Джон Варли
Магьосница (2)

1. Флагът на прищевките

Титанидата изскочи в галоп от мъглата като фигура, избягала от кретенска въртележка. Ако вземете традиционния кентавър — полукон, получовек — и го нашарите с бели линии и на червени, сини и жълти квадрати като картина на Мондриан^[1], ще добиете представа за външния вид на Титанидата. От копитата до веждите приличаше на кошмарен юрган, съшит от разноцветни парчета, и бягаше, за да отърве кожата.

Тя изтрополя надолу по крайбрежния път, с прострени назад ръце — като сребърната фигурка върху радиатора на Ролс-ройс, — а от ноздрите й излизаше пара. Тълпата я следваше плътно по петите, възседнала малки ситипеди и размахала юмруци и тояги. Над тях се плъзна и зае позиция полицейската Мария (1. Черната Мария — в Сащ нарицателно за полицейските фургони, с които извозват арестанти. — Б.р.), ревейки заповеди, които не се чуваха от воя на клаксоните.

Крис’фър Майнър се оттегли обратно под сводестия тунел, където се бе сврял при звука на разбунените тромби. Закопча якето плътно догоре и съжали, че не си е избрал друго скривалище. Титанидата сигурно е запрашила към форта, като към единствено убежище наоколо. Нямаше къде другаде да отиде, освен към моста, защитен с висока ограда, или на Залива.

Но тя препускаше към Залива. Прелетя над напукания асфалт на паркинга и прескочи веригата, ограждаща ръба на крайбрежната стена. Скок от олимпийска класа. Беше прекрасна във въздуха, извисена над скалите и плитката пенлива вода. А плясъкът бе грандиозен. Първо изплуваха главата и раменете, после и по-голяма част от тялото, докато Титанидата не заприлича на човешко същество, застанало до кръста във водата.

Хората останаха недоволни. Заеха се да къртят парчета от асфалта и да замерят чужденката. Крис’фър се почуди какво ли е направила Титанидата. Това не бе дивашкото веселие на обикновени преследвачи на чужденци. Множеството бе вбесено от нещо конкретно.

Полицаите от висящата във въздуха Мария включиха възпламеняващото оръжие, до което обикновено прибягваха при въоръжени безредици. Започнаха да пушат дрехи, да пращят и да се къдрят коси. За отрицателно време паркингът се опразни и попарената тълпа наскача с крясъци в хладните води на залива.

Крис’фър чу бръмченето на приближаващите педикоптери. Не за пръв път ставаше свидетел на брожения. Докато се чудеше за предизвикалата ги причина, осъзна, че мотаенето наоколо е сигурен начин да си докара няколко седмици зад решетките. Обърна се и прекоси късия коридор по посока на тухлената постройка със странна форма.

Зданието имаше трапецовиден бетониран вътрешен двор, заобиколен от триетажна галерия. Външната стена бе равномерно надупчена от половинметрови квадратни отвори. Нямаше какво повече да се каже за постройката — тя приличаше на масивен и тромав, но чисто пометен кораб. Тук-таме бяха разпръснати дървени поставки с табелки, чиито надписи със старомодни позлатени букви упътваха към различни части на сградата, а тези с по-дребен шрифт описваха историческите детайли.

Почти насред двора стърчеше месингов пилон. На върха му под силния бриз, духащ откъм Голдън Гейт плющеше флаг: златно колело с шест спици в центъра на черен фон. Нямаше начин човек да вдигне очи към знамето, без да отправи поглед по-нататък, към импозантната гледка на моста, извисил се, неподкрепян от нищо, в пространството.

Това беше Форт Пойнт, съграден през деветнайсети век, за да брани входа към залива. Днес по стените му не беше останало нито едно оръдие. Можеше да е несъмнена защита срещу евентуален враг по море, но такъв не се бе появил никога. От Форт Пойнт не бе изстрелян с гняв нито един снаряд.

Почуди се дали строителите са вярвали, че тяхното творение ще преживее двеста и петдесет години, без промени в конструкцията от деня, в който е била положена и последната тухла. Подозираше, че са знаели, но сигурно биха останали смаяни, ако можеха да се озоват на негово място и да погледнат към оранжевите метални сводове на моста, който дръзко се извисяваше над тухлената грамада.

В действителност на моста никак не му вървеше. Изминаха цели петнайсет години, преди да бъде прекарано ново платно между неразрушените подпори на съоръжението, сринато от земетресението през четирийсет и пета година.

Крис’фър пое дълбоко въздух и мушна ръце в джобовете си. Опитваше се да отложи онова, заради което бе пристигнал тук, защото се страхуваше от отказа. Но все някога трябваше да го свърши. Една от табелите гласеше:

Към Посолството на Гея

Посланикът е вътре

Думата „вътре“ бе написана върху мръсно парче мукава, забучено на пирон.

Той последва указанията на стрелката и влезе във вестибюла. Вътрешните врати се отваряха и наляво, и надясно към стаи с голи тухлени стени. В Посолството на Гея имаше само едно метално бюро и няколко бали сено, подредени в ъгъла. Крис’фър влезе и установи, че зад бюрото се е проснала Титанида.

Човешкият й торс бе пременен с комична оперна униформа, обточена с пиринч и сърма. Конското тяло имаше светлокафявия цвят на паломино^[2], такива бяха и ръцете й, които се показваха от ръкавите на сакото. Очевидно беше заспала и хъркаше като резачка. Прегърнала бе златиста на цвят фуражка, украсена с дълъг бял кичур пера, а отметнатата й назад глава откриваше светлокафява шия. Във фуражката се мъдреше килната празна бутилка, а още една се търкаляше зад левия й заден крак.

— Има ли някой тук? — Гласът зад вътрешната врата принадлежеше на Нейно височество Дулцимер (Хипомиксолидийско трио) Кантата.

— Тирарси, покани ги да влязат, моля! — Последва гръмка кихавица, а след нея — пръхтене.

Крис’фър отиде до вратата, нетърпеливо я отвори и надникна вътре. Видя друга Титанида, седнала зад бюро.

— Вашата… ммм… тя май е припаднала.

Титанидата отново изпръхтя.

— Тя е той. — рече Посланик Кантата. — Това не е нещо необикновено. Толкова далече е излетял от въртящото се колело, че едва ли си спомня дори посоката на въртене. „Излетял от въртящото се колело“ често заместваше „паднал под масата“ и други евфемизми, свързани с пиенето. Дошлите на Земята Титаниди се бяха прочули като пияндета. Причината не беше само в алкохола, който познаваха, още преди да напуснат Гея — но и в мексиканското растение maguey^[3], от което се произвежда текилата. Титанидите обожаваха неговия ферментирал, дестилиран сок до такава степен, че Мексико бе една от малкото земни нации, която изнасяше стоки за Гея.

— Влезте тогава — каза Посланикът и се надигна. — Седнете ей там. Връщам се след минута, след като проверя къде е Циган.

— Ако имате предвид Титанидата на шарените квадрати — скочи в Залива.

Посланик Кантата замръзна с почти изпънати задни крака и облакътени на бюрото ръце. После задницата й зае изходна позиция.

— В Западните щати има само една карирана Титанида, при това мъжка, и тя се нарича Циган. — Посланикът се втренчи в Крис’фър. — Това скок за отмора ли беше или поради належаща причина?

— Бих го нарекъл належаща внезапност да погостува в царството на Нептун. Преследваха го петдесетина човека.

Лицето й се изкриви в гримаса.

— Пак е киснал при баровете. След като опита човешки задник, сега вече не може да му се насити. Добре, сядай. Ще се опитам да уредя това с полицията. — Вдигна слушалката на старомодния телефон и помоли да я свържат с Градската управа. Крис’фър придърпа единствения стол в стаята по-близо до бюрото и седна. Докато тя говореше, огледа офиса.

Беше просторен за да осигури удобства за една Титанида. С доста антики от деветнайсети и двайсети век и произведения на изкуството, но оскъдна мебелировка. В единия ъгъл стоеше водна помпа с дълга дръжка, а голата крушка, окачена насред стаята, бе закрита от абажур в стил Тифани^[4]. До единствения прозорец стоеше печка с кюнец. По стените имаше постери и картини на Пикасо, Анди Уорхол и други, както и надпис с оранжеви букви на неголям черен лист: „Някой ден трябва да стана ОРГАНИЗИРАН!“. Зад бюрото висяха две фотографии и един портрет: Йохан Себастиан Бах, Джон Филип Суса и Гея — гледка от космоса. На бюрото бе поставена сребърна купа с лимони.

Тънък пласт сено покриваше почти половината под. Няколко бали бяха струпани в ъгъла. Посланик Кантата окачи телефонната слушалка, пресегна се към отвореното шише текила, мушна едно лимонче от купата и го схруска, сетне гаврътна половин бутилка. След което се обърна към Крис’фър.

— Нямаш сол, нали?

Той поклати отрицателно глава.

— Много лошо. Искаш ли да пийнеш? А лимон? Мисля, че някъде имах нож… — Затършува из чекмеджетата и престана след учтивия отказ.

— Приличаше ми на женска — отвърна Крис’фър.

— Какво? О, имаш пред вид Циган. Не, той е мъжкар. Но тази грешка ми е позната — подвел те е бюстът. Всички ние имаме бюстове. А полът се определя органите между предните два крака. Атрибутите на Циган трудно се виждат от разстояние при неговата окраска. Аз, за твое сведение, съм женска, можеш да ме наричаш Дулцимер. А ти как се казваш и с какво мога да ти бъда полезна?

Той се поизправи на стола.

— Името ми е Крис’фър Майнър и искам виза. Бих желал да видя Гея.

Вече беше вписала името му в един формуляр от купчината върху бюрото. После вдигна поглед и отмести формуляра.

— Продаваме визи във всички по-големи летища. Не е било необходимо да идваш при мен. А просто да пуснеш парите си в автомата.

— Не — отвърна Крис’фър с разтреперан глас. — Искам да видя самата Гея. Трябва да я видя. Тя е последният ми шанс.