвало да се хранят. Дали и ние да не се възползваме от тяхната храна?

— Рано или късно ще ни се наложи.

Крис си мислеше за запасите, които все още се намираха в дисагите на Валия. Мислите му се пренесоха върху самата Валия. Започваше да се тревожи. Сега светещите птици бяха в изобилие, осветяваха дългия тунел половин километър напред. Но от Титанидата нямаше и следа.

— Нещо ме безпокои — обади се Робин.

— Какво?

— Сигурен ли си, че тунелът води на изток?

— Какво искаш … — той се спря. — Знаеш не по-зле от мен, че … — Че какво? Стълбите се виеха надолу по посока на часовниковата стрелка в продължение на пет километра. В началото на спускането Робин бе отбелязала, че когато се озоват долу, ориентацията може да се окаже важна. Ето защо бяха извършили доста изчисления, за да установят как се променя кривината на спиралното стълбище. Като изясниха колко са стъпалата при едно пълно завъртане, ориентацията се превърна чисто и просто в броене на изминатите стъпала. Когато се появиха пред Тетида, бяха определили, че се намират в южната страна на камерата, сиреч запад би трябвало да се пада отляво, а изток — отдясно.

Въпреки това в данните им винаги имаше една неопределеност. Фактът, че изчисленията май бяха сгрешени с няколко стъпала, не беше от особено значение, но бе важно друго: не бяха сигурни относно началната точка. Наземният вход в съоръжението бе ориентиран на запад. Но поради объркването и паниката на влизане и разрушаването на сградата бе невъзможно да се определи колко стъпала е изминала Валия, преди първата почивка. А когато нещата се поуспокоиха, горната част на стълбището вече бе задръстена с отломки.

— Нали не мислиш, че е изминала точно половин оборот? — попита Крис.

— Не мисля. Но не е изключено. Ако е така, този тунел води към Феба, а не към Тея.

На Крис му се мислеше за това. Положението им беше несигурно — зависеше от толкова много неконтролируеми фактори. Дори и да стигнеха владенията на Тея — която според Чироко бе приятелски настроена, — възможно бе тя да не посрещне особено любезно тримата натрапници.

— Ще мислим по този въпрос, когато му дойде времето — реши Крис.

Робин се засмя.

— Не говори така. Ако в края на тунела се изправим пред Феба, по добре е да седим тук и да умираме от глад.

— Не бъди такъв песимист. Доста преди това ще умрем от жажда.

 

Тунелът постепенно се разширяваше и вече не приличаше на изкуствено направен проход, а по-скоро на естествена пещера. Въпреки че светещите птици бяха повече, светлината вече не достигаше за толкова голямо пространство. Крис забеляза, че тунелът се разклонява на север и на юг, но и двамата сметнаха за по-удачно да продължат в посоката, която според тях беше изток.

— Валия сигурно все още е била паникьосана, когато е стигнала дотук — каза Робин. — Предполагам, че я кара все направо. Ако вече е способна да разсъждава, би се върнала да ни пресрещне, или щеше да ни чака, преди да изследва страничните тунели.

— Съгласен съм. Но не очаквах да отпраши толкова надалеч. А у нея са и храна, и водата. Умирам от жажда.

Подът на пещерата стана неравен. Откриха, че се изкачват и слизат по полегати склонове, които напомняха на Крис за пясъчните дюни от повърхността на Тетида. Таванът вече бе толкова високо, че светещите птици по него приличаха на звездици, мъждукащи в оранжево поради леката мъгла в атмосферата. Горе не различаваха много подробности, а в краката си не виждаха почти нищо. Когато чуха шум от течаща вода, предпазливо се доближиха и разпознаха потока по бакърените отблясъци. Крис потопи пръст в течността, за да установи дали не е киселина. Не усети парене и близна. Усети леко варовиков вкус.

Събуха се и нагазиха в потока, който се оказа широк само десетина метра и дълбок не повече от половин.

Отвъд потока теренът отново се променяше. Наоколо се издигаха нащърбени канари. Не след дълго Крис падна в двуметрова дупка. Един безкраен миг, докато летеше надолу, се чудеше дали не изживява последните си мигове, но се стовари на четири крака, като изруга по-скоро от облекчение, отколкото от яд. В крайна сметка, добави към раните си няколко натъртвания и драскотини, и толкоз.

Изостреното му след миговете на ужас внимание бе възнаградено бързо. Повече инстинктивно, отколкото съзнателно, той протегна ръка и задържа Робин. И след като пипнешком продължиха напред, видяха, че са били на ръба на пропаст, стръмна трийсет или четирийсет метра.

— Благодаря — тихо каза Робин. Той кимна, загледан в неясната светлинка вляво … Не различи нищо, но дочу глас. Някой пееше.

Поеха към светлината. В безкрайните синьо-черни сенки започнаха да се очертават подробности. Безформените петна се превръщаха в скали, тъмните, подобни на паяжини силуети се оказваха измършавели стебла и храсти. Светлината трепкаше като свещица. Не беше свещ, а лампата, която Валия носеше в дисагите си. При един проблясък Крис видя и самата Валия. Беше легнала настрана, на отвъдния бряг на малък каньон, на двайсетина метра от дъното. Извика я.

— Крис? Робин? — обади се тя. — Това сте вие! Намерих ви!

Крис си рече, че това звучи странно, но реши да не спори. Двамата с Робин се спуснаха по склона и се заизкачваха откъм нейната страна. Мястото бе необичайно за почивка. Само на двайсет метра по-нататък имаше равна площадка. Подозрението му, че нещо не е наред, се превърна в увереност. Нещо в позата й подсети Крис, изпълвайки го с ужас, за лежащия на пропитата с кръв земя Псалтерий.

Когато се доближиха, видяха по лицето й засъхнала кръв. Валия шумно подсмръкна и прокара длан през горната си устна.

— Боя се, че си счупих носа — каза тя.

Крис отмести поглед. Освен носа, бяха счупени и двата й предни крака.