Уилям Дийл
Тай Хорс (27)

БЕЛИЯТ ТСУ ФИ

От терасата на къщата си на Виктория Пийк Коуен гледаше как трамваят се изкачва по склона на планината. Беше видял как Хатчър пристига с една рикша и се качва на трамвая. Коуен внимателно огледа улицата и парка около спирката, за да се увери дали някой не сле ди приятеля му. Не забеляза нищо съмнително. Но с Хатчър човек никога не можеше да бъде сигурен. И сега, с това внезапно появяване след толкова много години — Коуен се чудеше с какво ли се беше захванал от давнашният му приятел.

Мислите на Коуен се насочиха назад във времето, към оная тъмна нощ нагоре по реката, когато беше поставено началото на приятелството му с Хатчър…

 

…Коуен се спускаше надолу по реката след срещата с Тс’е К’ам Мен Ти с товар от контрабандни стоки, когато изведнъж зад тях се появи едно корабче, пълно с някакви независими от триадите речни пирати. Те изстреляха във въздуха няколко предупредителни изстрела. Коуен имаше само шестима от своите хора. В края на краищата никой, абсолютно никой не нападаше Тсу Фи — факт, който за съжаление не беше известен на тая банда речни обирджии. Те му наредиха да спре двете си корабчета.

В следващия момент Коуен чу приглушено боботене на машини и един катраненочерен военен катер изплува от тъмнината близо до тях. По силует приличаше на американски военен катер, но по него нямаше никакви отличителни знаци. На носа му беше застанал белият мъж, с когото той се беше видял преди няколко месеца нагоре по реката. Коуен се замисли и изрови името му от паметта си: Хатчър. Дванайсетина въоръжени до зъби разбойници се бяха наредили Покрай релинга на командвания от Хатчър катер. Тогава Коуен забеляза, че мъжът, застанал на пост зад тежката картечница М-60 на огневата кула, носеше риза с армейски нашивки на ръкава. Сержант? Дали това не бяха американски войници, зачуди се той. Никой от останалите не носеше униформа. Хатчър носеше панталони на маскировъчни райета и горнище в цвят каки, но на тия времена всички носеха такива. Хатчър и пиратите проведоха някакъв кратък разговор и въпреки че Коуен не можа да чуе нищо от него, думите му явно имаха резултат. Пиратите ги заобиколиха и се насочиха нагоре по реката. Хатчър приближи катера си до борда на малкото, елегантно корабче на Коуен.

— Отново се срещаме — каза той с усмивка.

— Наистина, приятелю, наистина — отвърна Коуен. — И не се оплаквам. Откъде се взе точно тук?

— От един час плуваме на около миля — миля и нещо зад вас. По едно време гледам как тия обесници се измъкват от заливчето и ви се лепват зад кърмата, та си рекох, че няма да е зле да се приближим и да видим какво става.

— Задължен съм ти за това — каза Коуен с лек поклон.

— Ще го имам предвид — отвърна Хатчър. — Ела на моя борд, ще те черпя едно питие.

Хатчър и хората му бяха направили някои подобрения на катера. Това беше тесен бързоподвижен речен съд, предназначен за кратковременно водене на бойни действия със съвсем малко удобства за евентуално подълго пребиваване на него. Имаше доста оскъдно пространство за каюти на екипажа, но обширна и добре оборудвана кухня, на борда си имаше по-мощно въоръжение и по-дебела броня, отколкото танк и беше боядисан целият в черно. Екипажът на Хатчър, състоящ се от една дузина брадясали наемници, имаше не по-хрисим вид от бандитите, които току-що бяха разгонили. Хатчър заведе Коуен в спартанската си спалня — малка каюта с барче, масичка, покрита със саморъчно направена карта на реката и притоците й и изпънат между двете стени хамак. Коуен си даваше сметка, че не е подходящо да задава директни въпроси на домакина си относно вида на заниманието му. Хатчър извади бутилка джин от барчето и наля по една голяма водна чаша.

— Накъде си тръгнал? — попита Коуен предпазливо.

— Връщаме се в Хонконг да си поотиочинем — отвърна Хатчър.

Лицето на Коуен светна.

— О, чудесно. Това е точно по моята част — каза той. — Бъди ми госг, докато си в колонията. Настоявам.

Хатчър се усмихна и вдигна чашата си.

— Кой би могъл да откаже на такава покана?

През следващите две седмици Коуен се грижеше за Хатчър като за коронована особа. Удариха му такъв живот, че се вдигна шум от Макао до Каулуун. Славни дни бяха това — време, през което се породи и укрепна тяхното взаимно доверие. Станаха истински приятели. За Коуен Хатчър беше първият истински приятел, а за Хатчър Коуен беше вторият от времената на дружбата му с Мърф Коуди. Коуен осветляваше своя приятел в подробностите от дейността на хонконгските триади, а Хатчър пък редовно информираше Коуен за местонахождението на британските митнически патрули. Но това, на което всъщност се основаваше тяхната истинска дружба, беше чувството на симпатия, което изпитваха един към друг. Двамата самотници спечелиха доверието си и тяхното приятелство доби измерения, неподвластни на хода на времето. Макар и Коуен да беше Тсу Фи и да можеше да плува необезпокоявано навсякъде по реките, основавайки се на протекцията на Сам-Сам Сам, той постоянно имаше чувството, че Хатчър е винаги някъде наблизо, готов да му помогне, ако изпаднеше в беда.

После, също така внезапно, както се беше появил по реката, Хатчър изчезна, без дори и с една дума да го предупреди. Сбогуванията не бяха в стила на Хатчър.

Сега пулсът на Коуен се ускори от очакването съвсем скоро да види приятеля си отново.

Хатчър също беше развълнуван при мисълта, че отново ще се срещне с белия Тсу Фи. След първата си среща навремето с дребничкия мъж той беше разпитвал за него при случайните си посещения в Хонконг. За него се носеха някакви мъгляви слухове, но Хатчър така и не успя да научи нещо съществено чак до онази вечер, когато беше седнал на чашка с група репортери в Гоудаун Бар на Коноут стрийт. Това беше една доста приятна кръчма най-вече заради американския диксиленд-състав, който свиреше на живо, и евтиното пиене. Там един стабилно попийнал бивш репортер на име Чарли Роулсън се поокопити и се включи в разговора, когато Хатчър спомена името на Коуен.

— Познавах го навремето — каза той над чаша бомбайски джин с лимонов сок, — когато бяхме с него студенти в Харвард.

Харвард ли?! — полита изненадано Сид Бърнаби, кореспондентът на списанието „Таим“.

— Възпитаник на Нийман^[1] — похвали се Роулсън.

— Тогава, в края на шейсетте — започна да разказва историята Роулсън, — Коуен беше станал за посмешище на целия колеж. Само да го видиш дребосъка му с дребосък как цепи през Харвард Скуеър, пуснал капаците, здраво стиснал чантата си пред гърдите, сякаш да не би някой да му я дръпне и да побегне с нея, дегизиран с оная рехава брада, дето си я беше пуснал, и не смее да размени две думи с когото и да е. В общество беше контактен колкото останките на замразен мамут. Баща му по това време бил някакъв много известен адвокат или нещо такова в Уестчестър. А пък нашият Коуен бил гордостта на рода си. Завършил с отличие Принстън, диплома за бакалавър по обществени науки от Харвард. Щом защити доктората си, всички големи компании от страната се наредиха на опашка да го интервюират за постъпване на работа при тях. Но тогава пък да вземат да установят, че е капацитет в областта си без дори и капчица умение за общуване и работа в колектив, гений, който не може да каже и едно здрасти на непознат човек. Беше тотално отписан като маниакално саможив и необщителен тип. А всъщност той беше само срамежлив и притеснителен, нищо друго му нямаше. Имам чувството, че тая думичка „притеснителен“ е била измислена специално заради нашия Коуен.

— И какво стана по-нататък? — попита Хатчър.

— Тогава родителите му решиха, че единственото нещо, което може да му помогне, е едно околосветско пътешествие, за да види свят и да се социализира. „Време е да обърнеш малко внимание и на удоволствията в живота, му казал баща му. Намери си една мацка и опитай нещичко и от другата страна на живота.“ Е добре, ама горкият старец не е можел да си представи колко присърце нашият Коуен ще вземе съвета му. Това беше последното, което чух за него тогава, чак допреди около една година, когато го видях да излиза наперено от една банка на Коноут стрийт, облечен в червен копринен чионгсам. Влезе в един „Ролс-Ройс“ и отпраши нанякъде. Само Бог знае какво е правил през годините от изчезването му досега.

По-късно самият Коуен изясни това на Хатчър.

 

Застанал на терасата си, и Коуен се беше отдал на размисли, припомняйки си времето, когато за първи път видя пристанището на Хонконг. Той се беше крил в кабината си през целия път след отплуването от Сан Франциско, ужасен от мисълта, че трябва да се среща с толкова непознати на борда на огромния кораб. Първата нощ след акостирането им в пристанището той се измъкна потайно на палубата и беше обзет от паника пред гледката на извисяващия се в близост планински връх, ослепителните светлини на града и обградилите отвсякъде големия кораб сампани с молещите за милостиня хлапета на тях. Точно тогава Коуен бил забелязан от един врял и кипял моряк с разпуснати нрави на име Рингър, нещо като домакин и доставчик на кораба, който изпитал истинско съжаление към Коуен.

— Виж какво, сър, мисля да мръдна към центъра на града самичък… искаш ли да дойдеш с мен?

Коуен се почувствал изнервен, но пък и заинтригуван.

— Там е и деловата част на града, нали?

Рингър:

— Да, ама там има и други неща, които си заслужава да се видят. Мисля си, че можеш да прекараш приятно в „Дома на орхидеите“ на Фет Лейди Лоу.

Коуен:

— Това ресторант ли е?

Рингър, тоя майтапчия:

— Е, ъ-ъ, мисля, че може и така да се нарече.

Хубав ресторант. Заведението на Фет Лейди Лоу е може би най-големият публичен дом в света и той тръгнал с Рингър към него с надеждата, че отива да си похапне омлет и китайско задушено. От момента, в който Коуен престъпи входа на заведението на Фет Лейди Лоу, животът му се промени завинаги. Неговият сексуален апетит беше възпламенен и пред Коуен се разкри един съвършено нов аспект на живота.

Той се усмихна вътрешно на самия себе си, като си спомни за оная нощ. Основното помещение беше осветено от розови свещи и някъде, скрити в тъмнината, свиреха музиканти на китайски инструменти. Бюфетът! Бюфетът беше един истински рог на изобилието. Всеки възможен деликатес, дори и за най-богатото въображение, фигурираше на отрупаната маса. Хайвер от черно морска есетра; крилца от врабчета, подправени с чесън, както ги приготвят в Кантон; супа от гъби и перки на акула, подправени с китайски оцет; парченца месо от пекинска патица, сервирани в бао бинг и руло чун джуап с плънка от свинско с къри и сепия; зеленчуци, приготвени на водна пара с шампанско.

А жените! Коуен беше направо хипнотизирай. Всичките бяха достатъчно разголени и сочно предизвикателни на меката светлина на свещите, страстно мамещи силуети, всяка с различна хубост, всяка облечена в свой собствен стил под взискателния поглед на Фет Лейди.

Една от тях беше облякла твърде сексапилна френска нощница, друга — наметнала само дантелен халат без нищо друго под него, трета — по черен колан за жартиери и корсет. Имаше една красавица от Перу със затворена викторианска блуза с висока яка и нищо друго по нея, една нубийска принцеса по наметка, тънка като паяжина. Тук бяха събрани жени отвсякъде, дори от най-затънтените краища на света — евроазиатки, японки, китайки, тайландки, египтянки, гъркини, французойки. Имаше африканки и израелки. Имаше даже една индианска принцеса от Америка и две близначки ескимоски, които наричаха Муклуките, и които работеха с клиентите винаги заедно в една стая с огледала по стените.

„Ритуалът по моето посрещане беше наистина изключително преживяване“, помисли си Коуен с усмивка.

Самата Фет Лейди Лоу^[2] по външен вид можеше да бъде оприличена на всичко друго, но не и на високите и стройни френски модели от кориците на списанията, с техните широки рамене и високи скули. При това самата тя беше недостижима награда на това място, където всичко пред очите ти се предлагаше, било срещу пари, било просто така, като благосклонност на заведението.

— Защо й викат Фет Лейди? — попита Коуен.

— Защото точно това, приятелю, се търси от затлъстелите баровци, които идват тук — отвърна му Рингър.

Нейното опитно око обаче веднага разпозна девственика в Коуен и тя избра за него рядка награда, до която имаха достъп малцина от посетителите. Фет Лейди излезе от основния салон и се върна с Тайъна. Коуен с наслада възстанови този спомен в съзнанието си — това мъничко същество, по-ниско от Коуен, още съвсем дете, ненавършило шестнайсет, загърнато в саронг, с коса свита на кок с преплетени в него орхидеи и азалии, и черно бретонче, спускащо се върху челото й. Тя се усмихна на Коуен с най-нежната усмивка, която беше виждал в живота си, после се присегна, хвана го за ръката… и го отведе в рая. Тя го отведе горе в стаята си и Коуен съвсем живо си спомняше всяко кътче, осветено от отблясъка на свещите. Спомняше си цвета на възглавниците, натрупани в единия ъгъл на стаята, голямата старовремска вана с месингови крака в другия ъгъл, спомняше си как тя избираше всяко късче храна от отрупаната с деликатеси маса и му го слагаше в устата, смесвайки така умело и талантливо вкусовете, че самото хранене възпламеняваше страстта му.

После тя бавно го съблече, масажирайки всеки мускул по тялото му, след което вдигна ръка към главата си и свали гребените и цветята от черната си коса, разпилявайки я върху раменете си. После приседна до него, развърза колана на саронга си, който се смъкна на пода, и го остави да се наслади на гледката на свежото й тяло, преди да го заведе във ваната, пълна с лечебна освежителна кал — толкова топла, че едва се издържаше в нея. После се зае да възбужда и наелектризира тялото му, след което прави любов с него, докато той не усети, че направо полудява. Кръвта на Коуен се възпламени само при спомена за оная нощ.

Коуен никога не си тръгна оттам. Не тръгна с обратния курс на кораба си, нито с който и да е друг кораб. Неговият свят станаха Хонконг и тая огромна викторианска къща в Уончай… вкусваше, опитваше, изживяваше удоволствието, учеше се да говори всички възможни езици на любовта и правеше любов по всевъзможни прелестни начини, може би недостъпни и за най-порочното въображение.

И тогава Коуен откри нещо ново за самия себе си, нещо, което се беше таило в него непробудено през всичките двайсет и седем години от живота му. Той откри, че по душа е роден мошеник, за когото спекулата е нещо много по-интересно от игрите на стоковата и валутната борса. Коуен откри за себе си контрабандата. Търгуваше незаконно със злато, надхитряше митничарските корабчета и внасяше контрабандни стоки в колонията. Той научи също така, че в колонията на Нейно Величество информацията беше една от най-ценните стоки. Той и Тайъна, освен любовници, станаха и много добри приятели. Тя го учеше на китайски, той я учеше на английски. Ориенталският начин на живот имаше магнетично привличане за него.

Именно от китайците Коуен за пръв път чу за Тсу Фи, което буквално означаваше „Старецът, който хапе като дракон“. Разправяше се, че Тсу Фи управлявал действията на тайпановете от деловия свят на Хонконг с копринени конци, като марионетки. За Тсу Фи не съществуваха никакви тайни. От него се страхуваха и най-могъщите барони на западния престъпен свят. Да се противопоставиш на Тсу Фи, беше все едно да се противопоставиш на боговете, разправяха хората. В съзнанието на Коуен, Тсу Фи държеше ключа за храма на боговете. Да се запознае с него и да навлезе в неговите тайни стана идея фикс за Коуен. Но Тсу Фи имаше много тежък характер и изобщо не се доверяваше на чужденците гуай-ло.

Но една вечер в заведението на Фет Лейди Лоу Тайъна открехна вратата на храма на боговете.

Някакъв клиент, който я посещавал от време на време, й доверил, че една богата жена го била наела да убие съпруга й. Тя беше разбрала съвсем малко за тая работа, а за името на жената си спомняше само, че било като име на цвете. Коуен веднага прегледа „Туулс Гайд ту дъ Краун“, който представляваше изчерпателен справочник за деловия свят в Хонконг. Там откри следната статия:

 

Hamton-Rhodes Overseas Transport, Ltd. Президент и главен изпълнителен директор: Чарлс Роудс. Първоначално наименование: Hamton Shipping and Transport, Ltd. Основана 1934 г. Място на регистрации: Абърдийн. Основател — Джонатан Хамптън, починал: 1978 г. Промяна на името: 1979 г. Женен за Айрис (по баща Хамптън), дъщеря на основателя: 1975 г.

 

Той проведе няколко разговора с приятели от банките на Коноут стрийт и още същата вечер помоли Тайъна да му уреди среща с Тсу Фи.

— Но, Робърт, той няма да се съгласи да прави бизнес с един гуай-ло.

— Кажи му, че тоя гуай-ло може да го направи още по-богат — прошепна й Коуен поверително.

Планът беше изключително смел, което беше една от причините Коуен да държи толкова много на него. Но той познаваше добре правилата на бизнеса, именно там беше силата му. Какъв страхотен удар щеше да бъде, ако един гуай-ло успее да навлезе в тайните на Тсу Фи.

Офисът на Тсу Фи беше на многолюдната и шумна Кег стрийт, над салона за акупунктура. Тсу Фи ръководеше бизнеса си от двете малки стаички, откакто го помнеха. На табелата на вратата с китайски букви беше изписано само „Уонг“ и под него „Подправки“.

Коуен усещаше нервно напрежение в себе си, но разбираше, че не трябва да го показва. След като изкачи стълбите, той застана пред вратата, пое дълбоко дъх, покашля се тихо и се опита да успокои пулса си. После влезе вътре и се озова в едно малко преддверие голямо колкото стенен дрешник. През отворената врата се виждаше и самият офис на Тсу Фи, който не беше по-голям. Очевидно старецът никак не държеше на представителността.

Тсу Фи беше седнал с гръб към прозореца зад едно обикновено махагоново бюро, върху което нямаше нищо друго освен дървено сметало в единия край, и черен старовремски телефон, в другия. Пред бюрото имаше само един стол. Иззад високата облегалка на неговия стол блестеше силна слънчева светлина и в лъчите й тежко се стелеше прах. В единия ъгъл на стаята имаше каса от тиково дърво, а в другия — малка масичка с подреден на нея сервиз за чай. И това беше всичко.

Тсу Фи изглеждаше много стар, въпреки стегнатата си, изправена стойка и блясъка в очите. По кожата му нямаше никакви бръчки, беше почти прозрачна, сякаш дребните му, крехки кости бяха опаковани в пергамент. Косата му беше съвсем бяла и късо подстригана, а лицето му — гладко избръснато. Той гледа втренчено Коуен няколко секунди, преди да вдигне ръка и да го покани да влезе в стаята с едно-единствено помръдване на показалеца си. Коуен се приближи до бюрото и протегна ръка.

— Аз съм Робърт Коуен — каза той на превъзходен мандарин^[3].

Тсу Фи не обърна внимание на протегнатата ръка, като същевременно вдигна своята, поставяйки я на пътя на промъкващия се през праха слънчев лъч, и започна да разглежда сянката й на пода.

— Ако не друго, поне си точен — каза той надменно и посочи на Коуен празния стол. После облегна ръцете си върху бюрото, скръсти пръсти и каза: — Какво сега?

Коуен се покашля, за да прочисти гърлото си. Беше репетирал доста пъти това, което искаше да каже. Облегна се назад, опитвайки да се разположи удобно на стола, който не позволяваше никакво удобство, и започна.

— Разполагам с информация, която, смятам, може да бъде полезна и за двама ни. Научих, че един мъж, който се занимава с бизнес тук, ще бъде убит. Жена му плаща, за да го убият.

Старецът го гледаше втренчено и но лицето му не потрепваше дори едно — единствено мускулче. Очите му се забиваха като свредели в Коуен.

— Тоя мъж е некадърен и мързелив. Пие прекалено и мами жена си. Нейният баща е поставил началото на бизнеса. Той не е жив вече. Компанията има големи затруднения. Но ако тоя мъж умре, тя ще наследи основния пакет акции и ще поеме контрола върху компанията. Като се освободи от него, тя ще може свободно да наеме нови хора и да извърши реорганизация. Активите им са много големи. Както го виждам аз, могат да се случат две неша. Или компанията ще се изправи на крака, или управлението й ще се поеме от банков консорциум на кредиторите.

— А няма ли трета възможност? — попита Тсу Фи.

— Имате предвид банкрут? Малко вероятно. Тая жена си има собствени средства. Съмнявам се, че ще пристъпи към такава крайна мярка, освен ако няма предварителен план как да си възвърне компанията обратно.

— И какво общо има това с мен? — понита старецът.

Коуен се усмихна и се наведе напред.

— С нас — поправи го той.

— Не ме интересува тоя вашия, на американците, пазар на ценни книжа. Това е игра на Западния свят и аз не я играя.

— Аз я разбирам — каза Коуен убедително. — Тсу Фи, ако изчакаме цените на акциите да паднат… да речем с осем пункта… и после вложим, да кажем, половин милион в дялови акции, щом започне реорганизацията, цените на акциите ще скочат рязко.

— И колко ще трае това?

— Шест месеца, може и седем.

— А каква печалба очакваш?

— По мои преценки акциите трябва да скочат най-малко с двайсет пункта.

Пръстите на Тсу Фи заиграха върху дървеното сметало.

— Два, два и половина милиона за шест месеца — продължи Коуен, макар да си даваше сметка, че Тсу Фи вече ги е изчислил.

— Ще следя движението им и ще ги продам в най-подходящия момент — добави Коуен.

— И какво искаш за теб?

Коуен се наклони напред със светнали очи.

— Половината от печалбата — каза той уверено. Тсу Фи го погледна изпитателно. Измина цяла минута в мълчание, след което той бавно поклати глава.

— Не.

— Добре, тогава една трета — бързо изстреля второто си предложение Коуен. — Ти печелиш два милиона, аз печеля шестстотин хиляди. Дори ще ги закръгля. Половин милион.

— Много лесно се отказваш от сто хиляди долара — каза му иронично Тсу Фи.

— Не е трудно да се откажеш от нари, които още не притежаваш — отвърна Коуен.

За пръв път Тсу Фи се усмихна. Тоя гуай-ло беше прекалено дързък, но Тсу Фи беше понаучил това-онова за него. Освен всичко друго той беше и доста умен. Познаваше тоя бизнес. И което беше още по-важно, тоя Коуен беше доказал, че знае как да се възползва от информацията, която притежава. Но се пазареше доста арогантно и заслужаваше да получи добър урок. Може би тоя Коуен щеше да разкрие нови възможности пред него, възможности, които той не беше използвал досега. Мисълта за навлизането в нови, високодоходни начинания накара кръвта му да се разиграе.

— А не чувстваш ли някакво морално задължение да се опиташ да предотвратиш това убийство? — попита го Тсу Фи.

— Това си е вътрещносемейна работа — каза Коуен сухо и повдигна рамене. — Освен това, ако сега отида да предупредя полицията, ще причиня неприятности на моите приятели, от които научих за това.

Тсу Фи потърка брадичката си все още с неподвижно втренчен в Коуен поглед.

— Кога? — попита той.

— Не знам, но когато Роудс умре, акциите ще почнат да падат и ние трябва да сме готови.

— А ако цените на тия хартийки не тръгнат нагоре? Коуен се усмихна и вдигна рамене.

— Тогава, предполагам, на мен много ще ми се стъжни положението. Готов съм да поема риска.

Тсу Фи кимна съвсем бавно с глава.

— Кажи ми, когато си готов — каза той. — Ще ти дам отговора си тогава.

— Тогава ще бъде много късно да търся друг инвеститор, ако ти откажеш — каза Коуен.

— Да не би да искаш да взема решение веднага? — каза изненадано старецът.

— Ако тая работа не те интересува, Тсу Фи, ще трябва да потърся някой друг.

Тсу Фи го изгледа изпитателно отново и уведоми с официален тон арогантния младеж:

— Тогава отговорът ми е не.

Това обърка Коуен, но той усещаше, че старият китаец е доста заинтригуван от предложението. „Ако сега стана и си тръгна, помисли си Коуен, дали ше промени решението си, или просто ще зареже тая идея?“ Коуен се зачуди как да постъпи. Ако почнеше още да сваля мизата, това щеше да бъде признак на слабост, а той беше в много по-голяма степен заинтересуван от това, да спечели доверието на Тсу Фи, отколкото от сделката сама по себе си.

— Е, добре, съжалявам, че ви отнех от времето, сър — каза Коуен и стана.

Тсу Фи протегна отново ръката си под слънчевия лъч и се загледа в пода.

— Довиждане — каза той.

Коуен се обърна, тръгна към вратата и в тоя момент Тсу Фи се обади неочаквано:

— Мистър Коуен, кожата на лицето ви е започнала да се отпуска. Отбийте се на долния етаж. Мъжът там се казва Пинг. Предайте му, че съм казал, че имате нужда от неговите игли.

Коуен последва съвета му. Долу седна на един старовремски бръснарски стол и акупунктуристът започна да забива дългите, фини игли на известните само нему точки на тялото. Коуен усети, че се отпуска. Остана така неподвижен, със затворени очи, около трийсет минути. Щом Пинг извади иглите си, Коуен отвори очи. Тсу Фи беше застанал пред него.

— Дръж ме в течение — каза той. — Ще имаш парите на разположение. — После веднага излезе от стаята.

Коуен изтича след него.

— Сър? — извика той, докато Тсу Фи изкачваше стълбите.

Старият китаец се обърна и го погледна в очите. Коуен извади един сгънат лист от джоба си и протегна ръка, за да го подаде на стареца.

— Аз, ъ-ъ, трябва да имам правомощия да оформя сделката по закупуването… просто да фиксираме нашето споразумение официално — каза той.

Тсу Фи изсумтя и дръпна листа от ръката му. Обърна се и тръгна нагоре.

— Ела — каза му той през рамо. Коуен го последва нагоре по стълбите.

Старецът извади един кибрит, драсна клечката и изгори договора, без дори да погледне съдържанието му. Погледът му проблесна в прашната, огряна от слънцето стая.

— Сега разбра вече колко струва една хартийка, нали? — каза той рязко. — И никога да не подписваш каквото и да е, защото отиваш на небето заедно с подписа си.

Девет дена след срещата на Коуен и Тсу Фи Чарлс Роудс беше убит при автомобилна злополука. Коуен изчака цените на акциите да паднат с пет пункта и тогава започна да купува.

След обявяването на реорганизацията котировката на акциите скочи, изкачвайки се с двайсет и четири пункта спрямо фиксинга си отпреди спадането им. Тсу Фи беше направо във възторг, че беше отмъкнал от дракона мръвка за над два милиона. Коуен побърза да отиде на Кет стрийт, за да прибере своя половин милион.

Тсу Фи му хвърли на масата една пачка от десет хиляди долара.

— Какво е това, да не би да е предплата? — каза Коуен иронично.

— Това е заплащане според заслугите за това, което свърши — отвърна Тсу Фи.

Коуен скочи на крака разярен.

— Нали точно ти ми разправяше, че хартийките не струват пукнат грош. Аз ти вярвах!

— Още един урок — каза му старецът. — Никога не вярвай на никого. — И той протегна дясната си ръка напред, за да види колко е часът, недвусмислен намек, че разговорът е свършил.

— Свали си ръката — изръмжа Коуен. — Дължиш ми половин милион долара.

Тсу Фи вдигна поглед към него.

— Искаш ли да се научиш да си изкарваш парите, или само ще вдигаш врява? — каза му старецът.

Коуен потисна гнева си и се успокои. Седна отново на стола и очаквателно впери поглед в стария мошеник.

— Имаш още много да учиш за нас, американецо — каза му Тсу Фи. — Но имаш талант. Когато научиш каквото трябва, половин милион долара ще бъдат за теб нещо съвсем незначително.

Така Коуен стана протеже на Тсу Фи. Отвори си собствен офис в края на квартал Уончай с три телефона и компютър. Движеше целия си бизнес сам — още един от уроците на Тсу Фи („Никога не допускай някой друг до тайните си“). Съветите на Тсу Фи станаха за него нещо като Библия. Един ден неговият учител го повика в офиса си на Кет стрийт.

— Време ти е да тръгнеш нагоре по притоците на Макао — каза Тсу Фи.

Коуен беше шокиран от тая новина. Дотогава не му се беше случвало Тсу Фи да го прати по реката към земята Чин Чин.

— Защо? — попита той.

— Ако много питаш, ще си помисля, че не съм избрал подходящия човек за тая работа — отговори му Тсу Фи. — Ти си новият ми търговски посредник. Трябва да респектираш ония китайски пирати със смело поведение, да не показваш страх. Това е бизнесът. Да се пазариш за най-добрата цена. Ти имаш вкус към парите, американецо. Ще станеш богат, но това ще ти струва някои лишения и неудобства.

Тсу Фи му даде една златна монета с лика на кралица Виктория.

— Това гарантира, че говориш от мое име — каза той. — Досега моите хора не се справяха добре в преговорите. Не се доверяваха на собствената си интуиция и се съгласяваха много бързо. Ти си много добър в преговорите, гуай-ло, трябва да сключиш нови, по-добри сделки.

— Тогава значи трябва да подсладим млякото — каза Коуен.

— Да подсладим млякото? Какво мляко?

— Да им предложим нещо повече от останалите, които търгуват по реката.

— И какво да бъде то? — понита Тсу Фи.

— Това мисля в момента — отвърна Коуен.

— Тогава мисли бързо — каза Тсу Фи. — Заминаваш тая вечер.

Същата нощ Коуен за първи път срещна Хатчър.

Коуен стана белият Тсу Фи. Събра си свои хора за пътуванията по реката. Спечели уважението на Тс’е К’ам Мен Ти и вече предизвикваше страх сред хонконгските тайпанове. Беше изградил безупречна мрежа от делови и бизнес контакти нагоре по реката в Червения Китай. Но преди всичко той търгуваше с информация. Беше се превърнал в нещо като информационна банка, в която постъпваха най-разнообразни слухове от личен или делови характер за всичко и за всички в колонията.

Ако възникнеше някой сложен и трудно решим проблем, тайпановете се обръщаха към него.

Бяха го нарекли Чайна Коуен.

Споменът за всяка минута от живота му тук предизвикваше приятно чувство на задоволство у него.

 

След като стигна до билото на планината, Хатчър тръгна към Албани Роуд, в близост до ботаническата градина. Къщата на Коуен се издигаше в подстъпите на самия връх.

Хатчър беше потънал дълбоко в мислите си, но все пак не толкова дълбоко, че да не забележи колата, паркирана в далечината по-нагоре, до входа на ботаническата градина, а също и шофьора, който го наблюдаваше с бинокъл.