Джон Варли
Магьосница (12)

11. Пурпурният карнавал

Хиперион се смяташе за най-прекрасната от дванайсетте области на Гея. Всъщност малцина бяха пропътували достатъчно, за да правят сравнения от личен опит.

Но Хиперион бе приятна страна: нежна, плодородна, обляна от светлината на вечен пасторален следобед. Там нямаше скалисти планини, но реките бяха в изобилие. (Към Хиперион винаги се обръщаха в мъжки род, макар че областите на Гея не принадлежаха нито към силиния, нито към слабия пол и носеха имената на титаните, първородните деца на Уран и Гея.) Пркосяваше го река Офион, широка, бавна и кална в по-голямото си протежение. В нея се вливаха девет главни притока, кръстени на музите. Както и във всички останали райони на Гея, на север и на юг земите постепенно се издигаха, за да завършат с трикилометрови скали, увенчани с тесни хребети, известни като Планинската област. Тук се срещаха растения и животни, останали непроменени още от младините на Гея. По-нататък земите все така се издигаха, докато вече не можеха да задържат скалистата си черупка. Тук плътта на Гея ставаше видима и продължаваше вертикално нагоре, като извиваше, за да образува свод над земите под нея, захлупвайки ги изцяло с полупрозрачен прозорец, пропускащ слънчевата светлина. На тази шеметна височина въздухът не бе студен, но стените бяха хладни. Там се събираха водните пари, за да замръзнат на дебели ледени висулки, които се откъсваха и разбиваха по склоновете на Планинската област, топяха се и се втурваха през тесни каскади, скачаха от извисените скали — и продължаваха, укротени, към Реките на музите. В края на краищата, и те, както всички останали, се вливаха в могъщото течение на Офион.

Западните и централните земи на Хиперион бяха покрити с гъсти гори. В едната си част Офион приличаше по-скоро на езеро и образуваше тресавище, простиращо се на североизток от края на централния вертикален кабел. Но повечето от територията на Хиперион представляваше прерия: област с нежно нагънати хълмове, с просторни небеса и разлюлени като кехлибарени вълни житни поля. Наричаха я Равнините на Титанидите.

Житото растеше на воля, както живееха и Титанидите. Те владееха земята, без да я подчиняват, строяха малко, отглеждаха стада от различни животни, които използваха, за да пият от млякото на Гея. Нямаха сериозни претенденти за земите си, нямаха и естествени врагове. Никога не бе правено преброяване, но вероятно бяха стотина хиляди. Достигнеха ли двеста, земите щяха да са леко пренаселени. Половин милион означаваше глад.

Гея беше създала Титанидите по подобие на човеците. Те обичаха децата си, които се раждаха научени да ходят и да говорят, и затова не се нуждаеха от толкова грижи, колкото човешките отрочета. След две земни години детето Титанида ставаше независимо, за да достигне на три полова зрялост. Когато гнездото опустееше, родителят обикновено копнееше за още едно дете.

Всички титаниди можеха да имат деца.

Всички титаниди искаха да имат деца, обикновено толкова, колкото бе възможно. Детската смъртност бе ниска, а продължителността на живота — висока.

Тази съвкупност можеше да доведе до катастрофално пренаселване. В действителност популацията на Титанидите оставаше неизменна вече повече от седемдесет години, а причина за това бе Пурпурният карнавал.

Реките на Хиперион — Офион и Музите, разделяха земята на осем района, известни като Тоналностите: свободни административни области, аналогични на английските графства. Тоналностите не бяха ограничения. Всеки бе свободен да преминава от една Тоналност в друга. Но Титанидите не бяха заклети пътешественици и предпочитаха да си живеят в областите, в които са родени. Най-важните подразделения на вида на Титанидите бяха акордите, заместващи човешките раси. Както при хората, акордите можеха да се кръстосват без опасни последици. Но за разлика от човеците, при тях липсваше расово напрежение. Съществуваха деветдесет и четири установени акорда. Всички те живееха задружно, разпръснати из осемте Тоналности на Хиперион.

Най-голямата Тоналност на Хиперион бе ограничена от реките Талия, Мелпомена и южната извивка на Офион. Това беше Тоналност Ми. В нея се намираха Титантаун и Обиталището на ветровете. На юг се простираше Ре минор, на запад — До мажор и Фа диез минор.

На двайсетина километра от Титантаун, в Тоналност Ми, между блатото и широка равнина, оградена от ниски хълмове, стърчеше самотна скала, наречена Ампарито Рока. Висока бе седемстотин метра и горе-долу толкова широка, с отвесни стени, които можеха да бъдат изкачени. Захвърлена бе там неизвестно откъде по време на бунта на Океан, преди много мегарота. Подобната на кратер област, образувана при отскока на Ампарито Рока, преди той да се забие в земята и да се извиси над околността, бе известна под името Грандиозо.

Веднъж на всеки десет килорота — четиристотин и двайсет земни дни, период, обикновено наричан Година на Гея — Титанидите от Тоналностите на Хиперион се отправяха на пътешествие към Ампарито Рока в шумни, пъстроцветни кервани, понесли достатъчно провизии за празника, който траеше два хекторота. В Титантаун затваряха централната улица и Титанидите сгъваха палатките си, оставяйки туристите от Земята да се грижат сами за себе си. Всички до една потегляха на пътешествие, но от човеците само местните жители и пилигримите имаха право да се присъединят към голямата фиеста.

Това бе най-голямото събитие в живота на Титанидите, което обединяваше Коледа и Марди Грас (Марди Грас — Заговезни, последният ден преди Великите пости, ден за празненства, кулминация на карнавала в Ню Орлиънс. — Б.пр.), Чинко де Майо и Тет (Наименование на фестивала в чест на виетнамската Лунна Нова година. — Б.пр.) в целокупно чудовищно празненство, сякаш всички земни люде се бяха събрали на едно място за седмица, посветена на пеене и гуляи.

Това бяха дни на безгранично щастие и на горчиви разочарования. Бляновете, разцъфнали и подхранвани в продължение на десет килорота, даваха плодове по време на Пурпурния фестивал. Но по-често се превръщаха в прах. Тълпите, които изпълваха Грандиозо в първия ден на карнавала, щяха скоро да оредеят, а керваните, напускащи празненството през последния му ден, изглеждаха по-смирени от пристигащите с песни и смях. Но въпреки това дори за миг не прозираше отчаяние. Дали губиш, или печелиш — всичко зависеше от завъртането на великата рулетка Гея.

Трофеят, който можеше да бъде спечелен в подобното на паница Грандиозо, бе правото да имаш деца.

Пурпурният карнавал щеше да започне с марш в изпълнение на Първокласния маршируващ оркестър от Тоналност Ми. Този път беше „На парад“, от Джон Филип Суса. Робин, която се бе покачила на терасата с около петдесет метра височина върху червено-кафявата стена на Ампарито Рока, дори не предполагаше какво й предстои да преживее. Заслуша се в кристалночистия зов на тромпета, изпълняващ началните тактове, и инстинктивно се вкопчи в скалата, когато и ансамбълът се присъедини във фортисимо, с три тона в низходяща последователност, които отлетяха преди да бъдат доизречени, но въпреки това притежаваха обем и яснота, граничещи със свръхестественото. Въздухът все още трептеше от смайване, че е съдържал подобен звук, когато тромпетът повтори предишната игрива и нахакана тема, отново погълната от прииждащите разгневени ветрове.

Оркестрантите никога не бяха чували за униформи, нито пък за диригенти. Биха ненавиждали първите и нямаха нужда от вторите. При ансамбловата музика, музиката, написана, за да се изпълнява без свобода на импровизацията, онова, от което се нуждаеха Титанидите, бе някой, който да отмерва такта. Всичко останало го имаше върху нотния лист и щеше да бъде изпълнено точно както е написано, идеално още от първия, както и с всеки следващ път. Титанидите не се нуждаеха от репетиции. Проектираха и създаваха свои собствени инструменти, можеха да засвирят на всеки рог, цигулка, барабан или клавирен инструмент, който им попаднеше, след неколкоминутно запознанство с него, а и малко от инструментите им си приличаха.

Музиката развълнува Робин. Изпълнението бе забележително, макар те да не го осъзнаваха. Робин никога не беше харесвала маршовата музика, свързваше я с първичния милитаризъм, с войната и агресията. Титанидите я накараха да приеме тази музика като израз на чиста и лишена от свян жизненост. Тя потърка слепоочията си с ръце и се наведе напред, вслушвайки се внимателно във всяка нота.

Това беше празненство, което тя можеше да разбере. Въздухът бе изпълнен с обещания и трептяща възбуда. Робин я бе доловила още преди да се изравни с облака прахоляк, който вдигаше колоната на Титанидите по пътя си към Карнавала, беше я усетила, независимо че все още се чувстваше зашеметена от падането, от срещата с Ангела и продължителната си безпомощност на брега на Офион. Когато се присъедини към шествието, я посрещнаха без резерви. По някакъв начин бяха разбрали, че е пилигрим, макар самата Робин далеч да не бе сигурна, че отговаря на условията. Независимо от това, Титанидите я очароваха с подаръци — храна, напитки, песни и цветя. Качваха я на гърбовете си, при дисагите и саковете с провизии, и върху каруците, които скърцаха и се полюшваха под клатушкащите се товари. Чудеше се, в името на Великата майка, какво толкова бяха помъкнали, та така да претоварят каруците, всяка с по дванайсет колела, теглени от впрягове от две до дванайсет Титаниди.

Сега гледаше от високо чашата на Грандиозо и си мислеше, че вече знае. По-голямата част от товара сигурно са били украшенията за костюмите. Чисто голи, Титанидите обикновено грееха като неонов калейдоскоп, но за една Титанида това никога не беше достатъчно. Дори в града, без някакъв специален случай, те носеха средно по килограм гривни, мъниста и звънци. Ако кожата им беше гладка, я оцветяваха, ако беше окосмена — приглаждаха космите, сплитаха ги на плитки, изрусяваха ги. Пробиваха дългите си уши, ноздрите, зърната на гърдите, устните и препуциума и окачаха там всичко, що светеше или дрънчеше. Пробиваха отвори в твърдите си рубиненочервени копита и инкрустираха там скъпоценни камъни с контрастни цветове. Рядко се срещаше Титанида без свежо цвете, заплетено в косите или затъкнато зад ухото.

Но това очевидно бе само за загрявка. За Пурпурния карнавал титанидите бяха отхвърлили всякакви ограничения и истински се бяха украсили.

Музиката достигна кулминацията си и секна, въпреки че продължаваше да кънти във вибриращата скала. На Робин й се струваше, че не бива да умира нещо толкова жизнено като този звук, и наистина така и стана. Оркестърът поде „Символът на нацията“ от Багли. От сега нататък музиката щеше да звучи непрестанно.

Но по време на кратката пауза Робин видя, че някой се приближава. Изпита раздразнение — трябваше ли да говори с тази жена с кожени ботуши, зелени панталони и риза точно сега, когато се беше отдала на насладата от музиката. Понечи да се махне, но непознатата избра точно този момент да погледне нагоре и да се усмихне. Изражението й като че казваше: „Мога ли да дойда при теб?“ — и Робин кимна.

Тя наистина бе много пъргава. Изкачи се по скалата — нещо, което бе отнело на Робин десетина минути, — като почти не си помагаше с ръце.

— Здравей — поздрави тя Робин, настаниш се до нея и провеси краката си от ръба на терасата. — Надявам се, не те безпокоя.

— Всичко е наред. — Робин все още наблюдаваше оркестъра.

— Те не маршируват както подобава, разбира се — каза жената. — Прекалено са възбудени от музиката, за да вървят в крак. Суса би се обърнал в гроба, ако можеше да ги види.

— Кой?

Жената се засмя.

— Не повтаряй този въпрос пред никоя Титанида. Джон Филип Суса, ведно със секса и доброто вино, е на върха на класацията им. И проклета да съм, ако не накарат и мен да го харесвам, така както го изпълняват.

И да беше видяла добра маршировка, Робин нямаше да я оцени. Подскоците и танцувалните движения на Титанидите й допадаха. Суса трябва да беше човекът, написал марша, но и това нямаше значение. Жената каза, че я вълнува самата музика, същото чувстваше и Робин. Тя извърна глава, за да огледа новодошлата.

Тя не изглеждаше много по-висока от Робин, а това само по себе си бе ободряващо. Откакто бе пристигнала на Гея, като че ли срещаше все гиганти. Лицето й в профил изглеждаше спокойно, със странна невинност, опровергавана от формите на тялото й. Да беше само няколко години по-възрастна от Робин, но по неизвестна причина на Робин не й се вярваше, че е така. Светлокафеникавият цвят на нетатуираната й кожа приличаше на загар. Седеше като вкаменена, като местеше само очи. Изглеждаше флегматично отпусната, но личеше, че това е само илюзия.

Позволи на Робин да я поогледа, после обърна глава към нея. Очите й се засмяха, преди устата да го стори, но когато и устните се разтегнаха в усмивка, разкриха равни бели зъби. Тя протегна ръка и Робин я пое.

— Казвам се Габи Плъджет.

— Нека Свещеният Поток те … — очите на Робин се разшириха.

— Не ми казвай, че все още ме помнят на Ковън. Наистина ли? — усмивката й стана още по-широка и тя силно стисна ръката на Робин. — Ти трябва да си Робин Деветопръстата. Цял ден те търся.