Уилям Дийл
Тай Хорс (5)

МАДРАНГО

Корабчето идваше веднъж месечно, за да докара провизии, уиски и курви за пазачите. Отчайващият звук на сирената му оповестяваше неговото пристигане с три нещастни прегракнали напъна, когато то доближеше последния завой на реката. Щом корабчето пристигнеше, работата отвън се прекратяваше. След като прозвучеше сирената, веднага натикваха затворниците по килиите им. Не им позволяваха да виждат жените, но все пак тия, от южната страна на цитаделата, понякога успяваха да ги зърнат през тесните процепи прозорци на килиите си. Корабчето стоеше винаги по три дни и след това отплуваше. Често се случваше неколцина от мъжете направо да подивяват. Лягаха на пода в боксовете си и лаеха истерично като разгонени песове.

Хатчър беше от северната страна на сградата. Не беше виждал жена от деня, в който беше пристигнал тук. Но когато се случеше вятърът да идва от към оная страна, той долавяше миризмата на техния парфюм, мирисът на жена, и дори горчивия дъх на алкохола. Тогава призоваваше хората гъби и не беше на себе си за по три дена.

Тоя път корабчето пристигна малко преди да падне здрача. Мъжете вече бяха прибрани вътре и им бяха раздали вечерите по килиите, когато сирената изстена откъм реката. За момент Хатчър се почувства объркан. Веднага погледна към примитивния календар с резките но стената. От последното му идване бяха изминали само шестнайсет дена. Може би бяха започнали да идват през седмица, за да доставят на пазачите допълнителна дажба секс и пиячка. Или пък караха някой по-специален затворник, някоя важна клечка.

Хатчър, който в момента ядеше, отмести един камък на една от стените, бръкна зад него и извади една торбичка пълна с вълшебните гъби. Начупи една от тях на малки парченца и я надроби в това, което беше останало от оскъдната му вечеря. Дъвчеше старателно жилавите парченца, защото знаеше, че колкото по-наситно те стигнат до стомаха му, толкова по-бързо и по-силно ще му подействат.

Като свърши, си запали цигара, направена от натрошени палмови листа, натъпкани в тръбичка от стеблото на тръстика. Острият пушек пареше в носа и в дробовете му. Той легна на сламеника и зачака хората гъби. Навън изтрещя гръмотевица и след това той чу първите капки дъжд, които зачукаха по стената около процепа на прозореца му. През пукнатините на стената повя хладен вятър и това му подейства успокоително. Мрачните, убити цветове на неговия бокс започнаха да се променят, ставаха все по-наситени и ярки. Той затвори очи и тогава сенките започнаха да придобиват очертания и да танцуват пред взора му. Засмя се тихо и усети приятен гъдел в стомаха си.

Те идваха. Той почти долови прокрадващите се стъпки по тесния коридор към килията и се зачуди кой ли от хората гъби щеше да го навести тая вечер. Не че имаше някакво особено значение. Той ги обичаше всичките, при това страстно. Никога досега не бяха изглеждали така реални. Чуваше ги отвън в коридора пред килията си, чу как вратата изскърца и се отвори. Един от тях го ритна ио стъпалото. Той се захили, очаквайки продължението на тазвечершното им посещение.

— Сто двайсет и седми — каза на испански груб, гърлен глас.

Никога досега хората-гъби не му бяха говорили. Той отвори едното си око и погледна предпазливо пред себе си. Един от пазачите беше застанал над него.

— Ела — каза пазачът. Протегна ръка, изправи Хатчър на крака и го поведе през вратата. Студен, влажен вятър стенеше по коридора и виеше по стълбите. Хатчър знаеше много добре, че не може да говори, за да попита къде го води пазачът. Но той беше под въздействието на гъбите. Около него като падащи звезди проблясваха цветни, искрящи светлини. Правеше опити да се овладее, но въпреки това продължи да се блъска в стената, докато се изкачваха по стълбите. На горната площадка спряха, тъмничарят потропа на вратата и тя се отвори. Силна светлина заслени очите му и той се олюля назад и запримигва. Успя да концентрира погледа си и се втренчи в горния край на второто стълбище. Петното искряща бяла светлина се оказа едно огромно човешко туловище, един мастодонт в бял костюм, притиснал до гърдите си пътна кожена чанта. Ослепителната бяла светлина стана червена, после жълта и накрая се разпадна на отделни отблясъци като от парчета натрошено цветно стъкло.

— Мистър Хатчър — каза привидението в бяло, — дошъл съм да ви отведа вкъщи.

Хатчър залитна към стената, облегна се на нея за момент, свлече се на колене, преви се надве и зави като хиена.

 

— Не е обелил ни една дума, откакто го измъкнахме от оная гадна дупка — каза Прат на капитана. — Само лежи и зяпа втренчено в тавана.

Капитанът, който стоеше над него в покритата със сламен покрив кабина на щурвала и се взираше упорито през пелената на поройния дъжд, повдигна рамене.

— Ей, ама вие какво искате, сеньор? Че той не е говорил с друг човек от три години. Да не искате да скача и да се тръшка, да пее „Банан, насипан със звезди“ или нещу такову?

— Ей, безпросветна шамандуро — сряза го Прат, — песента се казва „Знаме, обсипано в звезди“^[1].

Капитанът взе да се хили.

— Окей, амиго — „Банан обсипан в звезди“, както кажеш. Това момче, то превъртяло като семе на мак поне, какво говоря, може и повече.

— Господи, кой ти е казал, че можеш да говориш английски? — поклати отчаяно глава Прат и си наля още една чаша от острото уиски. Беше си свалил сакото, а връзката бе отпуснал чак до гърдите. Дъждът навяваше през пукнатините на каютата и пръскаше по масичката. Белите му дрехи бяха потъмнели от пот. „Един откачен мъж, изцъклил поглед в тавана, прост и неграмотен лодкар с позеленели зъби и с дъх като на чакал, дъжд, сипещ се от небето като из ведро, и буря, която сигурно щеше да потопи тая гадна черупка още преди да стигнат главното течение на реката“ — така изглеждаше светът сега в неговите очи. Веднага щом се върне, ще се обади на баща си и ще поиска на всяка цена да го измъкне от Мадранго. Майната й на службата, майната му на Държавния департамент, майната му на Хатчър и на Лос Боксес и на тая пробита, изгнила гемия. Той гаврътна чашата и си наля още една.

— Слоун ли те изпрати? — разнесе се отзад немощен изтерзан глас. Прат подскочи и се завъртя на стола. Хатчър, застанал гол до кръста на вратата, водеща към трюма, приличаше на привидение с неистово изблещените си очи, хлътнали дълбоко, оградени от тъмни кръгове. Ръцете му стърчаха като клечки — само кожа и кокали, сплъстената мръсна коса се спускаше в безпорядък по раменете, гъстата рошава брада закриваше неголямата част от хлътналите гърди, по които се брояха ребрата. Мръсотия очертаваше бръчките по челото.

Прат го гледаше онемял.

— Слоун ли те изпрати? — изръмжа отново Хатчър с дълбокия си, дрезгав шепот.

— Както ви к-к-казах, ъ-ъ, аз съм от посолството в Мадранго — запелтечи Прат. — Посланикът уреди д-д-да…

— Слоун ли те изпрати?

— Добре де, струва ми се, че мистър Слоун има нещо общо с уреждането на тоя въпрос. Той…

— Дъжд? — запита Хатчър с отпаднал глас.

— Дъжд? — повтори Прат машинално и повдигна учудено вежди.

— Помпата, тя развалила, сеньор — обади се капитанът.

— Помпата, тя развалила, помпата, тя развалила — заимитира го подигравателно Прат.

Хатчър се обърна и излезе на палубата.

— Там духа лош вятъра, сеньор — извика капитанът след него.

— Господи — измърмори Прат и последва Хатчър. Застана на вратата, водеща към палубата, и загледа как доскорошният затворник изпълзя навън, легна по гръб на палубата и остана така под проливния дъжд.

— Той каза да внимаваш с вятъра — изкрещя Прат.

— Не искаме да те загубим сега, не и след всичко това, нали?

Хатчър не отговори. Проснат с разперени ръце и крака на палубата, той усещаше в съня си как вятърът и дъждът шибат изтощеното му тяло. По едно време капитанът закрепи неподвижно руля, изпълзя на палубата до него, завърза едно въже около кръста му и привърза другия край за перилата.

— Ти го наглеждай — каза той на Прат, докато се връщаше към рулевата рубка.

 

На следващия ден небето беше ясно и слънчево, подухваше лек североизточен ветрец.

— Сири корабчето! — с отпаднал глас нареди Хатчър на капитана и последният дръпна лоста и го остави в положение на обратна тяга. Откъм кърмата се чу как винтът разпени водата.

— Какво, но дяволите, има иък сега? — запита Прат.

Хатчър изобщо не си направи труда да отговори. Смъкна парцаливите си панталони и скочи гол в реката.

— Господи, тук е пълно с алигатори — завайка се Прат. Сви ръцете си на фуния и когато Хатчър изплува на повърхността, се разкрещя: — В тая река има алигатори, мистър Хатчър.

Хатчър се обърна по гръб и продължи да плува. Прат седна на разнебитения дървен стол и се хвана за главата.

— Само това ми трябва — захленчи той отчаяно. — Да ме питат къде е Хатчър? „О, ужасно съжалявам, сър, изядоха го крокодилите.“

След десет минути Хатчър се покатери обратно на борда. Прат му подаде една хавлиена кърпа. Гербът на Съединените щати беше бродирай в единия й ъгъл. Хатчър се загледа в него за момент и после започна да се бърше.

— Донесъл съм ви някои нови дрехи. Долу са — каза Прат. — Може да са ви с един-два номера по-големи.

Хатчър свърши с бърсането, преметна хавлията през рамо и остана да седи гол пред Прат в очакване.

— О, да — каза Прат и скочи от стола с най-голямата скорост, която дебелак като него беше постигал. — Сега ще ви донеса дрехите. Донесъл съм още, ъ-ъ, самобръсначка, четка за зъби, паста за зъби. И някакъв, ъ-ъ… ъ-ъ… одеколон…

 

Панталоните му бяха с два номера по-големи, а ръкавите на ризата бяха увиснали доста под китките му, но дрехите бяха памучни и той ги усещаше с кожата си хладни и чисти. Хатчър се погледна в огледалото. Не беше виждал собственото си лице цели три години. Беше гладко избръснат, с подрязана но врата коса, сресан. Помисли си, че би могъл да изглежда и по-зле. Очите и страните му бяха хлътнали, беше с трийсет фунта под нормалното си тегло, но можеше да бъде и по-зле. Можеше да бъде още там, в компанията на „126“-ти, с райските гъби. Нави ръкавите на ризата над лактите си и излезе отново на палубата.

— Е, не мога да не отбележа, че изглеждате супер, направо супер — каза Прат.

— Пушиш ли? — изръмжа Хатчър. Прат затършува из кожената си чанта.

— Да, сър, да, сър, ей сега — подаде на Хатчър един пакет „Дънхил“. — Нали такива пушите?

— Да — каза Хатчър загледан в пакета. Завъртя го няколко пъти из ръцете си, докато се сети как да разпечата целофанената му обвивка. Запали една цигара, вдъхна дълбоко от дима и веднага се закашля до посиняване. Лицето му стана иуриурночервено, устата му беше широко отворена и не можеше да си поеме дъх.

— Ръцете над главата! — разпищя се Прат и вдигна ръцете на Хатчър нагоре. Най-после той спря да кашля и седна на перилата. Погледна за момент цигарата в ръката си и после я хвърли зад борда.

— Имаме пресни плодове, превъзходно сирене, вино, ъ-ъ, бланширано пиле и ростбиф. Освен това долу в хладилника има бира и кока-кола — каза Прат, захили се пресилено и добави: — Това е обикновено екскурзионно корабче.

Хатчър се загледа насмешливо в Прат и продължи да го гледа така, докато на дебелака му стана неудобно, накрая каза:

— Кока-кола. Добре.

— Как уреди Слоун помилването ми? — запита Хатчър с отпаднал глас.

— Ами, ъ-ъ, то не е точно помилване…

— Какво искаш да кажеш — прошепна той заплашително.

— Виждате ли, мистър Хатчър, в Мадранго напоследък се случиха доста драматични събития. Беше извършен военен преврат и на власт дойде нов президент, казва се Гарацо…

— Гарацо! Че точно той ме напъха в затвора.

— Е, вярно. Виждате ли, след като вие, ъ-ъ, влязохте вътре, бяха произведени демократични избори и Гарацо и неговите хора бяха, ъ-ъ, заменени от Венцио. Но после, след четири седмици, Гарацо, ъ-ъ, обяви тия резултати за недействителни и, ъ-ъ, направи преврат и стана отново президент. Но както и да е, та той уреди вие да избягате.

— Да избягам? — зелените очи на Хатчър присветнаха заплашително.

— Е, това е само формалност — побърза да добави Прат. — Няма да се опитват да ви екстрадират или каквито и да са подобни мерки. Имам предвид, че никой даже няма и да разбере, че сте излезли, разбирате какво искам да кажа, нали?

— Къде е Слоун?

— Ще го видите, като пристигнете във Вашингтон.

— Вашингтон?

— Точно така. Ще ви изведем незабавно от страната, да, сър… Той, ъ-ъ, няма търпение да ви види колкото може по-скоро.

Хатчър се загледа отново в него. Беше заинтригуван от лицето му, от слоевете тлъст ина, които сякаш смаляваха до миниатюра чертите на лицето му. От голямата тлъста глава едва се показваше едно малко личице.

— Ами ти как се забърка в тая история? — изръмжа той към Прат.

— Аз съм дипломат от кариерата — отвърна Прат, опитвайки се да вложи нотки на гордост в гласа си.

— Някои неща никога няма да се променят — въздъхна Хатчър.

 

Още на двайсет мили от града те забелязаха черни стълбове пушек, които се издигаха над него.

— Станали пожари! — каза капитанът, сочейки над реката.

— Станали пожари — имитира го Прат и поклати иронично глава. Изправи се и се загледа напред над носа на кораба към столицата. — Господи, сигурно силите на предишния президент са контраатакували града — завайка се Прат. — Цялата столица е в пламъци.

— Какво ще правим сега? — изръмжа Хатчър с безпокойство в гласа.

— Ще се опитам да установя радиовръзка с посолството — каза Прат и изчезна надолу към каюгата. Хатчър продължаваше да гледа стълбовете черен пушек, които ставаха все по-големи и ясно различими с приближаването към града. Вече долавяше звука на експлозиите и пушечните изстрели. Когато Прат се върна, лицето му се беше разпънало от усмивка.

— Ще изпратят хеликоптер да ни вземе от кея. Там ще ни чакат приятели — изломоти възбудено той. — Ще ни закарат направо в посолството.

— Защо се прави всичко това за мен? — попита Хатчър.

— Аз, ъ-ъ, наистина не знам, сър. Нищо не ми обясниха. Само ми дадоха документите, казаха ми къде да отида, да пусна по нещо на шефовете на затвора и да ви докарам обратно. Честно да ви кажа, мистър Хатчър, те никога не ми казват нищо.

— Аз изтърсва вас там и изчезва — извика им капитанът.

— Да, добре — каза Прат. — Ти изчезва. Знаете ли какво ми казаха те? Капитанът говорел перфектен английски, така ми казаха. Разбирате ли какво искам да кажа?

Щом доближиха кея, те забелязаха хеликоптера, четириместна машина, да профучава над складовете, разположени покрай речния бряг, после увисна във въздуха над брега и развълнува водата под него. Прат стоеше прав и им махаше. Капитанът насочи корабчето внимателно към кея и акостира без никакво сътресение. „Значи не можел да говори английски, помисли си Хатчър. Но определено може да управлява корабче.“

— Сега отивайте, късмет, сеньори! — извика им той.

Прат започна мъчителни опити да се изкатери на пристана и през това време на около стотина метра от него избухна един снаряд и отнесе едната стена на постройката, до която беше паднал. Разсъблечена жена побягна но улицата с подпалена коса. Един джин със спукани гуми се подпали и изгоря като факла, а вътре зад волана все още се виждаше овъгленото тяло на шофьора. Прат замръзна на мястото си със сковано от ужас лице.

— Давай — изкрещя му Хатчър и го избута върху дока. Корабчето с рев се понесе навътре в реката.

— Божичко, погледнете само, това е ужасно, ужасно… — хленчеше Прат, докато хеликоптерът профуча над тях и се приземи на двайсетина фута встрани. Хатчър се затича към отворения страничен люк. Млад морски пехотинец, който изглеждаше изплашен до смърт, му помогна да се качи на борда. Зад него Прат се носеше в свински тръс към вертолета. Пилотът, с чин капитан, го погледна с ужас.

— Господи, не можем да го вземем и тоя. И без това сме претоварени — изкрещя той. — Ефрейтор, затваряй люка!

— Слушам, сър — извика ефрейторът и избута вратата на люка.

Зарязан сам на пристана, Прат изпищя, като видя вратата на люка да се затваря.

— Не, не, не можете да ме изоставите тук — крещеше той и блъскаше отстрани по корпуса на вертолета. Машината се разтресе и започна да се издига нагоре, а той продължаваше да удря с юмруци по нея. После въздушната струя го забрули, обсипа го с пепел, напълни му очите и хеликоптерът набра височина. Прат падна на колене, обви главата си с ръце и започна да вие отчаяно.

Хатчър и младият морски пехотинец гледаха надолу към огромния мъж, който все повече се смаляваше. Още един снаряд избухна някъде зад него и част от пристана се разлетя на парчета, но Прат стоеше все така и не помръдваше. Беше коленичил като Буда, свит и вцепенен от страх, без да смее да помръдне.

— Всичко това е лудост — изкрещя младокът пехотинец и тогава за първи път Хатчър започна да се смее. От толкова време насам живееше с тази лудост, че всичко това му изглеждаше съвсем нормално.