Уилям Дийл
Тай Хорс (50)

РАЗДВИЖВАНЕ

Тайсунг!

Споменаването на името на коменданта на затворническия лагер от Профит определено беше сериозен пробив, но какво означаваше това? Явно Профит беше познавал коменданта на лагера Хюи-куй преди той да промени името си на Уол Пот. Според Хатчър това можеше да означава само едно — или Профит е бил в лагера, или познаваше някой, който е бил там.

Няколко въпроса занимаваха мислите на Хатчър. Дали Профит знаеше къде се намира Тайсунг-Уол Пот? Дали го познаваше и някой от другите редовни посетители? Дали някой от тях познаваше Коуди? И кой или какво беше Тай Хорс и дали той — или то — имаше някакво отношение към неговата мисия?

Хатчър си взе леденостуден душ, за да премахне ефекта от следобедните бири. Спомни си за Рон Пелитиър. Много пъти бяха работили в бригадата заедно по различни операции. Слоун му беше казал, че Пелитиър работи в Имиграционната служба в Хуанг Май, което се намираше в планинските райони на около 430 мили северно от Банкок. Пелитиър беше в Тайланд от две години. Може би той щеше да знае нещо, каквото и да е, което да му помогне да разилете загадката около Мърфи Коуди. Пелитиър беше стар приятел и човек, на когото можеше да се разчита. Хатчър се обади на нощния телефон на Имиграционната служба и остави съобщение на телефонния секретар за Пелитиър. После легна гол на пода под висящия вентилатор и се загледа в пробягващите по тавана сенки от перките му, освобождавайки съзнанието си от всичко и оставяйки идеите и образите свободно да пробягват, да се съединяват и изчезват от мисълта му: изрисуваното лице на Уъндърбой, пеещ в ъгъла до джубокса; еднокракият Джони Профит, бърборещ монотонно край бара; Галахър, движещ се с подскачащата си походка през салона; Достопочтения, седнал в ъгъла на малкия салон, топващ пръст във виното си и обръщащ страниците на книгата си, докато Ърп с едрокалибрения си пищов оглеждаше всички в заведението, осигурявайки охраната.

Мислите му се върнаха към Профит и той открехна вратичката на своите ч’уанг чжу-чи, представяйки си образно фигурата на мършавия, изтощен писател, докато се опитваше да си спомни къде беше чувал името му. Всичко, което знаеше за него, беше, че е писател и че е загубил крака си при оная злопочука с джипа.

Тогава изведнъж подскочи и седна на пода.

Педжит!

Всъщност не името му беше познато, а лицето. Но то не съответстваше на името Джони Профит. Името му беше Джеймс Педжит. Много пъти беше виждал неговите авторски статии, съпроводени със снимкага му, по време на войната.

Защо беше променил името си на Профит? И щом той беше сменил името си, дали и другите редовни посетители в бара не бяха сменили и те своите? И защо? Хатчър реши да направи още една справка. Сега беше 9 часа вечерта местно време, значи във Вашингтон — 9 часа сутринта. Флиткрафт трябваше вече да е пристигнал в офиса на службата. Хатчър набра номера и премина през рутинната процедура за разпознаване.

— Бих искал да направиш проверка по едни имена — каза той на човека във Вашингтон. — Не разполагам с кой знае каква допълнителна информация за тях, но дай да видим колко си добър наистина. Единият от тях е цивилен. Джеймс Педжит. Журналист…

Той продиктува имената на останалите посетитепи на бара, които беше запечатал в паметта си: Макс Ърли, който бил нападнат от прилепи в някакъв подземен тунел и сега живееше в някаква ферма, защото не можел да понася затворените помещения в града; Потър, който, заедно с Коркскрю, е задържал цялостното настъптение на виетнамците, отбранявайки някакъв хълм, но там загубили брата на Корксрю; Еди Райкър, който е бил най-добрият и най-избухлив пилот на вертолет във Виетнам; Джералд Галахър, който ходеше, сякаш стъпвайки върху горещи въглени; Уайът Ърп, правнук на Уайът Ърп Първи, бил е мобилизиран като запасен полковник във Виетнам и е изкарал там последователно четири мобилизационни набора. Всичко на всичко несвързани и откъслечни данни.

Имам освен това и два прякора… с тях пък ще е още по-трудно — каза Хатчър и продиктува на Флиткрафт имената „Уъндърбой“ и „Коркскрю“.

— Аз ще ви се обадя — каза накрая Флиткрафт, смутен от оскъдната информация, на базата на която трябваше да прави проучванията.

Хатчър поръча да му донесат в стаята кафе и салата. Докато ядеше, телефонът иззвъня. Той грабна слушалката, предполагайки, че ще чуе Флиткрафт.

— Ало?

— Хач?

— Да?

— Пелитиър се обажда…

 

Едрият мъж беше седнал в края на бара, почти легнал върху тезгяха. Беше над шест фута и пет инча висок с яки рамене и гръден кош на професионален играч на американски футбол. Десният му ръкав беше напъхан в джоба на якето му. Огромната длан на ръката му беше захабена от работа, а китката му имаше дебелина на корабно въже. Времето и грижите бяха оставили своя отпечатък по загорялото му лице. Посивелите по върховете мустаци бяха подрязани малко под ъгълчетата на устата му, а черната му коса беше опадала около слепоочията и започнала да се Прошарва с бели косми. Иззад леко затъмнените стъкла на очилата със златни рамки гледаха настойчиви тъмнокафяви очи. Имаше вид на безмилостен и опасен човек, който не се усмихва лесно и не е склонен към неангажиращи разговори. Когато имаше нещо да каже, той го казваше с дълбок, равен, монотонен глас, без да многословничи.

През годините в миналото Хатчър беше работил много пъти и на много места с Пелитиър и го познаваше като верен и предан съюзник и безмилостен неприятел. Преди да постъпи в бригадата, Пелитиър е бил офицер в морската пехота и веднъж беше пренесъл двама ранени наведнъж на около миля до техните позиции в джунглите в Южна Азия. Наистина голям мъж.

Когато Хатчър влезе в бара, Пелитиър вдигна очи към него и нещо подобно на усмивка премина през лицето му. Той протегна напред огромната си ръка.

— Черен гологан се не губи — каза той. — Радвам се да те видя, приятелю.

— И аз теб — отвърна искрено Хатчър с немощния си глас.

— Радвам се, че те виждам жив. Чуваха се какви ли не слухове — каза Пелитиър и очите му проблеснаха зад стъклата на очилата.

— Какви например?

— Че си бил убит — отвърна Пелитиър. — Знаех си, че това са глупости.

— И какво друго?

— Че Слоун ти бил изиграл номер. Че са те набутали в Лос Боксес. Той те бил издънил. Че после ти си го подгонил.

— Второто е съвсем точно — кимна Хатчър.

— Това мръсно копеле. И сега пак ли си в комбина с него?

— Не. Всъщност извършвам самостоятелно разследване във връзка с един стар приятел.

— Някой, когото познавам?

— Не мисля — отговори Хатчър и едрият мъж незабавно изостави темата. Годините, прекарани в бригадата, бяха научили и двамата мъже да не задават много въпроси за коя и да е операция, освен ако не са лично включени в нея.

— И ти самият си имал неприятности, Рон. Какво е станало с ръката ти? — попита Хатчър.

— Гангрена. Счупих я на полето и не можах да намеря хирург.

— Къде?

— Афганистан… А ти? — той посочи с поглед към гърлото на Хатчър.

— В Боксес не разрешаваха да се говори. Покашлях се в неподходящ момент.

— Господи.

— Колкото и гадости да си чул за оная дупка, пак не можеш да си представиш истината.

Пелитиър пресуши чашата си и я вдигна празна към келнерката.

— Много свестни момчета си отидоха, Хач — промълви той.

— Да.

Поседяха известно време така, без да говорят, докато келнерката им донесе питиетата.

— Пак ли по работа си тук? — проговори Пепитиър, колкото да започне разговора.

Хатчър сви рамене.

Отбих се в едно заведение, „Лонгхорн“ му викат. А-ха, надолу, в Томбстоун — кимна Пепитиър.

— Какво мислиш ш това място?

— Пепитиър сви рамене.

Дават добри американски яденега там. Една групичка преселили се тук американци си разменят по някой и друг долар на карти.

— Познаваш ли някой от тях?

Пелитиър поклати отрицателно глава.

— Не съм бил там ог няколко месеца. В едно от ония заведения, „Иосемит Сам“, предлагат хубави ребра.

— Каква работа ти намериха? — попита Хатчър.

— Слоун ми намери някакво топ по местенце в Имиграционнага служба. Имам още шест месеца да си направя трийсетте години бачкане. Доизкарвам си стажа, та да си осигуря пенсията.

— Изглежда понякога и Слоун се сеща, че работи с хора.

— Изглежда. Тъпа и скапана работа, да правиш проверки на местните, дето искат да емигрират.

— И какво друго? — попита небрежно Хатчър.

Пелитиър се поколеба известно време, през което изпи почти половината от питието си и избърса устни с опакото на дланта си. После отправи поглед към Хатчър, изгледа го няколко секунди, обмисляйки въироса му, накрая се ухили.

— Хвърлям по едно око на планинските племена. Да знам кои са най-добри в производството на 999.

— И какво по-точно?

— Твоят приятел Толи Фонг развива голяма дейност. Това интересува ли те?

Хатчър кимна.

— Помниш ли Джоу Лънг?

— Постоянно ходеше на лов за глигани.

— Опита се да ме пречука в Хонконг преди няколко вечери. Повече няма да ходи на лов за глигани.

Пелитиър се усмихна.

— Добре си се отървал от него.

— Сигурен съм, че Фонг има намерение да удържи своята ч’у-тяо спрямо мен.

— Май че точно сега ще е прекалено зает за това. Триадите Чию Чао изкупиха по-голямата част от тазгодишната реколта.

— Какво количество?

Пелитиър сви рамене.

— От Агенцията но борба с наркотиците смятат, че Фонг разполага с два-три тона прах на склад.

— В Банкок?

Пелитиър кимна, доизпразни чашата си и си поръча следваща, след което продължи:

— Има проблеми с транспортирането му по море. Федералните очакват изпращането на голяма пратка по кораби. Голяма пратка.

— Кога?

— Всеки момент. Интересува пи те?

— Мисля, че не — отговори Хатчър. — Чувал ли си да се разправя нещо за някаква група, наречена Тай Хорс?

Пепитиър повдигна учудено вежди.

И ти си чувап за нея, а? Не пропускаш нищо, дявол да го вземе.

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Приказки от улицата. Джери Кремър от Агенцията по наркотиците ми каза, че се разправяло, че някаква банда, наречена Тай Хорс, била очиствала наркокуриерите на Фонг. Само това, слухове.

Чувал ли си нещо за тях, някакви подробности? — попита Хатчър.

Пелитиър поклати отрицателно глава.

Били жестока банда, това съм чувал. Пречукали трима от куриерите на Фонг. Доколкото успях да разбера, преди няколко месеца купували бебета по улиците в Банкок, убивали ги и ги натъпквали с прах.

— Боже Господи!

— Издънили се на границата с Малайзия. Шофьорът успял да се измъкне.

— Че те са по-гадни от триадите Чию Чао.

— Може би. Но и Фонг не им отстъпва. Досега са измъкнали около стотина калъпа от Фонг. Капка в морето.

Хатчър направи набързо няколко сметки наум.

— Това количество Уайт Чайна прави четири милиона долара по цени, преди да излезе по улиците — каза Хатчър.

— Колко са двеста и двайсет фунта срещу три тона?

— Достатъчни са да развалят настроението на Фонг. Ще го е страх, че и други могат да опитат.

Тоя път Пелитиър се усмихна широко.

— Да му развалят настроението, а? Ами ти, дето си пречукал онова копеле, Хач? Че те ще изровят земята да те открият, улиците на Чикаго ще са райски кът в сравнение с това, което ти се пише тук.

— Аз просто съм тръгнал да търся един човек, а не да си търся белята.

— Променил си се — каза Пелитиър.

— С времето всички се променяме.

— Ако имаш нужда от помощ… — започна Пелитиър и не довърши изречението си.

— Благодаря ти — каза Хатчър. — Ако изпадна в затруднение, ти си тоя, на когото бих могъл да разчитам за помощ.

— Да — отвърна Пелитиър, без нотка на емоции в гласа си, — и аз гледам на теб по същия начин.

Когато Хатчър излезе от бара час по-късно, той не можа да забележи движещата се сянка зад тъмната витрина на затвореното магазинче на отсрещната страна на улицата. Един чифт блеснали в мрака очи го проследиха, докато той си нае едно такси и се качи в него. Когато таксито тръгна, един висок китаец излезе от сянката и влезе в спрялата наблизо кола. Колата проследи Хатчър по пътя му обратно до хотела.