Уилям Дийл
Тай Хорс (8)

СЛОУН

Беше четири и двайсет и осем след обяд, когато Стенхаузър излезе от офиса на двайсет и осмия етаж на „Еверест иншуърънс“ на Източна петдесет и седма улица, взе асансьора до втория етаж, спусна се по стълбището до първия и излезе през аварийния вход от западната страна.

Слоун седеше в кафето на Петдесет и седма улица между Второ и Трето авеню. Това място беше идеално за него. През витрината можеше да наблюдава и трите страни на сградата на „Еверест иншуърънс“. Четвъртата, задната страна, беше откъм една малка задънена уличка, от която имаше изход само към Трето авеню. Откъдето и да минеше Стенхаузър, Слоун нямаше как да не го забележи. Слоун извади един малък черен бележник и записа нещо в него, както постоянно нравеше през последните три дни. После стана и тръгна да проследи дребничкия човек.

Името на Стенхаузър беше записано и засекретено в компютъра на Слоун още преди две години. Само допреди три дни той нямаше и понятие как изглежда Фред Стенхаузър, или каквото и да е друго за него, освен професията му. Дотогава просто нямаше нужда от това. Имената в компютърните файлове на Слоун бяха нещо като спестовна сметка, а Слоун много го биваше по спестовните сметки, да скътва по нещо за черни дни. Той беше освен това и ужасно търпелив човек, направо да те изкара от нерви. Слоун никога не бързаше, можеше да чака цяла вечност. Или поне докато реши, че е напълно подготвен. Сега той вече беше готов да вложи нещичко в една от сметките си, в тая с името на Фред Стенхаузър.

Стенхаузър беше безпроблемен за проследяване и проучване. Беше толкова точен и акуратен, колкото Слоун беше търпелив. Излизаше от службата си винаги малко преди четири и половина. Винаги се спираше за едно мартини в „Сафари“ — бара на Бил, на Петдесет и шеста улица. Всеки ден се прибираше вкъщи докъм шест и към шест и десет излизаше отново на улицата да разходи малкото си пуделче.

За Стенхаузър животът беше ритуал. Носеше двуредни пепитени костюми от кариран плат, винаги с пуловерче под сакото и шарена вратовръзка. Всеки божи ден. Ходеше да си прави прическата всеки вторник в осем и трийсет сутринта в бръснарницата „Сейнт Рийджис“, всяка сутрин ядеше все едно и също за закуска в едно и също кафене на Петдесет и шеста улица, винаги четеше вестник, докато закусваше — все „Уол Стрийт Джърнъл“, четеше го винаги отзад напред, през отпуската си винаги ходеше на Кейп Код. Стенхаузър вършеше всичко с неизменно и непоклатимо постоянство.

Дори и дребните ексцентричности, които Стенхаузър си позволяваше, бяха предвидими, като например това, че следвайки своя всекидневен ритуал, той много рядко излизаше от службата си през една и съща врата два дена подред, много рядко минаваше по един и същи път до бара на Бил или от бара до блока си на Седемдесет и четвърта улица. Сякаш играеше някаква игра, все едно че някой го следеше и неговата цел беше да се изплъзне от преследвача си. На Слоун му доставяше удоволствие иронията в цялата ситуация. Сега наистина някой следеше Стенхаузър, а той дори и не подозираше това.

Този ден Стенхаузър, нисък слаб мъж, някъде около трийсет и петте, с подути като на жабок очи, тръгна по Второ авеню на изток, после на юг по Петдесет и шеста улица, след това сви надясно, мина две пресечки и стигна до „Сафари бар“. Вървеше бързо и винаги гледаше в земята право пред себе си, сякаш го беше страх да не настъпи нещо.

Слоун беше решил да осъществи първата си среща с него там, при Бил. Барът никога не се пълнеше прекалено и това беше главното основание на Стенхаузър да го предпочита за вечерното си питие. И въпреки че вътрешната декорация беше малко попресилена откъм папрати и препарирани глави на животни, заведението беше уютно и спокойно, а и барманът правеше превъзходно мартини.

Когато Стенхаузър сви от Второ авеню по Петдесет и шеста улица, Слоун премина на отсрещния тротоар и ускори крачка. Той задмина Стенхаузър, изчака, докато дребничкият мъж наближи заведението на Бил, и влезе вътре непосредствено преди него. Вътре се помота малко и поогледа наоколо, докато Стенхаузър си закачи шлифера на закачалката, и си избра място на бара. Слоун седна до него. Стенхаузър не му обърна никакво внимание — беше се зачел в един брой на „Арт Уърлд“, докато барманът му приготвяше в шейкъра превъзходното си мартини. Като стана готов, сервира го пред Стенхаузър и се обърна към Слоун:

— За вас какво да бъде?

— Светло пиво — каза Слоун. Погледна към Стенхаузър.

— Както виждам, предпочитате джин „Бомбай“ пред „Бийфийтър“ — избра си той реплика за начало на разговора.

Стенхаузър отправи поглед към него изпод подутите си клепачи с известна досада.

— Изборът е на бармана — каза той с гъгнив носов глас, който прозвуча почти като хленчене. — Честно казано, съмнявам се дали мога да различа едното от другото.

— Но определено предпочитате не сухо мартини.

— Да речем, не обичам чист джин — отвърна Стенхаузър разсеяно, докато прелистваше списанието си.

— Не мога да не отбележа, че определено се интересувате от изкуство — продължи настойчиво Слоун.

Стенхаузър забарабани с пръсти но обложката на списанието.

— И като бизнес, и за удоволствие — отвърна той лаконично.

— Сериозно? — каза Слоун. — С какво се занимавате?

— Заниманието ми, ако държите да го наречете така, е в областта на застраховките.

— Застраховки живот, общи застраховки…?

— Всъщност завеждам исковете по застрахователни събития — каза Стенхаузър и отново насочи вниманието си към списанието.

— Сериозно? — каза ентусиазирано Слоун. — Че как се връзва това със света на изкуството?

Дребничкият мъж остави списанието върху плота на бара и въздъхна.

— Аз съм експерт — каза той. — Специализирал съм в областта на откриване откраднати произведения на изкуството.

— Ей, ами че това е доста интересно. И сигурно доста доходно, нали? — Той намигна с разбиране на Стенхаузър.

— Е, още не съм си уредил материалното положение, че да съм готов да изляза в пенсия, ако това имате предвид.

— Още ли не сте? — каза Слоун и отпи глътка бира, гледайки встрани.

Стенхаузър присви очи. Тоя човек започваше да му досажда. Като че ли се опитваше да изкопчи нещо от него. Стенхаузър се обърна към него и му хвърли изучаващ поглед. Имаше обветрено лице със силен загар, малък белег под дясното око, тялото му беше квадратно като сандък, мускулесто. Катраненочерната му коса беше късо подстригана, спортното му сако беше прилепнало плътно по него. „Човек, който прекарва доста от времето си на открито“, помисли си Стенхаузър. — По-скоро ловец, отколкото рибар. Има набитото телосложение на ловец, рибарите имат по-крехка и изискана структура. Сигурно всеки ден тренира с тежести, за да поддържа тая фигура. По всяка вероятност е голям запалянко по спортните състезания и любител на бирата. „Не изглежда прекалено интелигентен“, мислеше си Стенхаузър.

— А вие с какво се занимавате, мистър ъ-ъ… — подена свой ред Стенхаузър.

— Слоун. Хари Слоун. Работата ми е да изучавам човешките характери.

— Детектив?

— Не, просто изучавам човешките характери. — Слоун хвърли примамката и вече започваше бавно да оплита мрежата около жертвата си.

Стенхаузър се изсмя тихо.

— Интересно. Много забавно — каза Стенхаузър. — С това се занимават и списанията от жълтата преса в разделите си за известни личности, нали? Изглежда всеки от нас има склонност да си пъха носа в чуждите работи.

Слоун се наклони към Стенхаузър и му каза с поверителен тон:

— Да, аз обаче не се занимавам точно с такива неща. Обикновено спирам ей на толкова от ровенето в кирливите ризи — добави той, като разтвори палеца и показалеца си на около един инч разстояние.

Стенхаузър го погледна изненадано.

— Хм, За повечето хора никак не е приятно някой да се рови из личните им работи — каза той и отпи още една глътка от мартинито си.

— Обичам да изучавам хората — каза Слоун. — Усещам, че доста добре умея да определям характерите им.

— Наистина ли?

— Да опитаме с вас, например. Мога да се обзаложа, че сте много акуратен човек.

— Хм, акуратен — Стенхаузър се замисли за момент.

— Може и така да е. В края на краищата в моя бизнес за това се плаща.

— Не се и съмнявам, че е така. Човек не може да си позволи да допуска грешки в такъв сериозен бизнес — Слоун се наклони още повече към него. — Налага ли ви се да си имате работа с криминални типове? — попита той, продължавайки да го омотава в мрежата си.

— Точно това ми е работата — отговори дребничкият мъж с нотки на гордост в гласа. — Вярно е, че нямам много внушителен вид, но мога да говоря техния език. Мога да бъда много твърд, когато се налага.

— Не се и съмнявам — каза Слоун.

— Хм, не се съмнявате…

— Ни най-малко. Обзалагам се, че сте адски твърд, когато водите преговори. — Това беше стар трик на Слоун, да гъделичка суетата на жертвите си. Номерът винаги минаваше.

Стенхаузър високомерно поклати няколко пъти глава напред-назад, но не каза нищо. „Тоя захапа въдицата“, помисли си Слоун.

— Нека да направя едно малко съчинение — каза Слоун. — Хайде да поговорим за някои от случаите, с които сте се занимавали, за някои от най-трудните. Може би в тях ще има нещо, което интересува и мен.

— Ъ-ъ, хубаво, аз…, това много ме ласкае, но… ъ-ъ, по-голямата част от нещата, с които се занимавам, са строго поверителни.

— Няма да споменаваме истински имена. Просто, нали знаете, някои по-специални случаи. Колкото повече неща научаваш, толкова по-добре за работата.

— Сигурно. Добре, някой друг път може би. Аз трябва да тръгвам след две-три минути.

— Слушай, защо да не си поговорим, докато се прибираш по Седемдесет и четвърта улица? — каза Слоун усмихнат, отпивайки от бирата си на малки глътки.

За момент Стенхаузър го зяпна изненадано.

— Откъде знаете… Аз не се прибирам вкъщи — набързо понечи да се измъкне той. — Имам билети за театър.

— Срамота. Ами нали кучето ви трябва да си получи вечерята от бъбреци.

Стенхаузър се наведе към Слоун и каза през стиснати зъби:

— Какво всъщност искате ог мен?

— Хатчър.

— Хатчър?

Слоун кимна с глава.

— Хатчър.

— Трябва ли това име да ми говори нещо?

— Кристиън Хатчър, мистър Стенхаузър. Искам само него, това е всичко. Адрес, телефонен номер. После изчезвам от живота ви ей така. — И той щракна с пръсти.

— Аз мисля, че вие още сега трябва да изчезнете — и Стенхаузър щракна с пръсти — ей така, който и по дяволите да сте.

— Добре, мистър Стенхаузър, край на играта. Май ще трябва да се сложи край на ония истории — мошеническите номера с предметите на изкуството имам предвид. Мисля, че знаете за какво говоря. Сега аз искам просто да говоря с Хатчър, това е всичко. Не е кой знае какво. Дявол да го вземе, че ние с него сме стари приятели. Дори веднъж му помогнах да отърве кожата.

— Наистина ли?

— Да.

— Слушайте, не познавам никакъв Хатчър, но дори и да познавах някой Хатчър, не бих ви казал даже и второто му име. Не бих ви казал и номера на обувките му, не бих ви казал и… не бих ви казал и ей толкова за него. Вие никак не ми харесвате. Не ми харесва как се държите, не ми харесват и откачените ви приказки. Ясен ли съм?

Слоун кимна сериозно. После поклати пръст точно под носа на Стенхаузър.

— Май го раздаваш много упорит — каза той бавно и търпеливо както винаги, но продължаваше да се усмихва. — А това никак не е хубаво.

— Сериозно?

— Сериозно. А това упорство може да ти докара някъде… о, не знам точно, но някъде поне десет годинки. Освен това ще ти конфискуват всичко, до последния цент, а това струва ми се трябва да ти е достатъчно, за да те вразуми.

— И понятие нямам за какво, по дяволите, говорите, мистър… Слоун бяхге, нали?

Слоун кимна с глава.

— Слушай, защо да не повървим малко по Седемдесет и четвърта улица. Може и да успея да ти изясня за какво става въпрос. Никой няма да ни чуе какво си приказваме, а ти и без това трябва да понагледаш кучето си, с театър или без театър, а? А пък, ако ти е нужно още убеждаване, можем да си поприказваме и за Париж, за връзката Чикаго — Ню Йорк.

И двамата седяха неподвижно, отправили смразяващи погледи един към друг. Стенхаузър пръв наведе очи.

— По дяволите — каза той почти шепнешком. — Ако обещаете, че няма да ме зяпате така през целия път, може и да ви разкажа туй-онуй.

Навън духаше свеж пролетен вятър Двамата стигнаха до Медисън авеню и поеха по него в северна посока. Стенхаузър мълчеше. Вървеше и гледаше в земята пред краката си, с ръце напъхани дълбоко в джобовете на шлифера си.

— Знаете ли, май попрекалих там в бара — каза Слоун, отново надянал широката си усмивка — Може пък Хач да си е сменил името. Може би го знаете под друго име.

Стенхаузър продължаваше да мълчи. Вървеше бързо и все така зяпаше на крачка-две пред краката си.

— Използвал е една и съща техника и при трите операции. Познавам сгила му. Спуска се с въже през покрива, захваща се с вакуумни скоби за стените, докато измъква картините. Никога не доближава пода, няма проблеми с електронните очи, подовите сензори и други такива и, проклетото му копеле, винаги оставя някаква следа след себе си, за да дразни полицията. Старият Хач не се е променил много. Използва същата техника още навремето, когато направи тараж в Руското посолство в Лондон по мое нареждане.

Както си вървяха, Стенхаузър внезапно вдигна очи и отправи враждебен поглед към Слоун.

 

— Същата работа и в Иранското посолство, преди оная история със заложниците Винаги оставя по нещо. Някоя от вакуумните скоби, въжето, каквото и да е. Много хитра работа е това — фалшивата следа, защото той винаги предварително дава накъсо алармената система, но никога не оставя след това проводника, с който е направил късото, и знаеш ли защо?

Стенхаузър започна да ускорява крачка.

— Защото да даде накъсо часг от системата изисква предварителни познания за спецификата на устройството й. И в двата случая, за които ти казвам, Хатчър си имаше вътрешен човек, който му беше помогнал да се справи с инсталацията, но не искаше да оставя улики, които водят към него, и затова оставяше по нещо от инструментите си. И сега — пак същия номер. Дявол да го вземе, та аз съм с него още от началото на кариерата му, още от оная история в Париж. Ама какъв удар беше само! — Слоун се захили самодоволно.

Стенхаузър изведиъж спря. Набута пръст под носа на Слоун.

— Слушай, ти си ненормален, знаеш ли? Не те знам нито кой си, нито каква игра играеш, но отвътре целият си натъпкан само с лайна.

— Още не съм стигнал до най-същественото Виж сега как според мен стават нещата Да речем, че някой задигне картина на Пикасо от музея. От музея не искат застраховката от един милион долара, те си искат картината. Искат да си я получат, преди да е изчезнала към яхтата на някой арабин в Средиземноморието. Така че са готови на сделка. Застрахователната компания си плаща петдесет процента, без да задава много-много въпроси. Това струва на застрахователя петстотин хилядарки при застрахователна полица от един милион, музеят си получава обратно имуществото, а крадецът се измъква но живо по здраво с мангизите.

Стенхаузър не се отличаваше с кой знае какво самообладание. Цялата му роля в комбинацията се свеждаше до даване на информация предварително и после — в сключването на сделката. Никога не му беше минавало през ума, че могат да ги хванат, него и Бърд — че действат в комбина. Затова сега изведнъж страхът скова вътрешностите му.

— В това, което съм вършил, няма нищо незаконно, Слоун — каза той с нотки на самооправдание. — Аз правих сделките, наистина. Но това си беше напълно легално. Та то дори спестява пари на данъкоплатците, защото не се налагаше намесата на полицията. И на застрахователната компания спестява нари. Ограбените си получават нещата обратно. Това решение е удовлетворително за всяка от страните.

„Опитва се да блъфира, обаче никак не му се отдава“ помисли си доволно Слоун.

Все още с усмивка на уста, той поклати глава.

— Това ни най-малко не ми влиза в работата — каза той, свивайки рамене. — Но нека да разгледаме един друг сценарий. Един крадец обира Лувъра и се измъква с плячка на стойност дванайсет милиона долара. После идва ред на посредника. Той провежда преговорите, без да се вдига много шум, и сключва сделката. Застрахователната компания се изръсва с милион и осемстотин хиляди в брой, но пък спестява десет милиона и двеста хиляди от разликата до пълната застраховка и музеят си получава картините обратно. Сега, само допускаме, че имаме едно умно момче, което работи в застрахователната компания. И да допуснем, че то отиде при тоя крилат крадец и му каже: „Слушай, приятел мога да ти дам предварителна информация къде са картините, за устройството на алармената инсталация, за слабите й места, аз ще уредя после сделката за изкупуването на стоката, а след това ще делим плячката на две.“ — Слоун направи малка пауза. — Чиста работа, на ли?

— Разбирам накъде биеш с всичко гова, обаче още сега ти казвам, че направо си превъртял — извика Стенхаузър, вече изгубил самоконтрол.

Слоун продължи да говори, бавно, тихичко, все едно че Стенхаузър не беше казал нищо. — По мои сметки двамата сте си поделили почти четири милиона долара за последните две години, Стенхаузър. Едно на ръка, че полицията ще ви скъса задниците да ви преследва по целия свят, ами и всеки път, когато опитате да направите някой удар, ще се чувствате все едно че седите върху бомба. Достатъчно е само да им кажа какъв ви е номерът на изпълнението. — Дали ще могат да докажат официално вината ви е отделен въпрос, обаче така ще ви стъжнят живота, че…

„Що за човек е тоя“, чудеше се Сгенхаузър. Никога досега в живота му не му беше идвала мисълта да убие някого, нито пък дори да нарани физически по някакъв начин кого го и да било, но сега, както си вървеше по Медисън авеню, в главата му напираха една подир друга най-злокобни идеи за саморазправа.

— Знам какво ти минава през ума — каза Слоун, сякаш четейки мислите на Стенхаузър. — Зарежи тая работа. Нито ти стиска, нито пък те бива за това.

На Стенхаузър му пресъхна устата.

Слоун поклати глава.

— Няма за какво толкова да се притесняваш — каза той. — Нямам намерение да ти зачерням живота. Само искам Хатчър.

— Аз пак ви казвам…

Слоун отново го сряза. Очите му станаха безизразни, придобиха стоманен отблясък, но усмивката му си остана на лицето. Стенхаузър изведнъж усети как по цяпото му тяло пролазиха тръпки на ужас.

— Зарежи тая песен, дребосък! — каза Слоун съвсем тихо. Ще ми кажеш това, за което те питам — веднага — или така ще те подредя, че ще проклинаш деня, в който си се родил. Помисли си добре. Така или иначе вече ще забравиш за тоя бизнес с картините. Но въпросът е дали искаш да запазиш това, което си понатрупал досега и да си подсвиркваш, когато се запътиш към банката, или искаш да ти стане черен животът.

Стенхаузър погледна първо в едната, после в другата посока на улицата. Сви се още повече в шлифера си и заби поглед пред краката на Слоун.

— Той ще ме убие — прошепна Стенхаузър.

— Няма.

— Вие не го…

— Не го знам.? — довърши изречението Слоун. — Аз съм работил с него още когато ти си ходел прав под масата.

Стенхаузър се отдалечи за малко от Слоун. Отиде до ъгъла на близката пресечка и погледна нагоре към бляскавите светлини на Тръмн тауър. Беше си мечтал да пригежава апартамент там, от големите, за един милион долара, с прекрасно изложение и с луксозно обзавеждане. А сега тоя непознат, когото дори не беше и виждал само допреди половин час, открадваше мечтата му. Всичко вътре в него се преобърна от отчаяние и гняв, но Стенхаузър беше достатъчно умен, за да си даде сметка, че няма как да се измъкне от това положение. Слоун го беше притиснал и го мачкаше безмилостно в мъртвата си хватка.

— Не го знам къде е — каза накрая Стенхаузър. — Очите ми никога не са го виждали. Дори не знаех името му, докато не ми го казахте. Никога не съм влизал директно във връзка с него, инструкциите получавах, като се обаждах на един телефонен номер, от телефонен секретар.

Слоун, усмихнат, направи крачка към него и го потупа по рамото.

— Чудесно — каза той.

— Кой по дяволите сте вие, все пак? — попита Стенхаузър отчаяно. — За какво ви е всичко това?

— Това не ти влиза в работата, дребосък — отвърна Слоун бавно и спокойно, както обикновено.