Джон Варли
Магьосница (3)

2. Лудият Мейджър

— Тогава, значи, искаш чудо — изрече Титанидата с перфектен ирландски акцент. — Искаш да се изкачиш до висините на Гея и да я помолиш да изпълни голямата ти молба. Искаш да губи от ценното си време за проблем, който изглежда важен за теб.

— Нещо подобно. — Той замлъкна за миг и облиза долната си устна. — Мисля, че е точно така.

— Нека отгатна. Медицински проблем. Нещо повече, фатален медицински проблем.

— Медицински. Но не фатален. Вижте, то е…

— Задръж, почакай за минутка. Тя вдигна ръце, с длани обърнати към него.

„Ето сега ще ми откаже“, помисли си Крис’фър.

— Нека попълним няколко точки от този формуляр, преди да продължим нататък. Има ли апостроф в името Крис’фър? — Тя наплюнчи молива и написа датата в горния ляв ъгъл на страницата.

Следващите десет минути бяха отделени за данните, които изискваше всяко правителствено учреждение по света: идентификационен номер, име на съпруга/та, възраст, пол…(WA3874-456-11093, няма, двайсет и девет, мъжки хетеросексуален…). От шестгодишна възраст всяко човешко същество можеше и насън да издекламира тези данни.

— Причини да иска да се види с Гея — прочете Титанидата.

Крис’фър преплете пръсти, за да прикрие лицето си.

— Изпадам в едно състояние. То е … доста трудно за описване. Дължи се на срив в нервната система или на жлезите с вътрешна секреция — лекарите се колебаят. Досега са известни само стотина случая на Синдром 2096–15 — така наричат болестта ми. Изразява се в загуба на връзка с действителността. Понякога умирам от страх. Или попадам в измислени светове и съм способен на какво ли не. Случва се тези моменти да ми се губят. Халюцинирам, говоря различни езици, мозъчният ми потенциал рязко варира. Ставам много щастлив, ако щете ми вярвайте. Един лекар предположи, че засега излишъкът от пси-енергия ме е предпазвал от нещастни случаи. Все още не съм убивал, нито пък съм правил опити да литна от небостъргач.

— Сигурен ли си, че искаш да се излекуваш? — изпръхтя Титанидата. — Повечето от нас биха се справили с малко повече късмет.

— Изобщо не е смешно, поне за мен. Няма лек срещу пристъпите — всичко, което мога да направя, е да пия успокоителни. От години ме подлагат на какви ли не психотестове, но само се потвърди, че проблемът е медицински. В миналото ми няма травма, която да е причина за тези състояния, нито пък в настоящето съществува някакъв проблем. Де да имаше такъв. Всеки психологически проблем е разрешим. А сега последната ми надежда е Гея. Ако ме отпрати, ще лежа по болници до края на живота си. — Несъзнателно бе преплел ръцете си във възел под брадичката. Отпусна ги.

Посланикът го изгледа с огромни, бездънни очи, след това се зае отново с формуляра. Крис’фър наблюдаваше. Попълни графата „Причина за издаване на визата:“ с думата „болен“. Намръщи се, задраска я и написа „луд“.

Ушите на Крис’фър пламнаха. Понечи да протестира, но последва нов въпрос.

— Любимият ви цвят?

— Синьо. Не, зелено… наистина ли го пише?

Тя бавно обърна формуляра и му го показа — да, нямаше лъжа.

— Държите ли на зеленото?

Той кимна бавно и объркано.

— На колко години загубихте девствеността си?

— Четиринайсет.

— Как й/му беше името и какъв цвят бяха очите й/му?

— Лушия. Синьо-зелени.

— Имали ли сте с нея/него след това полови контакти?

— Не.

— Кой, според вас, е най-великият композитор от миналото или настоящето?

Крис’фър започваше да се ядосва. За себе си смяташе за най-добра Рей Пашкориън — имаше всичките й записи.

— Джон Филип Суса.

Тя се захили без да вдигне поглед и той не успя да разбере защо. Очакваше да го смъмри, че се държи несериозно или я четка, но тя май споделяше шегата. Въздъхна и се приготви за останалите въпроси.

Те имаха все по-малко и по-малко отношение към пътешествието. Тъкмо решаваше, че е схванал системата, и същността на въпросите се променяше. Някои включваха ситуации, свързани с етиката и морала, други изглеждаха случайни и налудничави. Опитваше се да бъде сериозен, без да знае доколко този разпит ще повлияе върху шансовете му да се класира. Започна да се поти, въпреки студа в стаята. Просто нямаше начин да се налучка правилният отговор, ето защо нямаше друг избор, освен да отговаря честно. Бяха му казали, че Титанидите нямат грешка при разкриването на човешките лъжи.

Но накрая му писна.

— Две деца са вързани на пътя на гравитационен влак. Имате време да освободите само едното. И двете са непознати, и двете са на еднаква възраст. Едното е момче, другото — момиче. Кое ще спасите?

— Момичето. Не, момчето. Не, ще освободя едното и ще се върна — по дяволите! Няма да отговарям повече на тези въпроси, докато вие… — Внезапно млъкна. Посланик Кантата бе захвърлила молива и сега седеше, и се държеше за главата. Изведнъж го оовладя страх, толкова силен, че го взе за началото на пореден пристъп.

Тя стана, отиде до печката, отвори вратичката и избра няколко цепеници. Стоеше с гръб към него. Кожата й имаше цвета и текстурата на кавказката порода, от главата до копитата. Окосмена бе само по главата плюс великолепната опашка. Докато седеше зад бюрото, можеше и да я сбъркаш с човек, но щом се изправи, нейната чуждоземност пролича — все пак половината от тялото й бе твърде странна.

— Край на въпросите — заяви тя. — Благодари на Гея, че този път те са без значение. — Когато произнесе името Гея, в гласа й прозвуча горчивина.

Докато наклаждаше печката, опашката плясна зад гърба й и остана извита под формата на дъга. Посланик Кантата извърши това, което прави всеки кон по време на парад — задължително пред трибуните, — при това със същатото безсрамие. Очевидно го стори несъзнателно. Крис’фър сведе очи, леко притеснен. Титанидите си бяха странна смесица от баналност и чудатост.

Тя се обърна, взе опряната до стената лопата, събра купчинката заедно със сламата отдолу и я изхвърли в кофата за боклук. Седна на бюрото и го изгледа с крива усмивка.

— Сега ти е ясно защо не ме канят на приеми. Ако не мисля за това непрекъснато, всяка проклета секунда … — тя го остави да си представя какви са евентуалните последици.

— Какво имаш предвид с „този път те са без значение“?

Усмивката й угасна.

— Имам предвид, че не зависи от мен. Не е за вярване колко неща са убийствени за вас, човеците, и колко нови неща изникват с всяка изминала година. Знаеш ли колцина ме молят за среща с Гея? Над две хиляди на година, ето колко. Деветдесет процента от тях са на умирачка. Валят писма, телефонни обаждания, визити. Умоляват деца, съпрузи, съпруги. Знаеш ли колко хора имам право да изпратя до Гея на година? Десет.

Тя се пресегна за бутилката текила и отпи дълга глътка. Машинално взе две лимончета и ги изяде наведнъж. Седеше обърната към печката, но очите й бяха фокусирани в безкрайността.

— Само десет?

Тя извърна глава и го погледна подигравателно.

— Момче. Ти струваш нещо. Ти наистина си нещо. Нямаш и представа.

— Аз…

— Пощади ме. Според мен прекаляваш със самосъжаленията. Смяташ, че си груб. Приятелче, мога да ти разкажа такива истории… няма значение. Хората с години се опитват да вникнат интуитивно в поведението и мотивите ми, моите и на останалите трима посланици. За да се наредят измежду четирийсетте. — Тя удари с юмрук по купчината въпросници. — Има дебели по два-три сантиметра книги с анализи на този формуляр и препоръки как да се отговаря. Отговорите на издържалите интервюто се изучават с компютър. — Тя вдигна купчината и я запрати към отсрещната стена, превръщайки я в краткотрайна хартиена буря.

— Ти как би подбирал? Обмислях, обмислях и все не стигам до свестен отговор. Опитвах се възприема начина на мислене на човеците — първото нещо, с което май се започва винаги, е изготвянето на дузина въпросници, ето защо съставих формуляр с надеждата, че отговорите ще се окажат някъде вътре, но те не бяха там, нито пък се криеха в кристалното кълбо или в проклетите зарове. Ами да, аз всъщност притежавам кристално кълбо. Разигравам на зарове живота на хората. И хиляда деветстотин и деветдесет от моите решения всяка година все още са погрешни. Вложих всичките си сили, кълна се, че го направих, старах се добре да си върша работата. Искам само едно: да се върна обратно в колелото.

Тя въздъхна дълбоко и ноздрите й потрепнаха.

— Мисля, че в колелото има нещо. Правиш по един оборот на час. Не се усеща, наистина, но веднага разбираш, щом го изгубиш. Преставаш да чувстваш центъра на нещата. Часовникът в душата ти вече не помръдва. Всичко отхвърча встрани — всичко се отдалечава.

Титанидата мълча повече от минута. Крис’фър се окашля.

— Не знаех нищо за тези неща.

Тя отново изпръхтя.

— Учудвам се, че си дошла тук и си приела тази работа, щом я усещаш по този начин. И… ми е чудно, че говориш така, сякаш се възмущаваш от Гея. Смятах, че тя е, хм, като Бог за Титанидите.

Посланик Кантата го изгледа и обясни студено.

— Тя е, хер Майнър. Дойдох тук, защото тя е Бог и тя ми нареди да дойда. Ако се срещнеш с нея, не е зле да го запомниш. Прави каквото тя ти казва. А колкото до възмущението, разбира се, че се възмущавам от нея. Гея не изисква обич. А само подчинение — и дяволски добре го постига. Гадни неща се случват с непослушните. Не говоря за изпращане в ада — а за демон, който те изяжда жив. Аз не я обичам, но питая огромно уважение към нея. Бих казала, че е хубаво да наблюдаваш. У теб има нещо съдбовно. Ти дойде без специална подготовка, нехаещ за нещата, които би научил от статията в Енциклопедия Британика. Тия на Гея не й минават.

Крис’фър започна полека да осъзнава какво му казват, но все още не му се вярваше.

— Да, ти заминаваш. Може би късметът ти работи. Не съм наясно с късмета, но получих указание от Гея. Тя иска някои хора, които са откачени. Ти си първият за тази седмица, изкарал интервюто. Дори се чувствам добре, че те изпращам. Бях се стегнала, че отхвърлих един велик хуманист, за сметка на някакъв лигав убиец. В сравнение с тях, ти си цвете. Ела с мен.

В секретарския офис сега се подвизаваха клатушкащата се, но вече живнала Титанида и трима просители. Младата жена със зачервени очи тръгна към посланика. Опита се да каже нещо, като придърпа пред себе си детето. Дулцимер (Хипомиксолидийско трио) Кантата чевръсто я подмина и забърза по коридора. Крис’фър видя жената да търси утеха в прегръдките на мъж с грубиянско лице. Бързо извърна поглед. Не би могъл да види упрек очите й — нямаше как да е разбрала, че той е избранникът.

Настигна Титанидата в тунела и се принуди да подтичва, за да изравни крачката си с нейната. Заобиколиха форта от северната му страна покрай Залива.

— Махни този апостроф.

— А?

— В името си. Промени го на Крис. Мразя апострофите.

— Аз…

— Не ме карай да изтъквам, че няма да пратя на Гея някой с тъпото име Крис’фър.

— Добре, няма. Искам да кажа, ще си променя името.

Тя отключи портала в оградата, която ограничаваше достъпа моста. Отвори и двамата влязоха.

— Промени и фамилното — на Мейджър. Може би ще те отърве от този фатализъм.

— Ще го сторя.

— Направи го чрез съда и ми изпрати документ.

Достигнаха до фундамента на една от огромните бетонни колони на моста. Личеше си, че нейната метална стълба е била завинтена скоро. Тя се смаляваше в далечината, но се виждаше, че достига до платното на моста без обезопасителна клетка.

— Паспортът ти е на върха на Южната кула. Представлява флагче на Гея, като знамето пред посолството. Изкачи се по стълбата, за да го вземеш и се върни. Аз ще те чакам тук.

Крис’фър погледна първо стълбата, после — земята. Обърса потни длани о панталона си.

— Мога ли да попитам защо? Искам да кажа, ще го направя, щом трябва, но какъв е смисълът? Прилича ми на игра.

— Игра е, Крис. Това е случайност, без особен смисъл. Ако не успееш да изкачиш тази келява стълба, тогава няма защо да те пращам при Гея. Хайде, направи го, момче. — Тя се усмихваше и Крис си помисли, че привидната симпатия към хората не ще й попречи да изпита удоволствие, когато го види да пада. Сложи крак на първото стъпало, надигна се и усети как дланта й легна на рамото му.

— След като отидеш на Гея, не очаквай прекалено много. От сега нататък ти си в лапите на една огромна и капризна сила.