Джон Варли
Магьосница (7)

6. Палатковият град

Назу беше изпаднала в отвратително настроение. Двата пресни белега върху ръката на Робин свидетелстваха за душевното състояние на нейния демон. Анакондите мразят да бъдат къпани, подмятани насам-натам и боцкани с игли — змията бе ужасена и объркана от събитията през последните два дни, а начинът да изрази всичко това беше да се хвърля към най-близката мишена, която все се оказваше Робин. Инак, откакто бяха заедно, Назу бе хапала Робин само три пъти.

Самата Робин не се справяше по-добре със ситуацията. Някои от нещата, за които бе предупредена, се оказаха химери. Но жегата беше кошмарна.

Температурата достигаше трийсет и пет градуса. Робин се увери в този смайващ факт, съобщен от водача, който посрещна групата им на повърхността, когато откри термометър и се взря невярваща в него. Абсурдно бе да се поддържа подобен климат, но останалите пренебрегваха този феномен. Оплакваха се, но не показваха готовност да направят нещо.

Копнееше да разкъса дрехите си. Бори се с този импулс до последно, но тъй като майка й не беше права за толкова много други неща, Робин реши, че ще бъде безопасно, ако не й се подчини и в това. Повечето човеци по прашните улици на Титантаун бяха голи — а защо не и тя? Направи компромис: остави слабините си покрити в знак на това, че ще се бори при всеки опит за изнасилване. Не че все още се боеше да не я изнасилят.

Първият пенис, който видя в помещенията с душовете в карантинната зала, предизвика у нея изблик на смях и й спечели укоризнения поглед на гордия му притежател. Всичко останало бе просто комично. Чудеше се как това нещо би могло да набъбне толкова, че да я нарани, но остави окончателното си заключение за момента, в който ще наблюдава изнасилвач в акция.

През първата нощ не видя изнасилване, въпреки че бодърства с часове в очакване, готова да отблъсне нападателите. На втората нощ двама мъжкари изнасилваха в единия ъгъл на помещенията. Наровете около двойките бяха празни, така че Робин седна на единия и се загледа. Онези клатушкащи се неща бяха набъбнали повече от очакванията й, но все пак не чак толкова. Жените май не изпитваха болка. Нито ги бяха зашеметили, нито пък имаха вид на смразени с поглед. Всъщност, едната дори бе затиснала мъжа.

Някоя от изнасилените кресна на Робин да се маха, но тя вече бе видяла достатъчно. Ако някой се опиташе да й скочи, изживяването щеше да е противно, но не твърде опасно. При редовните гинекологични прегледи разширяването бе доста по-драстично.

Робин наблюдаваше потърпевшите след като изнасилването приключи, за до открие следи на срам. Май нямаше такива. Така че поне това беше истина — тези противни създания бяха научени да приемат деградацията с лекота. Спомни си, че обикновено така става с робите, поне външно. Чудеше се какво ли тлее в душите на непокорните.

Според досегашните й наблюдения, тук никоя не правеше любов. Робин предположи, че сигурно се крият от мъжете.

 

Титантаун беше започнал да се развива под едно огромно дърво, но преди много години, с края на Войната между Титанидите и Ангелите се бе разпрострял на изток. Повечето Титаниди все още живееха под дървото и по клоните му. Някои се бяха преместили навън, в палатките от шарена коприна, ограждащи налудничавата оживена главна улица — най-близката туристическа атракция на Гея. Тя представляваше наниз от салони и зали, арени и игрални домове, търговски центрове, танцови представления, веселби, лакомства, красиви дрънкулки, моникс, пародии, фарсове, маймунджилъци и палячовщина. Тълпите тъпчеха стърготините и животинскя тор, прашният въздух се изпълваше с тежкия дъх на захарен памук, парфюми, грим, марихуана и пот. Всичко наоколо бе проектирано с присъщото на Титанидите пренебрежение към симетрията и правилата на градоустройството. Казиното се издигаше срещу Интергалактическата староверска баптистка църква, която пък граничеше с космическия публичен дом, а и трите представляваха крехки като обещание, крепящи се на магия конструкции. Нежните гласове на Титанидите от църковния хор се смесваха с тракането на жетоните и страстните звуци, долитащи зад платнените стени. При по-силен порив на вятъра цялата тази цигания можеше да бъде пометена за секунди, за да изникне след час-два в нова конфигурация.

Асансьорът до главината се движеше веднъж на хекторот, който, както разбра Робин, се равняваше на пет дни на Ковън или четири цяло и две десети земни денонощия, ето защо изведнъж се оказа, че тя има на разположение трийсет и шест часа. В Титантаун вероятно можеше да научи нещо, но не беше сигурна какво именно. Празненствата на Ковън не я бяха подготвили да възприеме този безумен карнавал като място за забавление. Представата на вещиците за добре прекарано време се доближаваше до атлетическите състезания и фестивалите, въпреки че и те си падаха по просташките шеги и палячовците.

Майка й бе дала неколкостотин ООН марки. Робин усети в гърдите си надигаща се възбуда, докато стоеше на дървения балкон на стаята си в хотела върху дървото и гледаше от високо на шума, прахоляка и шаренията. Ако не откриеше начин да разбута оня мравуняк долу, тя щеше да прибегне към третото си Око.

 

Комарджийството я докара до банкрут. Спечели малко, загуби малко, после грам повече и пак не съумя да си наложи да внимава. Парите се оказаха идиотски объркващо нещо и Робин реши, че не е способна да го проумее. Констанс бе споменала, че парите са начин за отчитане на успехите в първобитните култури. Това беше всичко, което бе сметнала за необходимо да каже на дъщеря си.

Робин реши да си отваря очите, въпреки че доста от нещата не изглеждаха обещаващи като забавление. Най-напред се присламчи към няколко души, които май прекарваха най-хубаво, после стори същото, което правеха и те. За половин марка закупи три ножа, за да замери някакъв мъж, който весело се кълчеше пред дървена мишена. Беше страхотен. Тя не успя да го уцели, а не успя и никой от останалите, поне в нейно присъствие.

След това сподири пияна двойка в Чудната зоологическа градина на професор Потър! с клетки, в които бяха изложени чудати животни от Гея. Робин остана очарована и така и не разбра защо двойката си тръгна след като хвърли само един повърхностен поглед, очаквайки някакво „действие“, както се изрази мъжът. Добре, тогава тя ще потърси „действието“.

В една палатка представяха мъж, който изнасилва жена на сцената, и това й се стори твърде отегчително. Нямаше нищо ново и дори някои странни движения не подгряха интереса й към спектакъла. После на подиума излязоха две Титаниди — виж, това си струваше да се види, макар да бе леко смущаващо. Отначало си помисли, че едната Титанида изнасилва другата, но изведнъж злосторникът се дръпна и беше обладан от потърпевшата. Каква беше логиката? Ако и двата пола можеха да изнасилват, това би трябвало да се нарича другояче. Разбира се, проблемът засягаше само Титанидите. Всяка имаше мъжки и женски полов орган отзад, както женски или мъжки отпред. Конферансието представи шоутото като „образователно“ и обясни, че Титанидите не намират за ангажиращо да правят преден секс на обществени места, но запазват фронталната любов за интимни моменти. От него Робин научи също така една нова дума: чукам.

Задният пенис на Титанидата шокира Робин. Обикновено прибран и частично скрит зад задните крака, щом се покажеше, той се превръщаше във внушителен инструмент. Почти копие на човешкия, но дълъг колкото ръката на Робин и кажи-речи два пъти по-дебел. Зачуди се дали майка й не се беше объркала, приписвайки това страховито нещо на човешките мъже.

Имаше и други образователни и научни атракции. Доста от тях наподобяваха насилие. Това не учуди Робин, която не бе очаквала нещо повече от едно първично общество, а и тя самата не бе чужда на насилието. В една малка палатка жена издемонстрира мощта на някакъв вид йога, като заби карфици в очите си, промуши дълга сабя през диафрагмата си, докато острието не щръкна от гърба й, и за капак умело ампутира собствената си лява ръка със скалпел и трион. Робин беше сигурна, че тя е робот или холограма, но илюзията бе прекалено изпипана, за да бъде разкрита. За следващото представление жената изглеждаше почти като нова.

Робин си купи билет за адаптирана от Титаниди постановка на „Ромео и Жулиета“, но не успя да овладее изблиците си на смях и се наложи да напусне залата. По подходящо би било заглавието „И Монтеки, и Капулети се присъединяват към кавалерията“. Грубата намеса в пиесата бе очевидна. Робин се съмняваше, че великият бард би се противил на изпълнението на ролите от Титаниди, но си помисли, че би възнегодувал срещу ревизионистичния опит Ромео да бъде представен като мъж.

Привлечена от музиката, тя се вмъкна в някаква средноголяма палатка и доволно се отпусна на една от многобройните дълги пейки. Отпред наредени в редица Титаниди пееха под диригентството на човек с черно палто. Приличаше на представление, но липсваше билетопродавачът. Каквото и да бе това, поне нямаше нужда да стои права.

Някой я потупа по рамото. Обърна се и видя друг мъж в черно. Зад него стоеше Титанида с очила с телени рамки.

— Извинете, бихте ли облекли това? — Той й подаваше бяла риза. Усмихваше се приятелски, Титанидата — също.

— Защо? — попита Робин.

— Такъв е обичаят тук — с извиняващ се тон отвърна човекът. — Смятаме, че не е редно да се разголваме. — Робин видя, че и Титанидата носи риза — за първи път видя някой да прикрива неговите или нейните гърди.

Мушна се в ризата, съгласна да се нагоди към ексцентричния обичай, за да може да остане и да послуша прекрасната музика.

— Що за място е това всъщност?

Мъжът седна до нея и възкриво се усмихна.

— Имате право да питате — въздъхна той. — Понякога тъй се проверява вярата на най-набожните. Ние сме тук, за да предадем Словата и на други планети. И Титанидите, подобно на хората, имат души. Ние сме тук от дванайсет години. Службите се посещават добре, извършили сме няколко бракосъчетания, няколко кръщенета. — Погледна с гримаса към групата отпреде си. — Но се боя, че след всичко речено и сторено нашите чеда идват тук само за да се упражняват в хорово пеене.

— Не е истина, брате Даниел — намеси се Титанидата на английски. — Аз вярвам в единия Бог на Небето и неговия син Исус Христос, нашият господар…

— Християни! — изкрещя Робин. Тя скочи на крака, стори защитния знак с двата сключени пръста на едната ръка и хванала Назу в другата, заотстъпва, а сърцето й блъскаше тежко в гърдите. Не спря да тича, докато палатката не се изгуби в прахоляка.

Била е в църква! Това бе един от големите й страхове, страшилището от детството, и по този въпрос тя не питаеше никакви съмнения. Християните представляваха напълно първобитна силова структура. Веднъж попаднал в ръцете им, веселият езичник биваше инжектиран с дрога и подложен на отвратителни физически и душевни изтезания. От това нямаше спасение, нямаше надежда. Ужасните им церемонии твърде скоро извращаваха съзнанието — сетне преобразуваната личност биваше заразявана с тайнствена болест, от която прогнива утробата. Тя щеше да бъде насилвана да ражда деца в мъки до края на дните си.

 

Кухнята на Гея бе интересна. Робин намери заведение, където ухаеше приятно, и си поръча нещо, наречено „Биг Мак“. Състоеше се предимно от въглехидрати, обгръщащи мазнина. Беше вкусно. Изяде го до последната троха, осъзнавайки, че постъпва неразумно.

Докато бършеше устата си, усети, че от съседната маса я наблюдава някаква жена. Обърна се към нея и се усмихна.

— Възхищавах се на умението ти да се рисуваш — каза жената, като стана и се премести до Робин. Беше доста напарфюмирана, а облеклото й се състоеше от няколко небрежно навързани тънки шалчета, едва покриващи част от гърдите и слабините й. Лицето й бе като на четирийсетгодишна, докато Робин не осъзна, че бръчките и сенките се дължаха на козметиката и целта им бе да я състарят.

— Това не е грим — отвърна Робин.

— Това е… — по челото на непознатата плъзнаха истински бръчки. — Какво е тогава? Някакъв нов процес? Аз съм очарована.

— Всъщност това е древен метод. Татуировка. С игла се вкарва мастило под кожата.

— Изглежда болезнено.

Робин сви рамене. Беше болезнено, но нямаше смисъл да се говори за това. Докато го правиш, викаш и крещиш, но после се забравя.

— Между другото, името ми е Трини. А как се маха?

— Аз съм Робин, нека Свещеният Поток ни обедини. Това не се маха. Татуировката е завинаги. Е, може леко да се коригира, но като цяло картината си остава същата.

— Как… искам да кажа, не е ли много статично? Аз понякога ходя по три-четири дни с едни и същи рисунки по тялото си, както и с един и същи мъж, но това омръзва.

Робин отново сви рамене — започваше да се отегчава. Мислеше си, че жената иска да прави любов, но очевидно бе сбъркала.

— Не можеш да си смениш кожата, разбира се. — Тя се втренчи в менюто на стената, чудейки се дали има място за нещото, наречено „кисело зеле“.

— Не личи да разваля цвета на лицето — каза Трини и нежно прокара пръсти по змията, увиваща се около гърдите на Робин. После ръката й се спусна надолу и поспря върху бедрото.

Робин се вгледа в ръката, обезпокоена, че е неспособна да схване импулсите на тази жена. Нищо не разбра и от израза на лицето, когато се вгледа в него. Трини като че правеше всичко случайно. Е, добре, помисли си Робин, от опит глава не боли. Трябваше да се протегне, за да сложи ръка върху рамото на едрата жена. Целуна я по устните. Когато се отдръпна, Трини се усмихваше.

 

— И така, с какво се занимаваш? — Робин се наведе напред, за да поеме цигарата с марихуана от Трини, сетне пак се отпусна на лакти. Лежаха с лице една към друга, а разрошената коса на Трини бе осветена отзад, от влизащите през отворения прозорец на стаята й лъчи.

— Аз съм проститутка.

— Какво е това?

Трини се обърна към нея, разтърсвана от смях. Робин се захили за момент, но млъкна доста преди Трини.

— Къде, по дяволите, си била досега? Не ми отговаряй, зная — била си затворена в някаква голяма консервна кутия на небето. Ти наистина ли не знаеш?

— Иначе щях ли да питам? — Робин отново се притесни: не обичаше да се чувства несведуща. Погледът й, който шареше за ключа за осветлението, се спря върху прасеца на Трини. По непонятни за Робин причини, тя бръснеше краката си, а оставяше космите по ръцете си непокътнати. Робин се бръснеше навсякъде, където имаше татуировки: лявата ръка и десния крак, малко от видимата част на тялото и един широк кръг около лявото ухо.

— Съжалявам. Това е най-древният занаят. Предоставям сексуална наслада срещу заплащане.

— Продаваш тялото си?

Трини се засмя.

— Що за израз? Продавам услуга. Аз съм квалифициран специалист с диплома от колеж.

Робин се изправи.

— Сега се сетих. Ти си уличница.

— Вече не. Сега съм волнонаемна.

Робин си призна, че не разбира. Идеята за секс срещу пари не беше непозната, но трудно се нагаждаше към нейните мъгляви познания в областта на икономиката. Предполагаше, че някъде в тази картина трябва да се вписва господар, който да продава телата на жените, негово притежание, на по-сиромашни от него мъже.

— Мисля, че имаме семантичен проблем. Казваш „уличница“ и „проститутка“, сякаш става дума за едно и също. Навремето, може би, да. Когато работиш чрез агенция или извън дома, тогава си „уличница“. А трудиш ли се сама и за себе си, значи си куртизанка. На земята, разбира се. Тук няма закони, тъй че всяка жена работи сама за себе си.

Робин се опита да разбере, но безуспешно. Познанията й за първобитното общество не се връзваха с факта, че Трини може да задържа приходите си. Излизаше, че нейното тяло си е нейна собственост, а то, разбира се, не беше — в очите на мъжете. Сто на сто в твърденията на Трини имаше логическо противоречие, но Робин бе прекалено уморена, за да се тормози точно за това. Ала едно нещо й беше ясно.

— Значи, колко ти дължа?

Очите на Трини се разшириха.

— Ти смяташ… о, не, Робин. Това го правя заради себе си. Моята работа е да правя любов с мъже, така си изкарвам хляба. А с жените правя любов, защото ги харесвам. Аз съм лесбийка. — Трини за първи път погледна отбранително. — Май съм наясно какво си мислиш. Защо една жена, която не харесва мъжете, осигурява препитанието си, като прави любов с тях? Става малко…

— Не, въобще не е така. Това е първото смислено нещо, което чух от теб. Идеално те разбирам и виждам, че ти се срамуваш от своето първобитно заробване. Но какво значи лесбийка?