Уилям Дийл
Тай Хорс (6)

Банкок
Шест месеца по-късно
МАЛАЙЗИЙСКАТА ГРАНИЦА

Гледайки от високо, можеше да се види как един тъмносин мерцедес се движи бавно по отрупаните с пешеходци улици на Банкок. Движеше се едва-едва, намаляваше, когато стигнеше до някоя пресечка, кръстосваше безцелно улиците, сякаш не беше решил къде точно да отиде, докато накрая спря.

Уличката беше тясна и гъмжеше от народ. Въпреки че беше още ранен предиобед, от близкия нощен бар гърмеше музика, която допълваше какафонията от човешки брътвеж, свирене на клаксони и врявата на големия, многолюден град.

От мерцедеса излезе едър, масивен китаец и тръгна навътре в уличката. Лицето му беше червендалесто, с продълговат тънък белег на едната страна. Той си проправяше път през нескончаемата върволица от хора към една дребничка, мършава, предизвикваща състрадание жена с тюрбан на главата. Тя се беше привела напред, сгушила бебе в скута си. Беше с боси крака, с набита по мазолестите й крака мръсотия, а по лицето с хлътнали бузи и очи можеше да се прочете цялата й биография. Това беше млада жена, една от хилядите проститутки, наричани тук е-сан — лаосчанка от Североизточен Тайланд, продадена от баща си, за да проституира още от дванайсет годишна възраст, и вече с бебе на ръце, неспособна да се справя с живота, загиваща бавно от гпадна смърт. Тук имаше хиляди каго нея. А и дузини такива нежелани бебета се раждаха всяка седмица.

Шофьорът на мерцедеса — слаб нисък мъж в сив делови костюм, беше опрял крак на бронята на колата, пушеше и наблюдаваше как партньорът му разговаря с дребната женица с детето. Едрият мъж с белега на лицето се беше наклонил към нея с кръстосани на гърдите ръце и й говореше спокойно. Жената поклати отрицателно глава. Мъжът извади дебела пачка банкноти и отброи няколко от тях, но жената продължи да клати отрицателно глава. Той извади още няколко, прегъна ги, хвана ги с двата средни пръста на ръката си и й ги подаде. Тя явно се поколеба, но продължи да клати глава. Мъжът с белега пъхна ръка в джоба на сакото си и извади оттам пакетче с бял прах. Сложи го между сгънанатите банкноти и го пъхна в ръката й. Шофьорът на колата видя как партньорът му взе детето и тръгна обратно по уличката. Отвори му вратата и го изчака да влезе.

 

Лъскавият връх на иглата се потопи в съда с наситенозелена боя. Клиентът беше едър китаец с мощно телосложение на около трийсет и пет-четирийсет години. Той не потрепна, дори не премигна, когато иглата за татуиране прободе кожата на ръката му. Седеше гол до кръста на старинно кресло с богати орнаменти. Гледаше право пред себе си, хладнокръвно и безизразно. Беше вдигнал ръката си напред, свита в лакътя. Коленичил върху една тъмночервена възглавннчка и приведен над ръката на младия мъж, един възстар китаец извайваше произведението на своето изкуство малко над китката му. Той не използваше модерните, електрически игли за татуиране, а вършеше работата си по познатия още от древността начин — с бързи и изкусни последователни бодвания върху кожата. Работеше бързо, но същевременно много внимателно, рисувайки върху кожата тънка зелена кама с увита около острието й змия, чиято жълта глава надничаше иззад дръжката.

След като привърши работата си, старецът се отдръпна назад и огледа внимателно това, което беше направил. Явно удовлетворен от произведението си, той кимна с глава към клиента си. Чак тогава младият мъж погледна надолу към изрисуваната кама. Тя изглеждаше като истинско произведение на изкуството — изрисувана изящно, застрашителна, предизвикваща респект. Нещо като проблясък на усмивка премина през неразгадаемото лице на младия мъж. Той стана, прекоси стаята, отиде пред поставеното в златна рамка голямо огледало на срещуположната стена и се загледа невъзмутимо в отражението си. Едва забележима сянка на самодоволство премина през лицето му. После се обърна към стария майстор.

— Великолепно! — каза той и се поклони на татуировчика, който на свой ред му отвърна със същата любезност. Мъжът облече церемониална мантия от пурпурнозлатист брокат и премина в съседната стая, която беше пищно обзаведена с китайски антики, предмети на изкуството, персийски килими. През огромните прозорци на стаята се разкриваше панорамата на целия град Макао.

Един доста възрастен мъж, отдавна надхвърлил седемдесетте, беше застанал в дъното до огромен аквариум с декоративни рибки и поръсваше храна във водата. Когато младият мъж влезе в стаята, той преустанови заниманието си, изтръска ръцете си и се зае да разгледа татуировката.

— Още едно произведение на изкуството — каза той след минута-две. Поклони се в знак на благодарност на, стария майстор на татуировки, който вежливо му отвърна със същото и след това излезе от стаята.

Старецът беше глава на могъщ китайски род, известен под името Уайт Пам, който контролираше триадите Чию Чао, гангстерски клан, който по мощта си се нареждаше някъде на четиринайсето място сред подобните организации от цял свят. Но преживеният от него инсулт беше ограничил подвижността на крайниците му и беше предизвикал частична загуба на паметта, поради което той беше решил да се оттегли от кормилото. Младият мъж, който се казваше Толи Фонг, тази вечер щеше да стане сан уонг, върховният вожд, както наричаха водача на триадите.

— Днес е голям ден — каза старецът, като се върна отново към заниманията с рибките си. — Баща ти много ще се гордее с теб, както и аз се гордея. Не виждам никой друг, който повече от теб да заслужава да стане сан уонг на триадата на Уайт Пам.

Двамата стояха край огромния аквариум, побиращ поне сто галона вода. Старецът разронваше с пръсти храната от изсушени морски организми и я ръсеше но повърхността на водата.

— Сега вече ще мога да се отдам на заниманията си с моите рибки.

Една красива рибка, оцветена във всички цветове на дъгата, си играеше лениво, като ту се шмугваше под един корал, поставен на дъното на аквариума, ту излизаше изпод него. Най-властно се държеше една кобалтовосиня риба ангел^[1] с размерите на еднодоларова палачинка, с издължена муцуна.

— Повече от петдесет години ние сме най-страховитата триада. Сега повече от когато и да било е важно да запазим положението си — продължи старецът.

Щом парченцата храна започнаха да потъват, останалите рибки се скупчиха около тях. Но синята риба ангел ги нападна, заблъска ги с муцуната си и ги разпиля, а после, кръстосвайки из аквариума, започна да лапа парченцата храна, падащи към дъното. След като си разчисти пространството от конкуренти, заплува по-бавно и отпуснато и се насочи към по-едрите парчета храна към дъното на аквариума.

— Никога не допускай проява на слабост пред когото и да било… — старецът разпръсна храна по дланта си и я потопи под водата. Рибата ангел закръжа предпазливо около ръката му за момент, после се спусна, грабна едно парченце храна и се отдалечи. Толи Фонг видя под водата татуировката над китката на ръката на стария сан уонг. Беше съвсем същата като неговата, направена от същия майстор, наистина, когато и двамата са били доста по-млади от сега.

— …нито пред семейството си, пред жена си, пред брат си, нито пред мен, но най-вече пред никого от враговете си. Добре, стига толкова за това. Докато оня старец извайваше това нещо върху ръката ти, обади се твоят човек от Банкок. Позволих си да приема съобщението, тъй като ти беше зает и не трябваше да бъдеш безнокоен.

— Да, добре. И какво каза той? — запита Фонг нетърпеливо.

— Каза, че градината е засята. Жътвата ще бъде тази нощ.

 

На двайсет мили източно от Кангар, недалече от Паданг Бесар, по разбития път, успореден на железопътната линия от Тайланд за Малайзия, отец Килани караше една товарна камионетка. Той беше само на около миля от гаричката на граничния пункт, когато дъждът внезапно заваля, което между другото беше съвсем обичайно за Южен Тайван. Светкавица разцепи небето и освети клоните на палмите, превити под силния напор на бурята. Килани изпита съжаление към жените, които возеше отзад. Каросерията нямаше брезентово покривало и осемнайсетте жени се бяха сгушили една в друга, за да се пазят от бурята. Килани не знаеше подробности за цялата тая операция, а и не се интересуваше. Неговата работа се състоеше в това, да посрещ не един частен самолет на Сонгкла и да откара осемнайсет работнички до тайландско-малайзийската граница.

Пътят минаваше покрай граничния пункт, криволичеше близо трийсет мили из джунглата до главното шосе, после продължаваше на север през целия Тайландски полуостров до Банкок. Граничният пост представляваше неголяма сграда с двама пазачи.

Още преди да настъпи утрото, осемнайсетте жени, дванайсет от които носеха бебетата си на гръб в цедило, щяха да преминат пеша през невидимата линия, която разделяше Тайланд и Малайзия. С разрешителните за работа, с които бяха снабдени, те щяха да припечелват по десетина долара на ден като работнички на каучуковите плантации или като домашни прислужнички в богати семейства. Отвъд охраняваната полоса на границата щеше да ги чака друг камион, който да ги закара до местата, където щяха да работят. Всичко това тук беше всекидневие, в цялата работа нямаше нищо необичайно.

Необичайно беше само това, че бебетата не бяха обикновени — всички те бяха на не повече от шест месеца; всички те бяха купени от улиците на Банкок само преди броени часове; и всички те бяха умъртвени непосредствено преди самолетът да излети за летището Хао Яй.

Килани нямаше и представа за мъртвешкия товар, който превозваше. Жените му се бяха сторили необичайно тихи, докато им помагаше да се качат, но той си помисли, че причината за това е може би лошото време.

На самата граница той спря камионетката и изскочи от кабината. Дъждът беше понамалял и беше преминал в леко, постоянно ръмене, но в небето продължаваха да проблясват светкавици и да осветяват гъстата джунгла, която ги заобикаляше.

Килани отиде при задната част на камионетката и спусна капака на каросерията. Помогна на жените да слязат, като беше особено внимателен с тия, които носеха бебетата си на гръб. Жените поеха забързано по разкаляната пътека към граничния контролен пункт с приготвени за проверка разрешителни за работа.

Двамата войници се бяха сврели в малката будка отвън, за да се скрият от дъжда Килани влезе обратно в кабината на камионетката и загледа подир жените, които приближаваха към войниците на контролния пункт. Всичко беше нормално, оставаше само обичайната проверка на документите. Малайзийските войници бяха благоразположени и флиртуваха с жените.

Докато една от жените преминаваше покрай войниците, ръчичките на бебето й се изхлузиха от цедилката и увиснаха отпуснати надолу. Тя продължи забързано напред, без да усети, че детето се изхлузва от вързопа на гърба й и главичката му също се е извадила навън. Единият от войниците се пресегна усмихнат да нагласи по-добре бебето във вързопа. Но щом го докосна, лицето му замръзна. Бебето беше леденостудено. Жената се наникьоса и побягна, а бебето се изхлузи и остана в ръцете на войника. Войникът, останал с бебето в ръце под дъжда, изкрещя на другия:

— Това бебе е мъртво! Спри я!

А в това време жената тичаше обратно към камионетката.

Тогава всички жени побягнаха. Друг войник провери още едно бебе. И той остана под дъжда с мъртво дете в ръце.

— И това е мъртво — изкрещя той на колегата си.

Жените изпаднаха в паника. Побягнаха обратно към камионетката, а войниците стреляха няколко пъти във въздуха, за да ги сплашат и спрат. На Килани му причерня пред очите. Блъсна с всичка сила скоростния лост и включи на скорост, форсира двигателя докрай и потегли бясно, а гумите буксуваха в размекнатия път и хвърляха на всички страни пръски кал.

Килани караше като луд и тежката камионетка буквално летеше по хлъзгавия разкалян път. Машината препускаше с рев през развихрилата се наново буря, а Килани се беше втрещил с неистов страх в очите през обсипваното с вълни от дъжд предно стъкло. Стиснатите му до болка устни бяха побелели от страх.

— О, Господи — не спираше да повтаря той. Тогава изведнъж пътят пред него избухна в ослепително бяла светлина, страхотна светкавица изпепели всичко пред очите му и прекърши едно гигантско дърво. Блясъкът на светкавицата за момент ослепи Килани. Той разтърка очи и тогава пътят сякаш изчезна и пред него остана само непроходимата джунгла. Той извъртя волана. Гумите се плъзнаха по разбития паваж на пътя, но разсипания чакъл на банкета, из дълбоките локви. Камионетката полетя странично към джунглата и се сиря с трясък в крайпътния насип.

За известно време Килани остана неподвижен, със слисан и недоумяващ поглед. Предното стъкло беше разбито на парчета. Напипа несъзнателно дръжката на вратата, дръпна я, вратата се отвори и той се катурна странично в наводнения крайпътен ров. Студеният дъжд го накара да се опомни. Остана така, седнал в локвата за момент, после започна да се катери но хлъзгавия бряг на крайпътния ров и щом го изкатери, се втурна стремглаво навътре в джунглата.

Той тичаше обезумял през гъсталака на джунглата, клоните на дърветата и храсталаците се блъскаха в тялото му, разкъсваха дрехите му, шибаха лицето му. Раздираната от светкавици джунгла се беше превърнала в ужасяващ кошмар. Лиани с размерите на огромна боа се извисяваха от земята, извиваха се, стискаха и задушаваха огромните мангрови дървета. Още една светкавица проблесна с ослепяваща светлина над главата му. На зловещата й синкавобяла светлина Килани видя една гигантска статуя на Буда с ерозирали от времето и вятъра форми, гледаща свирепо към него, с лице и тяло, обхванати плътно от буйната растителност. Килани отскочи с писък и падна върху дънера на едно дърво. После се изправи и с лудо блъскащо в гърдите сърце продължи неистовия си бяг през бурята.

 

Мястото изглеждаше като мизансцен на уестърн — огромно, широко помещение с разпръснати в безпорядък маси и столове и нахвърляни стърготини но пода. Снопове приглушена зелена светлина се спускаха от ниския таван. В помещението цареше хладен полумрак и миризма на престояла бира и лук. Въздухът се раздвижваше от лениво въртящи се вентилатори. Времето сякаш беше спряло на това място.

В далечния край на помещението, от край до край по цялата му ширина, се простираше стар, накълцан от многобройни битки дъбов бар. Беше наистина великолепен бар — с лъскава месингова облицовка и разхвърляни тук-таме по цялата му дължина плювалници. Над него, пак от край до край по цялата дължина на салона, се простираше поръбено с фасет огледало, в центъра на което с букви, високи цял фут, под формата на дъга, беше гравирано името „Том Скухани“. Под него, с обратна дъга, за да се затвори кръгът, беше гравирано „Галуей Рууст 1877“.

Над огледалото беше закрепена една проскубана и проядена от молци бизонска глава, която се блещеше зловещо с единственото си изцъклено око — мястото на другото беше натъпкано с катран. Почти в центъра на огледалото се мъдреше дупка от едрокалибрен куршум.

Едната стена на салона беше покрита със стари, пожълтели дагеротипни фотографии и рисунки на прочути каубои, индианци и гангстери: семеен портрет на Джес и Франк Джеймс, изтупани в официалното си празнично облекло и с черни бомбета; юначагите на Дуулин, оковани и подредени в редица пред затворническата камионетка, обаче ухилени, сякаш са уредили и последния проблем в живота си; Лудият Бил Хикок, проснат мъртъв върху масата за покер и застрелялият го в гръб Джек Данс, застанал зад масата и държащ последната ръка на Хикок — аса, осмици и тройка каро; Пат Гарет, застанал пред застрелян бизон и прегърнал пушката си с две ръце; Джеронимо, клекнал по индиански маниер и положил пушката на коленете си; Крейзи Хорс, гледащ с предизвикателен поглед.

В ъгъла, встрани от бара, един джубокс „Уърлицър“ дрънкаше нещо подобно на „Сърфин“ на „Бийч Бойс“. От другата страна на салона имаше вход към едно по-малко помещение, повдигнато с около две стъпки над пода на основното, преградено със завеса от стъклени мъниста. На една от двете маси в единия му край неколцина мъже играеха карти, а по-навътре двама други мъже играеха билярд на маса, покрита с червено сукно. В дъното на това уединено помещение, на едно кресло с мека тапицерия, встрани от което беше поставен абажур с ресни, седеше внушителен джентълмен в бял костюм с бяла коса и с двойна брадичка, надвиснала над яката му. Пред него имаше една масичка с голям сейф и бутилка червено вино. Мъжът четеше. Като стигна до края на страницата, потопи пръст в чашата с вода, която държеше в другата си ръка, облиза водата от пръста си и прелисти страницата.

Висок слаб мъж с щръкнали мустаци седна на близкия край на бара и се заприказва спокойно с един строен, елегантен негър, облечен с черна блуза с кожено елече, в сини джинси, каубойски ботуши и с каубойска шапка, толкова голяма, че можеш да си вземеш вана в нея. На шапката беше затъкната китка от червени, жълти и зелени папагалски пера. Изпод якето на високия се показваше дръжката на един явно доста голям пистолет. Докато разговаряше, той непрекъснато хвърляше погледи към едрия мъж с белия костюм. Единственият друг човек в големия салон беше един дългокос рус мъж, клюмнал върху бара.

Някъде отзад, откъм сервизното помещение, се разнесе звън на телефон, който прозвуча някак странно в тая обстановка. Барманът изчезна през вратата и само след няколко секунди се върна. Повика с пръст високия мъж, който мина зад бара и след като влезе в сервизното помещение, извади големия си като топ пищов и го подаде на бармана. После затвори зад себе си вратата.

След няколко минути той се върна отново в бара. Лицето му беше строго и гневно, мускулите на челюстите му потрепваха.

— Трябва да вървя — каза той на бармана. — Кажи на Достопочтения да затвори банката, докато се върна.

— Какво е станало?

— Килани се е самоубил — отвърна спокойно той и тръгна към изхода с наперена походка. Още щом прекрачи прага на бара, атмосферата на Дивия запад се изпари и се замени с тая на среднощния живот на квартала на нощните клубове Патпонг. Музика, смехове и шум от разговори на висок глас изпълваха нощта. Високият мъж се насочи към „так-так“, едно от тия триколесни превозни средства, които преобладаваха в претъпкания трафик на Банкок. Дребничкият шофьор тайландец запали, придвижи се малко напред и спря пред мъжа.

— Сам Пенг — тихо каза той, щом влезе в тясната двуместна кабинка. — Точно на излизане от Три Пет Роуд.

 

Малката триколка се движеше бавно по една самотна уличка в Яварай, китайския квартал на Банкок, по едно време намали съвсем и спря. Един прегърбен китаец притича в тъмно го от един вход и влезе в колата до високия мъж.

— Какво е станало? — прошепна гласът с ориенталски акцент.

— Доколкото разбрах, преди четири дни Килани взел нощния влак в южна посока и отишъл да закара една групичка работнички към границата, на граничния пункт до Кангар. Дванайсет от жените носели бебета. Всичките бебета били удушени и телцата им били натъпкани с по три кила китайски бял прах.

Китаецът изпъшка тихо, но не каза нищо.

Високият мъж повдигна рамене.

— Убийци на бебета — каза той. — Обаче изобретателни. Дявол да го вземе, по улиците на Банкок винаги можеш да си купиш бебе за петдесет долара. Всеки ден се прави това нещо.

— Как е станало това?

— Уол Пот.

— По дяволите! По дяволите, защо не ти е казал за тая работа?

— Не знам. Казал на Макс, че Уол Пот разчитал на него за прехвърлянето. Не е знаел за бебетата. Макс разправя, че отчето се е надявал да уреди прехвърлянето, да се върне и да забрави за тая работа, но от тая история с бебетата направо обезумял. Когато се появил в заведението на Макс, бил направо като лунатик. Днес сутринта отишъл на брега, влязал да плува в морето и повече не се върнал. Тялото му било изхвърлено на брега от вълните едва сега, преди около час.

За известно време и двамата мъже останаха така, безмълвни. Накрая китаецът заговори:

— Чудя се по колко ли им е обещал Уол Пот?

— Сигурно но най-ниската тарифа. Какви ли са му били намеренията за по-нататък?

— Кой знае от колко време извършва такива убийства тая мръсна невестулка.

— Добре де, слушай сега — каза високият мъж. — По-добре късно, отколкото никога. Може би ще успеем да уредим нещата така, че да ни предадат Уол Пот.

— Как предлагаш да го уредим?

— Тай Хорс^[2] — каза високият мъж.